Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (33)

30

Дел Рио беше паркирал на „Саут Андерсън“ срещу фабриката за керамични изделия „Червената котка“. Складът беше построен от варосани неколкократно червени тухли. Варта се лющеше и частично разкриваше имената на предишни, вече отмрели бизнес начинания.

От мястото си на улицата те имаха добра видимост към товарното депо на ъгъла на „Артемус“.

На рампата беше паркиран тир, а някакъв тип товареше палети в каросерията с мотокар. Двама чернокожи пушеха на тротоара, после хвърлиха фасовете си в канавката и се качиха в кабината на големия камион. В пет следобед микробусите и камионите извършваха последните си разтоварвания за деня в тази търговска зона на стоки за бита. Вратите се затваряха, а хората си тръгваха след края на работния ден. Двадесет минути след като бяха застъпили за наблюдение, Дел Рио чу по улицата зад тях да се приближава мотоциклет и после моторът угасна. В огледалото за задно виждане видя някакъв мъж да слиза от мотора, а после да изчезва в сляпото петно на колата.

Дел Рио чу задната врата на автомобила да се отваря.

Извърна се рязко и видя някакъв тип със сребърночерна каска да се намества на задната седалка. Беше на около тридесет, рус, със сини очи, висок един и шейсет, стегнат. Мускулите прозираха под тениската му.

Това трябва да беше балетистът.

Пичът протегна ръка през седалката и каза:

— Аз съм Крисчън Скот. Скоти. Как я карате?

Дел Рио стисна ръката му.

— Рик дел Рио. А това е Емилио Круз. Помощникът ми.

— М-да, от време на време му помагам да сритаме нечий задник. Радвам се да се запознаем, Скоти.

— Аз също. Това ли е мястото? — попита той, сочейки към склада на „Червената котка“.

— Според информаторите ни — да.

— Проверихте ли го?

— Нее, само гледаме как пада боята. Би трябвало да затворят след около половин час.

— Имате ли нещо против да поразузная малко?

— Нямаш проблеми — каза Дел Рио.

Скоти изскочи от колата. Докато пресичаше, в походката му се забелязваше леко пружиниране. Отиде до товарното депо на „Артемус“ и викна нещо на водача на мотокара.

Той му посочи едни метални стълби, Скоти му помаха, извади телефона си, изтича нагоре по стъпалата и отвори вратата.

— Не знам дали е гей — каза Дел Рио. — Като че ли малко подрипва, като ходи.

— Басирам се на стотачка, че този Скоти е бил ченге.

— Защо реши така?

— Познавам повече от хиляда ченгета. На такъв ми прилича.

— Тогава ще си задържа парите и ще го попитам — реши Дел Рио.

Минаха още петнайсет минути — на Дел Рио започваше да му става неспокойно, че човекът се беше забавил твърде дълго, и се зачуди какво ли знае Джак за него и как се предполага Скоти да се впише в екипа, — когато той се появи зад ъгъла с лист хартия, навит на руло в ръката му.

Огледа се на двете страни за коли, пресече и седна обратно на задната седалка.

— Питах за работа — ухили се той. — Ето я молбата ми. Поразходих се малко из мястото.

Вътрешно Дел Рио се смееше, но не го показа. Хлапето беше умно.

— Какво видя там?

— Много добра охранителна система. Имат камери на входовете и скрити микрофони на прозорците. Микробусът трябва да е онзи, който търсим. Бял е, а от едната страна ужасно издраскан. Паркиран е в североизточния ъгъл. Стараех се да не привличам прекалено много внимание, но се разходих покрай него.

— Брей, доста неща си свършил за петнайсет минути, човече — обади се Круз.

— Хайде да разкараме това возило за петдесет хиляди долара оттук. Направих снимки — каза Скоти и показа телефона си. — Може би ще успеем да съставим някакъв план за действие.