Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (3)

Четвъртък, 6 май 2010

07:02

ГРУС, Берюм

Медицинската сестра видя, че леглото е празно, но изобщо не се притесни. Състоянието на пациента беше стабилно, а предната вечер той дори се разходи из коридора, изгледа новините в общото помещение, поговори си с други пациенти и заспа рано без никакво приспивателно. Сигурно е отишъл в тоалетната.

Сестрата се ослуша. От банята не се чуваше нищо.

Забеляза, че тоалетните му принадлежности стоят върху нощното шкафче. Сложи празната чаша за вода върху чиния с трохи и малко петно от конфитюр с намерение да ги отнесе, но се разколеба, остави мръсните съдове и мушна ръка под неоправената завивка: топлината от тялото още се усещаше. От банята не се чуваше нищо.

— Ехо! — извика предпазливо сестрата и долепи ухо до огненочервената врата. — Ерик Бернтсен? Там ли сте?

Никой не й отговори и тя отстъпи крачка назад. Дигиталният екран показваше, че вратата не е заключена отвътре. Нерешително сложи ръка върху дръжката и я натисна. Вратата се отвори.

В банята нямаше никого. Под и около душа не се виждаха дори пръски. Миризмата на урина я подтикна да надникне в тоалетната чиния. Пациентът явно се бе облекчил сутринта. Сестрата пусна водата с лека погнуса и бързо се върна в стаята да огледа. Дрехите на пациента също бяха изчезнали, както и мобилният му телефон, който тя неколкократно го помоли да изключи. В отговор той се засмя пренебрежително и отбеляза, че не съществуват доказателства за вредното влияние на сигналите от мобилните телефони върху деликатната болнична апаратура. Ала сестрата държеше правилата да се спазват, независимо какво смята по въпроса възрастният професор.

Тя отвори двете крила на гардероба до прозореца и намери там куфар и платнена торба, препълнена с книги.

Сестрата се огледа малко колебливо.

Пациентът, наистина, не беше от най-послушните. Само преди две денонощия, обаче, претърпя сериозна операция, особено за човек на неговата възраст. Доколкото прочете в документите, интервенцията не бе минала съвсем гладко.

Медицинската сестра приглади с нервни движения косата си, посегна отривисто към мръсните съдове и ги отнесе. Дано намери Ерик Бернтсен по коридорите.

Най-вероятно не бе станало нищо тревожно, но когато вратата се хлопна зад гърба й и тя се огледа наляво-надясно, без да го види, пак се притесни.

Това никак, ама никак не й харесваше. Нейно задължение беше да наглежда пациентите по леглата и да следи те да спазват указанията й или поне да не кръстосват болницата на своя глава.

Тръгна към общото помещение, където болните гледаха телевизия. Сандалите й удряха силно върху балатума като сабо.

— Ерик Бернтсен е изчезнал — сопна се тя на санитар, който тикаше празно легло срещу нея. — От стая 301. Случайно да си го виждал?

Санитарят сви рамене и дори не си направи труда да й отговори.

 

 

07:26

„Йетумколен“, Берюм

— Няма!

Тобиас Фармен, току-що навършил седем години, си бе наумил, че ще се облича само в черно. Захвърли червения пуловер в ъгъла на детската стая, където спяха той и близначката му Тара, и скръсти ръце пред слабите си гърди.

— Хайде де — отчаяно го замоли Ула Фармен. — Послушай ме, сине. Облечи си веднага пуловера, а под него — тази риза. Ето. Вземи.

Подаде му я.

— Навън е един милион градуса — запротестира малкият.

— Още една причина да не се обличаш в черно. Хайде, стига си се дърпал.

— Готова съм! — усмихна се от прага Тара. — Тате, какво означава синусов ритъм?

Беше се „издокарала“ с розов клин до коленете и възтесен потник. Баща й сбърчи недоволно нос.

— Тара, това е бельо, а не нормална дреха! Да не говорим, че потникът ти е малък. Облечи си нещо отгоре или си сложи тениска. Нали снощи ви приготвих дрехи за днес! Нали се разбрахме…

— Искам в черно — запъна се Тобиас. — Ако не ми позволиш, няма да отида на училище.

— Тате — упорстваше и Тара, — какво е синусов ритъм?

„Едно, две, три, четири…“ Ула Фармен затвори очи и се помъчи да диша дълбоко, докато преброи до десет.

— В момента няма как да ти го обясня — отвърна и избута момичето към гардероба.

— А къде е мама? — поинтересува се Тобиас, без изобщо да посегне към пуловера.

— Болна е. А сега предлагам най-сетне да престанете с тези прищевки!

Ула мразеше да се ядосва на децата. Ала все по-често се налагаше да повишава глас, за да ги накара да го слушат, и бащата приемаше за поражение всяко изкрещяване.

— Таряй! — извика той, мушнал глава в съседната стая. — Веднага ставай, чуваш ли!

Деветнайсетгодишният им син изсумтя и се зави през глава. Тази година завършваше гимназия и почти не го виждаха вкъщи. Не стига, дето пиеше като смок — като повечето му връстници — ами и дрехите му миришеха на цигари. Никотинът притесняваше Ула Фармен много повече от алкохола. Неведнъж се бе опитвал да го откаже от вредния навик с аргументи колко неприятно е да вониш на тютюнев дим, защото опитите да го стресне с медицински факти не даваха никакъв резултат. Таряй обаче само вдигаше рамене и отричаше да е пушил. Дрехите му се просмуквали с дим от цигарите на приятелите му.

— Пушенето вече не е модерно — отбеляза Ула за хиляден път. — Пълна отживелица. Хайде, ставай най-после!

— Тате, трябва да ми обясниш какво е синусов ритъм — не се предаваше Тара.

— Та ти си едва на седем години! За какво ти е да знаеш?

— Днес ще говорим какви искаме да станем, като пораснем. Аз ще стана кардиолог като теб. В учебника ти видях една картинка с чертички, а под нея пишеше „синусов ритъм“. Моля те, тате, обясни ми.

Долната й устна се разтрепери.

— Донеси ми молив и лист — отстъпи той и седна на столчето пред бюрото на Тобиас. — Побързай!

— Ето!

Ула начерта кръг и с две перпендикулярни черти го раздели на четири, като направи горните две части по-малки от долните.

— Представи си, че това е сърцето ти. Както вече знаеш, има четири камери.

Тара кимна.

— За да бие, сърцето трябва да получи сигнал. Сигналът постъпва под формата на електрически импулс…

— Какво е импулс, тате?

— Ох, нямам време, миличко — въздъхна той. — Тези две камери… — посочи горните два квадранта — се наричат дясно и ляво предсърдие. Задачата им е да изпомпват кръвта до тук — върхът на молива се спря върху двете главни камери, — за да могат те на свой ред да изпомпват кръвта по цялото тяло. Първо предсърдията получават сигнал да се свият, а после — и главните камери. Ако те включа към апарат, който наричаме ЕКГ, ще видиш, че тези сигнали изглеждат горе-долу така…

Нарисува набързо електрокардиограма.

— Едно-две — бащата посочи зъбците на импровизираната кардиограма. — Едно-две.

— Ботуш и обувка.

Ула се усмихна.

— Ето така работи здравото сърце. Това наричаме синусов ритъм. Но ако тези импулси не карат сърцето да бие, както трябва, може например… — продължи кривата линия с резки черти нагоре и надолу. — Нарича се мъждене, момичето ми. Две-две-две-две-две-две.

— Значи това не е здраво сърце — сериозно заключи Тара. — Но ти можеш да го оправиш, нали, тате?

— Е, ако аз не мога, с такива случаи се заема Сара — усмихна се той. — Миличка, закъснявам!

— Тате! — извика петнайсетгодишната Тюва отдолу. — Забравил си да приготвиш сандвичи за училище за мен и за Тео!

— Не съм забравил, сложих ги в раниците ви — отговори Ула Фармен и се хвана за главата. — Ела да ми помогнеш с близнаците! Майка ти цяла нощ повръща и…

Трябваше да е пристигнал в болницата преди половин час. Мисълта пак да закъснее за сутрешната оперативка му се струваше непоносима: щеше да стане пети път за този месец. Не биваше да се захваща с обясненията за синусовия ритъм, но понеже Тара единствена от цялото семейство проявяваше интерес към работата му, Ула просто не успя да й откаже.

— Това става ли, тате? — попита Тобиас и размаха ръце.

Беше си обул черни дънки, поне два номера по-малки, а тениската — също черна, разбира се — му беше прекалено широка. Приличаше на умален вид на тийнейджър бунтар с афинитет към готик модата. Върху късата си коса момчето бе опънало черна кърпа с изображение на водно конче, сякаш нарисувано направо върху темето на малкия. От очите на животното падаха четири капки алена кръв — единственият цвят в облеклото на Тобиас освен черното.

— Хиджаб-Тобиас — прихна Тара и го плесна по главата.

— Престанете. Веднага отивайте да закусите — нареди Ула.

— Тръгвай.

Гюру се появи в коридора с подпухнали клепачи и бледи устни, които се сливаха с белия цвят на лицето й.

— Защо си станала? — промърмори Ула. — Ще се справя.

— Тръгвай — настоя немощно тя с примирена усмивка. — Оттук поемам аз. Напоследък много често закъсняваш за работа. Хайде, тръгвай.

Той уж се подвоуми, но се отказа да протестира, защото знаеше, че съпругата му веднага ще забележи неискреността му.

— Благодаря ти! Ти си ангел!

И понечи да я целуне, но тя се отдръпна:

— За бога, Ула, цяла нощ повръщам!

— Добре тогава, чао! Ще ми припомниш ли само защо народихме толкова деца? Не сега, някой друг път. Ще бягам!

Взе стълбите на четири скока и изчезна, преди някое от децата пак да е започнало да мрънка. Ако настъпи здраво газта, ще стигне навреме за оперативката, а точно днес нямаше никакво желание да среща укоризнения поглед на Сара Цукерман и да си усложнява допълнително живота.

През деня Гюру сигурно щеше да се оправи от този ужасен вирус, който лепна. Освен ако причината за гаденето не се криеше другаде, хрумна му изведнъж. За да прогони потискащата мисъл, веднага си пусна диск, та дано гласът на Елвис Пресли облекчи безпокойството му.

Бременните не повръщат цяла нощ, успокои се Ула и натисна газта до дупка.

 

 

07:29

ГРУС, Берюм

Асистент-лекар Петер Бротен хвана лакътя на Сара Цукерман в коридора точно пред залата за оперативки в Кардиологичното отделение. Тя сякаш усети през плата на престилката си колко е потна дланта му. Бротен дишаше на пресекулки и изглеждаше зачервен.

— Ерик Бернтсен го няма — съобщи той.

— Как така го няма? Какво искаш да кажеш?

За миг Сара Цукерман помисли, че по-младият й колега използва доста поостарял израз със значение: човекът е мъртъв. Дори не успя да реагира на новината, защото той побърза да добави:

— Изчезнал е!

Сара Цукерман се вторачи мълчаливо в Петер Бротен. Той пусна лакътя й и я изгледа изплашен. Сара се отдръпна малко назад и поклати глава.

— Разкажи ми подробно какво точно е станало — подкани го тя. — Дишай спокойно и говори.

Макар да не искаше, тонът й прозвуча доста снизходително. Петер Бротен обаче изобщо не се обиди, пое си дълбоко въздух, помисли малко и подхвана:

— В седем сестрата влязла да събуди Бернтсен и не го намерила нито в леглото, нито в стаята, нито в банята. Помислила, че е отишъл да погледа телевизия или да си вземе вестник, но след като го търсили навсякъде, установили, че от него няма и следа.

— Да не би… Да не би сам да се е изписал?

— Не. Просто се е изпарил.

Сара Цукерман погледна часовника на ръката си. От вероятното изчезване на Ерик бе минал едва половин час. Сигурно нищо тревожно.

— Да се обадя ли в полицията? — попита Петер Бротен.

— В полицията ли? Не, разбира се. По-добре звънни на съпругата му.

— Аз ли? Защо не се обадиш ти? Все пак ти си…

— Звънни й — прекъсна го Сара. — Но не я тревожи излишно. Може просто да е излязъл да се поразходи. Снощи се намираше в отлична форма. Постарай се да не я паникьосваш.

Преди Петер Бротен да се възпротиви, тя се обърна и тръгна към кабинета си. Извади пейджъра от джоба си и се опита да се свърже с Ула Вармен за трети път, откакто дойде на работа. Никакъв отговор.

Ако не го харесваше, Сара щеше отдавна да му тегли едно здраво конско.

 

 

01:45

Хотел „Плаза“, „Манхатън“, Ню Йорк

Агнес Клеметсен не можеше да заспи. За вечеря им поднесоха повече от превъзходни ястия и макар да не разбираше от вина, тя се досети, че по стил течността в чашите не отстъпва по нищо на храната. Агнес, изключително предпазлива, потапяше в чашата само върха на езика си. Върна се в хотела полови час преди полунощ, след като преплува петстотин метра в басейна на спа центъра и изпи приспивателно, за да си осигури непробуден сън.

И въпреки това очакванията не й позволяваха да заспи.

Огледа се. Снощи журналист от „Ве Ге“ я попита дава ли си сметка колко бъркат в джоба на норвежкия данъкоплатец нощувките й в „Плаза“. За щастие тя запази хладнокръвие и обясни, че „Мъркюри Медикъл“ поема разходите по престоя й в Ню Йорк. Така данъкоплатците ще посрещнат с пълно спокойствие новината за цената на излишния разкош, който си позволява. Журналистът остана видимо доволен от отговора й, но тя все още не бе събрала смелост да провери в интернет дали не е написал унищожителна статия по неин адрес.

Апартаментът сигурно се простираше на близо стотина квадрата. Тежка дъбова врата отделяше от просторния хол спалнята, мебелирана с гигантско едуардианско легло. Крилата на вратата се затваряха съвсем безшумно, като в приказка. До хола се помещаваше баня за гости, а Агнес се ширеше в огромна баня с умивалник, тоалетна и вана на Шърли Уагнър. За разлика от енологията^[1], вътрешният дизайн беше от силните страни на Агнес и затова при всяко влизане в луксозния апартамент на четиринайсетия етаж дъхът й спираше. Особено много й харесваше едната стена на банята, украсена с пленителна мозайка от преплетени листа и клони, поставена сякаш да напомни на госта, че Сентръл Парк се намира на север непосредствено под високите лъснати до блясък прозорци.

Агнес Клеметсен се протегна в леглото и по устните й неволно пробяга усмивка.

Четирийсет и една годишна, тя положи основите на новата си кариера точно когато законът за задължителна женска квота в ръководствата на компаниите влезе в сила през 2006 година. Не че Агнес не би се справила отлично и без подкрепата на този закон: тя притежаваше солидна професионална биография. Завърши икономика във Висшето търговско училище в Норвегия, а после защити докторат в Лондонската икономическа школа. От сравнително непрестижна длъжност в компания на име „Квернер“ Агнес Клеметсен се озова под крилото на индустриалния магнат Шел Инге Рьоке, когато влиятелният концерн „Акер“ погълна компанията. Далновидната Агнес гласуваше винаги за Работническата партия и докато се издигаше към върха в концерна, през 2005-а новият финансов министър Кристин Халвуршен започна да я вербува да се включи в екипа й. Агнес Клеметсен се почувства силно поласкана, реши да се задоволи с една трета от досегашната си заплата — всъщност една шеста от възнаграждението, което я очакваше до една, най-много две години — и прие предложението да заеме длъжността главен секретар в министерството на финансите. През март 2007 подаде оставка, убедила се, че за жалост политиците, влезли през мрачните тежки министерски врати, неминуемо погубват всяка надежда, финансовите министри търпят задължителна метаморфоза и мигом се превръщат в марионетки, зависими от административен апарат, който знае кое е най-доброто, взема решенията и на практика управлява АД Норвегия.

За икономисти от ранга на Агнес Клеметсен съществуваха далеч по-вълнуващи арени за изява.

Икономиката изпитваше остра нужда от компетентни, за предпочитане бездетни, здраво работещи и амбициозни жени като нея. А понеже общественият сектор се чувстваше длъжен да даде тон в изпълнението на изискването за четирийсет процента жени в ръководния екип на всяко предприятие, Агнес нямаше защо да се притеснява: към нея непрекъснато валяха предложения за работа.

Въпреки това едно се открои сред останалите.

Едва навършила четирийсет и една, Агнес бе назначена от норвежката държава в управата на „Мъркюри Медикъл“, най-голямата световна компания в областта на фармацията и медицинската електроника. Оказа се единствената жена в ръководството, при това и най-младата сред колегите си.

Всичко изглеждаше почти нереално.

Стуртингът^[2] даде зелена светлина за преструктурирането на Държавния пенсионен фонд, по-известен като Петролния фонд, но и възложи на фонда да разпредели по-голямата част от внушителното държавно състояние в малки компании. Дотогава активите на фонда, които възлизаха на главозамайващата сума от близо три трилиона крони, се намираха в безброй фирми по целия свят, за да се обезпечат рискови финансови операции, но журналистите редовно бълваха възмутени статии в пресата, че норвежкият народ се облагодетелства от детски труд, сухопътни мини, терористични режими и индустрия, силно замърсяваща околната среда.

Да спекулираш на борсата, без да накърниш морала, се оказа доста сложно упражнение.

Стуртингът, разбира се, зададе рамки за нова политика: инвестициите да се правят в областта на околната среда и здравеопазването и в съответствие с доктрината на така нареченото устойчиво развитие — развитие, което отговаря на нуждите на хората, но без да лишава идните поколения от възможността на свой ред да задоволяват своите собствени потребности — в Третия свят. Политиците, обаче, не знаеха, че докато те месеци наред са мъдрували какви мерки да вземат, финансовите анализатори в Пенсионния фонд, отдавна предугадили действията им, започнаха работа по обезпечаването на 33 процента от контролния пакет акции на „Мъркюри Медикъл“.

И ето че Агнес Клеметсен стана един от основните акционери в компанията и зае ръководна позиция.

Задачата беше престижна и предизвикателства не липсваха. От пет седмици Агнес работеше здраво, за да навлезе в имущественото състояние, бюджета, дейността и организацията на компанията. Беше се подготвила безупречно за утрешната пресконференция. И въпреки това някакво безпокойство не й даваше да заспи.

Не. Не безпокойство. По-скоро се чувстваше превъзбудена и щастлива.

Норвежкият народ бе инвестирал петстотин милиарда крони в един фонд и бяха избрали нея да се грижи за стопанисването на парите.

500 000 000 000 крони!

Усмихна се, отпусна се върху огромните възглавници и затвори очи.

Една безсънна нощ няма да помрачи радостта ми, помисли си Агнес Клеметсен.

И заспа.

 

 

08:03

ГРУС, Берюм

Асистент-лекар Ула Фармен шофира със скорост, за която се отнема книжка, но въпреки това не успя да стигне навреме за сутрешната оперативка. Влезе в светлата правоъгълна зала и сви виновно рамене, без да поглежда към никого. Три графики на Коре Тветер, до една с мотиви от Шпицберген, красяха по-голямата стена, а по-малката беше изцяло заета от голямо платно на Йорнулф Оидал. Кралица Соня ръководи лично комитета по обзавеждането на новата болница. Предпочитанията й към родните художници превърнаха здравното заведение в галерия с постоянна и завидно богата експозиция на съвременното норвежко изкуство. Нейно величество показа неподозирано добри умения в преговорите с отговорниците за бюджета. В началото по план определиха сто милиона крони за украса на болницата, а сега, три години след отварянето й, в общите помещения, кабинетите и отделенията бяха окачени графики, живопис и произведения на стъкларското и текстилното изкуство на стойност, надхвърляща двеста милиона крони.

Картините в съчетание с дългата маса от къдрава бреза, столовете от Наталие Буйс и ефирните пердета, които пропускаха обилна светлина, без тя да смущава хората вътре, придаваха на залата вид на кабинет в централата на международна нефтена компания, а не на държавна болница.

Красивата обстановка обаче явно изобщо не е способна да разведри мрачното настроение на Сара Цукерман, забеляза Ула Фармен, когато седна до вратата, мърморейки извинения под нос. Тя едва вдигна очи, после отмести демонстративно поглед към стенния часовник между двата прозореца и се задълбочи в документите пред себе си.

Специализантката Йени Краг изнасяше доклад за ХОББ — хронична обструктивна белодробна болест. Само след минута слушане Ула Фармен изпита съмнения дали изобщо ще издържи да присъства на целия доклад. ХОББ действително представлява неприятна болест, особено за сполетените от нея, но досадното запъване на Йени Краг в търсене на най-точната дума го влудяваше. Ула затвори очи. Предпочиташе да се върне в обичайния сутрешен хаос с петте буйни хлапета.

Очевидно не само Ула едва издържаше доклада на специализантката.

Дежурният асистент-лекар Петер Бротен бе сложил „Дагбладе“ върху коленете си под масата и дори не се опитваше да заглуши шумоленето при всяко разлистване. Сара Цукерман изобщо не вдигаше очи от документите пред себе си, които определено не бяха свързани със симптомите на ХОББ. От време на време отбелязваше нещо в празното поле на страниците, отпиваше глътка кафе, прокашляше се и продължаваше да чете. Двама специализанти, седнали откъм късия край на масата, сравняваха какви апликации предлагат айфоните им. Дори шефът на болницата Коре Беняминсен нервничеше на стола си.

— Моето момиче, давам ти още максимум две минути и после слагаме точка — обади се той.

Беняминсен, родом от Ширкенес, единствен от ръководството на болницата можеше спокойно да си позволи да се обръща към младите си колежки с „моето момиче“. Доктор Беняминсен се славеше като уравновесен човек и добър лекар и се ползваше с всеобщо уважение. Побесняваше само ако някой сгреши ударението на името му: той държеше Беняминсен да се изговаря с ударение върху „я“, а не върху „бен“. Не се случваше негов колега да допусне повторно грешката.

И така, Йени Краг продължи да говори още не две, а цели пет минути. Накрая обобщи изводите от безкрайно отегчителния си доклад и смотолеви едно „благодаря ви за вниманието“. Ула Фармен едва сподави прозявката си.

Петер Бротен включи бързо мултимедийния проектор и показа информация за постъпилите през последното денонощие пациенти. Обичайното, установи Ула, докато гледаше обзорния материал. Борсов посредник, приет заради отравяне с гамахидроксибутират; деветдесет и шест годишна жена с тежка пневмония, починала в отделението по белодробни заболявания веднага след приемането й; абитуриент с алкохолно натравяне, втори със съмнение за менингит и трети, който буйствал и полицията го прибрала.

Ула закри лицето си с ръце. Реши непременно да проведе сериозен разговор с Таряй преди абитуриентския му бал.

— Каква е тази информация за Ерик Бернтсен? — попита доктор Беняминсен и прикова въпросително поглед в Сара Цукерман.

Ула се сепна.

— Какво за него? — изплъзна се от устата му.

Сара затвори спокойно папката пред себе си, свали си очилата, без да бърза, прибра ги в яркочервен калъф и отговори:

— Изчезнал е.

— Как така изчезнал?

— Няма го в отделението. Вещите му са тук, тоест едва ли е излязъл с намерението да напусне болницата по свое усмотрение. Колкото и абсурдно да ни се струва светило от ранга на Бернтсен да наруши съветите на лекуващия си лекар, все пак не можем изцяло да изключим тази вероятност. При така създалата се ситуация просто…

Прекъсна я смехът на Ларш Кваме.

— Смееш се — установи тя и се вторачи безизразно в него.

Той спря.

— Защо не си го включила към телеметричен апарат?

— През първото денонощие го поставих под наблюдение — спокойно отвърна тя. — Тъй като ехокардиографията показваше наличие на нормална сърдечна дейност и всичко изглеждаше наред, без симптоми на рецидив след тампонадата, сметнах за разумно да…

— След гафа, който си допуснала по време на имплантацията, е трябвало да го оставиш под наблюдение поне две денонощия — възрази Ларш Кваме и се наведе напред. — Ако го беше направила, пациентът нямаше да изчезне, нали?

Сара мълчеше. Лицето й продължаваше да изразява същото равнодушие към лекаря и към думите му, но тя не сведе поглед.

Настъпи тишина. Доктор Беняминсен изглеждаше хем развеселен, хем ядосан. Устните му се присвиха в единия ъгъл, докато барабанеше с молив по масата.

Той също мълчеше.

— А може пациентът да не е бил доволен от лечението — изтърси Ларш Кваме, поизправи се на стола и преплете пръсти на тила си. — Навярно си е тръгнал точно затова.

Сара се поусмихна и стана.

— Забелязала съм нещо много странно при теб, Ларш. Дори когато ти се удава идеална възможност да вкараш победен гол, пропускаш вратата. Ударите ти винаги са неточни.

Настана още по-неловка тишина и Ула наведе глава.

Сара събра папките с книжа и ги взе под мишница.

— Ти си много добър кардиолог, Ларш. Ако беше допуснал толкова голяма грешка като мен, щях добре да те подредя, но само ако имам интерес да го направя.

Усмивката му се стопи.

— Подадох ти извеждащ пас, а ти дори не успя да отбележиш — отсече тя, без да го поглежда. — Следващия път ти желая успех.

Сара Цукерман кимна на Петер Бротен и Ула Фармен — недвусмислена команда да я последват — и тръгна към вратата.

— Приятен ден — обади се доктор Беняминсен, когато Ула стана покорно. — Ако никой от вас не е забелязал, навън вече е лято.

 

 

09:17

Езеро Дели, в околностите на Берюм, близо до Осло

Зад ствола на бор се спотайваше задъхан мъж. Дишаше с широко отворена уста, за да не издава звуци. Нито беше бягал, нито беше вървял дълго, но напрежението, страхът и необходимостта да лъкатуши наляво-надясно, за да не го забележат, го изтощи повече, отколкото предполагаше изминатото разстояние.

За щастие по това време — в делничен, работен ден — по туристическите пътеки нямаше хора. Пък и да имат свободен ден, ще предпочетат да отидат до езерото, помисли си той и навлезе в горичката, където търсеше убежище. Въпреки непоносимата жега бе нахлупил вълнена шапка ниско над очите си и бе вдигнал яката на дрехата си.

Двамата мъже, застанали на петдесетина метра нагоре по пътеката, започнаха да се препират. По-младият размахваше разгорещено ръце. Мъжът в горичката нямаше представа кой е.

Всъщност това не беше от значение.

Насочил бе цялото си внимание към неочаквано настъпилия обрат. Докато се мъчеше да си поема дълбоко въздух, за да възстанови нормалното си дишане, усети, че никога не е бил по-изплашен. Не се беше съгласявал на това. Чувстваше се като участник в нискобюджетен трилър. Искаше му се да се обърне, да хукне към колата, да се върне на работа и да забрави за цялата тази история.

Но не можеше да забрави. Толкова надълбоко затъна, че нямаше връщане назад.

А и парите му трябваха. Тази мисъл ускори пулса му и той отново отстъпи крачка назад, да се увери, че се е скрил добре от погледа им.

Не чуваше за какво спорят двамата мъже. Гласовете им долитаха ясно, ала посоката на вятъра ги отвяваше прекалено бързо. Шумоленето на дърветата също не му позволяваше да долови думите им. Извади мобилния си телефон, отдавна включен на тих режим, за да погледне колко е часът. Сърцето му се разблъска и той присви очи в старанието си да не изпуска случващото се отпред.

Изведнъж старецът се свлече бавно на земята. Застанал полуобърнат към спотаилия се в горичката мъж, старецът изглеждаше силно озадачен. Очите му се разшириха, а устата му се отвори. После той се строполи, сякаш животът изтече от вените му.

Всъщност точно това и стана.

По-младият замръзна на място с вдигната ядосано ръка и насочи показалец срещу стареца, който вече не стоеше там.

Мъжът с мобилния телефон притаи дъх. Макар да знаеше какво ще се случи, последователно го обляха горещи и студени вълни. Още не можеше да диша нормално. Преглътна няколко пъти, защото езикът му сякаш набъбна в пресъхналата уста.

По-младият започна веднага да прави сърдечен масаж на стареца. Възседнал мъртвеца, той натискаше гръдния му кош прекалено често и с недостатъчна сила. След минута спря, хвана се за главата и се разплака.

Риданията огласиха горичката. После изведнъж се огледа на всички страни. Не забеляза нищо, изправи се рязко и хвана решително тялото под мишниците. Издърпа мъртвеца между две високи брези с тъмнозелени рехави корони. Мъжът с плетената шапка вече не виждаше нито единия, нито другия. Прииска му се да се прокрадне по-близо до тях, но не посмя. Остана на мястото си. Ослушваше се напрегнато.

Чуваше само птичи песни и шумолене на листа. Миришеше на пролет, на влажна пръст и на изгнила миналогодишна шума. Пак погледна мобилния си телефон, все едно се надяваше да получи напътствия от него.

Неочаквано младият изскочи от гъсталака. Спря на пътеката няколко секунди, огледа се и хукна надолу.

Към мъжа с шапката. Той отстъпи три крачки назад, внимавайки да не вдига шум, и приклекна. Оказа се излишно усилие, защото младият профуча покрай него, явно обсебен от една-единствена мисъл: да се махне оттам. Размахваше ръце с лице, сгърчено в ужасена гримаса, и се спъваше в коренища и камъни, докато тичаше надолу по пътеката.

Мобилният телефон извибрира в ръката на мъжа, скрит в горичката. Отвори текстовото съобщение.

Ако всичко е минало по план, прави каквото трябва. Трупът ТРЯБВА да бъде открит веднага. ИКД-то ТРЯБВА НЕПРЕМЕННО да попадне в ръцете на СЦ. Прави каквото е нужно и не се обаждай.

— Мамка му. Мамка му!

Това не беше част от уговорката. Мъжът остана съвършено неподвижен, загледан в съобщението. Онзи сигурно е покрил тялото с нещо, помисли си. Макар през почивните дни в района да идваха много хора и независимо от близкия паркинг можеше да минат дни, преди някой да се шмугне в гъсталака и да се натъкне на трупа. Трябваше да го премести на пътеката. После минувачите ще съобщят в полицията, а органите на реда ще пренесат тялото в Държавната болница, където се намира и Съдебномедицинският институт.

— Мамка му — процеди той през зъби.

Парите му трябваха, и то много. Ако допусне да отнесат стареца в болницата, преди да си е свършил задачата, няма да му платят.

Бързо реши как да действа. Хукна надолу по пътеката към колата, за да вземе каквото му е нужно.

 

 

07:00

Сентръл Парк, „Манхатън“, Ню Йорк

Най-трудно й бе да преглътне, че така и не разкриха кой е убиецът.

Катрин Адамс приклекна до високия бряст и положи цветята до ствола. Мократа хартия, в която бе увит букетът, щеше да запази цветята свежи поне през деня. По-рано, когато идваше да отбележи годишнина от смъртта на съпруга си, вземаше ваза, за да натопи цветята, но още на следващото си идване установяваше, че са я откраднали.

Катрин се изправи бавно и преплете ръце.

— Липсваш ми — прошепна едва доловимо тя.

Така беше. Макар мъката да се поуталожи и животът й на вдовица да стана по-поносим, не минаваше ден, без да мисли за него. Не с някогашната покруса, разбира се. Дори неволно се усмихваше на някой спомен — през първата година това бе невъзможно. Случваше се да се сети и как му се ядосваше за разни дреболии, например задето отказваше да пишка седнал или задето спеше с чорапи. Живяха заедно четиринайсет години без деца и тя усещаше колко й липсват всичките му навици — и чаровни, и досадни.

Ако разследващите бяха разкрили убийството, сигурно щеше да й бъде по-лесно да идва на шести май всяка година на гроба му в Евъргрийн Семитри в Кенебънкпорт, Мейн. Въпреки протестите на цялото му семейство Катрин избра непретенциозен малък обелиск без никакви надписи освен името и датите на раждането и смъртта му.

Според Катрин нямаше нищо по-нелепо от това, да използваш надгробния камък като начин да покажеш любовта си към покойника. Затова се спря на съвсем семпъл и ненатраплив модел.

За нея беше важен не гробът, а мястото. Именно тук, по тъмната пътека под тежките корони на дърветата в северната част на парка, бе приключил животът му. Тук и в домашния му кабинет, който стоеше непокътнат от вечерта на кончината му, тя се чувстваше най-близо до него. Все по-рядко Катрин отваряше вратата към кабинета му с ключа, увесен на златна верижка на шията й, ала влезете ли вътре, сякаш чуваше познатото проскърцване на въртящия се стол до бюрото.

Неведнъж се бе опитвала да го предупреди колко опасно е да тича късно вечер в Сентръл Парк. С настъпването на новия век престъпността в района действително намаля чувствително, но не и напълно. По онова време тя се намираше при родителите си на три часа от северната част на града. Питър обеща да дойде в петък вечерта. Вместо него на вратата в полунощ се появиха полицаи и й съобщиха трагичната вест за смъртта на съпруга й. С това общо взето се изчерпи цялата им работа по случая. Въпреки длъжността и влиятелните приятели на Питър след няколко месеца разследването приключи със заключението, че е станал жертва на грабеж, и потъна в полицейските архиви.

Грабеж, твърдяха те.

Тя изтъкна, че Питър изобщо не е носел пари в себе си, защото е излязъл с цел да тича. Двамата полицаи само се спогледаха, единият с лека усмивка, другият — със зле прикрита досада. Изобщо не обърнаха внимание на факта, че пулсомерът на ръката на Питър, купен за триста долара, си стоеше непокътнат.

Ако бяха открили убиеца, всичко щеше да е по-просто.

Тя бавно отстъпи крачка назад.

— Още ми липсваш — отрони.

Сива, изморена катерица изприпка пред краката й, спря до букета и подуши въздуха. Погледна жената с протегнати напред лапички, все едно я молеше за храна. Катрин не помръдна. След няколко секунди животинчето скочи върху белите лилии и се изгуби нагоре по ствола на дървото.

Катрин Адамс стана и се отправи към дома си.

 

 

07:10

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Ото Шулц беше от хората, която рядко отделят време да се полюбуват на гледката, откриваща се през прозореца им. Затова столът му стоеше с гръб към големите стъкла. Така му харесваше и така щеше да бъде винаги. Първо, с такова разположение на стола избягваше да се разсейва заради панорамата. Второ, всеки, комуто хрумнеше да посети изпълнителния директор на „Мъркюри Медикъл“ Ото Шулц в кабинета му в елегантен небостъргач в „Манхатън“, първо щеше да види внушителен тъмен силует на фона на ярката дневна светлина от прозорците и да бъде заслепен.

И в прякото, и в преносното значение на думата.

Фигурата на шейсет и две годишния Ото Шулц налагаше да му изработят стол по поръчка. В колежа играеше централен лайнбекър — позиция, изискваща и интелигентен подход, и физическа сила. Преди Националната футболна лига да започне ежегодния си подбор сред най-добрите колежански играчи за професионалните отбори, Ото Шулц се числеше към най-изтъкнатите кандидати. Той сътвори истинската сензация с неочакваното си решение да прекрати спортната си кариера. Доброволно прие да прекара известно време на служба като сержант във Виетнам, върна се и завърши медицинското си образование. После започна да специализира, но паралелно учеше икономика. През първите години от професионалния си живот спеше не повече от четири часа на денонощие.

Ото Шулц притежаваше фигура, отговаряща на статуса му. Беше висок два метра и тежеше сто и дванайсет килограма, равномерно разпределени по тялото му, макар възрастта да бе оставила неминуемите си отпечатъци. Продължаваше да играе редовно голф и тенис, но над колана му висяха „паласки“. Това не го притесняваше. През месец ходеше на профилактични прегледи. Резултатите винаги бяха отлични: нисък холестерол, сърце на жребец и черен дроб на седемнайсетгодишен въздържател.

Ото Шулц стана от стола, обгърна с длан дебелия си врат и размърда главата си наляво-надясно. После се приближи до прозореца. Снощният дъжд почти спря сутринта. Слънцето проби облачната покривка. При отражението на лъчите му в река Хъдсън бликваше цял водопад от ослепителна светлина. Ото Шулц направи козирка с ръка над челото си.

Очакваше с нетърпение срещата и пресконференцията довечера. Докато очите му следяха влекач, плаващ нагоре по реката, неусетно започна да мърмори под нос отдавна готовата си реч. Ото Шулц никога не си помагаше с лист пред себе си. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че не отделяше време за подготовка. Макар да разчиташе на професионални съставители на речи, всяка негова изява носеше неподражаемия му личен почерк. Притежаваше почти актьорска дарба да учи наизуст дълги текстове, но винаги си оставяше място и за импровизация.

Влекачът долу, кръгъл, със заоблени ръбове, приличаше на играчка, каквато имаше като малък във ваната. По устните му се появи лека усмивка. Влекачът се изгуби зад товарен кораб. Ото Шулц зачака влекачът да се появи пред носа на кораба.

Всичко щеше да бъде наред, ако вчера не бе пристигнал онзи имейл. Писмото го притесни — нещо много неестествено за него. Той не позволяваше да го изведат от равновесие. Умееше да контролира безупречно професионалния си живот. А ако по някаква причина контролът случайно му се изплъзнеше, винаги намираше начин да си го възвърне. Работеше като изпълнителен директор в най-голямата световна фармацевтична компания и разполагаше с почти неограничени ресурси: най-талантливите кадри, най-новите технологии, най-влиятелните контакти. Ото Шулц се издигна до върха благодарение на усилен труд, остър ум и умение да кара способните хора да се чувстват неповторими и да дават най-доброто от себе си. Затова пък навсякъде знаеха колко малко търпимост проявява към работниците с посредствени качества. Не пестеше заслужени похвали, ала беше безпощаден към неспособните да надскочат високата летва, която поставяше и на самия себе си. Затова директорът будеше у околните смътен страх и огромно възхищение. С пълно основание.

Ото Шулц държеше само на две неща в живота си: „Мъркюри Медикъл“ и семейството. В тази последователност.

Сутринта борсовата стойност на компанията възлизаше на 256 милиона долара. През 2009-а оборотът на компанията закръгли 100 милиарда долара за пръв път в историята. По този повод той даде интервю за Си Ен Ен. Журналистът няколко пъти подчерта, че финансовата криза не се е отразила на фармацевтичния гигант. Дори напротив: капиталът на „Мъркюри Медикъл“ се е увеличил. Ото Шулц се усмихна снизходително, погледна право в камерата и обясни, че хората винаги се нуждаят от лекарства за сърце и от средства против язва — дори когато финансовите пазари рухват. Особено тогава, добави той след кратка реторична пауза.

Голяма част от заслугата норвежката държава да откупи контролния пакет акции от компанията беше именно на Ото Шулц. Успя да създаде стабилна компания, която привлече цяла държава да инвестира една седма от имуществото си в развитието на фармацевтичния гигант. И преди това се ползваше със силни позиции в американската икономика, но след покупката доста финансови анализатори сметнаха за основателно да го провъзгласят за гений.

Процесът в Норвегия протече протяжно и усложнено. Ото Шулц следеше събитията не без изненада и интерес, още повече че в тази мъничка пребогата страна отвъд Атлантика решенията се вземаха по доста странен и — според Ото — неефективен начин. В демокрацията, разбира се, нямаше нищо лошо. Самият той пожертва девет месеца от живота си във виетнамска джунгла, за да защити свободата, но всичко си имаше граници. Тайният доклад с информация за „Държавния пенсионен фонд — стратегически капиталовложения“ — Ото Шулц се научи да го изговаря на норвежки и почти без акцент — беше изготвен през юни 2009. Само след няколко дни стоеше на бюрото му. Екип от представители на Норвежката банка, норвежкото министерство на финансите, неколцина британски и една американска фирма за управленско консултиране и трима теоретици — професори на няколко места — избраха за потенциални инвеститорски обекти пет компании. „Мъркюри Медикъл“ оглавяваше списъка. Той изобщо не се усъмни, че изпълнителните директори на „Пан Американ Енерджи Груп“ и „Мидъл Ийст Клийн Уотър“ — двете подгласнички на „Мъркюри Медикъл“ в класацията — вече са се сдобили със свръхсекретния документ.

Остана силно изненадан, когато по-късно се оказа, че единствен той е разполагал с достатъчно влиятелни познати, способни да му осигурят достъп до решение, предложението за което още не бе стигнало до Стуртинга.

Опреше ли въпросът до политика, тези норвежци си падаха малко побъркани, но май точно това ги правеше добри собственици. В целия свят не съществуваше по-стабилна държава нито в политическо, нито в икономическо отношение. Знаеше, че принципните различия между многото политически партии в Норвегия са смешно пренебрежими. Страната разполагаше с неизчерпаеми запаси от петрол и газ, пръснати по морското дъно по протежението на почти цялата й брегова линия. Макар петролът да намаляваше, газовите находища се увеличаваха благодарение на модернизираните технологии за намиране на залежи и добиване на природни богатства.

Богата, спокойна държава, където всичко е в изобилие.

Перфектно.

Ото Шулц беше свикнал собственици на фармацевтичния гигант да са пенсионни фондове. Още преди норвежкият пенсионен фонд да закупи голям дял в „Мъркюри Медикъл“, почти двайсет процента от акциите в компанията се държаха от частни фондове в САЩ, Германия и Великобритания. Тези скромни собственици с визия за бъдещето никога не създаваха проблеми на управлението и на администрацията. Сериозен дял от компанията притежаваха и няколко застрахователни фирми, а две-три фармацевтични предприятия бяха направили сериозни стратегически капиталовложения в „Мъркюри Медикъл“. След като норвежците изкупиха контролния пакет акции, в ръцете на дребните инвеститори останаха около петнайсет процента, които възлизаха на близо четирийсет милиона долара и се търгуваха и на NYSE (Нюйоркската), и на LSE (Лондонската фондова борса). След като компанията обяви, че е била купена от Норвежкия държавен пенсионен фонд, курсът на ценните книжа рязко се покачи и Ото упражни една от многото си изгодни опции. За една нощ забогатя с един милион долара. Делът му в компанията също поскъпна съвсем закономерно и щеше да му донесе чудесна сума, ако решеше да продаде всичко.

Като изпълнителен директор Ото Шулц не можеше да направи подобно нещо, без постъпката му да се отрази сериозно на пазара. Освен това се нуждаеше от повече. От много повече, мислеше той, докато чакаше малкия влекач да се появи иззад кораба.

„Мъркюри Медикъл“ наистина беше делото на живота му, ала и семейството му означаваше много. Държеше да го контролира до последната подробност и да не позволяваше нищо да излиза извън рамките, които постави още на двайсет и пет годишна възраст, когато се ожени. Тогава нямаше пари, но затова пък не му липсваше желание старателно да предначертае бъдещето си. Децата му се родиха на датите, предвидени няколко години по-рано, плюс-минус четирийсет дни. Първите две се появиха, докато Ото и Сюзън още живееха с повече от скромен бюджет във възтесничък апартамент в Чикаго. Уилям, най-малкото им дете, се роди през 1985-а. Тогава Ото осъществи първия си голям успех на професионалната сцена: само след осемгодишно съществуване на пазара „Аполо Мед-Елек“ си извоюва място в списъка с петте водещи компании в областта на медицинската електроника. Успехът се дължеше предимно на смели покупки и сливания и Ото Шулц се превърна в име на икономическата сцена. През 2001-ва, след сливането на „Аполо Мед-Елек“ с „Джемини Фармаси“, „Мъркюри Медикъл“ се превърна във факт и една вечер Ото Шулц се прибра вкъщи с билети за Аруба за цялото семейство. Съвсем забрави, че три дни по-късно на дъщеря му й предстои да дебютира като актриса в скромна театрална зала, а и какво значение имаше? За семейството му „Мъркюри Медикъл“ трябваше да заема първо място и той държеше да отпразнуват успеха заедно.

Всички заминаха за Аруба — точно както беше решил.

Прекараха незабравима ваканция — точно както бе решил.

Затова, когато преди две години съпругата му най-неочаквано му призна, че се вижда с друг, той избухна в смях. Невъзможно. Със Сюзън бяха заедно от колежа и връстници. В брачния си живот Ото спазваше същите железни правила както в бизнеса и не я бе лъгал.

Е, поне що се отнася до важните неща.

Сюзън имаше всичко: три деца, що-годе верен съпруг и финансово положение, за което повечето жени само можеха да мечтаят; апартамент на Пето авеню, къща на Лонг Айлънд. Каква ти къща! Цял палат! Вили на остров Мартас Винярд, в Колорадо и във Вилфранш сюр Мер на Ривиерата.

Ото й осигури всичко, а на шейсетия си рожден ден тя просто заяви, че е намерила истинската любов в лицето на шест години по-млад от нея художник, който едва свързва двата края. В началото на финансовата криза настанаха тежки времена и докато Ото се мъчеше да преведе „Мъркюри Медикъл“ незасегната през морето от фалирали компании, наподобяващи останки от поразен с торпедо кораб, Сюзън поиска развод.

Той преглътна.

Както винаги, той не изгуби контрола над „Мъркюри“. Кризата със съпругата му за жалост съвпадна със сериозни финансови проблеми, за които Ото не сподели с никого. Личните му несгоди не биваше да се отразяват на работата му.

Унижението жена му да го изостави заради много по-беден мъж, направо несретник, Ото преглътна много тежко най-вече защото децата подкрепиха майка си. Ото престана да разговаря с тях за развода, след като разбра, че са се сприятелили със застаряващото хипи. Бащата продължи да кани децата си на традиционните неделни вечери, но в атмосферата започна да се прокрадва студенина и отчужденост. Ото Шулц се чудеше как да възобнови предишната задушевност. Последната седмица Уилям дори не дойде.

Влекачът не се появи. Ото Шулц присви очи срещу силната светлина и се опита да се съсредоточи върху тясната ивица вода пред товарния кораб.

Имейлът беше анонимен.

Съдържанието не го засягаше нито лично, нито професионално. Точно това го смущаваше. Никой не му пишеше, освен ако не става въпрос за нещо важно. Не и на този адрес.

Ото Шулц разполагаше с четири електронни пощенски кутии: една, която никога не проверяваше. За целта си бе наел секретарка на пълен работен ден: тя сортираше и отговаряше на стотиците имейли, постъпващи ежедневно. Този адрес трябваше да внушава на обществеността, че Ото Шулц е достъпен за всички. Вторият адрес, предназначен за служителите на „Мъркюри Медикъл“ по целия свят, също се обслужваше от сътрудници на компанията. В третата пощенска кутия постъпваха само писма от приятели и роднини. Ото я проверяваше по два пъти на ден. Последният, четвъртия адрес Ото беше дал само на триста души, сред които топ мениджърите в компанията, неколцина важни сенатори и конгресмени, президенти, двама правителствени шефове и, разбира се, Опра Уинфри.

Набитият малък влекач най-сетне се появи. Ото Шулц взе бинокъл от поставката между двата прозореца и погледна през него. До щурвала на влекача прочете „Бъфи“, написано с червени букви. Двамата мъже в предната част на лодката се мъчеха с навито въже. Изведнъж единият размаха изнервено ръце и демонстративно се отдалечи към кърмата.

Да, съдържанието на имейла наистина не звучеше нито обезпокоително, нито скандално, но Ото Шулц нямаше да се успокои, докато не разбере кой е подателят. Мъж или жена? Защо го е изпратил/а и как изобщо въпросният човек се е сдобил с тайния му адрес?

Остави бинокъла на мястото му и пак седна в гигантския си стол. Отново отвори мистериозния имейл и го прочете. Реши да го изтрие като доказателство, че не го е грижа за глупавото писмо. Посегна към клавиша „изтрий“, но се спря. Отделът по сигурността в компанията сигурно си имаше начини да проследи от какъв адрес е изпратен имейлът. Затова Ото Шулц прехвърли писмото в папка и изпрати на началника в отдела заповед да се яви в кабинета му в единайсет и десет. Нито минута по-рано или по-късно.

Е, вече предприе нещо по въпроса.

Беше време да си избие това писмо от главата.

Довечера му предстоеше пресконференция и го чакаше много работа. Вдигна чашата с кафе, изгълта остатъка от черната течност с непълна лъжичка захар и реши повече да не мисли за проклетия имейл.

До пресконференцията оставаха едва единайсет часа. Всъщност дори по-малко.

Протегна се и стана, за да потренира в залата на четирийсет и четвъртия етаж.

 

 

13:16

Езеро Дели, в околностите на Берюм

— Мариус! Мариус! Нали уж се разбрахме да вървиш с всички останали!

Пред четирийсетгодишната жена, облечена в леки туристически дрехи, крачеха шест шестгодишни хлапета с еднакви жълти чанти с рефлексно покритие, хванати две по две за ръка. Мъж на около двайсет и пет години вървеше отзад с претъпкана раница. Между двамата възрастни припкаха девет деца на възраст три-четири години.

— Мариус просто не може да върви, без да се отделя от останалите! — разсмя се мъжът. — Има мравки в зад… дупето си.

Мариус, шестгодишен и най-голям от децата, не престана да тича като куче по целия път от детската градина. Шмугваше се между дърветата, после пак се показваше и не пропускаше да се качи върху всеки камък, изпречил се на пътя му.

— Все някога ще се измори — заключи жената.

— Да се надяваме — отвърна колегата й и се обърна към жена от сомалийски произход, която вървеше най-отзад и явно не смогваше на темпото. — Още малко, Аян! — Той пусна ръката на момченцето, което водеше, и махна на пълната си колежка. — След няколко минути ще излезем на равното!

— Намерих мъртвец — извика Мариус.

Жената най-отпред спря. Децата продължиха.

— Спрете! — извика тя. — Казах всички да спрат!

Двете деца най-отпред на колоната се заковаха на място и протегнаха ръце, за да попречат на останалите да продължат.

— Мъртвец! — изкрещя повторно Мариус, докато тичаше към тях, размахал въодушевено ръце и с пламнало лице. — Ама съвсем истински мъртвец! Не си измислям! — разсмя се той. — Един умрял дядо!

Петгодишната Фрида се разплака. Най-малките участници в похода, две тригодишни момченца, също се разреваха, без да знаят защо. Други три деца се блъснаха едно в друго и паднаха, а двете най-големи момичета се хванаха за ръце и се опитаха да хукнат обратно към детската градина.

— Кой иска бисквити? — извика мъжът и свали огромната раница от гърба си. — Кой иска бисквити и сок?

— Аз! — веднага се обади Мариус. — Аз искам!

Мъжът и жената се спогледаха.

— Ти иди — подкани я той. — Аз ще ги задържа.

— И дядо ми почина — хълцаше Фрида. — На Бъдни вечер.

Аян най-сетне ги настигна, прегърна момиченцето и го погали по косата. Мариус и другите три момченца вече се бяха навели над раницата. Младият мъж извади ловко два пакета бисквити и ги вдигна високо над главите на малчуганите.

— Дай! — завикаха те едно през друго. — Дай на мен!

— Има за всички — увери ги той. — Но искам първо да се подредите на опашка!

— Дядо го няма — плачеше Фрида. — Искам вкъщи!

Жената с русата коса тръгна. За миг й се прииска да помоли колегата си да се сменят. Спря се на пътеката, пое си дълбоко въздух и продължи нататък с решителни крачки.

Колегата й беше още съвсем млад и неопитен, докато тя бе завършила педагогика и бе поживяла повече.

А и сигурно Мариус си измисля, окуражи се тя. На дете с неговото въображение не може да му имаш вяра.

 

 

13:39

ГРУС, Берюм

Седнал в кабинета си, Ула Фармен се взираше в мълчаливия телефон.

Търсиха Ерик Бернтсен навсякъде. Сякаш беше потънал вдън земя. Рано сутринта Петер Бротен се обади на съпругата му да й съобщи, че са изгубили мъжа й. Госпожа Бернтсен първоначално взе глагола „изгубили“ като опит деликатно да й съобщят скръбната вест за смъртта на съпруга й. Петер Бротен намери начин да изглади недоразумението, а тя побесня. Как е възможно да изчезне човек в болница, питаше тя. Изтъкна, че по време на цялата си практика съпругът й, лекувал безброй пациенти, никога не е допускал подобно нещо.

Двете дъщери на Ерик Бернтсен също не знаеха къде е баща им. Петер не успя да се свърже със сина на Бернтсен, но и нищо не подсказваше, че двайсет и четири годишният изтърсак в семейството би внесъл някаква яснота в причините за изчезването на баща му. Според по-голямата му сестра Ерик бил пълен нехранимайко и рядко виждал родителите си. Вероятно дори не бил в Норвегия в момента.

Сара Цукерман помоли Ула да се обади в полицията, след като дълго настоява да изчакат, въпреки протестите на доктор Беняминсен и Ларш Кваме. Сара искаше първо да изключат всички възможности, защото ако за изчезването се появи съвсем просто обяснение, едно обаждане в органите на реда допълнително би утежнило и без това нелекото положение на семейството на Бернтсен.

В края на деня вероятността за изчезването да се появи съвсем просто обяснение се стопи.

Ула Фармен недоумяваше защо точно той трябва да се обади. Струваше му се много по-естествено Коре Беняминсен да го направи. Или самата Сара, вместо да му нарежда той да звъни в полицията. Въобще Ула Фармен се сещаше за толкова много по-подходящи хора от себе си, че раздразнението му нарастваше с всяка изминала минута, докато чакаше телефонът да звънне.

Ула позвъни в полицията. Мъж, който се представи като старши инспектор Клавенес, го изслуша мълчаливо минута и половина и грубо го прекъсна с думите, че ще му върне обаждането след две минути. Явно искаше да провери дали човекът на телефона действително е онзи, за когото се представя. Добре, но оттогава минаха не две, а цели единайсет минути!

Понеже го чакаше много по-важна работа, Ула се изнерви, задето е принуден да си губи времето пред телефона в очакване някакъв полицай да провери дали номерът, от който му е позвънил, наистина е на Университетската болница в Берюм и дали в кардиологичното отделение работи лекар на име Ула Фармен.

Облегна се на стола и погледна през прозореца.

Върху тревните площи между хирургическото крило и административната сграда няколко тъмнокожи момчета си бяха направили футболно игрище. Табелите с „Моля, не тъпчете тревата“ играеха ролята на врати без вратари. Плетът по протежение на пътеката на юг представляваше едната странична линия на игрището, а от срещуположната страна правоъгълен водоем очертаваше другата. Ула присви очи, за да вижда по-ясно футболистите, и се прехласна по уменията на един от тях. Изправи се и се приближи до прозореца. Между внушителните стъклени стени на сградите отекваха гласове в процес на мутация. Десетинагодишен мъник, една глава под останалите, риташе наравно с батковците. Играеше самостоятелно, рядко подаваше на съотборниците си, финтираше с топката, дриблираше и се забавляваше.

Телефонът стресна Ула. Той дръпна рязко слушалката, без да сяда зад бюрото.

— Да, моля.

— Обажда се старши инспектор Клавенес.

— Слушам ви.

— Този Ерик Бернтсен е бил пациент във вашата болница, така ли? — попита полицаят.

— Още е наш пациент — поправи го Ула. — Просто не можем да го намерим. Последно са го видели в четири през нощта и…

— Открихме го.

— Какво?

— Открихме го. По-точно не ние, а учителка на поход с деца. Екипът ни пристигна там преди минути.

— Не ви разбирам.

— Носел е портфейл, шофьорска книжка и кредитна карта със снимка. Още не сме го идентифицирали по каналния ред, разбира се, но сме сигурни, че е той. Седемдесетгодишен, нали?

Ула само кимна.

— Нали? — повтори полицаят.

— Да, да.

„Още не сме го идентифицирали по каналния ред“ — повтори си сломен Ула наум.

Ерик Бернтсен е мъртъв.

— Екипът на местопроизшествието още не е приключил огледа — продължи старши инспектор Клавенес. — Трупът ще бъде…

— От насилствена смърт ли е починал? — прекъсна го Ула.

— Все още не можем да кажем. За какво е лежал в болницата?

— За имплантация на ИКД — вид кардиостимулатор.

— Бил е на седемдесет и е имал проблеми със сърцето — обобщи Клавенес. — На мен ми прилича на естествена смърт. Дали е така, ще се установи впоследствие. Не съм запознат със здравословното му състояние след манипулацията при вас. Още не сме съобщили вестта на близките му. Вероятно вие ще… Обикновено отнасяме телата на починалите в Съдебномедицинския институт, но при този случай може би е редно…

— Един от шефовете ми ще се погрижи за това — прекъсна го Ула. — Да я помоля ли да се свърже с вас?

— Разбира се.

— Имате ли директен номер?

Мъжът издиктува нещо като номер на мобилен телефон и Ула го надраска върху задната страна на вестник отпреди три дни.

— Благодаря ви — каза и затвори.

Дори не му бе хрумвала мисълта, че Ерик Бернтсен може да е мъртъв, макар застаряващият професор да бе претърпял сериозна операция. А всяка хирургическа намеса крие рискове независимо от възрастта и здравословното състояние на пациента.

Даде си сметка, че не бе помислял за вероятността Бернтсен да е починал, защото покрай цялата тази история с изчезването му си задаваше въпроса къде ли е отишъл професорът, а не как върви възстановяването му. Засега нищо не показваше Бернтсен да е напуснал болницата мимо волята си. Всички го знаеха какъв чешит е. Вероятно е решил да стане от леглото, преди да дойде сутрешната смяна. Хубавото време навън сигурно го е изкушило да се поразходи. Според дежурната медицинска сестра вечерта преди изчезването Бернтсен се чувствал укрепнал и в добра форма.

Да се поразходи…

По думите на старши инспектор Клавенес намерили тялото му чак до езерото Дели, тоест в гората.

Ула пак примижа срещу силното слънце.

Днес времето предразполагаше към плаж. Можеше да се окаже не просто обикновен топъл майски ден, а единственият летен ден през 2010-та година. Лятото в Норвегия често разцъфтяваше за няколко часа, седмица или в най-добрия случай две, преди да повехне и да се превърне в дъждовен хладен преход към есента.

В такъв ден никой нормален човек не тръгва из гората.

Особено ако е на седемдесет и е претърпял сърдечна операция.

Ула надигна отворена бутилка с минерална вода и я пресуши. После избърса устата си с белия ръкав на престилката. За да стигне до езерото, на професор Бернтсен му е трябвала кола, сети се той. В неговото състояние шофирането е строго непрепоръчително. Нещо повече: неправомерно. Само след броени дни копие от епикризата на доктор Бернтсен щеше да пристигне върху бюрото на областния управител, а той, от своя страна — да уведоми полицията, че въпросното лице не отговаря на условията за правоспособност за управление на моторно превозно средство. Явно някой е закарал Ерик Бернтсен до гората. Възрастният професор наистина беше прословут със своенравието си, но не беше идиот.

Момчетата навън продължаваха да играят футбол. Малкият техничар получи дълъг пас от съотборник, протегна крак, засече топката от воле и я запрати в противниковата „врата“. Топката прехвърли двама защитници, устреми се надолу и се заби точно между двете табели със забрана да се стъпва върху тревата.

— Осем на нула! — изкрещя победоносно голмайсторът.

Докато наблюдаваше малкия талант, Ула изпита обичайното разочарование, задето нито едно от петте му деца не проявява какъвто и да е интерес към футбола. Прииска му се да захвърли престилката в ъгъла, да излезе навън и да се включи в мача на хлапетата. Но вместо това трябваше да намери Сара Цукерман и да й съобщи трагичната вест за смъртта на пациента. Задачата му беше крайно неприятна и за миг се поколеба дали да не се прибере вкъщи под претекст, че жена му е болна.

Не. Отдалечи се от прозореца, скъса половината страница от стария вестник, пъхна бележката с номера в джоба си и реши първо да говори с Коре Беняминсен, а после да се помотае из лабораторията. Така се надяваше някой друг да съобщи вестта на Сара. При още по-голям късмет Ула изобщо нямаше да се натъкне на доктор Цукерман преди края на работния ден.

— Мечтай си — иронично промърмори той, излезе и заключи вратата на кабинета.

 

 

11:56

Ъпър Ийст Сайд, „Манхатън“, Ню Йорк

Ребека държеше хлабаво втората си чаша с джин-тоник. За пръв път от много време насам се чувстваше трезва и свежа. Сутринта прекара, заспала на стола. Събуди я лъч слънчева светлина, нахлул през мръсния прозорец. Не съумя да си спомни какво точно сънува, ала в съзнанието й все пак остана смътен спомен за лято. Отне й няколко секунди да се ориентира къде е, макар по принцип винаги да се опомняше бързо след сън. Неколкочасов сън за нея представляваше висша благодат, особено в ден като днешния. След кофичка кисело мляко и чаша силно питие почувства желание да се пъхне под душа, но установи, че няма време. Влезе в банята, прокара четката няколко пъти през побелялата си коса, сложи си малко грим на очите и хвърли разколебан поглед към четката за зъби, ала не посегна към нея. Понечи да се върне във всекидневната, но забеляза червена ивица отпред върху блузата си. Нямаше представа с какво се е изцапала, а и се съмняваше, че в гардероба има чиста блуза, затова грабна шала от закачалката зад вратата и го върза на фльонга, за да прикрие петното.

Е, цветовете на шала и блузата не си подхождаха особено, но поне намери начин да замаже положението.

Ребека се разположи до елегантното писалище стил рококо в най-голямата стая. Върху разпънатия плот стоеше компютър „Ай Мак“ с екран, по-широк от писалището. Хипермодерният дизайн на компютъра придаваше комичен вид на старата мебел, декорирана с асиметрични златисти орнаменти и флорални мотиви. Синът й Орти донесе компютъра. Всъщност той се грижеше майка му да има всичко. Ребека си купуваше единствено алкохол и храна от време на време, защото нямаше апетит. Орти й носеше дори дрехи. Навестяваше я три-четири пъти годишно, за по-чести посещения нямаше възможност. Събираше мръсните й дрехи и ги носеше на химическо чистене. Няколко дни след заминаването му куриер й доставяше дрехите — изпрани и изгладени. И така — до следващото идване на Орти.

Ребека изпитваше гореща благодарност за всичките му усилия, ала не харесваше компютъра.

Орти я научи как да го включва, как да сърфира из мрежата, как да изпраща имейли и да разпознава по сигнала на екрана, че той я търси по скайп. Преди всичко да се обърка и тя съвсем да се предаде на алкохолната си зависимост през 2001-ва, Ребека се справяше доста прилично с компютрите. Явно някъде дълбоко в гънките на алкохолизирания й мозък натрупаните знания се бяха складирали непокътнати, защото само след петнайсет минути схвана как се борави с компютъра.

Скайп обаче беше нова програма.

Ребека обичаше да гледа Орти, докато си говорят, и не използваше компютъра за нищо друго. Изобщо не се интересуваше какво става по света. Знаеше единствено неговия електронен адрес. Стигаше й да общува със сина си. И без това не й се случваше нищо вълнуващо.

Компютърът й изглеждаше противен и будеше страха й с големия си черен празен екран, когато минаваше покрай него на път за кухнята, за да си вземе още пиене. Ако бе забравила да изгаси осветлението в коридора, виждаше отражението си в мъртвия екран, синкаво и чуждо. Приличаше на призрак, на тъмен, полупрозрачен полтъргайст, който се носи из апартамента, заприличал на гробница.

На екрана се появи бяла буква S върху светлосин фон.

Ребека пооправи шала и се увери, че петното не се вижда. Хвана мишката с леко разтреперана ръка и постави маркера върху малката икона най-долу вдясно.

На екрана първо се появи неясно изображение, после Ребека видя Орти.

— Здрасти, мамо. Как си?

— Ами, все така…

Усмихна се плахо на сина си. Красавец! Беше одрал кожата на баща си — руса коса, сини очи. Когато беше малък, косата му ставаше тебеширенобяла през лятото. Още беше необикновено рус, но вероятно с намесата на фризьор. Ребека се наведе към екрана и погали студеното стъкло.

— Стига де, мамо!

Орти се усмихна смутено и се отдръпна от своя екран. Тя погали с ръка правилния му нос с фини ноздри — някога, когато се мъчеше да преглътне сълзите, се разширяваха, а сега — когато е съсредоточен.

— Боли ли те много? — попита Орти и посочи камерата си, за да я подтикне да погледне в малкото око в горната част на екрана.

— Все същото.

Тя се поизправи на стола.

— Сутринта успях да поспя, и то доста време. Беше много приятно.

— Радвам се.

Настана мълчание. На Ребека тишината не й пречеше. Обичаше да го гледа. Струваше й се, че е близо до него, въпреки плоската студена картина.

— Мамо — подхвана Орти, — искам да ти кажа нещо, но да си остане между нас. Важно е.

Тя се засмя дрезгаво и посегна към чашата:

— Каквото и да кажеш, ще си остане между нас, защото не общувам с други хора!

— Трябва да излизаш, мамо. Все още имаш приятели, с които можеш да се видиш.

Ребека дори не му възрази. Орти не си даваше ясна сметка за безнадеждното й положение, но тя не възнамеряваше да го държи в течение колко бързо се влошава състоянието й.

— Пиеш ли? — попита неочаквано той. — Да не си започнала да пиеш от толкова рано, мамо?

— Не — усмихна се тя и вдигна чашата. — Това е вода, миличък. Чиста водица.

Изпи половината от съдържанието на един дъх, а по лицето й не потрепна и мускул.

— Видя ли? Вода. Какво искаше да ми кажеш?

— Сетих се как да го смажа.

Пак се въдвори мълчание. В очите му блесна надежда. Изведнъж Орти се подмлади, устните му се разтвориха, очите блеснаха. Със същото въодушевление хукваше към нея да й покаже рисунка, отлична оценка или свое изобретение от безкрайния летен лагер, където го пращаха всяка година, въпреки че се изпускаше в леглото до десетгодишна възраст. Този поглед, жаден за признание, което беше късно да му засвидетелства, я прониза от екрана и тя сведе очи, неспособна да го понесе.

— Откажи се, Орти — промълви Ребека. — Няма смисъл.

— Говоря сериозно — настоя той и се наведе към камерата.

Носът му се уголеми, лицето му се сгърчи, а разширените му очи я молеха отчаяно да му повярва.

— Разбрах коя е ахилесовата му пета!

Тя бавно вдигна очи.

— Орти, ти си уреди живота. Получи добро образование и се сдоби с прекрасна работа. Баща ти се гордееше с теб. Аз — също. Аз се гордея с теб. Излишно е да…

— Мамо! Мамо! Изслушай ме!

Тя се облегна назад и пак посегна към чашата.

— Най-после намерих слабото му място и ти се кълна, че…

— Знаеш ли мита за Ахил? — прекъсна го остро тя.

Орти не отговори.

— Ахил бил наполовина човек, наполовина бог — продължи с равен тон Ребека. — Майка му го потопила в река Стикс, за да го направи неуязвим, но забравила да намокри петата, за която го държала. Тази пета се превърнала в единственото човешко в него. В единственото му уязвимо място.

Тя прикова поглед в камерата.

Не минаваше ден, нощ, секунда, без Ребека да мисли за погрешните решения в живота си. С Джон се осмелиха да си родят само едно дете. Едва сместиха грижите за него в препълнения си график. Когато Орти се роди, гневът на Ребека, задето се налага да отложи защитата на докторската си дисертация с половин година, надделя над радостта от мъничето, което непрекъснато търсеше гърдите й, докато, едва навършило пет дни, го приучи да суче от биберон. Ребека го лиши от толкова семейни ваканции; пропусна почти всички училищни тържества, макар да обещаваше, че ще присъства; пристигаше запъхтяна на бейзболните му мачове чак преди деветия ининг. Ребека сама си бе виновна, задето се провали като майка.

Само рядко, много рядко, когато прекарваше по-тежка нощ от обикновено, се сещаше за Ото Шулц.

Някога той имаше възможност да й помогне. Ала вместо да я насочи към правилното решение в трудния момент, той я бутна в пропастта така, че Ребека да повлече със себе си и Джон.

— Ото Шулц няма нищо човешко в себе си — отсече тя.

Поднесе чашата към устните си със стабилна ръка, но се отказа да пие и продължи:

— Ото Шулц не е човек. Затова няма ахилесова пета. Забрави за идеите си! Чуваш ли!

И пресуши чашата. Този път — бавно и без да се преструва, че пие вода.

 

 

06:50

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Голямата зала за срещи на трийсет и четвъртия етаж стоя затворена шест месеца заради ремонт. Само шепа хора имаха право на достъп до нея по време на цялостното префасониране на помещението. Предстоеше вратите да се отворят за провеждането на първата пресконференция, след като норвежката държава стана мажоритарен собственик на „Мъркюри Медикъл“.

Средства за ремонта не бяха пожалени.

Залата бе превърната в аула.

Ото Шулц въведе Агнес Клеметсен през високите двойни врати десет минути преди да пуснат журналистите и тя ахна. Той се усмихна, забави крачка и внимателно докосна рамото й.

— Само най-доброто — прошепна й поверително той. — Сега всичко това… — сви рамене, а устните му се разтеглиха в още по-широка, ослепителна усмивка, която напомни на Агнес колко наложително е да си избели зъбите, — … всичко това е ако не твое, то поне собственост на твоята родина! Погледни!

Големият му палец посочи нагоре.

— Разпростряхме се до 35-ия етаж, за да имаме таван, какъвто подхожда на най-успешната компания на света!

Таванът беше осветен, но Агнес не разбираше на какъв принцип. Светлината сякаш струеше иззад внушителни стъклени плоскости, поставени върху рамки от полирана стомана. В светлината се долавяше неясно, смътно, мимолетно движение, както слънцето през лятото ту изплува зад облаците, ту се скрива.

Над тях имаше повече от петнайсет етажа и Агнес Клеметсен осъзнаваше, че светлината не идва от слънчевия майски ден навън. Диагонално по тавана, от левия до десния ъгъл на помещението минаваше ярка нефигурална декорация, чийто стил й се стори познат.

— Магне Фюрюхолмен — доволно отбеляза Ото Шулц. — Когато му предложихме да изработи по поръчка декорация за залата, веднага се съгласи, въпреки краткия срок.

Залата се простираше на поне четиристотин квадратни метра и имаше почти правоъгълна форма. Явно за да я направят, бяха слели няколко по-малки помещения, защото четири стоманени колони, разположени на осемдесет метра една от друга, носеха новия таван. Агнес Клеметсен плъзна поглед по една от тях и забеляза как променят плавно и постепенно цвета си. Остана смаяна. Доколкото виждаше, в металната им конструкция не бяха вградени нито лампички, нито диоди, нито оптични фибри, а и наоколо нямаше прожектор.

— Удивително, нали? — смигна й Ото Шулц. — Нанотехнология — прошепна. — Нямам представа на какъв принцип работи, но е красиво. По време на срещи и презентации ще ги изключваме, за да не им изпопадат шапките от главите.

Специално заради предстоящата пресконференция в залата бяха подредили около сто стола, обърнати към невисок подиум. Столовете бяха разположени на достатъчно разстояние един от друг, та светещите стълбове да не пречат на присъстващите да виждат подиума. Ото Шулц хвана Агнес Клеметсен леко за лакътя и я поведе към най-близкия стол, оборудван с прибиращ се LCD-монитор, док станция за айфон и, разбира се, добре скрит контакт. Натисна копче от дясната страна на облегалката и под седалката се отвори малък хладилник, от който бавно и безшумно излязоха бутилка минерална вода и чаша със столче.

— Още се радвам на такива джунджурии като истински хлапак — похвали се Ото Шулц. — Ако имахме повече време, щях да ти покажа какви други екстри сме планирали, но понеже до идването на журналистите остават няколко минути, предлагам да минем зад подиума.

Агнес Клеметсен остана без дъх. Очите й скачаха от задната стена, сякаш направена от вода, към подиума, където след малко щеше да заеме мястото си. Той явно можеше не само да се сваля и повдига, но и да се сменя ъгълът му, да се върти и да си променя цвета. По протежение на двете дълги стени в залата, на два метра под тавана, бяха разположени два симетрични балкона със спираловидни стълбища от стъкло в края. Изкуствената светлина, нахлуваща отгоре, и невидимите подпори внушаваха, че продълговатите мецанини висят във въздуха.

Величествената зала за миг прогони напълно притеснението, което я измъчваше от сутринта. Сега обаче то се завърна. Агнес Клеметсен посегна към гърдите си и преглътна.

Ото Шулц вероятно забеляза безпокойството й. Докосна леко ръката й, наведе се към нея и понижи глас:

— След малко двамата ще пишем история. — Гледаше я толкова настойчиво, че тя не смееше да мигне. — Двамата с теб ще седнем на този подиум заедно с Бил Гейтс и съпругата му Мелинда. И на теб ще се падне честта да обявиш пред всички… — по лицето му пак се разля ослепителна усмивка, — … да обявиш пред всички радостната вест, че от 2011-а година един процент от нетния годишен излишък на „Мъркюри Медикъл“ ще се влива във фондацията на Бил и Мелинда Гейтс предимно с цел средствата да се използват за лечение на болни деца.

В гласа му се появи тържествена нотка и той поизправи гръб. Беше около трийсет сантиметра по-висок от нея. Агнес Клеметсен отстъпи леко назад.

— Да вливаме пари! — повтори той и се засмя доволно. — Много подходящ израз, особено като се има предвид, че средствата ще отиват за ваксиниране.

Агнес се поусмихна малко вяло.

— Ще тръгваме ли? — попита тя и се прокашля с пресъхнало гърло. — Преди да започнем, искам малко вода.

— Разбира се — отвърна Ото Шулц и протегна галантно ръка. — Но нека първо те запозная с нашите приятели филантропи.

Бил и Мелинда, сети се Агнес Клеметсен и избърса потната си длан в хълбока си. На вратата към стаичката зад подиума се обърна и забеляза, че телевизионните канали са разположили предварително камерите си в помещението. Намираха се до инсталация с огледална повърхност в отсрещната част на залата, затова бяха останали скрити за погледа на Агнес Клеметсен.

— Една, две, три, четири, пет, шест… — започна да брои тя, като само мърдаше устни.

Петнайсет телевизионни екипа.

Сто журналисти, заявили присъствие.

Сърцето й се разтуптя и за миг тя се изплаши. От друга страна, мина й през ум, какво по-безопасно място за жена с патологично ускорен пулс от централата на фармацевтичния гигант „Мъркюри Медикъл“?

За пръв път от няколко часа по устните й пропълзя усмивка.