Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (8)

6

— Слава богу, че вдигна — възкликна Селена радостно, когато Съншайн й отговори по телефона. — Къде беше? Звъня ти вече цял ден в опит да се свържа с теб. Зная, че никога не намираш проклетия апарат, но не го ли чуваш, момиче, когато звъни… Толкова се разтревожих за теб, че вече се канех да тръгна към вас, за да проверя дали си добре, или онзи непознат не те е убил в апартамента ти. — Селена най-после успя да си поеме дъх насред забързаната си тирада. — Моля те, кажи ми само, че той не е още при теб.

Съншайн избърса изцапаните си с боя ръце, докато притискаше телефона между ухото и рамото си. Усмихна се като чу загрижения глас на приятелката си и майчинската й лекция.

— Не, Селена, господин Страхотен си отиде. Трябвало да се срещне с някакви приятели.

— Ами, по кое време си тръгна?

Преди няколко минути.

— Съншайн!

— Какво? — попита младата жена с престорена невинност.

— О, скъпа — ахна Селена, — само не ми казвай, че си прекарала целия ден в игра на „Не се сърди човече“ или нещо подобно.

Съншайн прехапа устни, докато си припомняше как точно бяха прекарали деня. Отново я обля гореща вълна и цялата изтръпна.

— Не стигнахме до „Не се сърди човече“, но няколко пъти го направихме върху масата за табла. И върху дивана, кухненския плот, на пода, върху масичката за кафе и…

— О, боже, ТМИ — твърде много информация. Кажи ми, че се шегуваш.

— Не, ни най-малко. Казвам ти, Селена, забрави за механизираното зайче, този тип си има всичко.

Селена изпъшка.

— Къде ти е умът? Та ти току-що си се запознала с него.

— Зная — отвърна Съншайн, напълно съгласна с приятелката си, че беше истинска лудост да направи нещо толкова глупаво. — Не е типично за мен, но не можах да се сдържа. Сякаш ме помете някаква странна, магическа сила, все едно минавам покрай кафене „Фростбайт“ и силата ме накара да се отклоня от пътя си за три топки от сладоледа „Чънки Мънки“ на Бен и Джери. — Това беше най-голямата й слабост. Съншайн никога не можеше да отмине с безразличие ледените вкуснотии „Чънки Мънки“. — Силата на изкушението бе прекалено голяма, Селена. Не можах да й устоя. Той все едно беше огромна кофа с „Чънки Мънки“ и единствената ми мисъл беше: „Някой да ми даде лъжица“.

— О, боже — ахна Селена.

— Да. Напълно откачена история. Аз бях тук, той беше тук и накрая той каза: „Да го направим“, и в следващия миг бях с лъжица в ръка и го правех.

Селена изсумтя отвратено.

— Моля те, само не ми казвай, че някой от двама ви е използвал лъжица.

Съншайн се усмихна дяволито.

— Не, нямаше лъжица, но доста близане падна.

— О, о, о! Ще ме умориш. Не искам да слушам повече.

— Не мога да се спра — засмя се Съншайн. — Той беше толкова секси, че направо изгарям от желание да споделя с теб възторга си от фантастичната му сексуалност.

Селена отново изсумтя.

— И ще го видиш ли отново?

— Не, за съжаление няма. Дори не зная фамилията му.

— Съншайн! Момиче, ти напълно си откачила.

— Да, зная. Това бе от онези неща, които се случват само веднъж в живота.

— Боже, добре ли си, все пак? Да не те е наранил по някакъв начин?

— О, не, ни най-малко. Това беше най-хубавият ден в живота ми. Шантаво е, нали?

— Господи, Съни. Не мога да повярвам, че си го направила. Толкова дълго се мотаеш с онези твои откачалки, че си прихванала от техните лоши навици. Водиш в дома си разни скитници, които не познаваш. И в следващия миг танцуваш гола по масите… О, почакай, това бях аз.

Съншайн се засмя.

— Не се тревожи. Няма да се повтори. Познаваш ме, от време на време излизам на срещи, но обикновено прекарвам няколко нормални, скучни дни с дадения тип, преди да разлюлеем къщата от див секс. Разбира се, никой досега не е разлюлявал къщата ми както този мъж. Разлюля я чак до основите.

Селена изписка.

— Не мога да повярвам, че продължаваш да ми говориш само за това.

Съншайн се засмя на измъчената загриженост в гласа на Селена и продължи да я дразни.

— Аз пък не мога да повярвам, че прекарах цял ден в леглото с този мъж, но още в следващия миг бих го направила отново, без да се замисля. Повтарям ти, това бяха най-хубавите осемнайсет часа от живота ми.

— Боже, не си го познавала и от един ден дори!

— Е, сега го познавам. До последния неизразимо вкусен сантиметър от него. Между другото, сантиметрите никак не са малко.

— Престани, Съни — замоли я Селена, като едва се сдържаше да не прихне. — Не издържам повече. Не искам да знам, че някакъв сексуален атлет обикаля Ню Орлиънс, а аз съм омъжена за адвокат. Толкова е несправедливо.

Съншайн отново се засмя.

— Е, Бил е много мил, по негов си начин.

— О, боже, благодаря, сега пък се заяждаш с моя Бил.

— Извинявай. Знаеш, че обичам Бил, но този мъж беше наистина велик. — Съншайн повлече тежкия си, ярко нашарен телефон със себе си, прекоси кухнята и отиде до хладилника, за да си вземе малко сок от гуава. Беше забавно да се бъзика със Селена, но странно… част от нея бе изключително натъжена, че Талон си бе отишъл.

Той наистина беше много забавен, и то не само в леглото или на пода, или на другите пет хиляди места, където бяха правили секс. Беше забавно да си говори с него. Но най-хубавото бе, че не бе изгубил търпение с нея.

Тя отвори хладилника, след което отново се засмя.

— Какво? — попита Селена.

Съншайн видя любимия на Талон диспенсър „Снупи Пез“, загледан право в нея. Не можеше да повярва на очите си. Значи това е правел в хладилника, докато тя беше под душа. Нищо чудно, че изглеждаше толкова сконфузен, когато тя го изненада.

Колко мило.

— Ооо, той ми е оставил своя диспенсър „Снупи Пез“, върху соевото сирене.

— Какво? — попита Селена.

— Нищо — отвърна Съншайн, като взе изстудената пластмасова играчка. — Това е една наша шега.

— О, само не ми казвай, че сте правили нещо със сиренето.

— Не, просто го ядохме. Господи, Селена, имаш страшно мръсно подсъзнание. Не всичко е свързано със секса.

— Да, но при вас двамата е. Явно като цяло вашата връзка не е била нищо друго, освен секс… О, почакай, нали са изминали само осемнайсет часа, откакто си го срещнала. Тогава може ли да се брои за връзка?

— Повярвай ми, брои се, имайки предвид как прави секс. Освен това той ми остави своя „Снупи Пез“ диспенсър.

— Ооо — подразни я Селена, — явно той е не само супер секси, но и много щедър. Какъв мъж.

— Хайде и ти, прояви малко справедливост към моя готин рокер. Този „Снупи Пез“ диспенсър е много ценен. Антикварна ценност, някъде от шейсетте години.

— Да, но не ти ли остави поне телефонния си номер?

— Ами не, но остави своя „Снупи“ на най-горния рафт, така че веднага да го намеря.

— Това ми стига. Значи случаят е приключен. А ти си оставаш загубенячка, след като приемаш един „Снупи Пез“ диспенсър за голяма ценност.

— Добре де, Селена, ясно е, че благодарение на теб изтрезнях от сексуалната си омая и сладката възбуда ме напусна. Минаха десет месеца, откакто за последен път спах с мъж и вероятно това щеше да продължи завинаги, но вчера един мъж, който не е гей, се появи неочаквано в дома ми, който обаче никога вече няма да видя, така че ме остави отново да се заема с работата си. Така ще продължавам да се радвам на чудесното преживяване от днешния следобед.

— Добре, скъпа. По-късно ще ти се обадя. Просто съм загрижена за теб. Залавяй се отново за работата си. Утре ще се видим.

— Добре, благодаря ти. Дочуване.

Съншайн прекъсна разговора и сведе поглед към „Снупи Пез“ диспенсъра в ръката си. И се засмя.

Талон може би не беше съвършен, дори се издънваше яко и се оставяше да бъде блъснат от карнавална платформа за Марди Гра, но иначе беше страхотен, а в наши дни рядко се срещат страхотни мъже. Жалко, че никога повече нямаше да го види. Но тя не беше от жените, които изпадат в униние. Беше художник, с добра кариера, за която се беше трудила усърдно.

Точно в момента не търсеше сериозна връзка с мъж.

Харесваше й да живее сама. Обичаше свободата да ходи където си поиска и да прави каквото си пожелае. Краткият й брак, когато бе двайсетгодишна, я бе научил добре на това, какво очаква един мъж от съпругата си.

Нямаше намерение да преживява още един подобен провал. Никога повече.

Талон беше приятно разнообразие за следобеда, но това бе всичко. Животът й щеше да продължи както досега.

При мисълта за него на сърцето й олекна, тя взе „Снупи“, отнесе го в спалнята и го остави на нощното шкафче до леглото. После се усмихна. Никога досега не бе имала подобен спомен. Но тъкмо това беше „Снупи“ за нея. Сувенир, който щеше да й напомня за един прекрасен ден.

— Желая ти всичко най-хубаво, Талон — прошепна тя и угаси нощната лампа, преди да се заеме с работата си. — Може би някой ден отново ще се срещнем.

 

 

В един през нощта Талон се оказа пред клуб „Рънингуолф“ на „Сентрал Стрийт“. Опитваше се да се убеди, че е тук, защото в този район деймоните се събираха често около и в клубовете, където пияниците ставаха тяхна лесна плячка. Опитваше се да се убеди, че само си върши работата.

Но като погледна нагоре към тъмните прозорци над клуба, питайки се дали Съншайн е в леглото си, или още рисува пред статива, разбра, че няма смисъл да се залъгва. Беше дошъл тук заради нея.

Талон изруга под нос. Ахерон беше прав. Тя го бе обсебила по начин, по който от векове никой не бе успял да го завладее. И без значение колко се опитваше, не можеше да я прогони от мислите си. Тя се връщаше отново и отново. Усещаше тялото й под своето, дъхът й по кожата си. Чуваше мекия й, провлачен южняшки акцент, докато шепнеше в ухото му.

А когато го докосваше…

Приличаше му на райска песен.

Телесната наслада и приятелското общуване, с които тя го дари този следобед, го бяха трогнали неимоверно. Беше се почувствал приет по начин, който нямаше нищо общо със секса.

Какво бе направила с него? Защо след толкова много векове една жена се бе прокраднала в чувствата му? В мислите му?

А това, което го объркваше най-много, бе мисълта, че ако беше човешко същество, сега щеше да е с нея.

„Ти не си човешко същество.“

Не се нуждаеше от напомняне. Отлично знаеше какво е. Харесваше сегашното си съществуване. Работата му доставяше удоволствие. При все това…

— Спиир? Какво правиш?

Талон се напрегна, когато гласът на Киара долетя от тъмнината, както и от факта, че някой го бе заловил да върши нещо, което не би трябвало.

— Нищо.

Тя се появи до него. На блещукащото й лице се появи многозначителна усмивка. Той изпухтя възмутено. Защо изобщо се опитваше да скрие каквото и да било от онези, които можеха да проникват в мислите му?

— Е, добре — призна с неохота, — просто исках да проверя дали тя е добре.

— Добре е.

— И това наистина ме вбесява. — Думите изскочиха от устата му, преди да ги осъзнае.

Киара се засмя.

— Очакваш да е тъжна?

— Разбира се. Би трябвало да съжалява поне малко.

Киара съчувствено зацъка с език.

— Горкият Спиир. Попаднал си на единствената жена на този свят, която не те мисли за най-съвършеното божие творение.

Талон завъртя очи.

— Е, може и да съм малко арогантен… — Киара повдигна вежди и той побърза да се поправи. — Е, добре де, не малко, а доста, но, по дяволите, не мога да си я избия от ума. Как може тя да не чувства нищо?

— Не съм казала, че не чувства нищо. Казах само, че не е тъжна.

— Значи тя все пак изпитва нещо към мен?

— Ако искаш, мога да поразузная.

— Nae — отвърна Талон припряно. Последното, което искаше, беше Киара да разбере какво бяха правили двамата със Съншайн през целия следобед.

Киара беше наивна и той искаше да си остане такава.

Сестра му направи малък кръг около тялото му. Поради някаква причина обичаше да го прави. Като малко момиче винаги караше главата му да се замайва, докато тичаше в кръг около него, кискайки се до припадък.

Макар че сега пред него стоеше една млада жена, в сърцето му тя винаги щеше да си остане пухкавото малко момиченце, което обичаше да седи с часове в скута му и да си играе с плитките му, докато си ломотеше на бебешкия си език.

Също като Диър…

Стомахът му се сви при спомена.

Киара не беше единствената му сестра. Между тях в семейството им имаше още три деца. Фия умря още през първата година от живота си. Трес доживя до пет годинки, когато издъхна от същата болест, която погуби и майка им.

А Диър…

Тя умря на четири годинки.

Беше излязла с изгрева на слънцето, защото искаше да види горските феи, с които Талон я поднасяше. Беше й казвал колко често ги е виждал през прозореца с настъпването на зората, докато тя още спеше. Тогава самият той беше едва петгодишен. Чу някой да излиза от колибата им. Отначало си помисли, че е баща му. Но когато се накани отново да заспи, осъзна, че Диър не е в леглото до него. Стана незабавно и хукна да я търси.

Тя се бе промъкнала върху скалите покрай ръба на урвата, надвиснала над морето, където той бе разказвал, че феите лудуват, огрени от първите утринни лъчи.

Чу писъка й и се затича с все сили. Когато стигна до нея, беше твърде късно. Слабите й детски ръце не бяха успели да я удържат за ръба на скалата. Тя лежеше под тях, а морските вълни се плискаха около нея.

Дори и сега сякаш я виждаше да лежи там. Виждаше лицата на родителите си, когато ги събуди, за да им съобщи ужасната вест. А най-лошото от всичко бе обвинението, което съзря в очите на баща си.

Нито един от родителите му не продума за това, но в сърцето си Талон знаеше, че го обвиняват за трагедията. Не че това имаше значение. Самият той се обвиняваше. Винаги се бе обвинявал.

Тъкмо заради това се държеше толкова закрилнически към Киара и Трес. Това бе и причината за твърдото му решение никога нищо лошо да не сполети най-малката му сестра.

Тази вечер забеляза нерешителност в стъпките на Киара.

— И така, какви са новините от света на деймоните? — попита я той.

Киара се поколеба за миг.

— Откъде разбра, че има нещо?

— Тази вечер си необичайно тиха. Не е присъщо за теб да останеш скрита, докато аз ловувам, освен ако не се съвещаваш с останалите.

Очите й заискриха с топлина.

— Никога не бих могла да се скрия от теб. — Обви ръце около себе си. — Носят се слухове. Тук има някаква сила. И тя не е породена от деймоните.

— От гоблин? Или от гул? От демон? От какво?

— Никой не знае. Деймоните са източникът на слуха, но не е някой от тях. Нещо друго е.

— Някой бог?

Тя го погледна с раздразнение.

— Опитвам са да открия някой, който знае, но засега… — Млъкна и закърши ръце. — Моля те да бъдеш внимателен, Спиир. Каквото и да е това, в него се крие огромно зло. Омраза.

— Можеш ли да определиш местоположението му?

— Опитах се, но щом се приближа, то се премества. Сякаш източникът знае, че трябва да ме избягва.

Това не беше добре, особено в навечерието на Марди Гра. Когато Бакхус идваше в града, дори най-нормалните подивяваха. Според Талон нещо или някой разчиташе на буйството на празнуващата тълпа, за да осъществи плана си.

Мислите му се разсеяха, когато една кола мина по улицата покрай него. Беше стар фолксваген, тип „костенурка“. Някой бе нарисувал покрива му в тъмносиньо, с блестящи звезди, а долната половина бе яркожълта с червени символи на мира.

Гледката го накара да се усмихне. Колата бе паркирана пред клуба по-рано, когато той излезе. Инстинктът му подсказваше, че странното возило принадлежи на Съншайн. Никой друг нямаше да се остави да го видят дори и мъртъв в подобно чудовищно творение.

И сякаш в отговор на подозренията му, колата наистина зави по алеята зад клуб „Рънингуолф“. С изостреното си зрение на Нощен ловец той видя как тя слезе от колата и взе една запечатана кутия от задната седалка. Тялото му мигом се напрегна.

Тази вечер черната й коса бе сплетена на две плитки, спускащи се покрай лицето й. Носеше дълго плетено палто, в ярколилав цвят, което идеално подчертаваше чувствените извивки на тялото й.

Мислено си представи как се приближава отзад към нея, притегля я в обятията си и вдъхва топлото й ухание на пачули. Представи си как ръката му се плъзга надолу по предницата на палтото й и достига до малките копчета. Как ги разкопчава, докато открие съкровището, скрито под дрехата.

Тялото му изгаряше от болезнена жажда.

— Спиир?

Гласът на Киара го изтръгна от фантазиите му.

— Извини ме, разсеях се за миг.

— Казах, че ще проуча по-подробно. Или предпочиташ да остана тук и да ти помогна да останеш хладнокръвен и благоразумен?

— Не, благодаря. Достатъчно съм хладнокръвен и благоразумен.

— Усещам някакъв конфликт в теб. Сигурен ли си, че искаш да си тръгна?

Толкова бе сигурен, колкото и в това, че светът ще свърши след петнайсет минути. Не, не беше сигурен. Защото всеки път, когато погледнеше към Съншайн, го обземаше опасната склонност да забравя за всичко останало.

Да не иска нищо друго, освен да се взира в нея. Да я докосва.

— Сигурен съм.

— Добре тогава. Ще се ослушвам за теб. Ако се нуждаеш от мен, повикай ме.

— Ще го направя.

Киара изчезна и го остави сам в мрака.

Съншайн затръшна вратата на колата си и влезе през задната врата на клуба.

Преди да осъзнае какво върши, направи крачка към нея. После прокара ръка през лицето си. Трябваше да я прогони от мислите си. Нощните ловци не ходеха по срещи и определено нямаха гаджета. Е, никой, освен Кел, но той и без това беше шантав, а приятелката му бе постоянен източник на дразнение за Ахерон.

Не че келтът имаше нещо против и той да бъде дразнител за Ахерон. Дори му доставяше удоволствие да лази по нервите на Атланта, но не можеше по този начин да обърква живота на Съншайн.

Нощните ловци не се срещаха с жени и особено не с такива. Беше научил урока си и то по най-жестокия начин. За разлика от останалите, той бе прокълнат от собствените си богове. Тъкмо затова отказваше да има скуайър. Не искаше да допуска никого близо до себе си.

„Заради това, което ми отне, Спиир Моригантски, никога отново няма да познаеш покоя или щастието да бъдеш обичан. Проклинам те да бродиш сам през вечността. Проклинам те да изгубиш всички, които обичаш. Един по един, те ще страдат и ще умрат, а ти ще бъдеш безсилен да попречиш на гибелта им. Твоето изтезание ще бъде да знаеш, че те са обречени заради делата ти, както и да се чудиш кога и как ще ги погубя. Ще ти отнема всичките, до един, и ще живея единствено, за да гледам страданията ти.“

Дори след толкова много векове гневните думи на божеството кънтяха в ушите му. Талон простена от болка при спомена за съпругата му, умираща в ръцете му.

„Боя се, че ще умра, Спиир…“

Вината бе изцяло негова.

Всяка смърт.

Всяка трагедия.

Как бе възможно животът на толкова много хора да бъде съсипан завинаги заради една глупава грешка? Беше се оставил да го водят емоциите и накрая не само бе разрушил своя живот, но и живота на онези, които обичаше.

Истината го накара да потръпне. Агонията го прониза толкова дълбоко, че той изруга високо на глас.

„Ти си роден прокълнат — прозвуча в главата му хрипливият старчески глас на Гара. — Роден си като копеле от една връзка, до която никога не трябваше да се стига. А сега се махай и вземи бебето с теб, преди гневът на боговете да се стовари върху моята глава.“

Беше на седем години и се взираше с безпомощно изумление в старата вещица, за която работеше майка му. Когато майка му и Трес се разболяха, Гара му позволи да върши работата на майка му. Но след смъртта й, старицата се бе нахвърлила срещу него.

„Но Киара ще умре, ако си замина. Не зная как да се грижа за бебе.“

„Всички ще умрем, момче. Не ме е грижа какво ще стане с детето на една блудница. А сега се махай и помни колко бързо може да се промени съдбата ни. Майка ти беше кралица. Най-обичаната от Моригантите. А сега е само една мъртва селянка, като останалите от нас. Дори не струва колкото пръстта, която я покрива.“

Жестоките думи разкъсаха детското му сърце. Майка му никога не е била блудница. Единствената й грешка бе любовта й към баща му. Феара Моригантска струваше колкото всичките богатства на земята. Тя беше безценна…

— Махни се от мен — промърмори той и няколко пъти вдиша дълбоко, за да се успокои.

Ахерон беше прав, трябваше да държи емоциите си погребани. Тъкмо те го бяха отклонили от правия път. Единственият начин да функционира, беше да не си спомня. Да не чувства.

Ала въпреки всичко не можеше да не чувства. Изглежда не можеше да потисне спомените, които бе погребал преди хиляда и петстотин години.

„Значи синът на курвата се е върнал, за да моли теб, кралю мой, за подслон. Кажи ми, кралю Идиаг, трябва ли да отсека главата му, или само да му разцепя ноздрите и сетне да оставя тази жалка отрепка да умре в бурята като ненужно лайно, каквото е той?“

Талон още можеше да чуе смеха на хората от племето на майка му. Сърцето му още усещаше страха, че чичо му, като всички останали, ще откаже да приеме него и Киара. Притискаше силно сестра си до гърдите си, докато тя пищеше за храна и топлина, които той не можеше да й осигури.

Едва на два месеца, Киара отказваше да суче от меха, с който се опитваше да я храни. През трите дни, докато пътуваха, без да спрат, тя само плака и пищя. Колкото и да се опитваше, Киара така и не се успокояваше.

Идиаг се взира толкова дълго в него, че Талон не се съмняваше — чичо му е обрекъл на смърт и него, и сестра му. Огънят в залата шумно пращеше, когато всички присъстващи затаиха дъх в очакване кралят да произнесе присъдата си.

В този миг Талон намрази майка си. Мразеше я, задето по нейна вина сега се молеше за живота на сестра си. Задето го караше да страда така жестоко, докато бе само едно неопитно дете, което не искаше нищо друго, освен да побегне и да се скрие някъде от унижението. Да се скрие от ревящото бебе, което нямаше милост към него.

Но вече бе дал своето обещание, а никога не нарушаваше думата си. Но още една негова сестра щеше да умре, ако чичо му не му помогнеше.

Когато Идиаг най-после заговори, очите му останаха безизразни. Никакви чувства не се четяха в тях.

„Не, Парт — каза той на своя телохранител. — Той е изстрадал много, докато е пътувал в суровата зима, за да стигне до нас. При това краката му са били увити само в дрипи. Ще им дадем подслон. Намери кърмачка за бебето.“

Талон едва не припадна от облекчение.

„А момчето?“

„Ако оцелее след наказанието, което майка му избягна, ще му бъде позволено да остане с нас.“

Талон изскърца със зъби, като си припомни жестокото наказание, което трябваше да изтърпи. Дните, изпълнени с бой и глад. Единственото, което го поддържаше жив, беше страхът, че ако умре, Киара ще загине. Тогава живееше единствено заради нея.

Сега не живееше за нищо.

Талон застави краката си да го отдалечат надолу по улицата, по-далеч от Съншайн и нейния клуб и уютно жилище. По-далеч от тези спомени, които по някакъв начин го принуждаваха да се чувства изгубен.

Той трябваше да намери своя покой.

Трябваше да забрави миналото. Да го погребе.

Но докато крачеше, толкова дълго потисканите мисли и спомени бушуваха в съзнанието му. Въпреки волята си, си спомни деня, в който бе срещнал жена си…

Ниния.

Дори и сега само споменаването на името й бе достатъчно, за да му се подкосят коленете. Тя бе всичко за него. Най-добрият му приятел. Сърцето му. Душата му. Тя и само тя можеше да му осигури утеха.

Когато Ниния го прегръщаше, той не се тревожеше от това, което другите мислят за него. На света съществуваха само те двамата. Като смъртен, той бе нейният пръв и единствен любовник.

„Как мога да посегна към друга жена, Нин, когато имам теб.“

Тези думи го преследваха и сега, заедно със спомените за толкова много други жени, с които бе спал след смъртта си. Жени, които никога нищо не бяха означавали за него. Те бяха просто мимолетни забежки, предназначени да удовлетворяват плътските му желания.

Никога не бе искал да знае нещо за тях.

Всъщност никога не бе искал да познава друга жена, освен своята Ниния. Ниния и съвършената любов, с която тя го даряваше, докосваше нещо в него и му даваше криле. Тя му показа неща, които той никога не бе виждал преди това.

Нежност.

Утеха.

Благосклонност.

Тя го объркваше, дразнеше и в същото време го правеше неизказано щастлив.

Когато тя умря, го отведе със себе си. Той бе оцелял физически, но не и сърцето му. В онзи ден и то бе умряло.

И никога не си помисли да пожелае отново някоя жена по същия начин. Не и докато не усети върху кожата си топлината на грациозната ръка на една художничка. Само мисълта за Съншайн бе достатъчна, за да го накара да се почувства така, все едно изневиделица са му забили силно кроше в корема.

— Трябва да я прогоня от съзнанието си — процеди той през стиснатите си зъби.

Никога повече нямаше да позволи да бъде подложен на такава мъчителна болка. Никога повече нямаше да държи в обятията си любима жена и да я гледа как умира.

Никога.

Достатъчно бе нараняван в живота си. Не можеше да понесе още рани.

Съншайн бе непозната за него и ще остане такава. Нямаше нужда от никого.

Никога не бе имал.

Талон се вцепени, когато странен повей на вятъра смути мислите му. Напомни му смътно за хранещ се деймон…

Извади органайзера си от джоба на якето и включи програмата за проследяване. Тя засичаше повишената невронна активност на деймоните, което бе свързано с техните физически способности. По този начин програмата позволяваше на Нощните ловци да засичат всички опити на деймоните да се събират на групи след падането на нощта. През деня, когато деймоните си почиваха, мозъчната им дейност толкова приличаше на човешката, че трудно можеха да бъдат проследени.

Но след залез-слънце…

Тогава малките им мозъчета започваха да щракат, да се оживяват.

Талон се намръщи, като погледна екрана на органайзера си. На него не се виждаше нищо. Изострените му сетива също не долавяха деймони наблизо, но инстинктите му подсказваха друго.

Насочи се към тъмната алея. Една жена изскочи от там и падна пред него. Очите й проблеснаха, като вдигна поглед към него. На врата си жената имаше малък белег от ухапване, който заздравя, още докато Талон го оглеждаше. Освен това имаше следи от кръв по яката на блузата й.

— Как си? — попита я той, след като я изправи на крака.

Тя му се усмихна, но изглеждаше замаяна и объркана.

— Добре съм. Никога не съм се чувствала по-добре. — Отдалечи се от него залитайки, като се насочи към сградата отдясно на Талон.

В този момент той разбра какво се бе случило. Докато пристъпваше в алеята, от която бе изскочила непознатата, го обзе неудържим гняв. Видя черна сянка и мигом я разпозна.

— Проклет да си, Зарек. По-добре да престанеш с гадните си навици, докато си в този град.

Зарек изтри с ръка кръвта от устните си.

— Или какво, келте? Ще ме удариш ли?

— Ще ти разкъсам гърлото.

Зарек само се изсмя.

— И междувременно да загинеш? Не си способен на това.

— Нямаш представа на какво съм способен. И по-добре се помоли на бога, пред който се кланяш, никога да не узнаеш.

Лицето на Зарек се изкриви от злоба и млясна предизвикателно с устни. Талон знаеше, че го направи нарочно, за да го подразни.

И успя.

— Не съм я наранил. След три минути тя дори няма да си спомня за случилото се. Никога не си помнят.

Талон пристъпи напред с намерението да го сграбчи, но Зарек улови ръката му.

— Предупредих те, келте, да не ме докосваш. Мен никой не ме докосва. Никога.

Талон се отскубна от хватката му.

— Ти си дал клетва, също като всички нас. Няма да те оставя да се нахвърляш върху невинни хора в моя град.

— Ооо! — рече Зарек подигравателно. — Ще ми пробутваш разни изтъркани фрази ли, малък братко? Сега сигурно ще ме заплашиш да се измета оттук до изгрев-слънце. Или ще ми обясниш, че градът не е толкова голям, че да има място и за двама ни?

— Какъв ти е проблемът?

Зарек се опита да мине покрай него.

Тъй като нямаше намерение да го остави да се нахвърли върху още някоя жертва, Талон го блъсна в стената. Пулсираща болка прониза гръбнака му, все едно той също се бе ударил в стената, но не му пукаше. Нямаше да остави Зарек да разполага на воля с живота на невинните хора.

Очите на Зарек блеснаха от омраза.

— Пусни ме да си вървя, келте. Или ще ти откъсна ръката. И знаеш ли какво? Изобщо не ме е грижа, че междувременно може да изгубя и моите две ръце. Това е разликата между нас. Болката е мой приятел и съюзник. Ти се страхуваш от нея.

— Страхувам се, как ли пък не!

Зарек отблъсна Талон от себе си.

— Тогава къде е твоята болка? А, ти я погреба в нощта, когато напусна опожареното си село.

При думите му Талон се спря, зачуден откъде Зарек знае това, но гневът му надделя, като си каза, че той нямаше право да го съди.

— Поне не се отдавам изцяло на нея.

Зарек му се изсмя презрително.

— Приличам ли ти на някой обсебен от болка? Просто се забавлявах с онази жена, преди ти да се появиш. — Облиза устните си, сякаш отново вкусваше кръвта на жертвата си. — И ти, келте, трябва, да опиташ някой ден. Нищо не може да се сравни с вкуса на човешката кръв. Не си ли си задавал въпроса защо деймоните изсмукват кръвта на жертвите си, преди да им отнемат душите? Защо просто не ги убиват веднага? Защото пиенето на човешката кръв е по-хубаво от секса. Знаеш ли, че можеш директно да проникнеш в мозъците им, докато го правиш? Да уловиш емоциите им. За миг си свързан с техните жизнени сили. Няма по-върховно изживяване.

Талон го изгледа свирепо.

— Ник беше прав. Ти си пълен психопат.

— Правилната дума е социопат. Да, действително съм такъв. Но поне не си правя илюзии за моята същност.

— Какво искаш да кажеш?

Зарек сви рамене.

— Ще го разбереш, когато сам изпробваш това, за което ти говоря.

Този мъж беше безкрайно отвратителен. Непоносим.

— Защо правиш така, че всички да те намразят?

При този въпрос Зарек изсумтя.

— Какво? Да не би, келте, да си решил да ставаш мой приятел? Ако стана по-добър, ще ми бъдеш ли приятелче?

— Ти си такъв задник.

— Да, но поне знам кой съм. Не се преструвам, че съм нещо повече. Докато ти не знаеш дали си друид, Нощен ловец или плейбой. Много отдавна си се изгубил в черната дупка, където си погребал онази част от себе си, която някога те е правела човек.

Талон бе поразен, че подобно низше, самовлюбено същество се опитва да се прави на мъдрец пред него.

— Точно ти ли ще ми изнасяш лекции за човечността?

— Дяволска ирония, нали?

Челюстта на Талон се стегна.

— Ти не знаеш нищо за мен.

Зарек бавно извади цигара от джоба на якето си, при което сребърните му нокти проблеснаха. Запали я със старомодна златна запалка. След което прибра запалката в джоба си, всмукна дълбоко от цигарата, издиша дима, а после изкриви подигравателно устни и се усмихна язвително на Талон.

— Ти също.

И с една последна гримаса на раздяла, Зарек се отдалечи бавно от него, излезе от алеята и се насочи към улицата.

— Престани да се възползваш от хората, Зарек, или лично ще те убия. Кълна се.

Зарек вдигна ръката си със зловещите сребърни нокти и му махна, без да се спира, без да поглежда назад.

Талон изръмжа глухо и гърлено, докато Зарек изчезваше в нощния мрак. Как го понасяше Ахерон? Навярно притежаваше търпението на пън.

Някой ден Артемида щеше да унищожи Зарек. Всъщност Талон бе изненадан, че още не е заповядана екзекуцията му. Но може би тъкмо това бе причината богинята да го изпрати тук. В Аляска Зарек беше в свои води и познаваше терена по-добре от всеки друг, което щеше да му помогне да се изплъзне на екзекутора си. Тук Зарек бе оставен единствено на милостта на Ахерон, който познаваше улиците като петте пръста на ръката си. Ако пристигнеше заповед за ликвидирането му, Зарек нямаше къде да се скрие.

Струваше си да помисли по въпроса.

Талон тръсна глава, за да пропъди образа на Зарек. Тази вечер най-малко искаше да мисли за бившия роб.

Мобилният му телефон иззвъня. Талон вдигна и чу насреща силния атлантски акцент на Ахерон.

— Хей, намирам се на Търговската улица в Промишлената зона. Извършено е убийство и бих искал да го обсъдя с теб.

— На път съм. — Талон затвори и се насочи към мястото, където бе оставил мотора си.

Не му отне дълго, за да се метне на мотора и да се озове на местопрестъплението. Навсякъде гъмжеше от полицаи, които разпитваха свидетелите, оглеждаха района, правеха снимки, водеха си бележки. Беше се събрала голяма тълпа местни и туристи, за да гледат шоуто.

Присвил очи от болка заради ярките полицейски светлини, Талон паркира мотора и започна да си проправя път към Ахерон, чиято коса сега бе руса. Боже, този тип сменяше цвета на косата си по-често, отколкото повечето хора сменяха чорапите си.

— Какво става, Ти Рекс?

Ахерон се намръщи като чу прякора си, но не каза нищо. Кимна с глава към тялото, пъхнато във все още отворения найлонов чувал.

— Тази жена е умряла преди по-малко от час. Кажи ми какво усещаш.

— Нищо. — В мига, в който го изрече, Талон разбра. Винаги, когато някой умреше, душата му се задържаше за кратко, преди да отлети. Имаше само едно изключение — когато душата е била заловена и пленена от някой. — От деймон ли е била убита?

Ахерон поклати отрицателно глава.

— Да не би тя да е нов Нощен ловец?

Отново отрицателно поклащане.

— Някой е пил от нея, докато не е изсмукал докрай жизнените й сили, за да открадне душата й. Гърлото й сякаш е разкъсано от нещо като остри нокти. Полицаите се опитват да убедят сами себе си, че е било някакво кръвожадно животно, но раните са прекалено дълбоки и идеално оформени.

Талон се вледени.

— От нокти като на Зарек?

Ахерон извърна глава и впи поглед право в очите му. Талон видя само собственото си отражение в черните му зеници.

— Ти какво мислиш?

Келтът прокара ръка по ръба на брадичката си, докато наблюдаваше работата на полицаите. Сцената бе доста обезпокоителна.

— Виж, Ти Рекс, зная, че имаш слабост към Зарек, но трябва да ти кажа, че само преди няколко минути го хванах да похапва пред един клуб. Имаше вид на някой, който се наслаждава твърде много, ако разбираш какво искам да кажа.

— Значи смяташ, че е убил тази жена?

Талон се поколеба, докато си припомняше думите на Зарек, когато го залови с жената в алеята. „Не я нараних.“ Дали това бе признание, че бе наранил някой друг, или уверение, че никога не наранява жените, от които се храни?

— Не зная — призна Талон честно. — Ако ме питаш дали е способен да го стори, то отговорът ми определено е „да“. Но със сигурност не бих искал да обрека някого на Шадом без повече доказателства.

Шадом бе пъклено съществуване, на което бе обречен всеки Нощен ловец, който умираше, без да си е върнал душата. След като вече нямаха истинско тяло или душа, тяхното същество страдаше във вечността, затворено на границата между едно ниво на съществуване и следващото. Смяташе се, че това е възможно най-мъчителното изтезание.

А ти какво мислиш? — попита на свой ред Талон. — Вярваш ни, че той го е сторил?

Но лицето на Ахерон пробяга лека усмивка, но той не отговори на въпроса. Космите на тила на келтския воин настръхнаха. Нещо не беше наред в тази работа.

Като стана дума за това, нещо и в самия Ахерон също не изглеждаше съвсем наред.

Ахерон се отдалечи от него.

— Ще отида да поговоря с моето добро приятелче Зарек и ще видя какво ще каже той.

Талон се намръщи. Това определено не беше наред. Ахерон никога не говореше за някого като за „приятелче“.

— Между другото — рече Ахерон, — ти как си? Изглеждаш ми напрегнат. Неспокоен.

Талон наистина се чувстваше така. Все едно някой бе отворил шлюза на хормоните и емоциите му и той не знаеше как отново да го затвори. Но нямаше намерение да товари Ахерон с проблемите си. Можеше да се контролира.

— Добре съм.

Талон отмести поглед от Ахерон за секунда, за да проследи пристигането на съдебния лекар.

— Между другото, Ти Рекс, къде се дяна обецата на носа ти и… — Млъкна, когато се обърна и не видя нищо, освен празно пространство.

Келтът се озърна.

Ахерон си бе отишъл. Единствената следа от присъствието му бяха двата кървави отпечатъка от подметките на обувките му върху бетона, където бе стоял допреди секунда.

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Ахерон никога досега не бе правил подобно нещо. Човече, с всеки изминал час тази нощ ставаше все по-странна.

— … има безредици на „Сентрал Стрийт“. При клуб „Рънингуолф“…

Сърцето на Талон замря, като чу тези думи от полицейската радиостанция.

Съншайн.

Всичките му инстинкти крещяха, че тя е замесена. Хукна към мотора си и подкара бързо към клуба.