Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (3)

1

Наши дни, Ню Орлиънс

— Знаеш ли, Талон, да убиеш душесмучещ деймон без една хубава битка, е като да правиш секс без любовна игра. Пълна загуба на време и крайно… незадоволително.

Талон, който се бе настанил на една от масичките пред „Кафе дю Монд“ и чакаше сервитьорката да се върне с поничките му и кафето от цикория без захар, изсумтя при тези думи на Улф. В лявата си ръка държеше древносаксонска монета, с която си играеше, докато оглеждаше тъмната улица пред себе си и хората, както туристи, така и местни жители, които минаваха покрай него.

Пропъдил почти всичките си чувства преди петнайсет века, той си позволяваше да изпитва наслада само от три неща: леки жени, горещо кафе от цикория и телефонни разговори с Улф.

В този ред.

Макар че, ако трябваше да бъде съвсем честен, имаше моменти, в които приятелството на Улф означаваше за него повече от чаша кафе.

Ала тази вечер не беше от тях.

Беше се събудил малко след мръкване, обзет от неистова нужда от кофеин и макар че на теория безсмъртните не страдаха от никакви зависимости, той не би се обзаложил, че наистина е така.

С цялата бързина, на която беше способен, надяна някакъв панталон и коженото си яке, и излезе да търси богинята Кофеина.

Студената нюорлиънска нощ бе необичайно спокойна. По улиците не се виждаха много туристи, което бе странно, при положение че до Марди Гра оставаха броени дни.

Въпреки това в Ню Орлиънс беше сезонът на деймоните.

Много скоро туристите щяха да се превърнат в мишена за вампирите, за които това бе като пиршество, на което всички са поканени.

За момента обаче Талон се радваше на спокойствието, тъй като то му даваше възможност да се занимае с кризата на Улф, както и да задоволи единствената си потребност, която не можеше да чака.

— Казано като истински викинг — рече той в слушалката. — Това, от което се нуждаеш, братко, е огромна банкетна зала, пълна с млади слугини, и викинги, готови да си пробият път с бой дори до Валхала.

— И още как! — съгласи се Улф. — Липсва ми доброто старо време, когато деймоните бяха истински воини, обучени да водят битки. Тези, които открих тази нощ, изобщо не умееха да се бият, а вече ми е дошло до гуша от типове, според които един пищов решава всички проблеми.

— Пак ли те простреляха?

— Четири пъти. Кълна се… ще ми се да можех да доведа тук някой деймон като Дезидерий. Какво ли не бих дал за една истинска битка, ей така, за разнообразие.

— Внимавай какво си пожелаваш, че току-виж си го получил.

— Да, да, знам. Ама дяволите да го вземат, не могат ли да престанат да бягат и да се научат да се бият, както правеха предшествениците им! Ех, де да беше като едно време!

Талон намести черните си очила „Рей Бан“ и проследи с поглед групичка жени, които минаха по улицата.

Ето това беше предизвикателство, което на драго сърце би захапал…

Стиснал плътно устни, той прокара език по дългите си кучешки зъби, без да откъсва очи от красива руса жена, облечена в синьо. Тя имаше бавна, съблазнителна походка, която бе в състояние да накара дори един мъж на хиляда и петстотин години да се почувства като непълнолетен хлапак.

Как само искаше парче от тази торта.

Дяволите да го вземат Марди Гра!

Ако сезонът не беше в разгара си, досега да е затворил на Улф и да се е втурнал след нея, за да задоволи първата си потребност.

Задължения. Ама че гадост.

Въздъхвайки, той отново насочи вниманието си към разговора с Улф.

— Казвам ти, най-много от всичко ми липсват Талпините.

— Те пък какво представляват?

Талон хвърли изпълнен с копнеж поглед след жените, които много скоро щяха да се изгубят от очите му.

— А, вярно, че те бяха преди твоето време. Много отдавна, през по-добрата част на Средновековието, имахме клан от скуайъри, чието единствено предназначение бе да задоволяват плътските ни нужди.

Талон издаде одобрителен звук, припомняйки си Талпините и разтухата, с която някога даряваха него и събратята му, нощните ловци.

— Човече, бяха чисто и просто страхотни. Знаеха какви сме и бяха повече от щастливи да си легнат с нас. Къде ти, скуайърите дори ги обучаваха как да ни даряват с наслада.

— Какво стана с тях?

— Стотина години преди да се родиш, един Нощен ловец допусна грешката да се влюби в една от тях. За съжаление на останалите от нас, тя не издържа изпитанието на Артемида. Артемида толкова се разяри, че се намеси, прокуди Талпините далеч от нас и въведе „прекрасното“ правило да можем да спим с тях само по веднъж. В добавка към това, Ахерон пък ни излезе със своя „никога не докосвайте скуайъра си“ закон. Казвам ти, не си живял, докато не си опитал да забършеш нещо за една нощ в Британия от седми век.

Улф изсумтя.

— Това никога не е било проблем за мен.

— Знам, знам. И ти завиждам за това. Докато ние останалите трябва да се откъсваме от любовниците си, за да не издадем случайно истината за нашето съществуване, ти можеш да му отпуснеш края, без изобщо да се притесняваш.

— Повярвай ми, Талон, въобще не е за завиждане. Ти живееш сам по собствен избор. Имаш ли представа колко е неприятно никой да не те помни пет минути след като си тръгнеш?

Дълга, уморена въздишка се откъсна от устните на Улф.

— Само през последната седмица майката на Кристофър се отби три пъти, за да види за кого работи синът й. А я познавам от колко… трийсет години? А да не забравяме, че преди шестнайсет години, когато се прибрах у дома, тя повика ченгетата, защото реши, че съм влязъл с взлом в собствената си къща.

Талон се смръщи при звука на болката в гласа на Улф. Тя му напомни защо вече не си позволяваше да изпитва друго, освен физически наслади.

От чувствата нямаше абсолютно никаква полза и на него му беше много по-добре без тях.

— Съжалявам, малки братко — каза той на Улф. — Поне ние и скуайъра ти те помним.

— Знам, знам. Слава на боговете за съвременните технологии. Без тях да съм полудял.

Талон се намести в сгъваемия стол.

— Не че се опитвам да сменя темата, ама видя ли Артемида кого изпраща в Ню Орлиънс, за да заеме мястото на Кириан?

— Чувам, че бил Валерий — невярващо каза Улф. — Как я мисли тая работа Артемида?

— Идея си нямам.

— Кириан знае ли? — попита Улф.

— По очевидни причини, с Ахерон решихме да не му казваме, че внукът и истинско копие на мъжа, който го разпъна на кръст и унищожи семейството му, не само идва в града, но и ще се премести на същата улица, където живее и той. За съжаление съм сигурен, че рано или късно ще го научи.

— Човече, смъртен или не, ако пътищата им се пресекат, Кириан ще го убие… а това е последното, от което имаш нужда по това време на годината.

— Сякаш не го знам.

— Е, на кого се падна Марди Гра тази година? — попита Улф.

Талон изпусна монетата в ръката си при мисълта за древния гръко-римски роб, който временно щеше да бъде преместен в града, за да им помогне да се справят с нашествието от деймони, което настъпваше всяка година по това време. Всички знаеха, че Зарек се храни с човешка кръв. В най-добрите си моменти той беше нестабилен, в най-лошите — пълен психар. Никой му нямаше доверие.

Страшен късмет да им натресат точно него, няма що, мислеше си Талон, особено след като се бе надявал да изпратят жена. Да се намира в присъствието на друг Нощен ловец може и да изчерпваше силите му, но въпреки това предпочиташе да се наслаждава на прелестите на някоя красива жена, вместо да се оправя с психозите на Зарек.

Пък и за онова, което имаше наум, нито той, нито жената, щяха да се нуждаят от силата си на Нощни ловци…

— Ще ни докарат Зарек.

Улф изруга.

— Не вярвах, че Ахерон някога ще му позволи да напусне Аляска.

— Знам, обаче лично Артемида казала, че го иска тук. Тая седмица май ни предстои събиране на перковците… О, чакай малко, нали е Марди Гра, какво се учудвам!

Улф отново се разсмя.

Най-сетне сервитьорката му донесе кафето и малка чинийка с три понички, щедро поръсени с пудра захар и Талон въздъхна доволно.

— Кафето ли дойде? — попита Улф.

— Аха!

Талон вдъхна аромата на кафето, след което отмести чашата настрани и посегна към една от поничките. Едва я бе докоснал, когато забеляза нещо от другата страна на улицата, в дясната част на „Джаксън Скуеър“, близо до пешеходната зона.

— О, не!

— Какво?

— Банда шибани красавци на хоризонта.

— Е, и ти не си за изхвърляне, блонди.

— Да го духаш, викинге!

Подразнен, че се бяха появили точно в този момент, Талон се загледа в четиримата деймони, дебнещи в нощта. Високи, златисторуси и надарени с неземната красота на своята раса, те стъпваха наперено като пауни, опиянени от собственото си могъщество и оглеждаха туристите, търсейки кого да убият.

По природа деймоните бяха страхливци. Те се опълчваха на Нощните ловци само когато бяха на групички и то единствено ако нямаха възможност да избягат. Тъй като бяха много по-силни от хората, те най-открито ги тероризираха, ала зърнеха ли някой Нощен ловец, хукваха да се скрият.

Някога, преди много години, не беше така, само че младите поколения бяха по-предпазливи от своите предшественици. Не така добре обучени, нито толкова находчиви.

За сметка на това бяха десет пъти по-самонадеяни.

Талон присви очи.

— Знаеш ли, ако бях някой негативен тип, в момента щях да съм адски раздразнен.

— На мен ми звучиш достатъчно раздразнен.

— Не, това не е раздразнение. Това е леко недоволство. Пък и само да можеше да ги видиш — тук Талон изостави келтския си акцент, за да пресъздаде измисления разговор на деймоните, и заговори с неестествено висок глас: — Хей, Великолепни Джордж, май надушвам Нощен ловец.

— О, не, Дик — продължи, този път понижавайки глас с поне две октави. — Не ставай глупак. Тук няма никакви Нощни ловци.

И пак с предишния фалцетен глас:

— Не знам…

— Почакай — отново с нисък глас, — надушвам турист. Турист с голяма… силна душа.

— Ще престанеш ли?

— Истински мастилени петна — каза Талон, използвайки презрителния прякор, който Нощните ловци бяха лепнали на деймоните. Той произхождаше от причудливото черно петно, което се появяваше на гърдите на всички деймони, когато от обикновени аполити се превърнеха в убийци. — По дяволите, исках само чаша кафе и една поничка.

Той хвърли печален поглед към чашата си, мъчейки се да реши кое е по-важно.

— Кафе… деймони… кафе… деймони…

— Смятам, че в този случай е по-добре деймоните да надделеят.

— Да, ама това е кафе от цикория.

Улф изцъка неодобрително.

— На Талон май му се иска да бъде направен на пух и прах от Ахерон, задето не е защитил човеците.

— Знам, знам — въздъхна отвратено Талон. — Е, ще ида да им видя сметката. Ще се чуем по-късно.

Той се изправи, прибра телефона в джоба на коженото си яке и се загледа с копнеж в поничките.

О, деймоните щяха да му платят за това.

Набързо отпи глътка кафе, която изгори езика му, след което си запроправя път между масите, към вампирите, които се бяха насочили към музея.

Наострил сетивата си на Нощен ловец, той се отправи към отсрещната страна на площада. Щеше да им пресече пътя и да ги накара да си платят, задето крадяха душите на хората.

Както и за неизядените си понички.