Ане Холт, Евен Холт
Мъждене (4)

Понеделник, 4 март 2002

08:32

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“,

Ню Йорк

Всичко изглеждаше толкова по детински абсурдно, че Дейвид Кроу завъртя очи с досада, макар да беше сам в стаята. Оставиха го тук, в тази дупка без прозорци и със заключена врата — абсолютното клише! Дейвид беше готов да се обзаложи, че Питър Адамс стои пред вратата и чака затворникът да изпадне в паника и да се размекне като в отчайващ посредствен трилър.

Много шум за нищо.

Няма да го издадат на полицията, разбира се, защото ги очакваше предварително начертан сценарий: ченгетата веднага ще се заемат ревностно да разследват как се е сдобил с такова голямо количество кокаин. „Мъркюри Медикъл“ ще изпрати на Дейвид високоплатени адвокати, за да му спасят кожата, и той няма да влезе в затвора. Междувременно ще настане голяма суматоха: предварителен арест, парична гаранция, съдебен процес. Нито Дейвид, нито „Мъркюри“ се нуждаеха от подобни неприятности.

Фармацевтичният гигант беше изгубен без него.

Преди няколко години „Аполо“ и „Джемини“ се сляха в обща компания с крайно идиотското име „Мърюкри“ и онзи урод Ото Шулц проглуши ушите на всички колко оригинално било хрумването да се използват имената на американски програми за пилотирани космически кораби. Всяка от двете компании разполагаше с добре обучени отдели за научноизследователска дейност и развитие, съответно в областта на софтуерните, хардуерните и фармацевтичните технологии. Софтуерните специалисти запазиха офисите си в „Манхатън“ и така предизвикаха завист у близо хилядата работещи в хардуерния и фармацевтичния отдел. В отдела за софтуер през последните месеци постъпиха единайсет нови служители, но нито един от тях не беше ценен колкото Дейвид Уилям Кроу-младши.

Знаеше го той, знаеха го и всички останали.

В малката стая стана задушно и горещо. Не му дадоха нищо за пиене. Поредното клише. Питър Адамс явно имаше ужасен вкус за филми.

Жегата започна да действа на нервите му.

Не разбираше какво целят.

Не се сещаше за друга причина да го затворят, освен заради кокаина. Показа го на Холи като пълен малоумник! Дейвид се примири, че охранителите ще конфискуват дрогата. Но защо продължават да го държат тук? Недоумяваше какво печелят, като правят от мухата слон. Питър Адамс беше все пак началник на целия отдел за научноизследователска дейност и развитие. Защо човек на пост като неговия губи толкова ценно време и оставя звездата на отдела Дейвид Кроу да бездейства цял предобед? Само за да му даде урок ли?

Дейвид се прозина.

Снощи стоя в лабораторията до три през нощта, а после обърна няколко бири и спа до шест и половина сутринта.

В лабораторията се работеше най-спокойно нощем.

Макар всички в „Мъркюри“ да си скъсваха задниците от бачкане и никой да не смееше да изчислява колко часа остава в офиса след работно време, повечето служители гледаха да се ометат след девет.

Тогава Дейвид се отдаваше на забавление.

В стаичката миришеше на прах. Миниатюрни прашинки гъделичкаха и дразнеха носа и гърлото му. Премлясна, за да активира слюнкоотделянето, но пресъхналият му език сякаш се бе удебелил в устата.

На вратата се почука.

Дейвид се усмихна ехидно. Не отговори.

Питър Адамс влезе и затвори вратата след себе си, без да я заключва. За миг прикова поглед в Дейвид. После поклати леко глава, хвърли тънка папка с документи върху масата и седна срещу него.

— Днес имам рожден ден — съобщи Питър, докато пръстите му барабаняха по плота.

— Честито — промърмори Дейвид.

— Ставам на петдесет.

— Аха.

— За толкова години не съм срещал по-интелигентен и талантлив човек от теб.

Дейвид вдигна равнодушно рамене.

— Никога не съм срещал толкова стопроцентов, пълен, безспорен и явен… — интонацията му се повиши, той си пое дъх и избълва: — … глупак като теб!

Дейвид се сепна.

— Може ли малко вода? — Само това му хрумна.

— Не. Ще приключим бързо.

Питър Адамс се облакъти върху масата и отпусна лице върху дланите си.

— Двайсет години — горчиво отбеляза той. — Ти беше само на двайсет години, когато те привлякохме в Масачузетския технологичен университет. На тази възраст другите младежи едва се ориентират в университетския кампус, а на теб ти предстоеше защита на докторска дисертация. След като изобрети най-популярната компютърна игра, беше въшлив с пари. Беше… — Питър се поизправи. — Дейвид, Дейвид, Дейвид…

Онзи избягваше да го гледа в очите. Дразнеха го опитите на Питър да му се прави на баща.

— Иска ми се да ти бях баща — рече Питър.

— Престани.

— Щях да те пратя три месеца в клиника за наркозависими, а после да те заведа за още три в Аляска, да те настаня в ловна колиба, далеч от компютри и интернет и да проверя дали на теб може да се разчита.

— Престани, Питър! Писна ми вече! Не съм наркоман! Само не ми казвай, че и ти не си…

Дланите на събеседника му се стовариха шумно върху масата.

— Ти престани! — изрева той с цяло гърло. Сигурно го чуха на целия етаж. — Осъзнаваш ли какво е това?

Посегна към червената папка и я размаха пред очите на Дейвид. Не чакаше отговор.

— През трите ти години в „Аполо“, а после в „Мъркюри“ постъпиха осем сериозни жалби срещу теб. Осем! Два пъти те хващаха с кокаин. Шест жени те обвиниха в…

— Алчни курви! Само пари им бяха в главата! — озъби се Дейвид и удари по масата с юмрук.

— И си ги получиха! Осъзнаваш ли какво ни костваше да ти спасяваме задника всеки път? И то само защото така и не се научи как да се държиш с дамите! А? Осъзнаваш ли?

Дейвид скочи от стола и той се прекатури зад гърба му.

— До гуша ми дойде!

— Сядай!

— Майната ти!

— Уволнен си.

Почти стигнал до вратата, Дейвид спря.

— Престани с тези глупости.

Не се обърна, а се вторачи в дръжката на вратата с празен поглед. Питър въздъхна шумно зад гърба му.

— Проблемът ти, Дейвид, е, че непрекъснато молиш другите да престанат, а всъщност ти трябва да сложиш край. Сутринта в чекмеджето на бюрото ти намерихме десет тръби с кокаин. Дори не си се постарал да го заключиш.

— Холи се е раздрънкала, нали? Тя ли е?

— Няма значение. Всичко свърши, Дейвид. Седни.

Младият мъж не помръдна.

— Няма да се справите без мен.

— Разбира се, че ще се справим без теб, Дейвид. Не ни се иска да се лишим от таланта ти, но ти не ни оставяш друг избор. Компания с нашите претенции е длъжна да спазва стриктна политика на сигурност. А ти представляваш сериозен риск, Дейвид. Не можем да си позволим да се компрометираме. Седни.

— Нали не си забравил колко неща знаем за случващото се тук? Хрумвало ли ви е, че мога веднага да отида в „Бостън Сайънтифик“ или „Сейнт Джуд“ и да им покажа…

— Седни най-после, дяволите да те вземат!

Питър Адамс се намираше в безупречна форма въпреки петдесетте си години. Всяка трета вечер пробягваше шест мили в Сентръл Парк, а в просторния си апартамент на Шейсет и шеста улица разполагаше с малко, но богато оборудвано фитнес студио. Преди хилавият Дейвид Кроу да се усети, началникът му го хвана изотзад, вдигна го, отнесе го до масата, изправи прекатурения стол с крак и стовари младия мъж върху седалката.

— Ау! — изкрещя Дейвид. — Какво правиш!

Питър се наведе към лицето му и Дейвид инстинктивно вдигна ръце да се предпази.

— Не смей да ме заплашваш! — просъска началникът. — Една необмислена дума и те хвърлям на вълците.

Дейвид промърмори нещо неясно. Питър се беше задъхал. Прокара ръка по лицето си и се върна на мястото си. Поседя мълчаливо с разочарована, почти печална физиономия.

— Ще подпишеш този документ — заяви най-сетне той и издърпа от папката няколко листа, закрепени с телбод. — А след като го направиш, ще получиш чек за сто хиляди долара и ще се ометеш оттук.

— Какво е това? — попита Дейвид и кимна към листовете.

— Прочети ги.

— Не ми се чете.

— Декларация.

— И какво декларирам?

— Задължаваш се да напуснеш работа, да признаеш престъпленията си и три години да не се занимаваш с фирми конкуренти на „Мъркюри“. С подписа си удостоверяваш, че си запознат с клаузата всички данни за теб, касаещи конфискацията на дрога, да бъдат предоставени на полицията, ако нарушиш споразумението. Подобно нарушение от твоя страна отменя автоматично и споразуменията с жените, пострадали от контактите си с теб. Те ще могат да те подведат под отговорност, без да връщат тлъстите обезщетения, които им изплатихме.

Пръстите на Питър забарабаниха по червената папка.

— Трябва да призная, че сте много бързи — отбеляза Дейвид. — Подготвили сте всичко това само за няколко часа.

— Документите са готови от последния път, когато сгафи. Адвокатите ни отдавна следят проявите ти. Ще го прочетеш ли, или не?

Дейвид нервничеше на стола. Мъчеше да се потисне желанието да избяга.

Просто да се махне оттам, както някога, когато майка му падна по стълбите.

По лицето му течеше пот и му пареше на очите.

Няма да се справят без него. Той провежда всички тестове. Открива пропуски в програмите, направени от другите идиоти. Той, Дейвид Кроу, се грижи джаджи, произведени от „Мъркюри“, да функционират, както трябва.

Направо не можеше да повярва, че му бият шута. Една вечер, скрит зад водния охладител, чу двама колеги да си говорят:

— Дейвид Кроу е направо недосегаем!

Самата истина. Никой не би посмял да го пипне.

Златното момче, геният на компанията.

Но ето че го изритаха.

Само да знаеха какви ги върши нощем в лабораторията!

— Спомена за пари — обърна се Дейвид към Питър.

— Ако има нещо, което да притежаваш в изобилие, това са пари. Но понеже сме принципни, ще ти направим малък жест и ще ти дадем сто хиляди долара, ако веднага подпишеш декларацията, предадеш всички магнитни карти за достъп до помещенията на компанията и се ометеш оттук завинаги.

— Трябва да си събера нещата — отвърна Дейвид, който вече дишаше с отворена уста, защото въздухът не му стигаше.

Питър се усмихна снизходително и поклати глава.

— Дейвид, не ставай смешен! Няма как да ти позволим да вземеш каквото и да е от кабинета си. Умно момче си, а се излагаш. Охраната ще прегледа вещите ти и ще отдели само снимки и подобни лични неща. Доколкото съм виждал, в кабинета ти няма почти никакви сувенири. Ще ги опаковаме в кашон и ще ти го изпратим. Да не ти стана лошо, Дейвид?

Питър Адамс се наведе напред, наклони глава и се усмихна съчувствено, докато се опитваше да улови погледа на младежа.

— Може ли малко вода? — попита Дейвид.

— Ще подпишеш ли?

Стаята се сви пред очите на младежа.

Трикът им проработи.

Проклятие! Смехотворният им трик наистина проработи!

Скроиха му шапката. Намериха начин да се отърват от него.

Мамка му.

Искаше му се просто да избяга.

Изведнъж, толкова неочаквано, че Питър Адамс повдигна изумено вежди, Дейвид грабна листовете от масата и отвори на последната страница.

Питър му подаде химикалка.

Дейвид надраска нечетливо подписа си. От натиска хартията изскърца.

— Напиши и инициалите си най-долу на всяка страница — настоя Питър.

Дейвид прелисти нервно страниците, а третата се откачи.

— Благодаря — кимна Питър, след като младежът изпълни всички изисквания, и извади чек от джоба на ризата си. — Ето ти парите.

Дейвид стана, този път бавно, за да не падне. Откачи картата от колана си, която хем служеше за идентификация, хем осигуряваше достъп до помещенията, и я хвърли върху масата.

— Имам само тази. Ако не ми вярваш, провери в регистъра.

По лицето на Питър не трепна и мускул. Продължаваше да стои спокойно, хванал небрежно чека с два пръста. Все едно плаща на проститутка, помисли си Дейвид.

— Охраната ще те изведе. Убеден съм, че сърдечноболните по целия свят биха те изпратили с благословия, ако те познаваха.

— Kill those motherfuckers for all I care^[1]! — процеди Дейвид.

Прикова поглед към вратата и тръгна натам. Дръпна чека от ръката на човека, който допреди малко беше негов шеф, и хукна навън.

 

 

11:03

Централата на „Мъркюри Медикъл“, „Манхатън“, Ню Йорк

Питър Адамс не беше виждал по-стерилен кабинет от работната стая на Дейвид Кроу. Плъзна поглед по лавиците с книги отдясно, а после по двойното бюро до другата дълга стена, но така и не видя никаква лична вещ. Нито снимка, нито детска рисунка, нито някой от онези глупави сувенири, каквито хората си купуват, когато отидат на екскурзия в чужбина. Нито дори повехнало саксийно цвете на перваза. Книгите и папките по рафтовете стояха подредени грижливо и на еднакво разстояние от ръба. Върху голямото бюро цареше същият маниакален ред: поставка за химикалки без реклама, сива подложка за писане пред единия стол, клавиатура и монитор пред другия. Под бюрото, до отделен шкаф с чекмеджета, стояха още три компютъра. Всички устройства бяха изключени.

Стерилната атмосфера в помещението се подсилваше от лек мирис на хлор. Питър Адамс подуши озадачено въздуха, чудейки се откъде идва миризмата.

— Този тип страдаше от милион фобии — обади се служителят от охранителната фирма; беше се присламчил безшумно до Питър и го стресна. — Например изпитваше ужас от бактерии. Направо недоумявам как е събрал кураж да взема наркотици. Той е маниак на тема контрол. — Мъжът се почеса по главата. — Какво искате да направим?

— Проверете всичко. Абсолютно всичко. При колебание дали нещо трябва да се бракува, се обръщайте към някой от отдела. Ако още се колебаете, идвате при мен. Не пропускайте нищо.

— Добре. Ще отнеме няколко дни.

Питър не отговори. Налегна го неочаквано униние. Дейвид Кроу беше твърде антипатичен, за да се привърже към него, ала въпреки това осъзнаваше каква трагедия е човек с гениални заложби да си пропилее така живота.

— Добре — отсече той и махна неопределено с ръка към вътрешността на стаята, където трима души от охраната сваляха книги и папки от рафтовете и ги подреждаха в кашони. — Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите.

Забеляза, че върви неохотно към асансьора и кабинета си. Някога бе толкова горд, задето успя да отмъкне Дейвид под носа на „Сони“ и преди Министерството на отбраната, НАСА, „Дженерал Моторс“ и куп други кандидати да го глътнат. Сякаш предложението на „Аполо“ победи останалите заради примамливата за младежа перспектива да работи с компютри, комуникиращи с човешките тъкани.

Пейсмейкъри.

Имплантируеми дефибрилатори.

Невростимулатори.

Кохлеарни импланти.

И други от този сорт.

Освен необяснима способност да създава, да анализира и да вниква в устройството на компютърни програми, Дейвид притежаваше и невероятна визия за бъдещото развитие на медицинските технологии. Например вярваше, че щом глухите чуват с помощта на специални импланти, значи е възможно и слепите да прогледнат с помощта на модерна апаратура.

Най-сетне Питър се дотътри до кабинета си, където го очакваше голяма снимка на усмихнатата Катрин върху бюрото му, три красиви орхидеи на перваза и обичайният безпорядък по препълнените рафтове. Към Дейвид изпитваше предимно съжаление. Отнякъде знаеше, че след семейна трагедия социалните настанили тогава десет-дванайсетгодишното момче в приемно семейство. Новият му баща веднага разбрал какви необикновени заложби притежава малкият и го запознал с най-изтъкнатите светила на съвременните компютърни технологии. Но за жалост явно не се е погрижил за друго освен за препитанието на протежето си, заключи Питър Адамс и седна на стола.

Дейвид Кроу наистина бе за оплакване.

Но и положението на Питър не беше никак розово. Натовариха го със задачата да намери заместник. В момента началникът нямаше представа къде да намери достоен приемник на Дейвид.

Най-вероятно такъв човек просто не съществуваше.