Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (5)

2

Докато служех в Афганистан, бях виждал безброй мъртъвци. Разследвал съм убийства като част от професията си в продължение на години и съм ставал свидетел на смъртта на приятели.

Но нищо от това не ме предпази от ужаса, който изпитах, когато видях окървавеното, безжизнено тяло на Колийн. Кръвта й беше изпръскала покривката на леглото и се беше просмукала надолу. Пуловерът й беше толкова мокър, че не можех да видя раните й.

Дали беше намушкана? Или пък простреляна? Не можех да кажа.

Завивките бяха изпънати и не виждах следи от борба. Всичко в стаята си беше точно така, както го бях оставил преди четири дни — всичко, освен трупа на Колийн точно там.

Сетих се за опита за самоубийство, който тя беше извършила, след като се бяхме разделили преди шест месеца. Белезите още си личаха: сребристи линии по китките й. Но това сега не беше самоубийство.

Нямаше оръжие нито на леглото, нито някъде в близост до него.

Изглеждаше така, сякаш Колийн беше дошла в спалнята ми, беше положила глава на възглавницата и някой я беше убил, докато спи.

И в това нямаше никакъв смисъл.

Тъкмо в този момент забавените ми инстинкти за самосъхранение се задействаха. Който и да беше убил Колийн, може би все още се намираше в къщата. Отидох до шкафа под прозореца, където държах пистолета си.

Ръцете ми трепереха, когато повдигнах капака и грабнах металната кутия. Беше лека. Празна.

Отворих гардероба, погледнах под леглото, не намерих никого, нито гилзи, нищичко. Обух едни дънки, навлякох тениска и минах покрай всички прозорци и врати, проверих ключалките, огледах прозорците на тавана в търсене на счупени стъкла.

После се върнах назад по стъпките си.

Бях сигурен, че входната врата беше заключена, когато се прибрах. И сега вече се бях уверил, че всяка друга възможност да се влезе беше проверена.

Това можеше да означава единствено, че някой беше влязъл в къщата с електронен ключ за портата и биометричен достъп — някой, който ме познаваше. Колийн беше моя асистентка и любовница в продължение на една година, преди да се разделим. Не бях изтрил нейните кодове за достъп.

Тя не беше единствената, която можеше да влезе в къщата ми, но вероятно не се налагаше да гадая кой я беше убил.

Домът ми се охраняваше с помощта на най-добрата система за наблюдение, която съществуваше. От всички страни бяха разположени камери, имаше такива над входовете, които обхващаха пътя и сто и осемдесет градуса от плажната ивица зад къщата ми.

Отворих вратите на шкафа на мултимедийния център в дневната и натиснах ключа, с който се включваха шестте монитора, наредени в две колони по три. И шестте се осветиха, но и шестте показваха празни образи. Натисках бутоните на дистанционното отново и отново, докато накрая не осъзнах, че харддиска го нямаше. Там стърчеше само измъкнатият кабел.

Грабнах телефона до дивана и се обадих на Джъстийн по директната й линия в офиса. Беше почти седем часът.

Дали щеше да е още там?

Тя вдигна след първото позвъняване.

— Значи все пак си огладнял, а, Джак?

— Джъстийн, случи се нещо лошо.

Гласът ми секна, щом се насилих да го изрека.

— Колийн… Мъртва е. Някой нещастник я е убил.