Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (17)

Петък, 14 май 2010

08:00

Хотел „Гранд Хаят“ Денвър, Уелтън стрийт 1750, Денвър, Колорадо

Сара Цукерман протегна ръка към будилника, но не успя да го стигне, и захлупи главата си с възглавницата.

И това не помогна.

Настойчивият пронизителен звън я изтръгна от дълбок сън. Едва дошла на себе си, най-сетне напипа туристическия будилник върху пода, изключи го, отпусна се отново в леглото и заспа.

Но не за дълго.

Стресна се, надигна се, отметна тънката завивка и чаршафа и с три скока се озова до бюрото. Последният мобилен телефон на Питър Адамс си стоеше където го бе оставила, свързан към зарядното, което Катрин Адамс й даде. Макар едва четиригодишен, телефонът изглеждаше вече древен — с прекалено малък екран и миниатюрни копчета. Първоначално Сара не успя да улучи копчето за включване и изключване, за да провери дали е зареден. Явно 2006-а е била годината, когато производителите на мобилни устройства са ликували при успешните си опити да създават телефони с минимални размери.

Полетът закъсня, а на летището в Нюарк Сара попадна на свръхпедантичен служител по сигурността, който сметна за подозрителен факта, че Сара, макар да има американско гражданство, не се е прибирала в „родината“ си повече от година, и я забави допълнително. В крайна сметка за срещата с Катрин Адамс й останаха едва десетина минути.

Висока, елегантна, Катрин изглеждаше малко по-възрастна от Сара. Не си бе боядисала посивелите коси, а на лицето й личаха дълбоки мимически бръчки. При срещата им очи в очи Катрин й се стори много по-овладяна, отколкото при телефонния им разговор. Не се стресира, въпреки ограниченото време, което успя да й отдели Сара. Спокойно я помоли да се усамотят в тих ъгъл на залата за заминаващи и й даде прозрачен плик с мобилен телефон и зарядно за него.

— На диктофона са записани и няколко съобщения от личен характер — уточни Катрин. — Не посмях да ги махна от страх да не изтрия по грешка и онова, което държа да чуете. Разчитам на вас, че няма да ги прослушвате и ще ми върнете телефона.

Сара кимна и изгледа въпросително плика.

— Чуйте последния запис. За всеки случай ви нося и ръководството за употреба на мобилния телефон, за да не сгрешите нещо.

Катрин й подаде малка тетрадка и Сара я прибра в дамската си чанта заедно с телефона.

— Както споменах и по-рано, не знам доколко е важна информацията от записа — отбеляза високата жена. — Но съм сигурна, че Питър би искал да ви я дам.

Катрин се усмихна припряно и подаде слабата си хладна ръка.

— Обадете ми се, ако желаете — сбогува се тя и си тръгна.

В самолета от Нюарк за Денвър Сара се опита да довърши „Човешкото петно“, но се усети, че за да схване смисъла, трябва да препрочита всяко изречение по няколко пъти. Причината не беше в книгата. Сара се поколеба дали да не отиде в тоалетната с телефона на Питър Адамс и там да прослуша тайнствения запис, но веднага се отказа. Не искаше да поема никакви рискове. Нека послуша съвета на Катрин и първо прочете ръководството за употреба. Нямаше как да не признае пред себе си, че използва мобилния си телефон единствено за разговори и само бе чувала за функцията „диктофон“.

Пристигна в хотела късно през нощта. Този път необикновено щедрите организатори я настаниха в голям апартамент. „Ако изслушам записа, няма да мигна“, съобрази Сара. Никак не й се щеше да изпадне в крайна емоционална възбуда или да остане силно разочарована, защото умираше за сън. Намери сили единствено да си махне грима и да си измие зъбите и се строполи в леглото. Докато пътуваше, мечтаеше за душ, но после съвсем забрави и го пропусна.

Сега, след пет часа сън, се чувстваше напълно бодра.

До входната врата на апартамента бе разположен елегантен кухненски кът. Наметна си халат и си приготви чаша убийствено силно кафе. После се настани в леглото с ръководството, което й даде Катрин Адамс.

Цялата работа й се стори съвсем елементарна.

Прочете напътствията три пъти и едва тогава събра смелост да вземе в ръце остарелия телефон. Докато следваше инструкциите, които научи наизуст, ръцете й трепереха. На екрана се появи списък с пет аудиофайла. Предположи, че най-долният е последен в хронологичен ред, маркира го и го отвори.

Чу се стържене, все едно някакъв предмет бе одраскал микрофона по време на записа.

После чу непознат мъжки глас.

Записът на диктофона продължи малко повече от четирийсет и пет минути. След като го прослуша, Сара остана вторачена в телефона още петнайсет минути.

После извади своя.

— Джери, обажда се Сара. За колко време можеш да дойдеш в Денвър?

 

 

11:59

Конгресен център, Денвър, Колорадо

Зала 405 разполагаше със 174 места, но вътре се бяха натъпкали поне двойно повече хора. Някои седяха по двама на седалка, други се бяха настанили върху масите, наредени в дъното на помещението. По протежение на стените лекари и журналисти се караха на висок глас за места с изглед към подиума, фотографите стояха натикани като овце зад импровизирани заграждения от пластмасови табели, наредени толкова нагъсто една до друга, че непрекъснато ги събаряха. Един от охранителите крещеше възмутено, все едно журналистите се мъчеха да нахлуят в собствения му дом. Накрая реши проблема, като завърза табелите с дебело тиксо.

Сара закъсня.

Беше си предвидила достатъчно време и излезе рано, защото очакваше, че известието за извънредна пресконференция на Ото Шулц ще събере много зрители, но на път към залата я спряха няколко души и се забави. Едва успя да се промъкне в залата и охраната затвори вратата с обяснението, че капацитетът на помещението е запълнен и повече хора няма да се допускат.

Охраната изобщо не преувеличава, помисли си Сара, докато, долепена плътно към стената, се мъчеше да се провре по-напред.

За пръв път откакто излезе от хотелската си стая, се почувства незабележима. В конференцията участваха 10 000 души и тя остана с усещането, че кажи-речи същият брой хора я спряха да поговорят с нея преди обяд. Безспорно разкритията около „Деймос“ предизвикаха най-оживени спорове на научния форум и като че ли всички участници бяха научили каква роля е изиграла Сара Цукерман при откриването на фаталния дефект в имплантируемия кардиовертер-дефибрилатор на „Мъркюри Медикъл“.

Някои искаха само да я поздравят, а други проявяваха любопитство и я разпитваха за подробности, в каквито Сара нямаше желание да навлиза. При нормални обстоятелства вниманието би й допаднало и тя би отделила време на всекиго, но шокът след прослушването на записа от телефона на Питър Адамс я направи по-мълчалива и недружелюбна от обикновено.

По норвежка, помисли си недоволно тя.

Застана така, че да вижда част от подиума.

Ото Шулц влезе в залата от странична врата и се насочи решително към микрофона. Все едно някой натисна прекъсвач. До появата му в залата цареше оглушителен шум. Изведнъж виковете утихнаха. Разнесе се само откъслечен шепот, а когато Ото Шулц седна върху високата табуретка с вид на кашон зад катедрата, в помещението се възцари пълна тишина. Само камерите жужаха като рояк щурци.

Ото Шулц не гледаше от записки.

Застанал зад катедрата в цялата си внушителност, плъзна поглед над множеството. После си повдигна микрофона, погледна спокойно часовника си и откри събитието:

— Good afternoon and welcome^[1].

Стрелките показваха една минута след дванайсет.

— Казвам се Ото Шулц и съм изпълнителен директор на най-голямата и успешна световна компания в областта на медицинската електроника и фармацията. Гордея се с това. Приносът на „Мъркюри Медикъл“ в научноизследователската дейност и разработването на модерни технологии спаси безброй човешки животи в САЩ и в останалата част от света. Смятаме да продължаваме в същия дух.

В залата цареше пълна тишина.

— Но допуснахме грешка — продължи Ото Шулц и повиши глас: — Много сериозна грешка. Двама души изгубиха живота си вследствие от пренасянето на зловреден вирус върху „Мъркюри Деймос“ — имплантируем дефибрилатор, който само допреди седмица се смяташе за най-качествения, най-сигурния и категорично най-защитения от повреди от всички ИКД, налични на пазара.

Пред него стоеше чаша вода, но той не я бе докоснал.

— В Норвегия няма никакви данни, повтарям — никакви данни — проблемът да е засегнал повече от споменатите двама души. И в световен мащаб нито едно лечебно заведение не е съобщило за подобен случай.

Ото Шулц се обърна към фотографите, като местеше поглед от обектив на обектив, и продължи:

— Грешки, особено в компания като нашата, са недопустими. Щом не сме съумели да предотвратим компрометирането на един от най-високотехнологичните ни продукти, ще трябва да си платим. Най-напред… — вдигна показалец като проповедник, който плаши грешниците с мъченията в ада, и пак обхвана с поглед цялата зала: — … най-напред ще се погрижим семействата на двамата покойници да получат подкрепа във финансово, практично и емоционално отношение.

За Сара представляваше истинска мистерия как „Мъркюри Медикъл“ ще се погрижи за емоционалния комфорт на Будил Бернтсен, но изобщо не се съмняваше, че съпругата на Ерик ще получи щедро парично обезщетение.

— А после ще предприемем сериозни мерки — заяви Ото Шулц, откачи микрофона от стойката, прехвърли го в дясната си ръка и слезе от подиума. — Ще изтеглим от пазара имплантируемите дефибрилатори от марката „Деймос“ — обяви той, като се обърна към млада жена на първия ред. — Ще изтеглим всички екземпляри. Освен това всички пациенти с имплантиран „Деймос“ ще получат предложение да се подложат в рамките на три седмици на обстоен медицински преглед, включително проверка на импланта и на цялостното здравословно състояние, в най-близката до пациента болница, извършваща такива имплантации. На наши разноски, разбира се.

Ото тръгна между редиците от слушатели, като се отдалечи от фотографите.

— „Мъркюри Медикъл“ ще окаже пълно съдействие на американските здравни власти, с цел да се създаде независима комисия, която да разследва всички смъртни случаи на пациенти с имплантиран „Деймос“. Комисията ще работи, съобразявайки се с поставен краен срок за докладване на резултатите от проверката.

Сара забеляза, че мъжът до нея държи айфон в скута си и шари с пръст по екрана.

— Курсът на акциите се нормализира — прошепна той неясно на кого, докато продължаваше да преглежда валутната информация в мрежата.

— Тези мерки, разбира се, са свързани с разходи — Ото Шулц се върна зад катедрата. — С огромни разходи. Към днешна дата пациентите с имплантиран „Деймос“ са около един милион. Не бива да пренебрегваме и проблемите от логистичен характер, пред които ще се изправим. Ще се наложи да искаме почти невъзможното от стотици лекари по цял свят.

Ото Шулц постави микрофона на стойката, хвана с две ръце ръбовете на катедрата и се наведе напред:

— И всичко това трябва да стане бързо. А бързината струва скъпо. Но ние…

Изправи се и удари с десния си юмрук по лявата си длан.

— Ние няма да пожалим средства. Допуснахме грешка и ще се опитаме да поправим щетите, доколкото изобщо е възможно. Ще вложим в тези усилия всичките си човешки и финансови ресурси, за да не допуснем подобно нещо да се случи отново.

— Компанията ще се охарчи много — прошепна висока жена от лявата страна на Сара и се наведе към мъжа с айфона. — Сега спадът на акциите спря за малко, но сривът ще продължи, когато някой изчисли дори приблизително колко ще струва всичко, което обеща Шулц.

— Не съм сигурен — възрази шепнешком събеседникът й. — Погледнато в дългосрочен план, човекът няма друг избор. Признайте, че думите му внушават доверие!

— Шшт — просъска Сара.

— Днес няма да отговарям на въпроси — заяви Ото Шулц и издаде брадичка.

За пръв път от началото на пресконференцията в залата се надигна лек ропот.

— Защото вече ви отговорих на единствения съществен, значим и съдбоносен въпрос — високо продължи той; микрофонът беше напълно излишен. — А именно: какво ще направи „Мъркюри Медикъл“ в тази ситуация. И отговорът е „всичко“.

Отново се възцари пълна тишина. Дори неколцина фотографи свалиха камерите и приковаха очи във внушителната фигура на Шулц.

— Всичко — натърти той и плъзна поглед над аудиторията. — Дами и господа, благодаря ви за вниманието. Налага се да се сбогувам с вас. Чака ме много работа.

Легендарният изпълнителен директор на „Мъркюри Медикъл“ тръгна с бързи, решителни крачки към вратата, откъдето бе влязъл. Охранителят до нея му отвори, изчака го да излезе и веднага заключи.

Изведнъж всички в залата се разшумяха.

— Wasn’t that an overkill^[2]? — попита мъжът, който следеше котировката на акциите по айфона си. — Според мен се престара с обещанията!

— Все пак става дума само за два смъртни случая — съгласи се и високата жена.

— Един господ знае накъде ще тръгнат ценните им книжа след изказванията на Ото Шулц — отбеляза мъжът от другата й страна, поклати глава и сви рамене. — Трябва да му се признае, бива си го. Но не знам дали е достатъчно, за да стопира падането на акциите.

— A man in full! Really^[3]!

Сара не се включи в разговора им. Стоеше, облегната на стената, със скръстени на гърдите ръце, и се бореше с противоречивите си мисли. Пресконференцията не й помогна да си обясни онова, което бе научила едва преди няколко часа.

Тъкмо напротив. Сега не схващаше абсолютно нищо. Оставаше й единствено да чака Джери.

И да открие Мортен Мюндал, сети се тя и тръгна към изхода, където вече се бе образувала дълга опашка. Името му фигурираше в списъка с участниците от „Мъркюри Медикъл“, но Сара искаше да разбере дали изобщо е дошъл.

Не за да разговаря с него в момента, а за да знае дали има потенциалната възможност за това.

 

 

13:15

Хотел „Гранд Хаят“, Денвър, Уелтън стрийт, Денвър, Колорадо

— Джери! Никога не съм се радвала повече да те видя!

Сара прегърна топло братовчед си и го дръпна бързо в хотелския си апартамент. Джери пусна сака си върху пода и разтвори ръце:

— Дойдох възможно най-бързо. В целия град няма нито една свободна стая! Навсякъде проклети лекари! А и цари ужасен студ. У дома е почти лято и не очаквах да ме посрещне люта зима!

Той потръпна, приближи се до прозореца и посочи:

— Погледни! Покривът на църквата е побелял!

— През нощта валя — кимна Сара и седна на едното кресло. — За времето не мога да ти помогна, но ако искаш, отседни при мен.

— А какво ще си помислят хората? — усмихна се той и се настани на дивана.

— Че този път съм започнала връзка с необичайно млад мъж. Едва четирийсет и осем годишен.

Джери се усмихна.

— Честно казано, нямам търпение да разбера защо ме извика.

— Причината е много по-вълнуваща от моята личност.

Сара извади телефона на Питър Адамс и го постави върху ниската стъклена масичка помежду им.

— Добре — тихо подхвана тя. — Знаеш цялата история за случилото се с „Деймос“ през последните дни, нали?

— Да, както ти казах и по-рано…

— Ще ти пусна аудиозапис — прекъсна го тя. — Снощи ми го даде жена на име Катрин Адамс. Живее в Ню Йорк и е вдовица на Питър Адамс — бившия шеф на софтуерния отдел в „Мъркюри Медикъл“. Починал е през май 2006. Моля те да обърнеш внимание на годината: 2006.

— Аха — кимна с любопитство Джери. — И за какво става дума в този запис?

— Нищо повече няма да ти кажа. Искам да чуя спонтанната ти реакция, без да те подготвям.

Взе телефона, намери файла, пусна го и усили звука, като внимаваше да не се получи микрофония. После постави телефона пред Джери.

В продължение на близо четирийсет и пет минути никой от двамата не продума. Застинаха в пълно мълчание. Докато слушаше, Джери се навеждаше все по-напред и по-напред.

По едно време се облакъти на масата, подпря брадичка о преплетените си пръсти и заслуша още по-съсредоточено:

— Кой знае за тази програма?

— Аз. Дейвид Кроу знаеше, разбира се, но той почина броени дни след като го изгонихме. За съжаление обаче не можем да сме сигурни, че не я е дал и на други. Ако знаехме, че не е направил повече копия, щяхме просто да изтрием тази гадост и да приключим с нея веднъж завинаги. Но при сегашните обстоятелства няма как да стане.

— Четири години… За четири години не сме получили нито един доклад за тревожни събития, които биха могли да се дължат на такава… дяволска компютърна програма.

— Не, но…

— Съгласи се, че наличието на други копия изглежда съвсем малко вероятно. По думите ти Дейвид Кроу е бил заклет самотник. През тези четири години никой не се е опитал да ни изнудва, не се е случило нищо тревожно.

— Но все пак трябва да…

— Къде е тази програма в момента?

— Тук.

— Във флашката?

Мълчание. После се чу леко простъргване. И пак тишина.

— Ето я.

— Ще я прибера в сейфа. Днес е петък и стана късно. През уикенда ще съм на вилата. Утре ще се обадя тук-там.

— Тук-там? Не трябва ли…

— Четири години не са се появили проблеми. Няколко дни повече или по-малко няма да се отразят.

Разговорът приключи с уговорка да се срещнат в понеделник сутринта. Леко, едва доловимо щракване сложи край на записа.

Сара и Джери продължаваха да мълчат. Той — приковал поглед в телефона, тя — вперила въпросително очи в Джери.

— Кажи нещо — помоли Сара.

— Би се побрал съвсем лесно в джоб на риза или сако — промълви той и най-сетне откъсна поглед от телефона. — Гласът на Ото се чува малко приглушено, но достатъчно ясно, за да бъде разпознат. Ако записът е автентичен, с Ото Шулц е свършено.

— Не разбирам — въздъхна Сара.

— Кое не разбираш?

— Записът доказва, че още през май 2006 Ото Шулц е знаел за съществуването на вируса, но тогава вирусът не е бил разпространен. Ако Шулц беше послушал Питър Адамс и бе наредил незабавно изземване на медицинската техника с марка „Деймос“, пораженията щяха да бъдат минимални. Е, нямаше да се размине без парични загуби, но ако Шулц бе предотвратил смъртта на пациенти заради дефект в продукта, компанията щеше да си спести и финансови проблеми, и проблеми с имиджа.

Джери се усмихна накриво и понечи да отговори, но Сара не му даде възможност:

— Преди няколко години, през 2007-а, ако не ме лъже паметта, „Медтроник“ изтеглиха от пазара свой продукт — електрод.

За да онагледи какво представлява електродът, Сара изтегли въображаема нишка с върховете на палеца и показалеца на двете си ръце.

— Електродът е кабел, който използваме, за да свържем сърцето с ИКД. Появи се информация, че електродът на „Медтроник“ показва фабричен дефект, и има опасност имплантът да подава ненужни импулси към сърцето. Избухна, разбира се, грандиозен скандал и компанията претърпя огромни финансови загуби. Всъщност още не се знае докъде се простират последствията.

Сара се отпусна върху дивана.

— В момента, когато е разбрал за вируса, Ото Шулц трябва да е осъзнавал колко важно е да вземе незабавни мерки. Освен това атака с вирус… — тя си пое дъх и натърти: — … крие много, много по-опасни последствия от фабричен дефект! Вируси, хакери, умишлени повреди в компютрите… всичко това отприщва непредвидими събития, от които косите да ти настръхнат! За нас, лекарите, това е същински кошмар! За всеки е ясно, че няма как да си изградиш стопроцентова защита срещу неизправност: недостатъчно здрава сплав, хлабав винт и така нататък. Такъв е животът. Никой не е безгрешен. Но когато въпросът опира до опасността злонамерени хора да повредят умишлено имплантируеми дефибрилатори и пейсмейкъри… — тя дишаше с мъка. — Производителите винаги са ни уверявали, че това е невъзможно. Напълно изключено.

Поотворил уста и леко набръчкал чело, Джери си чешеше ухото, все едно мислеше за нещо и изобщо не я чуваше.

— Защо, за бога, Ото Шулц не е послушал Питър Адамс? — продължи да се чуди Сара, без да обръща внимание на разсеяното изражение на братовчед си. — Как изобщо е заспивал нощем, изпълнен със страх, че през някой слънчев ден този вирус ще се появи? Можело е да се случи по всяко време и навсякъде! Ами ако този вирус бе отнел живота и на други хора освен на двамата ми пациенти? Ежедневно по света се имплантират около сто ИКД с марка „Деймос“…

— Не — прекъсна я Джери.

— Какво искаш да кажеш с това „не“?

— Грешиш. Ото Шулц не е имал причина да се страхува. Знаел е, че вирусът няма да се появи.

— Но нали…

— Разполагал е с единствения екземпляр.

Джери посочи миниатюрния мобилен телефон.

— В разговора чухме, че Ото Шулц разсъждава напълно правилно: въпросният Дейвид Кроу е създал вируса четири години по-рано. Починал е непосредствено след уволнението си, а през тези четири години не се е случило нищо. Явно Питър Адамс се е сдобил с единствения екземпляр. През цялото време флашката с вируса е стояла на рафтовете в кабинета му.

— После Питър е дал флашката на Ото Шулц — бавно рече Сара.

— Да, после Питър е дал флашката на Ото Шулц — повтори още по-бавно Джери.

— Да не искаш да кажеш, че… — Сара го погледна с крайно изумление, което граничеше с отвращение.

— … че Ото Шулц е разпространил вируса — довърши Джери.

— Но защо, по дяволите…

Сара стана и започна да снове из просторния апартамент.

— „Мъркюри Медикъл“ е делото на живота му! Неговият…

Не се сети за подходяща дума.

— За да спечели пари — отвърна Джери.

— За да спечели пари — повтори беззвучно Сара. — От неизправна техника не се печелят пари. За да спечелиш пари, трябва да произвеждаш качествени продукти.

— Познанията ти за фондовия пазар са доста оскъдни.

— За мое щастие.

Сара спря насред стаята и се обърна към Джери. Чувстваше се на ръба на силите си. Последната седмица премина в непрекъснати емоционални възходи и падения, които й струваха много енергия и завършиха с най-сериозното й поражение в професионален план: отстраниха я от длъжност. На по-млади години Сара се справяше безпроблемно с недоспиването и се случваше да работи три денонощия без почивка, но в момента й се зави свят от изтощение.

— Седни — подкани я Джери. — Моля те, седни.

Тя го послуша.

— Какво да ти донеса? Вода? Не ми изглеждаш добре, Сара.

Тя притисна една декоративна възглавница към гърдите си, сякаш се боеше да не й я откраднат.

— Сериозно ли смяташ, че Ото Шулц е пуснал нарочно вируса, за да компрометира компанията, която сам е създал?

— Да.

— И е предизвикал смъртта на двама от моите пациенти само за да… спечели пари?

— Да.

— За да спечели пари?

— Да.

Сара се разплака. Ридаеше беззвучно, а по бузите й се стичаха големи сълзи. Джери я познаваше добре и затова не се опита да я утеши. Просто остана на мястото си срещу нея и не отмести поглед от нейния.

— Как? — прошепна задавено Сара. — Как се печелят пари от… неизправен продукт?

— По много начини — отвърна спокойно Джери. — С къси продажби; с put-опции; с…

— Put-опции — прекъсна го тя и си избърса бузите с ръкав. — Спомена за тях, когато ми се обади по телефона.

— Да. Опциите за продажба на акции са напълно законно средство за печалба. Както ти обясних и по телефона, може да си ги представиш като вид облог.

Джери стана и се приближи до бюрото. Взе оттам тънък блок за писане с логото на хотела и химикалка и седна на дивана до Сара.

— Да кажем, че притежаваш хиляда акции от по сто долара в „Мъркюри Медикъл“ — подхвана спокойно той. — На 1 януари те питам искаш ли да се обзаложим, че цената на акциите ще се покачи или ще падне. Ако си сигурна в покачването на стойността им, може и да се съгласиш. А за да не рискуваш прекалено много, ще поискаш да определим „таван“ за евентуалния спад. Схващаш ли?

Сара не отговори. Просто се взираше в празния лист.

— И така, ти заявяваш, че според теб цената на актива ти няма да падне с повече от десет процента — продължи Джери и написа числото 90 върху листа. — Тоест се обзалагаш, че цената на твоите акции, които струват 100 000 долара на 1 януари, няма да падне под 90 000 долара.

Сара кимна.

— Аз, от своя страна, се обзалагам, че ще падне повече. Споразумяваме се каква да бъде крайната дата на нашия залог. Например 1 юли.

Джери начерта времева линия от 1 януари до 1 юли.

— За да те склоня към облога, ти плащам известна сума. Нарича се премия. Например, давам ти един процент от стойността на акциите. Тоест, ти получаваш от мен хиляда долара само за да се съгласиш на облога ни.

— Ясно.

— Европейските опции могат да се упражняват само на датата на падежа — продължи Джери. — Тогава става ясно кой е спечелил, освен ако не се продадат, но този вариант няма да го обсъждам. Американските опции, обаче, могат да се упражняват и преди самия падеж. Те са по-интересни. Виж.

Джери начерта втора линия, успоредна на първата, и написа числото 100 срещу горната и 90 срещу долната.

— Ето така се движи котировката на акциите — Джери направи крива линия с върхове и спадове, като внимаваше да не минава под долната линия. — Засега печелиш ти. Не забравяй: независимо от развоя на котировките, ти запазваш премията си от 1000 долара. Но виж сега какво става… — върхът на химикалката се приближи до средата на месец май. — Акциите ти се сриват!

Кривата мина на сантиметър под линията, срещу която стоеше числото 90.

— Пред мен се откриват две възможности. Или да рискувам и да изчакам акциите евентуално да паднат още, или да поискам да упражня правото си. Ако се спра на последното, ти си задължена да купиш от мен 100 акции от по 90 долара. Тъй като съм ги купил по 80 долара, ще спечеля… — Джери бързо надраска някакво число върху листа, — … 10 000 долара. Ти губиш, а моята нетна печалба възлиза на 9000 долара, понеже все пак съм ти платил премия — Джери захвърли химикалката и се облегна. — Подобна печалба изглежда много примамлива за хора, склонни към рискове — обясни той. — Само си представи за какви суми става въпрос, ако участваш с десет пъти по-голям залог! Или сто! Ако някой е купил put-опции за 10 милиона долара при тези условия, днес би прибрал 100 милиона!

— По дяволите — изруга Сара на норвежки. — Прилича на игра!

— Фондовата борса е игра — натърти Джери.

— Нима това е… законно?

— Да, разбира се. Всякакви опити за манипулация над стойностите на акциите обаче са забранени. Ако Ото Шулц наистина е… — Джери се поколеба.

— Не мога да повярвам — отрони Сара. — Човек от…

— … то постъпката му представлява най-яркия пример за търговия с вътрешна информация, за който мога да се сетя — прекъсна я Джери, за да довърши мисълта си. — Той не просто се е възползвал от служебното си положение, за да извлече облаги на борсата; той лично е задействал събитията в своя полза. Все още не ми е съвсем ясно как точно го е направил, но…

На вратата се почука. Сара подскочи и инстинктивно хвърли възглавницата, тя събори поставената наблизо ваза с цветя и падна върху пода. Джери стана и изтича да отвори. Сара чу как братовчед й размени няколко думи с някаква жена и после затвори вратата.

— Камериерката — осведоми я той и се намръщи. — Откога се стряскаш толкова лесно, Сара?

— Какво ще правим? — попита тя.

Джери се наведе да вдигне вазата и падналите от нея лилиуми. С букета в едната и цилиндричния съд в другата ръка, той изпадна в дълбок размисъл.

— Знаеш ли защо тунелите се копаят от двете страни едновременно? — попита накрая той.

— Не… — изгледа го с недоумение Сара.

— Защото става два пъти по-бързо.

— Така ли?

— Както споменах, специалистите от SEC са започнали да ровят из…

— SEC?

— U. S. Securities and Exchange Commission — напомни й той. — Забрави ли?

— Сега се сетих.

— От известно време следят внимателно смущаващо големи put-опции върху акции на „Мъркюри Медикъл“. Нямам представа докъде са стигнали с разследването и дали изобщо са стигнали донякъде. Но знам друго: след създаването на Financial Fraud Enforcement Task Force — Специалната група за борба с финансови измами — само преди половин година, ефективността при разкритието на икономически престъпления отбеляза сериозен растеж. Ако им предоставим този запис, ще могат да копаят от двата края.

— Какво искаш да кажеш?

Джери натъпка цветята във вазата и я тръшна върху стъклената масичка.

— Ото Шулц непременно е използвал посредници — разпалено отбеляза той.

— Ако наистина е направил в каквото го подозираме — поправи го Сара.

— Да де — нетърпеливо се съгласи Джери. — Използвал е услугите на посредници и на техните посредници, за да прикрие следите си. С помощта на аудиозаписа SEC ще се сдобият с уникалната възможност да свържат информацията от два източника, а това ще улесни значително работата им.

— Но как ще им дадем записа? Може ли всеки да… се отбие в централата им?

— Да, разбира се. Нещо повече: на територията на САЩ има единайсет техни клона, а един от тях се намира точно тук — Джери посочи с палец над рамото си. — В Денвър — усмихна се широко той.