Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (16)

Четвъртък, 13 май 2010

01:10

„Ботстьоюре“, „Хьовик“, Берюм

Сара си легна в леглото за гости в стаята на Теа.

Отмереното дишане на момичето, лекият мирис на парфюм и грим, които Теа отскоро бе започнала да слага, синкавата нощна светлина и плюшените играчки, наредени нагъсто една до друга върху дълъг рафт над прозорците, подействаха успокоително на разтревожената Сара и накрая тя все пак заспа. Реши, ако Теа се събуди и я попита защо е дошла в стаята й, да я излъже, че е станало, докато е ходела на сън. Тъй като такова нещо досега не се бе случвало нито веднъж, Сара не си донесе спално бельо, защото иначе историята й съвсем щеше да изгуби достоверност.

Зави се с одеялото, което намери.

Когато се събуди, не успя да се ориентира.

Зъзнеше от студ и не разбра защо е спала без чаршафи.

Звъненето на стационарния телефон отдолу я стресна, тя се надигна и провери колко е часът; беше спала едва трийсет минути.

Стационарният телефон звънеше в изключително редки случаи.

Който искаше да се свърже с нея, я търсеше на мобилния. Ако не отговори, значи не иска или не може — всички се досещаха. Сара и Теа разполагаха със стационарен телефон единствено защото услугата влизаше в абонаментния пакет на мобилния оператор. Иначе и двете не помнеха номера.

Но ето че някой звънеше на стационарния телефон. И то посред нощ.

Сара отметна рязко одеялото и се измъкна на пръсти от стаята. Зашляпа боса по стълбите към долния етаж. Звъненето се усилваше. Останала без дъх, тя дръпна слушалката от зарядното на перваза, натисна зелената иконка и просъска:

— Ало!

— O, hello! My name is Catherine Adams, and I’m calling from New York. I’m trying to reach doctor Zuckerman. Sara Zuckerman. Is this the correct number^[1]?

— Не, аз съм. Знаете ли кое време е тук?

— Вие сте с доста часове по-напред от нас, знам, но… извинете… много ли е късно?

— Да, нощ е. За какво става дума?

Сара се отпусна върху един от кухненските столове и се облакъти на масата. В редките случаи, когато се случваше да й се обаждат след полунощ, винаги се касаеше за пациенти. Доколкото знаеше обаче, в САЩ нямаше пациенти. Не и след като напусна работата си там.

— Става дума за…

Жената млъкна, но Сара чуваше ускореното й дишане. Безпокойството, с което се събуди, започваше да се превръща в силно раздразнение.

— Нали разговарям със същата Сара Цукерман, която интервюираха днес по Си Ен Ен? Която е кардиолог и…

— Да, нали ви казах. За какво става въпрос?

— За… Не знам откъде да започна… Покойният ми съпруг Питър… Питър Адамс… той… работеше в „Мъркюри Медикъл“.

— И?

— Оглавяваше софтуерния отдел. С други думи…

Жената отново млъкна. Сара се изправи и отвори кухненския шкаф. Стисна слушалката между бузата и рамото си, извади си чаша и пусна чешмата да тече. Изчака водата да се изстуди и си наля.

— Повишиха го точно преди смъртта му. Стана заместник на изпълнителния директор, на Ото Шулц. Вероятно сте чували за него, той е…

— Знам кой е Ото Шулц — прекъсна я Сара.

— Докато ви гледах днес по телевизията, ми хрумна… Наистина съжалявам за безпокойството. Значи при вас е нощ? Просто не знаех към кого да… Извинете ме. Наистина съжалявам. Аз…

— Няма нищо. Лекар съм и съм свикнала да ме будят през нощта. А тъй като вече така или иначе съм будна, кажете ми защо ме търсите.

— Благодаря ви. Аз… Докато гледах един репортаж, се сетих за вечерта, когато Питър почина.

В слушалката се разнесе остър, пронизителен звук — като свистене на чайник.

— Само секунда — извини се Катрин Адамс.

Чу се тракане на съдове и леко щракване, после гласът й пак се появи:

— Той почина преди четири години. Точно тогава бях претърпяла операция и се възстановявах при родителите ми в северната част на щата. Бяхме се разбрали Питър да дойде при нас вечерта, но той се обади и каза, че е много изморен и не може да шофира в такова състояние. Тогава работеше върху… някакъв дефект или нещо такова, не си спомням какво точно ми обясни. Едно от… устройствата или как ги наричате…

— Да — потвърди Сара и отпи от чашата. — „Мъркюри Медикъл“ произвежда устройства. ИКД например е устройство.

— Доколкото разбрах, Питър не беше мигнал четирийсет и осем часа, а беше и провел дълъг разговор с Ото Шулц. Стори ми се…

Катрин отново млъкна. Сара се чувстваше съвсем бодра. Безпокойството и раздразнението й отстъпиха пред силно любопитство.

— Стори ми се отчаян — довърши Катрин Адамс. — И възмутен. Тогава не обърнах специално внимание на този факт, защото си имах достатъчно грижи с моето здраве. Но той почина през същата тази нощ и…

— От какво почина съпругът ви?

— Нападнали го в Сентръл Парк.

— Кой?

— Така и не откриха убиеца. Полицаите твърдяха, че са го нападнали с цел грабеж, но той не е носел пари в себе си, а и не му бяха взели пулсомера…

— Нима съпругът ви е ходил да бяга из Сентръл Парк през нощта?

— Да. Не знам защо го е направил. Обикновено отиваше да тича там всеки трети ден, но за да не ме тревожи, никога не оставаше в парка след девет и половина вечерта. Убили са го посред нощ. Така и не престанах да се питам…

Катрин Адамс си пое пресекливо дъх и изхлипа съвсем тихо.

Сара мълчеше.

— Оттогава не съм правила никакви промени в кабинета му — продължи жената, след като се посъвзе. — От време на време влизам, за да притъпя скръбта. На рождените му дни, на Коледа. Наричам такива дни „дните на Питър“. Вътре все още усещам миризмата му. Мирише на наслоен прах и на моя Питър.

Сара долови усмивка в гласа й.

— Днес влязох вътре — продължи Катрин и пак си пое рязко дъх. — Не е от специалните дни, отредени за посещения, но след репортажа по телевизията реших да… — тя си прочисти носа. — Почти никога не му пипам нещата. Просто влизам, за да постоя. Вдишвам въздуха, затварям очи и го виждам. Този път обаче се поразрових. И открих нещо, свързано с онова устройство… „Деймос“ или как му беше името.

— Разбирам — обади се най-после Сара. — И защо се свързахте с мен?

Даде си сметка колко недружелюбно и дори грубо прозвуча този въпрос.

— Възможно ли е този вирус, за който говорят в момента, да е бил… създаден от злонамерен служител в „Мъркюри Медикъл“?

— Напълно възможно е — потвърди тихо Сара и едва преглътна.

Настъпи мълчание. Сара погледна през прозореца. Нощта беше най-непрогледна в този час, но на изток, зад черните силуети на брезите, се зараждаше слаба синкава утринна светлинка.

— Нямам доверие на полицията — призна неочаквано Катрин.

— Ясно.

— Не си помръднаха пръста, за да разкрият кой е убил Питър.

— Разбирам.

— Не пожелаха изобщо да ме изслушат. А и откритието ми не доказва нищо… — тя млъкна; явно се колебаеше.

Сара чуваше някакво дращене и помисли, че връзката се е разпаднала.

— Ало?

— Не доказва нищо, което да може да се сметне за престъпление. Имам усещането, че съм се натъкнала на важна улика, но полицаите не биха обърнали внимание на такава дреболия, защото тя не дава основание за наказателно дело. Няма да ми обърнат никакво внимание.

— Разбирам какво имате предвид — бавно каза Сара.

— От телевизионния репортаж останах с впечатлението, че сте открили всичко съвсем сама.

— Е, не съвсем сама, но…

— Не ми се говори за това по телефона.

— За кое?

— За онова, което открих.

— Добре.

— Искам да ви го дам. Вашата борба срещу „Мъркюри Медикъл“…

— Не водя борба срещу „Мъркюри Медикъл“ — възрази Сара. — В никакъв случай.

— Нямам доверие на полицията — повтори Катрин Адамс.

— Разбирам.

— Мога ли да ви се доверя?

— Принципно, да. Но няма откъде да сте сигурна.

— Как да се уговорим, за да получите каквото открих? Да ви го изпратя ли, или…

— Обаждате се от Ню Йорк, нали?

— Да.

Сара изпи остатъка от водата и долепи хладната чаша до шията си. Цялата пламтеше. Горещината я обливаше на неприятни тласъци и висулката на врата й — Давидовата звезда — бе залепнала за кожата й. Студеното стъкло все пак поразхлади шията й. Отиде да напълни чашата си с ледени кубчета от диспенсъра.

Не знаеше какво да мисли за историята, която й разказа Катрин Адамс. Не беше изключено да е пълна измислица или жената да е напълно луда. Все пак се обаждаше от другия бряг на Атлантика посред нощ на лекар, чието име бе чула от новинарски репортаж по телевизията.

От друга страна, думите на Катрин Адамс определено бяха подчинени на известна логика и звучаха обмислено, макар и малко объркано.

— Give me a moment, OK^[2]?

Катрин промърмори нещо в знак на съгласие. Сара остави чашата и слезе с безжичния телефон в мазето. За късмет компютърът там се намираше в спящ режим и не беше изключен. Сара бързо въведе думите „Питър Адамс Мъркюри Медикъл“ в полето за търсене на Гугъл.

Бинго.

Мъж на име Питър Адамс, главен мениджър на софтуерния отдел в „Мъркюри Медикъл“, наистина съществуваше. Сара прочете, че той действително е загинал трагично при нападение в Сентръл Парк на 6 май 2006. Сара пак сложи слушалката до ухото си:

— Still there^[3]?

— Да…

— Следобед летя за Денвър. Тоест сутринта по ваше време. Имам прекачване в Нюарк. Кацаме в 7:35, а следващият полет излита след три часа. Може да се срещнем там.

— Да се срещнем? А бихте ли… — гласът на Катрин Адамс стана въодушевен, направо разпален: — Ще запишете ли телефонния ми номер?

Сара грабна химикалка и надраска цифрите, а после продиктува на Катрин своя номер.

— Ще летя с Британските авиолинии — уточни тя. — Понеже имам американско гражданство, ще мина бързо паспортната проверка. Ако сте съгласна да се срещнем на летището, ще трябва да изтегля багажа си и после пак да го регистрирам за следващия полет. В крайна сметка ще ми остане не повече от час свободно време.

— Един час ще стигне — побърза да я увери Катрин Адамс. — Един час е предостатъчен. Много ви благодаря. До скоро.

— До скоро.

Разговорът приключи. На компютърния екран пред Сара още стоеше статията за трагичната кончина на Питър Адамс, която Гугъл откри в обширния архив на сайта на фармацевтичната компания. Сара прочете текста бавно. В некролога се споменаваха само добри думи за починалия и съвсем логично се оказа неизползваем като източник на обективна информация.

На Сара обаче повече не й трябваше. Отново активира спящия режим на компютъра.

Вече знаеше достатъчно: Питър Адамс не е измислица. Следователно историята на съпругата му би могла и да е истина, а защо не и решаваща за разследването. Среща на американско летище с драконовски мерки за сигурност, пък макар и с напълно непозната жена, не криеше сериозни рискове.

Само да можеше да поспи. Върна се и си взе чашата с ледчетата. Толкова се бе сгорещила, че потта течеше между гърдите й под торбестата тениска, с която спеше. Мъчеше я силна жажда.

Жажда, горещина и никакво желание за сън.

 

 

12:00

Централата на „Мъркюри Медикъл“ за Северна Европа и Норвегия, „Сандакервайен“, Осло

Специалистите от техническия отдел отвориха криптирана телефонна линия само за половин час. През това време Мортен Мюндал си купи багета със сирене и шунка от столовата и с много усилия успя да изяде половината. Глетавият хляб се превърна на топка в устата му, а сиренето беше мазно и безвкусно, но трябваше да хапне нещо. Къркоренето и болката в стомаха се притъпиха. Мортен седна зад бюрото и прикова поглед в Ото Шулц. Лицето на началника изпълваше почти целия екран.

— Мортен — избоботи Ото Шулц и потупа микрофона пред себе си. — Чуваш ли ме?

Мортен кимна, нагласи по-удобно слушалката и погледна в камерата.

— Loud and clear^[4].

— На Лондонската борса акциите се понижиха с още шест процента! — започна Ото Шулц без никакви излишни предисловия.

— Видях — кимна Мортен. — Но през последния час положението се позакрепи. Все е нещо.

— Не е достатъчно — възрази Ото Шулц и се премести още по-близо до камерата. — Какви мерки сте взели, за да овладеете ситуацията?

— Свързах се с полицията — отвърна Мортен, като се опита да говори спокойно и без да мести поглед от камерата. — Разговаряхме около половин час и се уговорихме утре да се явя на официален разпит. Разследването тече с пълна сила. Програмиращото устройство подлежи на щателен оглед, а са се свързали и с експерти, които да…

— Доникъде няма да стигнат без шифрите — прекъсна го Ото Шулц. — А тях няма да ги получат. Дано си им дал ясно да разберат, че и дума не може да става да им издадем шифрите на апаратурата ни!

— Не, разбира се. Но все пак ситуацията…

— А какво изкопчи от хората в ГРУС или както там се казваше онази болница?

— Нямам право да разговарям с тях, докато тече разследването. Ще направи лошо впечатление…

— Лошо впечатление ли? Лошо впечатление? Нека ти обясня кое прави шибано впечатление, Мортен! Служителите от целия софтуерен отдел в „Манхатън“ си съдират задниците от бачкане, докато ти и проклетият ти офис не сте си помръднали пръста! А междувременно акциите рухват…

Ото Шулц си пое дъх и прокара длани по късоподстриганата си глава. Картината на екрана беше доста неясна, но Мортен забеляза, че Ото изглежда състарен. Кожата на лицето му — допреди дни образец за силна, мускулеста мъжественост — бе силно подпухнала. Под очите му се врязваха дълбоки черни сенки, а стиснатите устни му придаваха силно раздразнен вид.

Изведнъж Мортен си даде сметка, че е сгрешил.

От онази септемврийска вечер през 2008, когато узна истината за поражението на баща си в борбата за лидерското място в „Мъркюри Медикъл“, Мортен си мислеше, че мрази Ото Шулц. Искаше да го мрази, нуждаеше се от тази омраза, вложи цялата си душа в ненавистта към авторитарния мъж с внушителна външност, който управляваше компанията с желязна ръка. Сега обаче, докато гледаше замъгления му образ на екрана, Мортен виждаше само сянката на някогашния Ото Шулц и изпитваше по-скоро презрение, отколкото омраза. Не, ненавистта се бе изпарила, както и страхът. Остана само дълбоко и освобождаващо презрение, което правеше разсъдъка му бистър и хладен. Чак сега забеляза колко силно стиска чашата за кафе, която използваше само като камуфлаж: всъщност пиеше мляко. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

Дори Сюзън обърна гръб на Ото Шулц. Намери щастието в лицето на беден художник. Разчу се бързо, макар Ото всячески да се помъчи да скрие срама от неспособността да контролира дори собствената си жена. Сюзън го напусна, а трите им деца се отдръпнаха от него. Сякаш и Господ го е зарязал на произвола на съдбата, помисли си Мортен, докато гледаше потното му лице и потъмнелите очи, хлътнали дълбоко в черепа.

Мортен отпусна пръстите си около чашата.

Когато прие да заеме длъжност, която далеч надхвърляше нивото в йерархията, подхождащо на възрастта и опита му, Мортен реши да забрави миналото. Възприемаше конкурентната борба между Ото и Джон като почтено съревнование между двама равностойни противници. В случая — заради малшанс — баща му се оказа губещ. Мортен не сметна, че е унизително да приеме предложението за работа, което влизаше в „примирието“ между Ото и Джон. Все пак целият отдел по електроника на „Мъркюри Медикъл“ бе създаден с кадри от „Аполо Мед-Елек“ — „рожба“ на Джон Мюндал. Мортен гордо носеше фамилията Мюндал, а като се добави, че беше с двайсет години по-млад от Ото Шулц, работеше с желание и се бе насочил към стратегически изгодни за повишение позиции, очаквайки някой ден, когато дъртият шеф понатрупа годинки, да заеме мястото му.

После обаче прочете писмото от баща си и всичко се промени.

Джон Мюндал напусна новосъздадената „Мъркюри Медикъл“ с щедро обезщетение и неочаквано разпаднал се брак. Мортен така и не разбра защо родителите му се разделиха само седмици след оставката на баща му. Нито Ребека, нито Джон дадоха отговори на въпросите му. Не след дълго майка му напусна престижната си работа в Презвитерианската болница. По онова време Мортен тъкмо бе стартирал проект за създаване на европейски филиали на компанията. Искаше да докаже, че е достатъчно зрял да се справи с предизвикателството, и затова почти не се задържаше вкъщи.

Баща му се самоуби на 11 септември 2008. Бе изгубил всичко. Остави писмо на единствения си син: кратко, банално и пропито с егоцентричен мелодраматизъм, каквито са повечето подобни писания, предположи Мортен.

Въпреки това писмото го разтърси до дън душа.

Баща му пишеше колко дълбоко съжалява, задето не му е посвещавал повече време. Джон Мюндал молеше Мортен да му прости всички грешни решения, да му прости, задето е пропилял наследството му заради неразумни игри на фондовия пазар; задето е изоставил Ребека точно когато се е нуждаела най-много от него. „Разбери, сине — пишеше той — Ото Шулц е знаел тайната на майка ти, а аз — не, и това ме шокира ужасно, но още повече ме съсипа откритието, че съпругата ми е наркоман.“

Докато четеше предсмъртното писмо на баща си, Мортен разбра защо майка му е напуснала болницата.

Всичко стана по вина на Ото.

— Какво си се замислил? — остро попита Шулц.

— Самата ситуация предразполага към размисъл.

— Ситуацията предразполага към действие! Именно това искам! Наредил съм на всички служители от софтуерния отдел да прегледат де що има бележки, стари файлове и остарели програми, където може да е проникнал вирус… — Ото се наведе напред. — Тук, в „Манхатън“, камък не остана на мястото си, а ти какво правиш?

— Всичко по силите си — отвърна спокойно Мортен. — Като, разбира се, се съобразявам с норвежкото законодателство. Смятам да се възползвам от услугите на агенция за връзки с обществеността и да отговарям на всички…

— Агенция за връзки с обществеността ли?

Ото Шулц рядко пропускаше случай да афишира отличното си здраве. Обичаше да се перчи — в типичния си стил на самохвалко — със силното си сърце, с младежкия си черен дроб и със 118-те килограма, които можел да вдигне от лежанка.

В момента обаче се намираше в прединфарктно състояние.

Лицето му бе придобило яркочервен цвят, а горната му устна лъщеше от пот.

Ото Шулц изгуби контрол и се превърна в друг човек.

В съвършено друг човек.

Точно по тази причина Мортен се изкуши да му изпрати имейл с известие за смъртта на Ерик Бернтсен часове преди тя да настъпи. Да, Мортен наистина постъпи необмислено, импулсивно. Случи се по време на работно пътуване до Стокхолм. Вечерта, след среща в шведското министерство на здравеопазването, той попрекали с бирата, и мисълта как ще се оцъкли Ото, докато чете анонимното писмо, как ще се мъчи безуспешно да открие кой го е изпратил и защо, му се стори просто неустоимо привлекателна.

— Трябва да открием източника на вируса! — кресна Ото Шулц. — А не да си губим времето с медийни съветници! Какво правите, за да откриете източника?

— Всичко по силите си — спокойно повтори Мортен. — Абсолютно всичко по силите си.

Вирусът дойде като благословия. Мортен не разбра кой му го изпрати. Лаконичната бележка, с която бе придружена флашката, не беше подписана. Една вечер Мортен остана в лабораторията и с помощта на макар и оскъдните инструкции разбра какво съдържа флашката. Досети се, че я е пратил някой недоброжелател на Ото.

Някой, който иска да го сломи.

А такива хора не липсваха — това не беше тайна на Мортен. Просто този някой бе открил подходящо средство.

Най-вероятно вътрешен човек или най-малкото бивш служител на компанията.

— Какво? — простена Ото и вдигна чаша с вода, но не отпи. — Какво си предприел, за да откриеш източника на вируса?

— Проверяваме всичко: хронологията на компютрите, програмиращите устройства. Проверяваме и анализираме състоянието на цялата техника, с която работим. Предложихме сътрудничеството си на полицията, но оттам…

Мобилният му телефон извибрира.

Като внимаваше ръката му да не попада в обсега на камерата, Мортен отвори полученото текстово съобщение. То съдържаше само една дума flower. Мортен изтри съобщението и преглътна.

Не ламтеше да стане богаташ, а само да спечели достатъчно пари, за да се прибере вкъщи и да започне отначало заедно с майка си; да се грижи за Ребека Мюндал, както е трябвало да се грижи баща му.

Мортен щеше да забогатее.

Не: той вече забогатя: кратката парола потвърди, че е спечелил.

Падежът на европейската put-опция, чиято покупка през март прикри с помощта на посредник, още не бе настъпил и Мортен не си правеше прибързани планове.

Късата продажба обаче излезе на печалба: ето това му съобщаваха. Трима инвестиционни посредници взеха на заем от негово име акции на „Мъркюри Медикъл“ на стойност двеста и четирийсет милиона крони. Мортен плати шест милиона премия за заема и веднага продаде ценните книжа. Днес доверените му лица купиха идентичен брой акции и ги върнаха на законните им собственици, но стойността им вече бе паднала с двайсет процента. Така Мортен спечели четирийсет и осем милиона крони и дори след като извади от тях премията за заема и хонорарите на посредниците, му оставаха повече пари, отколкото бе мечтал.

Отначало възнамеряваше да заложи само на put-опции, но след смъртта на Ерик не остана съмнение, че вирусът действа, и изкушението стана неустоимо.

Имплантируемият кардиовертер-дефибрилатор попадна в ръцете на Сара Цукерман — точно както трябваше да се случи.

Доктор Цукерман се славеше с професионална прецизност и гордост, които не биха й позволили да възлага другиму да се оправя с нейните проблеми. А своенравието й беше прословуто; още съвсем млада, докато работеше в болницата в Клийвланд, Сара не пропусна на няколко пъти да се скара с ръководството. После се издигна в йерархията и си извоюва правото да действа на своя глава. Ако друг, а не тя, откриеше вируса, развоят на събитията би взел непредвидима посока. Рано или късно все този някой, независимо кой, щеше да обяви тревога заради надписа FUCK YOU, който се мъдреше в полето за лични данни на пациента. И въпреки това не можеше да се предвиди със сигурност какво ще се случи по-нататък; дали разследването няма да тръгне мудно, да се забави прекалено, да се забули в традиционната сива мъгла от бюрокрация и принципи на лоялност към болницата и към задължението да се спазва професионална тайна, която твърде често потулваше грешките, допуснати в норвежките здравни заведения.

Сара Цукерман не споделяше тези принципи и затова представляваше най-големият му шанс за успех.

Изкушението го подтикна да се осмели да търгува с акции на късо. Начинанието му се увенча с успех.

А оставаше и още една възможност да увеличи печалбата: put-опцията.

— Заминавам за Денвър — неочаквано съобщи Ото. — Там ще се съберат най-големите специалисти, а в момента най-добре е да хванем бика за рогата.

— Аз ще си остана в Норвегия. Би било грешка да отпътувам точно сега и…

— Хубаво. Keep me posted^[5].

Екранът затрепка и потъмня.

Flower, помисли си Мортен Мюндал и изпи млякото в чашата.

Що за нелепа парола.

Що за откачен ден.

 

 

16:10

Летище „Гардермуен“, на север от Осло

— Божичко, какво движение! — удиви се Сара.

Ула сви встрани и спря неправомерно пред терминала.

— Добре че ти настоя да тръгнем по-рано — доволно отбеляза тя.

— Е, поне на този етап разполагаме с много повече време, отколкото сме свикнали. А ако беше взела влака, щеше да пристигнеш преди час.

— Не обичам да се возя по влакове — отсече Сара. — Много ти благодаря, че ме докара. Музиката в колата ми се стори еднообразна, но иначе ми беше приятно.

В автомобила си Ула държеше само албуми на Елвис Пресли.

— А сега искам да ми обещаеш, че няма да се тревожиш. Щом се прибера, ще оправя нещата. Разчитай на добрата стара Сара.

Откопча предпазния си колан, наведе се към него и го целуна по бузата.

— А нали и самият ти каза, че в ГРУС ни тачат като герои.

Той се усмихна кисело.

Следобед се отби в болницата, за да си вземе маратонките. Докато стигна до кабинета си, измина половин час, защото колегите непрекъснато го спираха да го разпитват. Потупваха го по рамото и му се усмихваха. По коридора Петер Бротен не се отдели от него и му сподели, че само Ларш Кваме и двама-трима главни лекари от медицинския блок са доволни от отстраняването на Ула и Сара. Останалите главни лекари, почти всички помощник-лекари и медицински сестри не одобрявали прибързаното решение на ръководството да отстрани от длъжност двама техни колеги, които — независимо от всичко — са разнищили за рекордно кратко време изключително заплетена история.

— Предпочитам да имам сигурен доход отколкото героически статус — отбеляза недоволно Ула.

— Не бъди толкова негативен.

— Лесно ти е да го кажеш! Нали си фрашкана с пари…

— Така ли?

В гласа й се прокрадна хладна нотка; предупредително трептене, което ясно му подсказваше да не подхваща темата.

— Да, така! — избухна обаче той. — За теб парите не са никакъв проблем и нямаш дори представа какво е да се грижиш за пет деца с огромни разходи и… по дяволите, нека не забравяме, че Теа разполага с несметно наследство! Самата ти го каза онази вечер! Единственото ти дете има повече пари, отколкото бих могъл да мечтая. Ако пък някога профукате всичко и закъсате с парите, винаги можеш да се обадиш на „братовчед си в Америка“!

Още неописал кавичките с пръсти, Ула съжали за думите си.

На път към летището, докато се влачеха едва-едва по Е6 като мравки, Сара му разказа за обаждането на Джери. Ула го бе виждал веднъж: на барбекю в къщата на Сара и Теа миналата година. Джери му се стори общителен и чаровен, а в цялото му поведение прозираше, макар и дискретно, самочувствието на човек с много пари. Носеше скъпарски дрехи и се държеше повече от уверено. Цяла вечер Ула не можа да откъсне очи от часовника на ръката му. Когато го попита с какво се занимава, Джери отвърна съвсем небрежно „финанси“, без да уточнява подробности. Иначе Джери Кон беше дребен, с атлетично телосложение и приятна външност, с едри къдрици и нос като на братовчедка си, само че доста по-голям. Ула се засрами от стереотипното си мислене, защото Джери се вместваше идеално в представите му за типичния американски евреин.

— Прав си — кимна Сара. — Богата съм, имам заможни роднини. И винаги мога да разчитам на братовчед си в Америка.

Тя отвори рязко вратата и слезе от колата. Навън се наведе и го вледени с поглед.

— Очаквам всеки момент да заявиш, че напълно споделяш теорията за великата еврейка световна конспирация.

— Не, не! — притеснено поклати глава Ула и започна да жестикулира. — Не исках да те обидя, Сара! Просто миналата година ми попадна данъчната ти декларация и…

— И ти си решил да я разгледаш подробно? Нима… проверяваш колко печелят и какво притежават всичките ти приятели? Или те интересуват само моите доходи?

Затръшна вратата с всичка сила.

Малката костенурка, която Тюва залепи за арматурното табло, получи камшичен удар. Главата й се отметна назад и увисна на пружината. Пластмасовото животно погледна жално Ула.

— Проклятие — изруга той и изскочи от колата.

Сара се мъчеше да отвори багажника.

— Дай да ти помогна — настоя Ула.

— Не ме доближавай! — изсъска тя. — Ние, евреите, се справяме сами. Не ни е нужна чужда помощ.

— Стига толкова! — извика Ула и хората наоколо започнаха да се обръщат към тях. — Престани с тези глупости, Сара!

Тя се отдръпна и не отблъсна опита му да й помогне. Ула отвори багажника и извади куфара й.

— Не си справедлива — тихо каза той и остави багажа й на тротоара. — Никак, никак не си справедлива.

Тя въздъхна и приглади косата си зад ушите.

— Напротив, справедлива съм. Но нека прекратим този спор. Трябва да вървя.

Усмихна се, но без да го поглежда.

— Сара…

Ула нарочно се престори на съкрушен и я погали внимателно по ръката.

— Стига де — хвана тя дръжката на куфара. — Време е да влизам. Още веднъж ти благодаря, задето ме докара. А докато ме няма, отвори някоя историческа книга.

Обърна се рязко и пое към терминала. Облегнат на колата, Ула изпрати с поглед дребната й фигура, която вървеше с решителни крачки, следвана от яркочервения куфар на колелца. Сара стигна до въртящата се врата на входа и се изгуби.

— А ти отвори някой вестник — промърмори Ула и поклати глава.

Най-вече като реакция на собственото си поведение.

 

 

23:45

Улица „Ширкевайен“ до болница „Юлевол“, Осло

С оглед на обстоятелствата — късна вечер, девет градуса температура на въздуха — мъжът, застанал до светофара точно пред главния вход на университетската болница „Юлевол“, изглеждаше прекалено тънко облечен: тениска, възшироки дънки, бос, по сандали. Бе заел доста комична поза, все едно иска да се скрие: притискаше се към металния стълб с изпънати ръце и крака, изправен гръб и рамене, свити към ушите. Наблизо нямаше жива душа, ала той бъбреше безспир, прекъсван единствено от кратки реплики на въображаемия си събеседник. От време на време мъжът размахваше ръце, видимо раздразнен, а после отново изпъваше тяло като войник и долепяше нос до стълба.

По улицата се зададе автобус тип „хармоника“.

Жената зад волана видя отдалече светофара на кръстовището. В този късен час почти не се движеха автомобили, а имаше и отлична видимост: булевард „Ширкевайен“ се разстилаше право по протежение на южната ограда на болницата. До кръстовището оставаха седемдесет метра. Светофарът още светеше червено и автобусът се движеше с не повече от трийсет километра в час.

На петдесетия метър светна зелено. Жената увеличи скоростта. На тротоара нямаше хора — така разказа тя впоследствие и на полицаите, задъхана и шокирана. Изведнъж някакъв мъж просто се изстреля на платното като снаряд с главата напред.

Жената удари спирачки. Всичко стана много бързо и тя дори не се изплаши.

След секунда обаче осъзна какво се е случило, освободи от скорост, дръпна ръчната спирачка и изскочи от автобуса. Приклекна до предната гума, но веднага се изправи, ужасена от гледката, и се олюля назад. Един минувач я хвана.

— Светеше зелено — проплака жената. — Не съм минала на червено!

— Видях всичко — увери я непознатият. — Не сте виновна! Аз съм свидетел!

Нито тя, нито той се опитаха да окажат помощ на мъжа под автобуса. Дотичаха още хора — пътници от автобуса, служители в близката болница, минувачи. Никой не посегна към пострадалия.

Дори лекарят, появил се само минути след инцидента, се спря, когато видя как главата на мъжа лежи под гумата на автобуса с маса двайсет и два тона.

— Шофирах по правилата — крещеше жената. — Светофарът светна зелено, не съм карала с превишена скорост!

Наблизо вече се чуваха полицейски сирени.

Лекарят приклекна пред автобуса.

Около китката на мъртвия висеше гривна с името му, каквито слагаха на пациентите в болницата. Медикът извади химикалка от джоба си и внимателно обърна гривната, за да прочете името на починалия.

— Свере Бакен — промърмори той. — Бедничкият! После видя в кое отделение е бил настанен, изправи се, размаха възмутено ръце и възкликна:

— Защо изобщо ги пускат навън?!