Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (5)

Петък, 7 май 2010

09:30

ГРУС, Берюм

Патологът говореше с неприятно стържещ глас, а лошата връзка го правеше още по-непоносим. Сякаш се бе заврял в най-забутаната стая на държавната болница. Сара Цукерман обмисляше дали да не го помоли да я набере от друг телефон.

— Заключението е готово — издекламира сухо той. — Или поне временното заключение: скорошен сърдечен инфаркт, както впрочем очаквахме.

Сара стискаше слушалката между бузата и рамото си, докато въртеше нож за писма със сребърна дръжка в ръцете си. Прокара десния си показалец по фината украса на дръжката и внимателно докосна върха му. После натисна по-силно.

— Съгласна съм с вас — промълви тя.

— А колкото до казаното от вас, ще ви зарадвам с новината, че няма следи от тампонада.

Острието се заби в кожата й. Сара остави ножа за писма и се вторачи в капчицата кръв, която постепенно се увеличаваше.

Не знаеше какво точно усеща. И все пак сякаш опасението, че Ерик е починал по нейна вина, отстъпи пред моментно облекчение. Той беше мъртъв и трагичната вест нямаше нищо общо с въпроса дали тя е предизвикала, или не кончината му, пробивайки по невнимание дупка в сърцето му по време на операция, с която изобщо не биваше да се нагърбва.

Патологът продължи да „стърже“:

— Бернтсен не е страдал от коронарна болест, затова инфарктът би могъл да се нарече неочакван. Но все пак говорим за възрастен човек. Нямаме основания да подозираме цереброваскуларен инцидент или белодробна емболия.

— А имплантираният дефибрилатор?

— Накарах един от електрофизиолозите ни да го погледне, но той отказа да прави толкова… — гласът се изгуби за малко — … интимен — продължи патологът, радостен, задето най-после е намерил точната дума — оглед на възрастен колега. Затова изпратих да повикат кардиоложка от стационара. Тя не откри нищо смущаващо.

Сара лапна пръста си и затвори очи.

Чувстваше неизразимо облекчение: вече не можеше да го отрече.

Несъмнено допусна грешка, съгласявайки се да оперира бивш любовник. Въпреки че прекратиха връзката си преди повече от три години, Сара не само наруши лекарската етика, а и извърши нечувана глупост, като се поддаде на увещанията му. Емоционалната връзка с пациента под ножа е табу в тези среди, независимо дали става дума за омраза, любов или за смесица от двете.

Както беше в нейния случай.

След като съдебномедицинският доклад показа, че пациентът е починал от инфаркт, а не от сърдечна тампонада, Сара почувства как хищните нокти, стиснали стомаха й, малко поотпускат хватката.

През изминалата нощ не мигна, а на сутринта, когато пердетата пред прозорците на спалнята й се обагриха в розово и вече нямаше смисъл да се мъчи да заспи, стана и се зае да подготвя доклад за Коре Беняминсен относно провинението си. Шефът на болницата съвсем сигурно щеше да изпрати доклада за разглеждане в комисията по етика към здравното заведение. Седнала пред компютъра, Сара усети как я побиват ледени тръпки: член на комисията беше и Ларш Кваме.

След две чаши кафе и три скъсани чернови тя реши да изчака първоначалния доклад от аутопсията.

Вече дишаше по-леко.

— Състоянието на тялото подсказва, че Бернтсен е паднал много лошо — продължи патологът. Сара слушаше разсеяно. — Сутурите^[1] се бяха разтворили. Разрезът зееше. Доколкото знам, намерили са го в гората. Сигурно се е спънал, ако се съди по синините по тялото му. Направо не ми го побира умът как светило като Бернтсен тръгва из гората само два дни след сериозна операция, но за щастие не е моя работа да разсъждавам по въпроса. Имплантираният дефибрилатор не е пострадал.

Сара усети миризмата на Ерик като внезапен полъх.

От чистото му тяло винаги се носеше неопределен аромат на ванилия и пипер. Появяваше се само с безупречно изгладени ризи. Веднъж, докато бяха заедно, Сара се събуди посред нощ и погледът й падна върху ризата му, окачена на вратата на гардероба. Лунната светлина придаваше леденосинкав оттенък на белия плат. Сара дълго се взира в ризата. Накрая стана и на пръсти я отнесе в банята. Жена му Будил гладеше ризите му, переше и готвеше. Будил отгледа двете му дъщери и сина му, изтърсака в семейството, за който Ерик бе настоял. Именно раждането на малкия попречи на Будил да се върне на работа, след като дъщерите им поотраснаха и не се нуждаеха непрекъснато от грижите й. А когато момчето навлезе в юношеска възраст, и Ерик, и Будил прецениха, че за нея е вече късно да се връща към професията си. Три пъти седмично тя гладеше ризи, без изобщо да подозира, че те пренощуват на закачалка в спалнята на Сара Цукерман.

— Ало? Там ли сте? — попита патологът.

— Да, да. Чувам ви. Благодаря за информацията. Ако в окончателния доклад се появи нещо различно, моля да ме уведомите.

— Разбира се. Дочуване.

Той затвори. Сара остави телефона. Ако смъртта на Ерик Бернтсен действително е настъпила вследствие от инфаркт, имплантираният дефибрилатор трябва да регистрира камерно мъждене, сети се тя. Кардиостимулаторите от този тип играят роля и на „черна кутия“, записваща „повредите“ в сърцето на приносителя секунди преди катастрофата. За миг Сара се поколеба дали да не сподели хрумването си с патолога.

Двата й пейджъра започнаха да писукат едновременно.

Единият показваше номер 4300, тоест централата. Търсеше я човек извън болницата. Ще се наложи да опитат по-късно, реши тя. Второто повикване идваше от служебен мобилен телефон на неин колега. Явно Петер Бротен се опитваше да се свърже с нея.

Сара въздъхна и се изправи. Разреса с пръсти къдравата си коса и вдигна очи. Необичайната за месец май жега се задържа. Небето се нажежи до бяло. Тревните площи между крилата на болницата придобиха неестествено тъмнозелен цвят. По прозрачната повърхност на водата се носеше ято патици. Момченце, още в детска количка, им хвърляше трохи от кифличката си, а майка му четеше вестник, седнала на ръба на басейна.

На Сара й се прииска да излезе навън и да храни патици; да разтвори книга под сянката на някое дърво.

Ерик Бернтсен почина, но не по нейна вина.

Повъртя между пръстите си медальона на врата си с формата на Давидова звезда. После бързо го мушна на обичайното му място под блузата си и го притисна под сутиена.

Реши да забрави Ерик Бернтсен.

Както съумя да прогони мисълта за Будил, като премести онази риза, така щеше да тегли чертата и под страстната, противоречива, а през последните години, когато той вече не я искаше, и болезнена връзка с Ерик. Сара се изненада, че не изпитва съкрушителна скръб. Тъга — да, но не и скръб. Смъртта на пациентите й винаги я натъжаваше и сега тя тъжеше за Ерик като за когото и да е от починалите си пациенти. Облекчението й не се дължеше на оневиняващото заключение на патолога, а по-скоро на невъзможността повече да копнее за Ерик.

Усещането за свобода взе връх над болката.

Докато излизаше от кабинета, се спря пред огледалото. Изглеждаше страшно изморена, бледа, с натежали и подпухнали клепачи. Доскоро безсънните нощи не й се отразяваха видимо. Все пак бяха неизбежна част от ежедневието на лекарите в болница. Направи гримаса с широко отворени очи, а после стисна клепачи няколко пъти.

Упражнението подобри малко вида й.

Но необходимостта от козметична операция ставаше все по-неотложна.

В сряда, само след пет дни, Сара заминаваше за Денвър, Колорадо, за да вземе участие в ежегодния научен конгрес „Сърдечен ритъм“ заедно с десет хиляди кардиолози от цял свят. Очакваха я срещи с много колеги, късни вечери, запивки в хотела. Отражението в огледалото никак, ама никак не й вдъхваше кураж. Реши в понеделник да намери малко време за козметик.

Разроши къдриците си, извади червило от джоба на престилката си, бързо мацна малко цвят върху устните си, поизправи се и се усмихна сухо на себе си. После отвори вратата и излезе да потърси Петер Бротен.

 

 

17:00

Хотел „Уолдорф Астория“, „Манхатън“, Ню Йорк

— Името доктор Ерик Бернтсен говори ли ви нещо? — поинтересува се Ото Шулц.

От изненада Агнес Клеметсен се вторачи в него с полуотворена уста.

Седяха в бара на „Уолдорф Астория“. Той — пред чаша шампанско, тя — пред съскаща сода със сърцевидни ледчета. След няколко минути лимузина щеше да ги заведе на вечеря във „Four Seasons“. Ото Шулц настоя да изпият по едно питие преди това, но като истински кавалер не възрази на безалкохолния й избор.

— Професор Ерик Бернтсен? — смотолеви тя. — Електрофизиологът?

— Неподражаем и единствен по рода си — отвърна Ото Шулц и вдигна чашата си. — Страхотен мъж.

Агнес Клеметсен познаваше професор Бернтсен, разбира се.

Непоправимият особняк участваше в управителния съвет на университетската болница в Осло като представител на служителите по времето, когато Агнес работеше там като главен мениджър. Всички го знаеха като изключителен специалист и учен, надарен и с педагогически усет, който го превръщаше в любимец на студентите. Ала освен това Бернтсен се проявяваше като арогантен скандалджия и не пропускаше случай да се скара с ръководството на болницата. Непрестанно им пилеше на главите за още пари, избухваше при всяко предложение за орязване на средствата, бълваше змии и гущери, отправяше заплахи, ругаеше и се зъбеше. Преди няколко години мястото му в управителния съвет зае доста по-сговорчива ревматоложка, която разбираше, че болница с обществено финансиране не може да пилее пари за щяло и нещяло. Ревматоложката умееше да прави бюджетен разчет и да осъзнава последствията от превишаването му.

Агнес Клеметсен не знаеше обаче какво иска да чуе Ото Шулц. Тя не допускаше двамата с Ерик Бернтсен да се познават. Ото Шулц имаше медицинско образование, ала цял живот бе работил в сферата на бизнеса. Бернтсен наистина се смяташе за голяма клечка в родината си, но Агнес Клеметсен не се сещаше какво би могло да го свързва с великия Шулц.

Ако пък двамата действително се познаваха, тя трябваше да си мери приказките. Кой знае, може да са първи дружки, а Агнес Клеметсен не понасяше Ерик Бернтсен. Затова предвидливо си замълча. Вдигна чашата си, все едно мисли. Отпи. Преди да преглътне течността, Ото Шулц се наведе поверително към нея:

— Мъртъв е — съобщи той с басов тембър. — Горкичкият! Инфаркт. Каква ирония, а? Цял живот поставя пейсмейкъри и имплантируеми дефибрилатори, а самият той умира от сърдечен удар.

Ото Шулц поклати глава и премлясна със съжаление.

Агнес Клеметсен кимна съвсем леко.

— Познавахте ли го? — повтори въпроса си той.

— Колата ви очаква, сър!

Спаси я възслаб келнер, само кожа и кости, облечен в безупречно бяла риза и черен панталон. Наведе се с лека чупка в кръста, за да се доближи до ухото на Шулц. Така Агнес Клеметсен се отърва от обяснения.

По същия начин бе стигнала до върха. Като основа й послужи солидното й образование. По пътя към успеха тя не пести усилия. Ала особено важен се оказа деликатният й усет кога да замълчи.

Пое с усмивка протегнатата ръка на Ото Шулц.

— „Four Seasons“ — рече тя и двамата тръгнаха. — Никога не съм имала удоволствието да опитам храната там.

— Значи ви очаква приятна изненада — отвърна той и на път към лимузината пъхна десетдоларова банкнота в ръката на слабичкия келнер.

Увлечени в разговор за последната изложба в музея „Гугенхайм“, нито Ото Шулц, нито Агнес Клеметсен забелязаха недоволната му физиономия.

— Задължително трябва да я разгледате, докато сте тук — увери я Ото Шулц.

 

 

19:00

ГРУС, Берюм

Ула Фармен спеше на стола в кабинета си облегнат, с изправен гръб и крака върху пода. Бе отпуснал ръцете си на тънките ръкохватки. Дори главата му не бе клюмнала настрани. Ако го погледнеш отзад, не личеше изобщо, че спи. Сякаш просто гледаше през прозореца.

Пет деца, две висши образования — първо в Университета за технически и естествени науки в Тронхайм, после следване по медицина — а след това десет години работа в болницата го приучиха да заспива където свари, дори да се отворят само пет свободни минути: седнал, легнал. Случваше се да се унесе в дрямка и прав за няколко секунди, докато се олюлее и се събуди, отпочинал и готов за следващото препятствие.

Този път го събуди телефонът. Премлясна, разтърка очи и вдигна слушалката.

— Обажда се Хана от телеметрията.

— Да?

— Става дума за пациентка на име Берит Карлсен, родена през 1974-а, приета преди три дни за…

— Сещам се — прекъсна я Ула. — Какво за нея?

— Ще прегледаш ли ЕКГ-то й? Налице са делта-вълни, които понякога говорят за WPW-синдром^[2].

Пръстите на Ула затанцуваха по клавиатурата, докато я слушаше. Влезе във вътрешната система с досиета на пациентите и отвори картона на Берит Карлсен — сравнително млада жена без сериозни здравословни проблеми, но с оплаквания от силна тахикардия. Симптомите се припокриват с клиничната картина при WPW-синдром, помисли си Ула, докато разглеждаше ЕКГ-то на екрана.

— Нищо не виждам — промърмори той, наведе се по-напред и присви очи в търсене на симптоми на проводни нарушения. — Кой твърди, че се виждат делта-вълни?

— Доктор Цукерман.

— Аха.

От взиране графиката се запечата под клепачите му и той продължи да я вижда дори след като стисна очи, за да ги навлажни.

— Честно казано, не виждам нищо такова — повтори той. — Но ще се обадя на доктор Цукерман за потвърждение. Преди да ти кажа, в никакъв случай не слагай пациентката на тамбокор.

— Благодаря. Дочуване.

Тишина. Всъщност трябваше да се обади не на Сара, а на Ларш Кваме, защото той беше дежурен за спешни консултации.

Горко му, ако звънне в петък вечер на доктор Кваме.

Той отдавна бе забелязал колко близки отношения поддържат Сара и Ула и изливаше върху него цялата помия, която бе насъбрал срещу доктор Цукерман. Отгоре на всичко веднъж дори го нарече в присъствието на колеги „играчката на Сара“.

Макар че по правилник в задълженията на дежурните за спешни консултации да не влизаше да са на линия седем дни в седмицата, Ула не обичаше да ги безпокои през уикендите.

Особено ако дежурният се казва Ларш Кваме.

Вдигна слушалката и набра номера на Сара. След четири сигнала за „свободно“ се сети, че в събота евреите отбелязват Шабат.

Досега бе останал с впечатлението, че Сара Цукерман не вярва в Бог. Двамата поддържаха предимно колегиални отношения, но през последните няколко години започнаха и да се събират пет-шест пъти в годината. Децата на Ула обожаваха Сара. Таряй пламваше само при споменаването на името й. Според Гюру синът им изживявал първото си истинско влюбване, и то в жена, по-възрастна от него близо трийсет години.

Ула разбираше младежа.

Сара Цукерман не можеше да се нарече красавица в класическия смисъл на думата. Косата й беше прекалено непокорна, устата — голяма, а и няколко килограма повече не биха навредили на фигурата й. И все пак в нея имаше нещо екзотично. Не само заради ослепително сините очи, смуглата кожа и напълно естествените пълни устни. Чарът й се криеше най-вече в поведението й, в походката, в начина, по който говори и седи, в сърдечния й смях, в хладната й ирония. Влезеше ли някъде, Сара Цукерман изпълваше цялото помещение с магнетичното си присъствие. През живота си Ула Фармен не бе срещал по-обаятелна, арогантна и впечатляваща жена от нея.

И въпреки това личният й живот оставаше забулен в тайна за него.

— Ало — обади се тя.

— Здравей — смути се той. — Аз съм, Ула.

— Здрасти. Почакай малко.

Той чу тракане и хлопване на врата, най-вероятно на фурна.

— Ето ме — върна се Сара. — Какво има?

— Става дума за наша пациентка — колебливо подхвана Ула. — Казва се Берит Карлсен, родена през 1974-а, приета преди…

— Защо не се обади на дежурния? — попита малко остро тя.

Ула захапа нокътя на десния си палец.

— Ларш Кваме — отрони той.

— Какво?

— Той е дежурен. Избягвам да му се обаждам, освен ако не е крайно наложително. А и ти си вписала информация за делта-вълни. На кардиограмата не забелязах нищо смущаващо, но не изключвам да има…

— WPW-синдром — прекъсна го тя. — Започни терапия с тамбокор. Два пъти по сто милиграма. Дай й и малка доза бетаблокер, за да не рискуваме.

Ула записа препоръките на гърба на стар самолетен билет, който още не бе регистрирал в „Евробонус“^[3].

— Добре. Благодаря ти. Извини ме за безпокойството.

— Можеш да ми се реваншираш с малка услуга. Забравих да включа пейджъра ми да се зарежда в кабинета. Ако не те затруднявам, моля те иди да го включиш. Обикновено е или в бюрото ми, или в джоба на престилката. Тя стои закачена зад вратата.

— Ясно.

— Има ли друго?

Той мълчеше.

— Ало? Ула?

— Сара, любопитно ми е…

— Какво?

— Празнуваш ли Шабат? Питам, защото понякога работиш в събота и…

— Шабат не се празнува, а се спазва. Ти да не би да празнуваш неделя, Ула!

Настъпи кратко мълчание.

— Отговорът е да — каза тя. — Ако имам възможност, не работя. Правя го заради Тея. Нито вярвам в Господ, нито спазвам суеверия. Виж, дядо Коледа си го обичам. Общо взето, не съм от съвестните юдеи.

Ула се почувства неловко не защото я попита — зададе въпроса с приятелски намерения, — а по-скоро защото тя се почувства длъжна да му отговори. Сара имаше навика да увърта, когато не желае да откровеничи по някаква тема. Обикновено не й се налагаше. Приятелството между нея, професор с дългогодишен опит и международно признание, и него, близо десет години по-млад баща на пет деца, който така и не се научи да мисли, преди да си отвори устата, се бе превърнало в игра с определени правила: Сара задаваше въпросите, Ула й отговаряше; когато обаче си разменяха ролите, Ула получаваше в отговор наполовина измислени истории за живота й. Искаше му се да узнае повече за нея. Като професионален ментор Сара беше ненадмината. Като шеф — строга, понякога несправедлива. А по време на личните им срещи извън болницата се държеше мило, чаровно и открито, но въпреки това Ула оставаше неизменно с усещането, че е измамен.

Сякаш Сара играеше роля.

И Гюру бе забелязала колко бдително и резервирано разговаря Сара. Дори по американски широката й усмивка, дружелюбните обръщения и начина, по който леко докосваше събеседника си, не прикриваха дистанцираността й. Гюру умееше да преценява добре хората и когато преди половин години сподели, че според нея Сара страда от старателно прикрита неспособност да се привързва към хората, Ула се съгласи с нея.

От друга страна, как да си обясни привързаността на Сара към Теа?

Понякога Ула се питаше дали пък историята с осиновяването не го накара да обикне Сара. По това време Ула завършваше специализацията си по вътрешни болести в Държавната болница. Слуховете за доктор Сара Цукерман изпревариха идването й — нещо обичайно за болничните заведения. Плъзна мълва за автомобилна катастрофа, за момиче, останало кръгло сираче… Само часове по-късно Сара Цукерман напуснала болницата в Кливланд и отпътувала за Норвегия, за да поеме грижите за детето — нейна племенница. Ула почука на вратата й по време на обедната почивка и се представи. Явно беше първият, който я пита без заобикалки какво кара специалист с международна слава в разцвета на силите си да зареже всичко, въпреки че многобройните роднини на племенницата й по майчина линия са съгласни да поемат грижите за нея.

В отговор Сара се усмихна и го поправи съвсем дружелюбно: да започнеш работа като професор в университетска болница в столицата на Норвегия далеч не означава да „зарежеш всичко“. После го покани на вечеря и му изнесе лекция за етичните си и морални виждания, от която му се зави свят. Той се влюби в нея.

Влюбването премина, но не и възхищението. Ула обичаше играта помежду им, негласния договор да получава отговор само ако Сара има желание да споделя.

Тъй като тя много рядко изпадаше в откровения, Ула остана крайно удивен, когато Сара в четири изречения обобщи отношението си към Господ и юдаизма.

— Разбирам — каза той. — Ясно.

— До началото на Шабат остава по-малко от час — напомни тя. — Ще затварям. Във фурната пека хала^[4]. Ако те интересува още нещо за личния ми живот, просто попитай. Винаги ще ти отговоря. Става ли?

По гласа й личеше, че се усмихва.

— Дочуване. Непременно ще включа пейджъра ти да се зарежда. Благодаря за…

— Леко дежурство — прекъсна го тя и затвори.

 

 

20:27

ГРУС, Берюм

Ула Фармен въведе кода в заключващото устройство на кабинета. Чувстваше се неспокоен. Всички служители на болницата имаха задължението да променят кодовете си през две седмици. Сара му бе дала тази комбинация преди половин година и тя още важеше. Явно не спазваше инструкциите. Ула никога не би влязъл в кабинета й без изрична заповед от нейна страна, но въпреки това се почувства като крадец, когато чу как механизмът леко избръмча и щракна. Огледа се трескаво, натисна дръжката и влезе.

Лъхна го лека, едва доловима миризма на парфюма й.

Осветлението се включи автоматично. Университетската болница „Грини“ бе оборудвана по последна мода. Специални сензори улавяха движението и активираха лампите. Така болницата спестяваше няколко хилядарки на година от разходите за електричество. Здравното заведение беше свързано с огромна инсталация за геотермална енергия, а върху плоския покрив, интегрирани в архитектурния стил на сградата, имаше слънчеви колектори, които снабдяваха сградата с топла вода и множество награди за принос към опазването на околната среда. За сметка на това не се обсъждаше, че болницата ще си възвърне средствата, вложени в проекта, след около половин век.

Кабинетът на Сара се намираше в пълен ред за разлика от работното място на Ула — доста по-тясно, затрупано с разпилени книги, списания, книжа и непотребни вещи, които той постоянно се чудеше дали да изхвърли. В кабинета на Сара го посрещнаха грижливо подредени рафтове, симетрично разположени мебели и голямо бюро, където нямаше нищо излишно: монитор, клавиатура, поставка за химикалки, купчина книжа.

Нито следа от пейджър.

Ула се чувстваше неловко. Дори след двайсет години брак винаги носеше на Гюру чантата, без да я отваря, когато тя го помолеше да извади нещо оттам.

Огледа се за закачалката зад вратата. Наистина — там висеше бяла престилка. Да пребърка джобовете й му се струваше кощунство и той се поколеба няколко секунди. После тръсна глава, ядосан на глупавите си скрупули, и бръкна в единия джоб.

Вместо пейджъра извади… ИКД. Очите му се разшириха от изненада, преглътна с мъка и се почеса по наболата брада.

После инстинктивно извади от кошчето латексова ръкавица и сложи дефибрилатора върху нея. Беше чувал за доста случаи на лекари, пострадали от електрически удар поради непредпазливост при контакт с експлантиран ИКД.

Имплантируемите кардиовертер-дефибрилатори винаги са в стерилна опаковка и се държат заключени в стаята за пейсмейкъри, разсъждаваше Ула. Или се намират в гръдния кош на пациентите. Доставчиците на медицинска техника наистина носеха мостри на лекарите, но на Ула не му хрумваше нито една причина началникът на отделението Сара Цукерман да се разхожда из болницата с ИКД в джоба.

Повдигна внимателно апаратчето, сякаш се надяваше да намери отговор на въпросите си върху студения титанов пръстен. Пулсът му се ускори. По повърхността се виждаха червеникави следи — вероятно от кръв. Изведнъж си даде сметка кое го ужаси и едва не изпусна дефибрилатора.

Мострите винаги са безупречно чисти, а неизползваните ИКД-и — стерилни. Ула хвана апаратчето с два пръста и го вдигна срещу светлината.

Този ИКД беше мръсен и това се виждаше дори през латексовата ръкавица.

Защото явно вече го бяха използвали.

Ула намери в джоба на Сара ИКД, който е бил имплантиран в човешко тяло, а после изваден оттам.

Навремето майка му положи неимоверни усилия да го научи да не отваря чужди писма, чекмеджета и чанти, защото бе забелязала колко е любопитен. От малък не изпускаше дума, запомняше всичко и непрекъснато задаваше въпроси. Желязната дисциплина у дома и непрестанните напомняния от страна на родителите му да се въздържа от прояви на нездраво любопитство дадоха резултат.

Но не успяха да притъпят вроденото му желание да знае всичко.

Ула дълго оглежда устройството в ръката си.

Съвсем сигурно тази находка си имаше обяснение. Обикновено, когато почине пациент с имплантиран кардиостимулатор, малкият компютър се третира като специален отпадък. По принцип асистентите изваждаха устройства от телата на мъртъвци, а не тримата професори в болницата. А ако по някаква причина Сара Цукерман се бе заела лично с тази операция, едва ли би се разхождала из коридорите с експлантиран ИКД в джоба.

Направо абсурдно.

Навярно няма нищо тревожно, опита се да се успокои Ула. А и това не го засягаше пряко. Намираше се в кабинета на Сара, а устройството — в джоба на нейната престилка.

Но от чие тяло е изваден проклетият ИКД?

Дали да не се обади и да я попита?

Не.

Пак усети парфюма на Сара и разшири ноздри.

Не беше изключено някой, който си пада по неприятните шеги, да е пуснал апаратчето в престилката й. Ако не шок, на нейно място Ула би изпитал ужас, вадейки от джоба си окървавен кардиостимулатор без ни най-малка представа как се е озовал там. Макар Сара да не губеше толкова лесно присъствие на духа, едва ли би сметнала шегата за забавна.

Колебливо бръкна в десния си джоб с вцепенени пръсти. При досега до студения метал на телефона съвсем изтръпна.

— Идиот — ядоса се на себе си и го извади.

Реши да й изпрати съобщение, за да не смущава почивката й с цял разговор. Всъщност не се знаеше дали изобщо телефонът й е включен. Пръстите му заиграха по клавишите, преди да се е отказал.

Докато търсех пейджъра ти, намерих един ИКД в джоба ти.

Вторачи се за миг в написаното и прибави:

Изглежда като изваден от пациент.

??????????

Обади се, когато можеш.

Натисна с палец копчето „изпрати“.

Още преди да бръкне в другия джоб на престилката, за да провери дали пейджърът е там, телефонът му звънна. „Сара Ц“, появи се на екрана. Ула вдигна:

— Да, моля — предпазливо рече той.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— В смисъл?

— Какво си намерил в джоба ми?

Той се огледа. Продължаваше да се чувства като крадец. Приближи се до стола й.

— Тъкмо търсех пейджъра ти, както ме помоли, и вместо него извадих ИКД от джоба ти. Мръсен е, с полепнала кръв.

— ИКД? В моя джоб?

— Да!

— И как се е озовал там?

— Че аз откъде да знам!

— В моята престилка? Тази, дето е закачена зад вратата? Шегуваш ли се?

— Сара, в момента съм в кабинета ти, а устройството се намира пред мен.

Настъпи мълчание.

— Тествай го — нареди сухо тя. — Направи разпечатка и ми се обади веднага щом приключи дежурството ти.

— Добре.

— Благодаря ти.

И затвори! Ула се облегна внимателно назад, все едно се съмняваше дали облегалката ще издържи тежестта му. Гюру ще му се разсърди, ако не се прибере веднага след работа. Следобед му каза по телефона, че вече се чувства по-добре, но близнаците се разболели и започнали да повръщат.

Ула искаше само едно: да затвори очи и да поспи.

Но се изправи, помоли се наум дежурството му да мине леко и реши при първа удобна възможност да разчете информацията от дефибрилатора. Мушна го в единия си джоб, а телефона — в другия, и се върна в кабинета си.

Съвсем забрави, че трябваше да зареди пейджъра на Сара.

 

 

23:59

Улица „Ботстьоюре“, квартал „Хьовик“, Берюм

Сара се събуди изведнъж и се почувства съвсем бодра. Не разбра кое е смутило съня й. Според будилника бе спала по-малко от час.

— Теа — промърмори разтревожено тя в тъмното.

Никой не се обади.

На вратата някой позвъни.

Раздразнена и притеснена, Сара отметна завивката, стъпи върху студения под и дръпна халата от закачалката до вратата. Излезе от стаята. С всяка крачка тревогата й се стопяваше, но гневът се засилваше. Надникна в спалнята на Теа. Макар вече навлязла в юношеска възраст, племенницата й настояваше през нощта вратата да стои отворена, а нощната лампа — включена. Сара съвсем се успокои: момичето спеше дълбоко и неподвижно в стаята, окъпана в синкава светлина.

Звънецът на вратата отново се обади.

— Разбрах, де — промърмори Сара.

Слезе на първия етаж и спря за миг. Вместо да се насочи към антрето, се промъкна до прозореца в кухнята и повдигна леко пердето.

— Ула? — изненада се тя.

Той не я видя и вдигна ръка да позвъни пак, но Сара го изпревари и почука леко по прозореца, за да го спре.

— Идвам. Идвам!

Изтича до вратата и отвори.

— Какво правиш тук? — възкликна тя и го измери с поглед.

В бялата си лекарска престилка Ула изглеждаше още по-блед. Косата му стърчеше на различни посоки, все едно буквално я бе скубал от отчаяние. Над рамото му Сара видя, че е паркирал накриво до кофите за смет, а предната гума на автомобила се намира в лехата с лалета.

— Трябва да ти покажа нещо — задъхано рече той и размаха купчина листове.

Сара веднага разпозна разпечатка от информацията в ИКД.

— Сега? Посред нощ? Какво се е случило, Ула?

— Искам веднага да разбера истината — процеди той и я бутна, за да влезе.

Вътре се обърна и вдигна рязко дясната си ръка. Сара инстинктивно отстъпи крачка назад.

— Погледни! — подкани я нетърпеливо той. — Знаеш ли какво е това?

Чак сега Сара забеляза, че и лявата му ръка е заета.

— Да — тихо отвърна тя. — ИКД. Ще те помоля да намалиш децибелите. Теа спи на отворена врата и…

— Не просто ИКД, а онзи ИКД, който ти постави в тялото на Ерик Бернтсен миналия вторник!

Тя го погледна в широко отворени очи, все едно е нахлул в дома й с взлом. Отстъпи още една крачка назад и придърпа яката на халата си, за да скрие малкото подаваща се гола кожа.

— Какви ги говориш?

— Този ИКД е същият, който ти имплантира на професор Бернтсен — повтори Ула, без да се старае да говори по-тихо, и тикна устройството пред лицето й. — Бернтсен! В момента той е мъртъв и лежи в моргата на държавната болница! Ще ми обясниш ли как дефибрилаторът му се е озовал в джоба ти?

Сара се вцепени.

Не разбираше нищо. Още не проумяваше защо Ула се появи в дома й посред нощ, вместо да дежури в болницата, а тя — да спи. Сара се питаше дали всичко това не е сън. Тръсна отривисто глава, стисна клепачи и пак ги отвори. И така няколко пъти.

Ула продължаваше да стои пред нея.

— Ела — каза накрая тя и го поведе към кухнята. Изчака той да влезе и затвори вратата. — Сядай. Първо ще пийнем кафе.

— Нямам време за кафе. Искам да разгледаш разпечатката.

Тя облиза устни, пое си дъх и сложи спокойно ръка върху лакътя му.

— Ула, заблудил си се. Ще изгладим това недоразумение, но нека първо ти кажа, че е напълно изключено дефибрилаторът на Ерик Бернтсен да е попаднал в джоба на престилката ми.

— Възможно е.

— Не, Ула, не е. По-рано днес говорих с патолога. Погрижили са се за дефибрилатора. Разчели са информацията в него. Не са установили нищо нередно. Утре ще се погрижа това недоразумение да…

— Серийният номер съвпада.

Ула я гледаше с неузнаваемо изражение.

— Какво?

— Серийният номер на този ИКД съвпада с данните за дефибрилатора, който ти имплантира на Ерик Бернтсен — бавно обясни той, без да изпуска погледа й дори за секунда. — И това далеч не е най-лошото.

Сара остана без думи. Имплантируемите дефибрилатори подлежаха на изключителен контрол, и по отношение на регистрацията, и що се отнася до работата с тях. Сара нямаше основания да се съмнява, че Ула е проверил няколко пъти дали номерата, закодирани в устройството, наистина съвпадат с номерата в електронната база данни и в хартиената картотека, която водеха за всеки случай.

— Ето това…

Ула млъкна и разгъна върху кухненската маса дълъг лист, нагънат като хармоника: разпечатката на информацията, събрана в дефибрилатора. Единайсет малки листа образуваха половинметрова ивица хартия.

— Ето това е най-лошото — довърши Ула и посочи с върха на показалеца си. — И това. И това. И това. И…

Пръстът му се заби във всеки от единайсетте листа. Сара се загърна още по-грижливо в халата си и се надвеси над разпечатката.

В горната част на всеки тънък лист полугланцирана хартия пишеше „МЪРКЮРИ МЕДИКЪЛ, МЪРКЮРИ ДЕЙМОС“ — името на производителя и на продукта, следвани от десетцифрен сериен номер. Всички листове съдържаха различни данни за техническото състояние на дефибрилатора, за начина, по който е програмиран, както и постъпилата в устройството информация за сърдечната дейност на пациента. Последните пет страници представляваха непрекъсната линия на ЕКГ.

Сара бе разчитала безброй такива разпечатки. Тази се отличаваше само по полето, където следваше да фигурира име и ЕГН на пациента.

Вместо „Бернтсен, Ерик, 030540 46073“, във всеки от единайсетте продълговати правоъгълници бяха попълнени две съвсем кратки думи, написани с големи букви и удебелен шрифт:

FUCK YOU^[5], пишеше там.

FUCK YOU, FUCK YOU — единайсет пъти.