Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (22)

Събота, 11 септември 2010

13:15

Сентръл Парк, „Манхатън“, Ню Йорк Сити

— Прекрасен ден! — отбеляза Ребека Мюндал и стисна лакътя на Орти. — Толкова се радвам, че си тук.

— Тук съм и няма да ходя никъде — усмихна се Мортен Мюндал и вдигна очи към големите зелени корони на брястовете, които изглеждаха почти черни на фона на светлото небе.

Майка му го държеше здраво под ръка. Той сведе поглед към дребничката й фигура. По-рано днес Ребека ходи на фризьор и го помоли да се поразходят, а после да хапнат в любимата й италианска кръчмичка.

— Ухаеш прекрасно — прошепна той в прошарената й коса.

Тя се усмихна кокетно.

— Благодаря, Орти, ти също. Изобщо сме много елегантна двойка, не мислиш ли?

Мортен се разсмя. Радваха го разходката с майка му, хубавото време; Мортен Мюндал се радваше на света и се чувстваше щастлив. След като напусна „Мъркюри Медикъл“ и се прибра у дома при майка си в „Манхатън“, той си спечели всеобщо уважение и получи многобройни предложения за работа. Засега отказваше. Искаше да си подреди живота и да разполага с всички часове на денонощието.

Не виждаше смисъл да включва майка си в програма за алкохолици. На Ребека Мюндал не й оставаше много живот. Прекалено дълго бе злоупотребявала с пиенето. Мортен й позволяваше чаша вино след дванайсет на обяд и още едно питие преди лягане. Редовният, макар и строго дозиран прием на алкохол правеше майка му още по-щастлива.

Двамата се радваха на компанията си и прекарваха дните заедно без никакви ангажименти освен да общуват. Мортен се погрижи апартаментът да бъде изчистен до блясък, прозорците да светнат и завесите да се сменят с по-леки, които да пропускат слънце в скромния живот на Ребека Мюндал.

— Ти наистина успя да го съсипеш — промълви тя; повтаряше го сигурно по десет пъти на ден. — Наистина успя да съсипеш Ото Шулц. Моят Орти.

И започна да се смее, та чак да хълца. Двамата с Мортен спряха пред три катерички, стрелнали се през пътечката и към стъблото на близкото дърво.

Ото Шулц предпочете да запази мълчание. Не обели дума цели четири месеца. Определиха му непосилна гаранция и той продължаваше да лежи във временния арест. Медийният интерес към бившия предводител на „Мъркюри Медикъл“ постепенно затихна.

Когато новината, че според всички улики зад разпространението на вируса стои Ото Шулц, стигна до Мортен Мюндал, той остана смаян. Как да повярва, че именно Ото му е изпратил плика с флашка, чието съдържание би предизвикало най-сериозния срив на активите на „Мъркюри“ в цялата история на компанията? В такъв случай Ото Шулц заслужаваше „Оскар“. Отчаянието и гневът, демонстрирани от Шулц по време на видеоразговора им в деня, когато Мортен забогатя от къси продажби, изглеждаха напълно искрени и Мортен дори го съжали.

Не, не можеше да повярва.

И той наистина продължи да се съмнява в това разкритие. До момента, в който медиите изнесоха катастрофалното финансово положение на индустриалния магнат, а информацията, изтекла от ФБР и SEC, потвърди образа на човек, готов дори да потопи собствения си кораб, за да прибере парите от застраховката.

А сега дъртият хитрец се бе позовал на петата поправка: правото да не свидетелства срещу себе си.

Мълчеше като риба.

Дори Ото да промени решението си и да проговори, Мортен Мюндал не се притесняваше. Никак. По време на двата полицейски разпита, на които го подложиха в Норвегия, Мортен спокойно потвърди, че се познава лично със Свере Бакен и три-четири пъти са се виждали на приятелски начала, за да пийнат по бира. Веднъж Мортен дори се опитал да го уреди със своя позната, която също не била ангажирана. Полицията със сигурност бе проверила версията му, защото Ирене му се обади да го пита защо органите на реда се интересуват от интимния й живот.

Ако Ото заяви пред съда, че е изпратил вируса на Мортен Мюндал, Мортен щеше да отрече.

Най-категорично.

От ареста на Шулц обаче изминаха цели четири месеца, без той да обели дума.

Вътрешно Мортен ликуваше, доволен, задето се оказа по-предпазлив от бившия си шеф в прикриването на трансакциите си. Много по-предпазлив: затова му се размина. Ненаситната алчност на Ото го тласна към прекалено рисковано начинание и подобно на Икар той се сгромоляса, докато Мортен взе само колкото заслужаваше. И не го хванаха.

— Не си спомням кога за последно съм се чувствала така — прошепна Ребека Мюндал и двамата продължиха нататък.

— Напротив. Вчера пак беше щастлива, завчера — също. Преди три дни — също.

— Утре пак ще е така — тя се сгуши в горната част на ръката му. — Утре пак ще си прекараме чудесно, нали?

— Да, разбира се — Орти се спря. — И утре, и вдругиден, и през всички следващи дни.