Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (11)

9

Малко след залез-слънце Ахерон почука на вратата на Зарек. По-голямата част от деня бе прекарал с Артемида, за да обсъжда с нея какво трябва да се направи, след като полицията издирва Зарек. Още виждаше Артемида, излегнала се безгрижно върху удобния си бял трон, без капка заинтересованост върху красивото й лице.

„Вече ти казах, Ахерон: убий го. Само ти оставаш сляп за характера на този тип. Това бе основната причина, за да заповядам да дойде в Ню Орлиънс. Исках ти сам да се убедиш колко е луд.“

Аш отказваше да повярва. Той най-добре от всички разбираше лошия нрав на Зарек. Желанието да нанесеш първия удар, преди да са се стоварили ударите на враговете върху теб. Затова се споразумя с Артемида да даде още един шанс на Зарек да й докаже, че не е някакво побесняло животно, което трябва да бъде убито час по-скоро.

Но колко много мразеше Аш да се пазари с нея за каквото и да било. Все пак нямаше да подпише заповедта за екзекуцията му. Или поне засега. Не и докато още имаше надежда.

Отново почука. Този път по-силно. Ако Зарек спеше на горния етаж, можеше и да не го чува.

Вратата бавно се отвори. Аш влезе вътре. Очите му моментално се адаптираха към гъстия като катран мрак. Затвори вратата с мисълта си и разпростря изострените си сетива. Зарек беше във всекидневната, отляво на коридора.

Бившият роб явно не си бе направил труда да пусне отоплението, защото в къщата беше много студено. Но тъй като Зарек бе свикнал с минусовите температури в Аляска, вероятно не му правеше впечатление много по-умерения студ през февруари в Ню Орлиънс.

Ахерон се насочи към всекидневната, но спря, като видя Зарек, излегнат на пода край дивана си от викторианската епоха. Облечен само с черно долнище на анцуг, той изглеждаше заспал, но Ахерон знаеше, че не спи.

Сетивата на Зарек бяха изострени също като тези на Ахерон, а и бившият роб никога нямаше да допусне някой да го приближи, докато спи, той непременно щеше да го посрещне нащрек, готов да се защити.

Аш плъзна поглед по голия гръб на Зарек. В долната му част бе татуиран стилизиран дракон. Това бе единственият белег по гърба му, но Аш още помнеше времето, когато цялото тяло на Зарек бе изпъстрено с белези, толкова дълбоки, че бе потръпнал от ужас, когато ги бе видял за пръв път.

Като момче за изтезания в семейството на Валерий, Зарек бе отраснал с мрачната участ да бъде наказван всеки път, когато Валерий или братята му извършваха нещо нередно.

Белезите не бяха само по гърба му. Имаше и по краката, гърдите, ръцете и лицето. Белегът покрай ослепялото му ляво око беше толкова дълбок, че Зарек едва можеше да повдига клепача си. Белегът се спускаше и под окото му, с което придаваше на лицето му изкривено, уродливо изражение.

През целия си живот като човек Зарек силно накуцваше и не можеше да си служи добре с дясната ръка.

Когато за пръв път бе преобразен в Нощен ловец, Зарек дори не смееше да погледне Аш в очите. Стоеше, забил поглед в пода и изтръпваше при всяко движение на Аш.

Обикновено Аш предлагаше на всеки нов Нощен ловец да си избере дали да бъдат запазени физическите му белези, или да бъдат отстранени. Но в случая със Зарек не попита. Тялото на Зарек бе толкова сериозно увредено, че той веднага заличи белезите.

След това Ахерон се зае да го обучава как да се защитава.

Ученикът му усвои самоотбраната до съвършенство. Когато Ахерон приключи с обучението му, Зарек притежаваше такава ярост, че тя му придаваше невероятни сили.

За нещастие силите му го правеха труден за контролиране.

— Ще продължаваш ли да ме зяпаш, Велики Ахерон, или си готов за поредната назидателна лекция?

Аш въздъхна. Зарек още не се бе надигнал от пода. Лежеше там с гръб към него, подпъхнал ръка под главата си.

— Какво искаш да ти кажа, Зи? Сам знаеш, че не трябва да нападаш полицай. Да не говорим, че си нападнал не един, а трима.

— И какво трябваше да направя? Да им позволя да ми щракнат белезниците и да ме тикнат в затвора, където в килията да дочакам изгрева на слънцето?

Той не обърна внимание на злобата на Зарек.

— Какво се случи?

— Те видяха как убих деймоните и се опитаха да ме арестуват. Аз просто се отбранявах.

— Ако само се отбраняваш, не е необходимо да причиняваш мозъчно сътресение на първия противник, да счупиш ребрата на втория и да строшиш челюстта на третия.

Зарек се претърколи, изправи се на крака и го изгледа кръвнишки.

— Това, което ги сполетя, беше по тяхна вина. Трябваше да се отдръпнат, както им казах.

Аш посрещна със спокойно изражение погледа на Зарек, макар че бившият роб притежаваше способността да го разгневява по-бързо дори и от Артемида.

— По дяволите, Зи, уморих се да търпя упреците на Артемида, защото ти не можеш да се контролираш.

— Какво ви тревожи, Ваше Височество? Не можете да понасяте критика? Мисля, че така става, когато си израснал като благородник. Никога не си се тревожил, че могат да те критикуват за поведението ти. Всички мислят, че си съвършен. А ти, междувременно, през целия си живот си имал свободата да се забавляваш както си искаш. Можеш ли да ми кажеш какво те накара да станеш Нощен ловец? Някой ти е съсипал ботушите и не е бил наказан за прегрешението си?

Аш затвори очи и пребори до двайсет. Бавно. От опит знаеше, че броенето до десет не му стигаше, за да се успокои.

Зарек се заяждаше с него по познатия на всички злобен маниер. Бившият роб винаги го бе мразил, но Аш не го възприемаше лично, защото Зарек мразеше всички.

— Зная какво си мислиш за мен, о, велики Ахерон. Зная колко ме съжаляваш, но аз не се нуждая от това. Наистина ли допускаш, че някога ще забравя как ме погледна при първата ни среща? Стоеше там вцепенен, като по очите ти си личеше колко си ужасен, макар да се опита да го скриеш от мен. Добре, ти извърши едно добро дело. Почисти малкия си бездомен питомник и се постара той да изглежда прилично. Но не си въобразявай, че заради това ще ти ближа подметките или ще ти целувам задника. Дните на моето покорство приключиха.

Аш изръмжа глухо и гърлено, докато се бореше с желанието да сплеска този нахалник в отсрещната стена.

— Не ме дразни, Зи. Аз съм единствената преграда между теб и съществуването ти като мъртвец, което е толкова ужасно, че дори не можеш да си го представиш.

— Давай, тогава. Убий ме. Наистина ли си въобразяваш, че ми пука?

Не, не му пукаше. Зарек бе роден с желанието да умре. Такъв беше като смъртен човек, такъв си остана и като Нощен ловец. Но Аш никога повече нямаше да убие някой Нощен ловец и да го обрече на пъкленото съществуване Шадом. От опит знаеше колко ужасно е то.

— Обръсни си брадичката, отърви се от пиърсинга и дръж скрити проклетите си нокти. Ако си поне малко умен, ще стоиш настрана от полицаите.

— Това заповед ли е?

Аш използва силите си, за да вдигне Зарек от пода и грубо да го прикове към тавана.

— Престани да си играеш с късмета си, момче. До гуша ми дойде.

Зарек се засмя.

— Замислял ли си се да се хванеш на работа в Дисниленд? Хората ще ти плащат цяло състояние за подобни зрелища.

Аш изръмжа по-силно, като оголи кучешките си зъби пред безочливия негодник. Действително бе трудно да заплашва някой, който не ценеше нищо в живота. Докато се разправяше със Зарек, се чувстваше като родител на трудно за възпитание дете. Накрая Аш го спусна на пода, преди да се е поддал на изкушението да го удуши.

Когато краката му докоснаха земята, Зарек присви очи и с безгрижна походка се приближи до платнената си чанта, за да извади от там пакет цигари. Много добре знаеше, че не трябва да дразни атланта. Ако пожелаеше, Ахерон можеше да го унищожи за един миг. Но Ахерон все още бе запазил човечността си. Той действително изпитваше състрадание към другите — слабост, каквато Зарек никога не бе притежавал. Никой не даваше и пет пари за него, защо тогава той трябваше да е загрижен за някой друг?

Докато Зарек запалваше цигарата си, Ахерон се отправи към вратата, но после се обърна и каза:

— Талон ще патрулира около „Сентрал Стрийт“, така че искам ти да поеше зоната от „Джаксън Скуеър“ до „Еспланада Авеню“.

Зарек изпусна дима.

— Нещо друго?

— Дръж се добре, Зи. В името на Зевс, дръж се добре.

Зарек всмукна продължително от цигарата си, докато Ахерон отваряше вратата, без да я докосне, и напусна къщата.

Да се държи добре. Едва не се изсмя при тази заповед.

Не беше негова вината, че трудностите винаги го съпътстваха. Никога не се бе крил от опасностите. Отдавна се бе научил да поема ударите и болките, предназначени за него.

Стисна зъби, като си спомни последната нощ. Беше видял деймоните на улицата, точно когато бяха тръгнали към жилището на Съншайн. Чу ги как говорят за намеренията си да я наранят. Затова ги бе проследил, за да издебне удобния момент да се нахвърли върху тях, без някой да ги види.

Следващото, което помнеше, бяха четирите си рани от куршуми и един полицай, който му крещеше да не мърда от мястото си.

Отначало възнамеряваше да се остави да го арестуват, а после да позвъни на Ник да плати гаранцията му, но тогава един от полицаите го удари по гърба с палката си. И всичките му добри намерения отидоха по дяволите. Неговите дни като момче за изтезания отдавна бяха свършили. Никой повече нямаше право да го докосва.

 

 

Съншайн седеше пред колибата на Талон и работеше върху картината, поръчана й от Камерън Скот. Докато Талон спеше вътре, тя от часове се трудеше, като през цялото това време се опитваше да си обясни защо още е с него в блатото. Защо миналата нощ бе дошла тук с него, когато трябваше просто да се прибере при братята си. Видението й за общото им минало наистина я беше изплашило.

Тя е била послушната му, безкрайно предана жена, нещо като средновековна Джун Клийвър^[1]… Съншайн потръпна. Не искаше да бъде ничия жена. Никога вече.

За една жена женитбата беше загубена работа. Беше научила този урок много добре от бившия си съпруг — мъжете не искаха толкова да имат жена, колкото прислужница, с която на всичкото отгоре да могат да правят секс.

Художник като нея, Джери Гейген изглеждаше напълно идеалният партньор за нея. Запознаха се в художествената академия и тя се влюби в мрачния му, мистериозен готически шик.

Тогава го обичаше безумно и не искаше да се разделят дори за ден. Вярваше, че с Джери са сродни души и ще си останат такива до края на живота им. Предполагаше, че той ще разбира нуждата й да твори и ще я уважава, като й осигурява простор, за да израсне като творец.

Оказа се обаче, че Джери искаше от нея тя да се грижи за него, докато той израства като творец. За него нейните нужди и желания винаги оставаха на заден план. Бракът им продължи само две години, четири месеца и двайсет и два дни.

Все пак не всичко беше лошо. Част от нея още го обичаше. Беше се наслаждавала на компанията му; радвала се бе да има до себе си някой, който да споделя живота си с нея, но не искаше да се връща назад и да бъде отговорна за чорапите на някой друг — когато едва си спомняше къде е сложила своите. Да зарязва рисуването си и да търчи до магазина, защото някой е забравил да си купи яйцата, които използваше за домашно направените си бои.

И винаги тя трябваше да променя плановете си. Нейната работа можеше да почака. Джери никога в нищо не отстъпваше от своето.

Не искаше отново да се загуби като личност заради някой мъж. Искаше си своя живот. Своята кариера.

Талон беше фантастичен мъж, но й се струваше, че е особняк като нея. Самотник, който държеше на това никой да не се намесва в живота му. Бяха си прекарали страхотно, но бе сигурна, че не си подхождат. Съншайн предпочиташе да става сутрин рано и да рисува на дневна светлина. Талон пък будуваше по цяла нощ. Тя обичаше тофу и овесени ядки с орехи и мед. Той предпочиташе нездравословна храна и кафе.

Двамата с Джери се придържаха към еднакъв дневен режим, харесваха едно и също, а ето какво се получи. Щом те не успяха да се разберат, това определено не вещаеше нищо добро за отношенията между нея и Талон.

Не, тя трябваше да се върне към своя начин на живот.

Веднага щом той стане и се нахранят, ще му каже, че се прибира в дома си.

Талон въздъхна в съня си. Много време бе минало от последния път, когато беше сънувал жена си. Дори не смееше да я сънува. Мислите за Ниния винаги разкъсваха сърцето му.

Но днес тя бе с него. В сънищата, където можеха да бъдат заедно.

Със свито гърло той гледаше как Ниния седи пред огнището в дома му, с тяхното бъдещо дете в заобления си корем, за което тя шиеше дрешки. Дори и след петгодишен семеен живот, дори и след като цял живот се бяха обичали, тя все още караше кръвта му да кипи, а сърцето му да прелива от любов. Израснал под строгия надзор на чичо си и сред презрението на клана си, той намираше утеха само при нея. Само тя можеше да го накара да се чувства обичан.

Заслуша се в нежния й глас, докато тя тананикаше същата люлчина приспивна песен, която навремето майка му припяваше, докато той беше съвсем малко дете. О, богове, колко се нуждаеше от нея. Сега дори още повече, отколкото преди. Беше така изтощен от нескончаемите битки, от непокорството на хората му след смъртта на чичо му. Измъчван от неспирното шушукане за майка му и баща му.

Той бе млад мъж, но тази нощ се чувстваше остарял. И студен.

Докато не погледна към Ниния. Тя стопляше душата му и правеше всичко да изглежда по-добре.

Колко я обичаше за това.

Пристъпи напред и приклекна пред стола й, за да отпусне глава в скута й. Обви ръце около нея, макар да не трябваше да я притиска силно. Почувства как бебето в нея изрита ръката му в знак на протест.

— Ти се върна — промълви тя нежно и прокара ръката си през косата му.

Той не проговори. Не можеше. Обикновено първо измиваше кръвта от бронята и тялото си, преди да я потърси, но мъката, натрупана през този ден, все още бе прекалено неугасима в сърцето му. Имаше нужда да усети нежното й, утешително докосване. Нуждаеше се от успокояващото потвърждение, че тя е в безопасност и още е с него. Защото единствено тя можеше да успокои пулсиращата болка в сърцето му.

Леля му бе мъртва. Жестоко измъчвана и осакатена. Той бе намерил тялото й, когато отиде да я види, защото тя не се появи за обяда. И цяла вечност да останеше на тази земя, никога нямаше да заличи от спомените си грозната гледка. Щеше да живее в него заедно със спомена за майка му, издъхнала в ръцете му.

„Това е проклятието на боговете — бе прошепнал Парт по-рано тази вечер, без да подозира, че Талон е толкова наблизо, че може да го чуе как говори на брат си. — Той е син на блудница. Тя легна с един друид, за да зачене от него и така постави началото на една прокълната кръвна линия. И сега всички ние трябва да плащаме за този грях. Боговете ще накажат всички нас.

— Да не смяташ да предизвикаш Спиир на бой и да претендираш за водачеството на клана?

— Само един глупак може да се опита да предизвика воин като него. Дори и самият Кукулайн не може да го победи.

— Тогава по-добре се моли на боговете той никога да не те чуе.“

Талон стисна очи, опитвайки се да заглуши шепненето, което го преследваше през целия му живот.

— Спиир? — Ниния погали лицето му. — Всички ли са мъртви?

Той кимна. След като прибра тялото на леля си у дома, той събра хората си и препусна към клана на галите на север. Беше открил един кинжал до трупа й и мигом бе разбрал кой е виновен за смъртта й.

— Аз наистина съм прокълнат, Нин. — Думите заседнаха в гърлото му. След като цял живот се бе опитвал да докаже на другите, че не е прокълнат заради родителите си, сега той бе прокълнат заради своите деяния. — Трябваше да се вслушам в теб, когато чичо ми умираше. Никога не трябваше да си отмъщавам на северния клан. А сега мога само да тръпна от страх заради следващото наказание, което ще ми изпратят техните богове.

Но в сърцето си вече знаеше какво ще е то. На света за него нямаше нищо по-ценно от жената, която държеше в прегръдките си. Тя щеше да умре. Заради него.

Всичко беше по негова вина. Абсолютно всичко. Именно той бе навлякъл на главите им гнева на северния клан. И вече нямаше как да го спре. Нямаше как да я задържи до себе си. Болката бе по-силна, отколкото той можеше да понесе.

— Трябва да поднеса жертвоприношение на Мориган, но друидите ми казаха, че няма да е достатъчно. Какво още мога да направя?

— Може би този набег е за последно. Може би сега вече всичко ще свърши.

Така се надяваше и той. Защото в противен случай…

Nae, не можеше да изгуби своята Ниния. Боговете можеха да вземат всичко друго, само не и нея…

Талон простена, когато сънят му се измести напред, в бъдещето. Държеше жена си, докато тя се мъчеше в родилни болки, за да дойде тяхната рожба на този свят. И двамата бяха целите в пот заради силния огън и часовете, изтекли в мъчителни усилия. Акушерката отвори един прозорец и остави вътре да нахлуе студен полъх от неспирно сипещия се навън сняг.

Ниния винаги бе обичала снега. Студеното време им вдъхна надежда, че може би всичко ще мине добре. Може би бебето ще бъде новият шанс за всички тях.

— Напъвай! — нареди акушерката.

Ноктите на Ниния се впиха в ръцете му, когато тя се вкопчи отчаяно в него и изкрещя. Талон силно притисна буза до нейната и зашепна в ухото й:

— Ще те спася, любов моя. Никога няма да ти позволя да умреш.

Ниния простена още по-силно, а после внезапно се отпусна, когато техният син се появи на бял свят и бе поет от ръцете на акушерката. Тя се засмя, когато той я зацелува по бузата и още по-силно я запрегръща.

Обаче радостта им бе за кратко, понеже новороденото не реагираше на опитите на акушерката да го събуди.

— Бебето е мъртво. — Думите на жената отекнаха зловещо в главата му.

— Nae! — изрева той. — То спи. Събуди го.

— Nae, мой triath^[2]. Детето е мъртвородено. Наистина съжалявам.

Ниния заплака в ръцете му.

— Толкова ми е мъчно, Спиир, че не можах да ти дам син. Не исках да те разочаровам.

— Ти никога не си ме разочаровала, Ниния. И никога няма да ме разочароваш.

Ужасен, със сърце, раздирано от мъка, Талон притисна Ниния още по-близо, докато акушерката изми и облече телцето на сина им. Не можеше да откъсне поглед от рожбата им. Неговият син имаше десет малки пръстчета по ръчичките си, както и десет чудесни пръстчета на крачетата. И гъста, черна коса. Лицето му бе спокойно. И съвършено красиво.

Защо не оживя това дете? Защо нито веднъж не пое дъх?

Стиснал до болка зъби, за да сподави страданието си, Талон се напрегна, за да заповяда мислено на детето да се събуди. Мълчаливо нареди на сина си да изплаче като всяко новородено, за да живее.

Как можеше едно толкова съвършено създание да не диша? Защо бебето не помръдна, не изплака дори? Та той бе техният син. Тяхното прекрасно бебе. Нямаше причина това дете да не живее, да не е добре. Никаква друга причина, освен глупостта на Талон.

Самият той бе убил собствения си син.

Сълзи напираха в очите му. Колко пъти бе държал ръката си върху корема на Ниния и бе усещал силните ритници на сина си, изпълнен с бащина гордост? Брояха дните до раждането му. Споделяха надеждите и мечтите си за него. А сега никога нямаше да опознае момчето, което вече бе спечелило сърцето му. Никога нямаше да го види да се усмихва, да пораства.

— Толкова съжалявам, Спиир — шепнеше Ниния отново и отново, облята в горчиви сълзи.

Той я прегърна силно и зашепна утешителни думи. Трябваше да бъде силен заради нея. Сега тя се нуждаеше от него. Като я целуна по бузата, Талон преглътна сълзите си, преди да продължи да я утешава.

— Всичко е наред, любов моя. Ще имаме още деца. — Но в сърцето си знаеше истината. Бог Камул никога нямаше да позволи негово дете да оцелее, а Талон никога нямаше да подложи Ниния повторно на това изпитание. Твърде много я обичаше.

Час по-късно той още я държеше в прегръдките си, когато изведнъж забеляза, че лицето й губи цвета си. Последната му надежда се разби на хиляди парчета, за да го остави лишен от всичко, освен от заливащата го агония.

Ниния умираше от загуба на кръв. Акушерката направи всичко, на което бе способна, но накрая ги остави сами, за да се сбогуват.

Ниния го напускаше.

А той не можеше да си поеме дъх. Не можеше да помръдне. Тя умираше.

Талон грабна младата родилка на ръце и я залюля в обятията си. Целият бе в кръв, нейната кръв, но дори не забеляза. Мислеше единствено за това как да я задържи при себе си, как да й помогне.

Живей заради мен!

Искаше да влее от собствената си сила в тялото й, но дори и това нямаше да е достатъчно.

Мълчаливо се опита да се спазари с боговете да му вземат всичко друго — живота му, земите му, хората му. Всичко. Само да му оставят тази, на която бе обрекъл сърцето си. Прекалено много се нуждаеше от нея, за да я изгуби.

— Обичам те, Спиир — прошепна тя съвсем тихо.

Той се задави.

— Не можеш да ме напуснеш, Ниния — отвърна тихо, докато тя трепереше в ръцете му. — Не зная какво да правя без теб.

— Ще се грижиш за Киара, както си обещал на майка си. — Тя преглътна, докато галеше устните му със студената си ръка. — Моят храбър Спиир. Винаги силен, винаги раздаващ се. Ще те чакам в отвъдното, докато Бран не ни събере отново.

Той затвори очи, а сълзите му рукнаха неудържимо.

— Не мога да живея без теб, Нин. Не мога.

— Трябва да можеш, Спиир. Нашите хора се нуждаят от теб. Киара се нуждае от теб.

— А аз се нуждая от теб.

Тя преглътна и го погледна, с очи, изпълнени със страх.

— Уплашена съм, Спиир. Не искам да умра. Толкова ми е студено. Досега никога и никъде не съм отивала без теб.

— Ще те прегърна, за да те стопля. — Донесе още кожи, за да я загърне по-плътно. Зае се трескаво да разтрива ръцете й. Ако можеше поне да я поддържа топла, тя щеше да остане при него. Знаеше, че щеше…

Само да успееше да поддържа топлината в нея.

— Защо изведнъж така се стъмни? — попита тя с треперещ глас. — Не искам още сега да мръква. Искам само да те подържа още малко.

— Аз те пазя, Нин. Не се тревожи, любов моя. Изцяло твой съм.

Тя постави ръка на бузата му, докато от окото й се отрони самотна сълза.

— Иска ми се да бях жената, която заслужаваш, Спиир. Иска ми се да ти бях дала всички деца, които желаеш.

Преди да успее да отговори, той го почувства. Последното нейно издихание, изтръгнато от тялото й, преди да се вкочани в ръцете му.

Разярен, с разбито сърце, Талон отметна рязко глава назад и докато болката го разкъсваше, нададе пронизителния си боен вик. Сълзи се стичаха по страните му.

— Защо?! — изрева той на боговете. — Проклет да си, Камул. Защо?! Защо не уби мен и не остави нея на мира?

Както можеше да се очаква, никой не му отговори. Мориган го бе изоставила, за да посрещне сам тази раздираща болка.

„Защо боговете да се трогнат и да помогнат на един син на блудница, като теб? Ти за нищо не ставаш, освен да ближеш подметките на по-достойните от теб.“

„Погледни го, Идиаг, той е тъй жалък и слаб, същият, какъвто бе баща му преди него. И никога нищо няма да излезе от него. Можеш да ни спестиш труда, като го убиеш сега, за да не прахосваме храната, нужна за отглеждането на някое по-добро дете.“

Гласовете от миналото се вихреха около него, за да терзаят сърцето му, раздирано от болка.

„Наистина ли си принц?“ — чу той детския глас на Ниния от деня, в който я бе спасил от буйния петел.

„Нищо не съм“ — й бе отговорил той.

„Не, господарю, ти си принц. Само някой толкова благороден може да се осмели да се нахвърли върху този подивял петел, за да спаси едно селянче.“

Само тя го бе карала да се чувства благороден или добър. Само тя му бе вдъхвала желание да живее. Как можа неговата скъпоценна Ниния да умре?

Хлипайки, за дълги часове той не пожела да откъсне ръце от нея и от бебето. Държеше ги, докато слънцето не изгря от снеговете и целият му род се събра, за да го моли да им позволи да подготвят погребенията. Но той не им даваше да докоснат скъпите му покойници. Не искаше да им позволи да си отидат завинаги.

Още от деня, в който се бяха запознали с Ниния, не се бяха разделяли за повече от няколко часа. Любовта й и приятелството й представляваха толкова много за него. През годините тя крепеше силата му.

Тя беше най-добрата част от него.

— Какво ще правя сега, Нин? — прошепна той, като притисна устни до студената й буза, преди да я залюлее в прегръдките си. — Какво ще правя…

Остана сам до нея, напълно изгубен. Студен. Раздиран от болка.

На следващия ден я погреба край брега на езерото, където бяха започнали да се срещат като деца. Още я виждаше как го чакаше, с лице, светнало от очакването. Представяше си я как тича през снега, за да събере цяла шепа сняг за снежна топка, а после да го издебне и да му я пусне във врата. И тогава той се впускаше да я гони, а тя бягаше, заливайки се от смях.

Тя толкова много обожаваше снега. Обичаше да отмята глава назад, докато чистите бели снежинки се сипеха върху красивото й лице и златисторусата й коса.

Струваше му се греховно тя да умре точно в ден като този. Ден, който трябваше да бъде изпълнен само с щастие.

Треперещ от болка, той си пожела да живее някъде другаде, където никога не вали сняг. На някое толкова топло място, че никога да не му се налага отново да види това и да си припомня за всичко, което бе загубил. О, богове, как можа тя да умре?

Талон стенеше от мъка. Падна на длани и колене в студения сняг, със съкрушено сърце, в което нямаше нищо, освен мъчителна злочестина. Можеше да мисли единствено за Ниния, погребана в земята, притиснала бебето им към гърдите си. И за това, че не беше при нея сега, за да я защити, за да я стопли. Да я хване за ръката и да я поведе накъдето бе тръгнала.

Усети една слаба ръка да докосва рамото му. Озърна се и видя дребничкото лице на сестра си. Киара бе станала свидетел на повече от трагедията, отколкото трябваше да вижда.

— Аз още съм с теб, Спиир. Няма да те оставя сам.

Талон я прегърна през кръста и я притегли към себе си. Задържа я така, докато плачеше. Сега тя бе всичко, което му остана. И щеше да се опълчи дори на самите богове, за да я опази.

Не успя да защити Ниния, но щеше да спаси Киара. Докато беше жив, никой нямаше да я нарани…

Талон се събуди малко преди залез-слънце със странно чувство в стомаха. Чувстваше се толкова самотен.

Емоциите му бяха бурни и объркани. От векове не се бе чувствал така. Не бе изпитвал подобна мъка от нощта, в която Ахерон го научи как да погребва емоциите си. Тази нощ наистина усещаше самотата в живота си. Изгаряща болка прониза гърдите му, толкова силна, че едва си поемаше дъх.

Докато не усети полъх на някакъв странен аромат от кожата и леглото си. На пачули и терпентин.

Съншайн.

На сърцето му мигом олекна, като си помисли за нея и за начина, по който бродеше през света, преливаща от жизненост. Вдъхна безценното й ухание и се претърколи, за да я достигне, ала леглото се оказа празно. Талон се намръщи.

— Съншайн?

Огледа се, но никъде не я видя.

— Ще ме оставиш ли на мира, ти, ходещ чифт ботуши!

Талон повдигна вежди учудено, когато гласът на Съншайн долетя от другата страна на вратата. Преди да се надигне от леглото, вратата се разтвори широко и през нея видя как Съншайн се караше на Бет, а алигаторът съскаше възмутено в отговор. Двете се намираха съвсем близо до прага.

— Пусни триножника ми, проклет беглец от фабрика за куфари и чанти! Ако ти трябва някакво дърво като клечка за зъби, ето я там гредата на верандата.

Талон присви устни, докато наблюдаваше схватката.

— Бет — скастри той алигатора. — Какво правиш?

Бет отпусна могъщите си челюсти и пусна триножника. Съншайн се препъна назад и залитна още по-навътре в колибата, все още стиснала другия край на триножника. Алигаторът изсъска и се озъби, после завъртя опашка и изгледа гневно Съншайн.

— Тя каза, че трябвало да те принуди да влезеш вътре, преди да се стъмни, за да не би някое създание да реши да те сдъвче за вечеря — обясни той на Съншайн.

— Кажи на Блатното чудовище, че и без това се канех да се прибера. Защо тя се… — Съншайн изведнъж млъкна и го погледна смаяно. — О, боже, аз наистина ли разговарям с алигатор?!

Талон се ухили.

— Всичко е наред. Аз непрекъснато го правя.

— Да, но ти си малко странен, не че искам да те обидя.

Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака…

Тя изсъска на Бет да се маха, затръшна вратата и остави принадлежностите си в ъгъла.

Талон я гледаше заинтригувано, особено след като дънките й очертаха толкова идеално дупето й, когато се наведе.

— От кога си станала? — попита той.

— От няколко часа. А ти?

— Току-що се събудих.

— Винаги ли спиш толкова до късно? — полюбопитства тя.

— Да, особено след като цяла нощ съм будувал.

Съншайн му се усмихна.

— Мисля, че придаваш съвсем ново значение на понятието нощна птица.

Младата жена седна на рогозката до него и изтри в дънките си изцапаните си с боя ръце, с което привлече вниманието му към добре очертаните й изящни форми. Той тутакси си представи колко приятно ще бъде да плъзне ръка по вътрешната страна на дънките към центъра на тялото й…

Мисълта го накара да се възбуди.

— Искаш ли да ти приготвя нещо за закуска? — попита тя. — Няма много продукти в кухнята, за които да може да се гарантира, че няма да те убият или да те разядат, но мисля, че ще успея да спретна един омлет от белтъци.

Талон направи гримаса при мисълта за вкуса на омлета от белтъци. Вероятно ще бъде по-ужасен и от соевото сирене. Господи, някой трябваше да научи тази жена как се прави шоколадов крем. И мигом му хрумна още нещо — какъв вкус ще има Съншайн, ако я полее с шоколад. Жалко, че нямаше шанса да я пробва през изминалата нощ.

Тя продължи тирадата си, без да подозира какви мисли го вълнуваха в момента:

— Не си ли чувал за пшеничени трици? Или за пълнозърнест хляб?

— Не, не съм. — Той плъзна длан по ръката й до врата й, където с връхчетата на пръстите си усети мекотата на кожата. Хм, колко много обичаше да докосва плътта й.

Тя продължи с лекцията:

— Знаеш, че ако продължаваш да се храниш така, ще бъдеш безкрайно щастлив да доживееш още трийсет години. Кълна се, че в една шоколадова фабрика има много повече хранителни продукти, отколкото в твоята кухня.

Талон само се усмихна. Защо бе така очарован от нея? Слушаше я в захлас, докато тя му изнасяше лекцията си, и вместо да се ядоса, само й се наслаждаваше. Хубаво беше да има някой, който да е до такава степен загрижен за него, че да го съветва с какво да се храни.

— Какво ще кажеш да си гризна малко от теб?

Съншайн млъкна насред изречението. Преди да успее да измисли какво да му отговори, той я притегли към себе си и превзе устните й.

Младата жена простена от удоволствието да усеща силното му тяло до своето. От насладата да го вкуси. Почувства възбудата му, притисната в бедрото й.

Следващото, което помнеше, бе как той я положи по гръб на рогозката и се наведе над нея, за да разкопчае суичъра й. Гърдите й се напрегнаха в очакване на докосването му.

— Ти си толкова талантлив в умението да ме разсейваш — призна му.

— Такъв ли съм? — попита Талон, докато обсипваше с целувки вдлъбнатината между двете й гърди.

— Ъ-хъм — задъхано изрече тя.

Тръпки пробягаха по цялото й тяло, наслаждаваше се на горещия му дъх върху кожата си и ръцете му, нежно милващи гърдите й. Тя прокара ръце през разрошената му коса, за да го задържи по-близо към себе си, а плитките му се плъзнаха по кожата й, като я гъделичкаха. Тялото й пулсираше, цялото пламнало, копнеещо за влудяващото му докосване.

Талон затвори очи и вдъхна сладкото ухание на кожата й. Толкова беше топла и мека. Толкова женствена. Прокара ръка по прекрасната й загоряла кожа, докато вкусваше врата й с език и зъби. О, как му харесваше да усеща вкуса на тази жена. Да я усеща под себе си, преливаща от страст.

Ръката му обходи черната дантела на сутиена й, като стисна нежно гръдта й и тя простена от наслада. Краката й се търкаха в неговите. Никога не бе обичал да усеща допира на дънки до тялото си, но когато Съншайн бе облечена с дънки, нямаше нищо против.

Разкопча отпред сутиена й и освободи гърдите й с търсещата си ръка. Прокара длан по набъбналите й зърна, очарован от допира. После се наведе, за да ги обсипе с целувки.

Съншайн притисна главата му и изви гръб в изящна дъга. Той вкуси едната й гърда с езика си, като я дразнеше и смучеше, докато не й се прииска да закрещи от удоволствие. Сякаш той знаеше някакъв таен начин да й доставя чувствен екстаз с най-лекото докосване. И докато той я държеше в прегръдката си, се случи нещо странно. Тя мигом се пренесе назад в миналото…

Видя Талон да я прегръща, точно както сега. Само че беше късна пролет и двамата лежаха в някаква гора, край едно тихо езеро. Тя се страхуваше да не ги хванат и в същото време изгаряше от копнеж по него. Дълбоките му кехлибарени очи бяха потъмнели от страст, докато се бе надвесил над нея, опрян на едната си ръка, за да може с другата да развърже корсажа на роклята й.

— Винаги съм те желал, Нин. — Прошепнатите му думи я пронизаха, когато той сведе глава, за да покрие с парещи целувки разголената й гръд. Тя простена от наслада при непознатото усещане мъж да я целува там. Досега никой мъж не я бе докосвал. Никога не бе позволявала някому да види тялото й.

Срамуваше се, но не можеше да му откаже. Не и след като му доставяше толкова голямо удоволствие. Майка й отдавна й бе разказала за нуждите и желанията на мъжете. За начина, по който проникват в жената и я обладават.

От този миг тя знаеше, че никога няма да пожелае друг мъж, освен Спиир, да я вземе по този начин. За него бе готова на всичко.

Той повдигна роклята над бедрата й, за да открие долната половина на тялото й за жадния си взор. Тя потръпна, когато той разтвори бедрата й, така че да може да надникне до най-интимната част на тялото й. Инстинктът й подсказваше да кръстоса глезените си, но се насили да се подчини на желанието му. Разтвори се за него и затаи дъх, докато той я съзерцаваше с толкова много копнеж, че я прониза сладка болка.

Той прокара ръка надолу към корема й, за да продължи по външната страна на бедрото й. После още по-бавно премести ръката си от вътрешната му страна, с което едновременно я възпламени и разтрепери. Тя затвори очи и простена, щом търсещите му пръсти докоснаха пулсиращата девствена плът между бедрата й.

Главата й се замая от странното усещане, докато той я галеше и възбуждаше. Разтвори краката й още по-широко, след което плъзна пръсти вътре, потопи ги надълбоко, от което тялото й се разтресе. Простена, като той издърпа ръката си и настани тялото си между краката й. Усети твърдата му възбуда да пулсира, притисната към бедрото й.

— Погледни ме, Ниния.

Тя отвори очи и се загледа в него. Любовта, изписана в очите му, направо я влуди.

— Още не е прекалено късно. Кажи ми само, че не ме желаеш и аз ще се махна, без да те докосна повече.

— Искам те, Спиир — прошепна тя. — Искам само теб.

Той се наведе към нея и я целуна нежно, а после се плъзна в нея. Тя се напрегна от болката, която й причини, докато разкъсваше девствеността й, преди да я изпълни докрай. Прехапа устни и го задържа колкото можеше по-плътно до себе си, докато той я обладаваше с бавни тласъци.

— Толкова е хубаво да те усещам под себе си — задъхано изрече той с дълбокия си глас, прозвучал почти като дрезгава въздишка. — Дори много по-хубаво, отколкото съм си представял.

— Колко жени са били под теб, Спиир? — Ужаси се от думите си, но искаше да узнае отговора, пък и беше прекалено млада, за да осъзнава колко глупав беше въпросът й.

Той спря да се движи в нея и леко се отдръпна назад, за да я погледне в очите.

— Само ти, Ниния. Девствен съм като теб. Други жени са ми предлагали, но ти си единствената, която съм мечтал да притежавам.

Сърцето й сякаш литна. Усмихната, тя обви крака около голите му стройни бедра. Обхвана лицето му с длани и го притегли надолу към своето, докато носовете им се докоснаха.

— О, Спиир — прошепна Съншайн, като го задържа плътно върху себе си.

Талон застина в ръцете й. През последните хиляда години никой друг, освен Киара, не бе използвал истинското му име. И някога само една жена бе произнасяла името му по начина, по който Съншайн го изрече току-що. Не беше само това, което каза, а и интонацията на гласа й, когато го изрече. Тръпките, които плъпнаха по гръбнака му.

— Как ме нарече?

Съншайн прехапа устни, когато осъзна неволната си грешка. О, господи, той вероятно си е помислил, че го е нарекла с името на някой друг мъж. Нали не помнеше предишния си живот. Нито тя нейния. Не знаеше откъде идваха тези проблясъци. Знаеше само, че безумно я плашеха.

Баба й вярваше във връщането към предишно съществуване и я бе научила да се отнася с благоговение и уважение към прераждането. Но баба Морган й бе набила в главата с особена сила една важна подробност — когато се прераждаш, винаги забравяш за предишния си живот. Защо, тогава, тя си спомняше Талон?

— Само се изкашлях — смотолеви тя с надеждата той да й повярва. — Как мислиш, че те нарекох?

Талон се отпусна. Може би започваше да му се причува. Може би чувствата, които тази жена го караше да изпитва, изваждаха наяве отдавна забравени спомени. Или пък го гризеше вина заради това, че я желаеше тъй страстно. Единствено Ниния някога бе могла да го възпламенява така.

Съншайн бе толкова различна. Караше го да се чувства щастлив дори и когато самият той не го желаеше. Дори и когато се съпротивляваше срещу това.

Тя зарови ръце в косата му и го притегли надолу. Усещането за ръцете й по кожата му, за топлината на тялото й под неговото… Наведе се над нея и впи устни в рамото й, за да вкуси солта от кожата й.

Талон въздъхна дълбоко. Със задоволство. Но в следващия миг, за негово най-дълбоко раздразнение, телефонът иззвъня. Изруга, преди да отговори. От другия край на линията долетя гласът на Ахерон.

— Искам от теб да пазиш жената тази нощ. Задръж я при себе си.

Талон се намръщи. За кратко се зачуди откъде той знаеше, че Съншайн е с него, но нямаше нищо невъзможно за този мъж, силите му бяха направо плашещи.

— Струва ми се, че ми каза да стоя надалеч от нея.

— Нещата се промениха.

Талон отново простена, когато Съншайн захапа зърното на гърдата му. Да я задържи тук едва ли щеше да представлява някаква трудност за него.

— Сигурен ли си, че тази нощ няма да съм ти нужен?

— Да. — Ахерон прекъсна връзката.

Талон захвърли телефона настрани и погледна Съншайн дяволито. Очертаваше се страхотна нощ.