Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (22)

19

Тенди се забавляваше да разтегля сюжета си „Джак Морган го направи“. Седеше на дивана ми, вмирисан на къри, и размахваше ръце насам-натам, докато не стигна до основния момент в неговата „теория“.

— Та, значи, момичето вече вероятно плаче, кой знае, а може да е била и малко зашеметена. Така ли беше? Беше ли си пийнала? Беше ли се разбесняла? Във всеки случай, Колийн е превъзбудена. И тъкмо тук идва болезнената част. Казваш й, че тя вече не те интересува. „Благодаря, но — не, благодаря. Нека си останем просто приятели.“ Но тя не иска отново да бъде отблъсната от теб. Затова смята да се самоубие. Това трябва да ти послужи за урок.

Думите на Тенди ми причиняваха болка. Да, Колийн все още имаше чувства към мен. Аз също бих имал чувства към нея, ако беше жива.

— Много мелодраматично, Тенди, но пак ти повтарям, не съм го извършил аз.

— А аз ти казвам, че Колийн знае къде държиш оръжието си. Отива да го вземе. Ти се бориш с нея. Двамата падате на леглото и пистолетът гръмва. При най-лек допир. Бум. Бум. Бум. Куршумът попада в гърдите й.

— Няма такова нещо.

— Колийн е застреляна. Било е нещастен случай. Познавам те достатъчно добре, за да мога да го твърдя, Джак. Но ти не можеш да промениш събитията. И сега горкото объркано девойче е мъртво в твоята къща. Разбира се, можеш да се отървеш от тялото, но няма как да не се запиташ дали Колийн не е казала на някой приятел, че ще дойде да те види, няма как да бъдеш сигурен. Или пък си се уплашил. Паникьосал си се. Загубил си контрол…

— Зиглър, стой настрана от бюрото ми.

— Какво има, Джак? Да не би тук да има нещо, което не трябва да виждам?

Зиглър заобиколи и дойде при нас с Тенди. Представих си как забивам юмрук в нахилената му като тиква физиономия.

— Ако съм се объркал, накарай ме да повярвам в твоята версия и ще мина на твоя страна — каза Тенди.

Колко любезно. Покриваше си задника, защото с началника на полицията бяхме приятели.

— Мой ред ли е да говоря? — попитах.

— Да, твой ред е — отговори Тенди.

— Добре. Вие трябва да ме разследвате за убийството. Това го разбирам. Само че си губите времето. Някой ме е натопил. Някой, който не ме харесва. Отвлякъл е Колийн, накарал я е да му даде ключа за достъп и е ползвал нейния пръст, за да отвори вратата. Внесъл я е в къщата ми и я е застрелял в моето легло. Стрелецът е излязъл, преди да се прибера. Знаел е, че полицията няма да се насочи сериозно към друг, освен към мен. Това е влизало в плана му.

Тенди се усмихна.

— Само че ето къде историята ти издиша, Джак. Има пролука във времевата последователност. Излязъл си от летището около пет и половина. Трафикът е бил слаб. Прибрал си се в шест и тридесет. Поне така твърдиш. Обадил си се на шефа в осем. Минава малко време, докато Феско се свърже с районното управление и обаждането не тръгне по веригата. Докато аз и Зиглър пристигнем, са минали почти два часа, откакто си прекрачил прага на дома си. Имал си предостатъчно време да застреляш момичето, да се отървеш от пистолета, да метнеш него и харддиска от охранителната ти система в океана. После си взел душ, измил си си главата с шампоан и… по дяволите, имал си време дори да извикаш твоите хора да почистят професионално, все едно това никога не се е случвало.

— Мич — отговорих аз, — четецът показва, че ключът на Колийн е използван в шест. А в шест, ние тъкмо излизахме от летището.

— Е, и? Тя те е изчаквала. Или ти си си поиграл с програмата за сигурност след това. Виж, аз съм справедлив човек, Джак. Ти кого подозираш в убийството на Колийн?

— Не знам. Иска ми се да знаех.

— Помисли си, тогава. Бих се радвал да чуя какво мислиш. Защо не съставиш списък на враговете си. Аз ще ги проверя. Лично аз. Окей? Обадѝ ми се, Джак. По всяко време.

— Благодаря, Мич. Ще го направя.

Ръкувах се с полицаите, а после Коуди ги изпрати до асансьора. Копелета. Беше съвсем ясно. Налагаше се аз да разкрия убиеца на Колийн.

На мен се падаше да спасявам собствения си живот.