Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (20)

Понеделник, 17 май 2010

20:30

Бална зала на хотел „Four seasons“, Конгресен център Колорадо, Денвър, Колорадо

Предвид всичко случило се не съществуваше по-добро решение.

Ото Шулц седна до кръглата маса, където вече се бяха разположили деветима гости. След като влезе през елегантната двукрила врата на балната зала, той се спря кажи-речи до всяка от двайсетте маси, за да се ръкува с гостите и да размени по няколко думи. Запази сериозното си държане — ситуацията го налагаше, — но коментираше конференцията, докладите или красивата рокля на някоя дама с присъщата си самоуверена усмивка.

Всичко вървеше по план.

Ото Шулц заложи всичко и спечели.

Пред обществеността изигра блестящо ролята си на уравновесен, отговорен и осъзнаващ вината си мениджър, а на работното си място крещя и вилня, заливайки подчинените си с упреци — с две думи, държа се като онзи разгневен от чуждия непрофесионализъм Ото Шулц, когото служителите на „Мъркюри“ познаваха.

Отново се чувстваше силен.

Възвърна си някогашното аз.

Първоначално планираха много по-мащабен прием и бяха ангажирали цялата зала. Поканиха над хиляда и двеста гости, за да отбележат края на конференцията. Но тъй като пиар отделът на компанията още в четвъртък посъветва ръководството, че подобна екстравагантност няма да се приеме добре в такъв критичен за „Мъркюри“ момент, шефовете решиха да отменят приема. После обаче същите специалисти от пиар отдела настояха приемът да се проведе, но в намален състав. Така щели да сигнализират на обществеността, че всичко е под контрол. С помощта на подвижни стени стесниха залата до една четвърт от площта й. Всички важни гости се отзоваха на поканата, установи Ото Шулц не без задоволство и се усмихна на изпълнителния директор на „Бостън Сайънтифик“, седнал през три маси вдясно.

На Нюйоркската борса акциите на „Мъркюри Медикъл“ потънаха с още седем процента само в рамките на днешния ден. От избухването на „бомбата“ миналата сряда ценните книжа отбелязаха общ спад от трийсет и един процента.

Ото Шулц най-после се почувства сигурен в успеха си.

През деня раздаде нужните нареждания.

Нетната му печалба, след като от брутната извади стойността на премията и други разходи, се равняваше на двеста и трийсет милиона долара. Вече спокойно можеше да изплати дълговете си — сто и десет милиона, — и да даде на Сюзън седемдесетте милиона и имота във Вилфранш, които й се падаха според шибаното споразумение. И пак щяха да му останат повече от петдесет милиона долара.

При мисълта, че съвсем скоро няма да дължи никому нищо, Ото Шулц се усмихна и направи комплимент на сътрапезницата си за изключително красивия й кок.

„Мъркюри Медикъл“ се намираше в критично положение, но с повече работа за година-две щеше да възстанови репутацията на компанията. Бе готов да преглътне, че 2010-та се превърна в най-кошмарната в историята на фармацевтичния концерн. Гледаше оптимистично към бъдещите предизвикателства. Досега винаги случваше на попътен вятър. А какво пречи трудностите на компанията да се превърнат в ново начало за него и в личен, и в професионален план?

Изчака сервитьорите да налеят бяло вино и да поднесат предястието на всички гости, и почука с нож по чашата си. Изправи се. Моментът не беше подходящ за поредната от традиционните му приветствени речи, в които гарнираше хвалбите за собствените си качества с щипка самоирония и величаеше успехите на компанията, но все пак държеше да поздрави гостите с добре дошли.

Разговорите около масата стихнаха веднага. Всички погледи се насочиха към него.

А той бе свикнал винаги всички да гледат него. Прокашля се.

Странно, вратата в дъното на залата се отвори. Надигна се тревожен шепот, който впоследствие се усили, докато четирима облечени в черно мъже прекосяваха помещението, движейки се по двама край симетрично разположените маси.

Ото Шулц забеляза, че го гледат.

Всички винаги го гледаха. И тези мъже, с тъмни якета и безизразни лица, не правеха изключение. Нямаха вид на облечени за случая. Двама от тях бяха разкопчали късите си връхни дрехи и оттам се подаваха ризи без вратовръзки.

Ото Шулц изтръпна.

В залата отново се възцари тишина.

Мъжете се приближаваха все по-близо и по-близо. Той вече прочете жълтите, добре познати инициали върху лявата част на гърдите им. Спря да диша. Изведнъж сякаш изчезна. Тялото му олекна и той се отдели от него, а сърцето му престана да бие. Да, Ото Шулц беше готов да се закълне, че сърцето му спря. Пропусна два удара. Надяваше се то да спре завинаги; мислено го умоляваше и му заповядваше да спре — същото онова здраво, младежко сърце, с което толкова се гордееше.

Но за сърцето животът не е сложен: бие, докато може.

Неговото също не правеше изключение.

— Ото Шулц? — попита най-възрастният от мъжете.

Ото Шулц кимна леко.

— Арестувам ви за…

Не чу останалото. Всички звуци и усещания се притъпиха. В ушите му отекваха само глухите, ритмични удари на сърцето му, което упорито и неумолимо продължаваше да бие.