Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (126)

123

Аз и приятелят на Колийн, Майк Донахю, бяхме на летище „Санта Моника“, където държах моята „Чесна 172“.

Бях разказвал на Донахю, че няколко пъти бях летял с Колийн и че тя бе поемала контрола над самолета във въздуха. Беше направила няколко лупинга и всеки път се беше разсмивала с пълно гърло. Сега Донахю искаше също да пробва. Минахме под крилото и аз му казах:

— Не е като по филмите, където казват, че да пилотираш самолет е с една-две стъпки по-трудно от карането на кола. Тук ти контролираш сместа от гориво и въздух, които влизат в двигателя, следиш равнищата на температурата, зануляваш компасите. Деветдесет и девет процента от работата е процедури и проверки. Една малка издънка на земята означава нещо съвсем различно във въздуха.

— Какво например, Джак? Или не, не ми казвай.

— Например да забравиш да затвориш капачката на резервоара. Горивото просто ще се изпари. Самолетът ти става безмоторен, а ти не искаш това да ти се случи.

Донахю посочи и попита:

— Това ли е капачката?

— Да — усмихнах се аз. — Нея сме я обезопасили.

Завършихме обиколката и му помогнах да се качи в пилотската кабина. Аз заех пилотското място, закопчах колана си и нагласих слушалките на Донахю, така че да може да си говори с мен и да чува разговорите ми с контролната кула.

Получих разрешение да изляза по плаца до пистата и докато се придвижвахме бавно, Донахю се втренчи немигащо напред.

Спрях в началото на пистата, прегледах поредния списък, докладвах на контролната кула и се приготвих за излитане. Както винаги, със задвижването на пропелерите самолетът сви вляво, затова завих леко надясно, докато набирах скорост.

Следях скоростомера и щом стигнахме сто километра в час, дръпнах леко към себе си лоста за управление.

Носът на самолета се наклони нагоре и ние се вдигнахме във въздуха. Въздъхнах.

Беше красива вечер. Слънцето залязваше и очертаваше синьо-розова ивица на хоризонта. Зададох курс на запад и ни изведох над океана. Колийн обичаше да назовава множеството оттенъци на синьо и зелено, които водата приемаше от плитчините към дълбините. Казах на Донахю, че точно там, на тази височина и отстояние от брега, Колийн поемаше контрола.

— Ще си я представям как лети, но ще бъда само пътник — каза ми той.

— Може би ще полетиш някой друг път.

Вдигнах самолета в облаците и за няколко секунди не се виждаше нищо, само кондензираните водни пари, премрежили стъклото. После се озовахме над тях и вече беше лесно както за пътника, така и за пилота да спреш да мислиш за мотори, магнетрони и капачки на резервоари и просто да почувстваш магията и величието на полета.

Донахю се усмихваше широко, докато се носехме над пастелните облаци захарен памук, а после чух силният му глас в слушалките:

— Промених мнението си. Искам да се пробвам да поема контрола, момче.

Обясних му как да направи лупинг и той последва напътствията ми. Дръпна леко лоста. Самолетът се вдигна право нагоре, направи завой и политна с главата надолу. Донахю изпищя по доста мъжествен начин и после викна в микрофона:

— На това му викам да се врътнеш със задника нагоре.

Смехът му почти ми спука тъпанчетата.

Донахю завърши лупинга и отново се понесохме на запад. Той пусна лоста и протегна ръка към мен. Стиснах дланта му, двамата се погледнахме и се ухилихме идиотски.

Това беше начинът ни да се сбогуваме със скъпата ни приятелка Колийн.