Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (2)

Понеделник 4 март 2002

07:37 сутринта

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Ръката върху рамото на Дейвид Кроу го натискаше с особена тежест. Охранителят не го потупа приятелски в знак, че го е познал, или просто като поздрав. Не го стисна силно, но не го и пусна. Тази команда да не мърда, дадена от човек с авторитет, принуди Дейвид Кроу да се приведе.

Не знаеше кой точно от обичайно дружелюбните мъже в тъмносини униформи стои зад него. Всъщност изобщо не знаеше дали зад него стои охранител, но предполагаше, че е така, заради тежестта на ръката. Дейвид изпита непреодолимо желание да хукне. Разбра, че са го спипали, и веднага се сети кой се е раздрънкал: онази курва Холи, кой друг. Той, естествено, можеше да отрече почти всичко. Ще бъде неговата дума срещу нейната, а той е по-ценен за „Мъркюри Медикъл“ от нея.

По-зле стоеше въпросът с кокаина.

Всъщност положението беше много критично, защото Дейвид имаше вече две предупреждения. Тук — пред охранителната преграда във великолепния небостъргач, където се помещаваше централата на „Мъркюри Медикъл“, звуците изчезнаха. Никой не влизаше, никой не излизаше. Дейвид остана сам с тежката ръка върху рамото си и всичко приключи.

Точно като в деня на единайсетия му рожден ден. Избягваше да си спомня този ден и си бе изградил начини да прогонва спомените, но тази убийствено тежка ръка върху рамото му съживи случилото се тогава.

От много години момчето не празнуваше рождения си ден с приятели и баща му реши този път да е различно. Дейвид раздаде поканите малко смутен, но и горд. Петнайсет момчета получиха картичка с Батман. Там бе написан часът, мястото и поводът за празненството. Дойдоха само четирима, но и това беше нещо, а баща му се престори, че не са поканили повече. Купи торта — истинска торта с ослепително бяла глазура. Изчисти къщата, сложи свещи на тортата. Окачи надпис „ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН“ с блестящи букви. Изпълнен с щастие и вълнение, Дейвид се залови да отваря подаръците, но толкова бавно, че останалите се изнервиха и започнаха да го целят с хартиени топчета.

Мама обеща да пази леглото.

Дейвид се чувстваше спокоен, убеден, че тя няма да слезе долу, колкото и да й се иска. Без чужда помощ не бе способна да стигне дори до гърнето в спалнята й. Не, не беше възможно да слезе.

Но слезе.

По-точно падна.

В мига, когато се наведе да духне свещите на тортата, го спря гръмко трополене. Дейвид се изправи. Тъкмо си бе поел въздух и се бе надвесил над единайсетте потрепващи свещички. Канеше се да си пожелае нещо хубаво, да издуха въздуха от бузите си и да изгаси всичките свещи наведнъж.

Трополенето по стълбите накара гостите да вдигнат очи.

Майка му се търкаляше надолу.

Вече никой не знаеше колко тежи. Около 213 килограма — така поне предполагаше баща му. Не съществуваше домашна везна, годна да издържи такава тежест, а и точната цифра нямаше значение.

Майка му се търколи чак до долу — тлъсто човешко туловище, чиято скорост не успя да убие дори парапетът. Озова се долу, върху пода на първия етаж, в малката всекидневна, а единият й огромен крак се подгъна под тялото. Вторачи се в тавана с невиждащи очи.

Момчетата се разсмяха.

Първо се чу сподавено кикот. Нали не е редно човек да се смее на такива неща. После обаче всички прихнаха. Дейвид и баща му се втурнаха към майката, а момчетата се смееха пронизително, ужасени от гледката.

А тя лежеше съвсем неподвижно.

Косата й приличаше на нарисувана с мазни бои. Колосалните й гърди се разливаха върху ръцете й като две омекнали плажни топки. Единият й крак, всъщност заклещен под туловището й, сякаш бе ампутиран в потвърждение на казаното от лекаря: постепенно крайниците й ще некрозират. Само лицето й бе запазило част от хубостта си, въпреки лигите, потекли през отворената й уста. Имаше миловидно, малко лице с красиви черти. Понякога, в безсънните си нощи, Дейвид изваждаше нейна снимка и не можеше да откъсне очи от фигурата на седемнайсетгодишната девойка, едра, но не и дебела.

Сега лицето на майка му изглеждаше прекалено малко за огромното й тяло. Сякаш красивото й лице и отблъскващото й тяло не си принадлежаха. Той все още разпознаваше майка си по лицето, по правилния, леко чип нос, същия като неговия, по парадоксално хубавите й бадемовидни тъмни очи, които се бореха с нагънатите й клепачи, за да се покажат. Майка му още съществуваше в меките розови устни. Всяка вечер го целуваше с тях по бузата за лека нощ, когато Дейвид се приближаваше до леглото й, подсилено със стоманени укрепващи елементи. После той си отиваше в стаята да си легне.

Баща му се разплака и го хвана за рамото.

Майка му продължаваше да се взира в тавана с празен поглед. Баща му хлипаше и стискаше рамото му до болка. Момчетата се хилеха. Дейвид не издържа и хукна навън.

Избяга надалеч и полицията го намери чак след три дни.

Охранителят каза нещо. Дейвид не го чу. Усещаше само тежестта върху рамото си и предчувстваше какво ще се случи. Този път няма как да избяга. Поизправи се, отскубна се от чуждата ръка и се обърна.

— Чарли! — усмихна се Дейвид Кроу. — Ще ме арестуваш ли или какво? А аз си въобразявах, че ме очаква един съвсем нормален работен ден!

Протегна му ръцете си със събрани китки и леко свити юмруци. Чарли не обърна никакво внимание на сарказма му и пак го хвана — този път за слабата ръка над лакътя. Дейвид само сви рамене.

Заедно се отправиха към офиса на охранителите в дъното зад големия асансьор. Едрият Чарли буташе пред себе си страхливия двайсет и три годишен младеж с неспокойно блуждаещ поглед.

Само преди минути ръката на Чарли накара Дейвид да изгуби самообладание. Изплаши се. Ако трябва да сме честни, изгуби ума и дума от страх. Обзе го вцепеняващата увереност, че всичко свърши.

Както онзи път, когато майка му падна по стълбите на единайсетия му рожден ден и смехът на гостите заглъхна на километри от дома му.

След първоначалната паника, обаче, помъдрелият Дейвид Кроу си възвърна самоконтрола.

С крайчеца на окото си забеляза Питър Адамс да се приближава към него с разочаровано, резервирано лице. Дейвид се усмихна злорадо.

— Как ли пък не — промърмори той и умът му се зае да скалъпва поредната история, която ще го спаси от затруднението.

Защото компанията „Мъркюри Медикъл“ беше загубена без младия гений Дейвид Уилям Кроу-младши.