Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (17)

14

Привлекателната жена, която седеше във фотьойла, ми навяваше мисли за старите шпионски черно-бели филми по романи на Чандлър, Хамет и Спилейн.

Амелия Пул изглеждаше като новия клиент на Сам Спейд^[1] — обаятелна бяла жена, наближаваща четиридесетте, с къса кафява коса и без пръстен на безименния пръст.

Вместо табакера и кожа от лисица около шията, госпожа Пул държеше айфон, а на врата си имаше красива златна огърлица с диаманти.

— Май не сте спали тази нощ, господин Морган — каза госпожа Пул и се усмихна припряно, докато пъхаше телефона в дамската си чанта. — Познах, защото се случи и на мен.

— Уверен съм, че вашата причина е по-интересна от моята — отвърнах аз, припомняйки си спалнята на Дел Рио с неговия войнишки матрак и голи бели стени.

Амелия Пул имаше красива усмивка, но се насилваше. Погледът й беше мрачен.

Защо беше дошла да се срещне с мен? Дали я съдеха? Или някой я преследваше? Или пък се нуждаеше от мен, за да открия изгубеното й дете?

От досието й бях научил, че Амелия Пул е купила и реновирала три стари хотела на превъзходни места, като ги е превърнала в първокласните петзвездни хотели „Пул“.

Бил съм в бара на покрива на „Сън“ и съм отсядал няколко пъти в „Плеяда“ в Сан Франциско. Бях съгласен с присъдената им категория. В досието й също така имаше нещо за някакви неразкрити случаи на обири, завършили с убийство в нейните хотели, и още няколко, които бяха разтреперили Калифорнийската търговска камара.

Случаите все още не бяха приключени, но избиването на туристи не се класираше за първите страници на вестниците в днешния политически и икономически климат.

— Извинете, госпожо Пул, но не ми съобщиха защо желаете да ме видите.

— Джинкс.

— Моля?

— Наричайте ме Джинкс. Така ми казват.

— Аз съм Джак.

Налях кафе, а тя ми разказа как е чула за Private и е разбрала, че сме наистина добри. Продължаваше да изглежда разтревожена, сякаш се опитваше да скрие онова, което я притеснява.

Госпожа Пул си играеше с диамантите си и ме фиксираше с пронизващия си поглед.

— И така, какво ви води в Private?

Тогава тя избълва на един дъх:

— Снощи гост на хотел „Сън“ е бил убит в стаята си. Не съм казала на никого. Дори не съм съобщила в полицията. Страх ме е. Това е третият човек, убит в мой хотел, и аз не знам как да постъпя.