Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (5)

3

— Е? — попита Камул в мига, в който Дионисий прекрачи прага на хотелската стая.

Гласът му накара Стикс да вдигне поглед от списанието си. Келтският бог, Камул, седеше на дивана насреща му, в очакване на новини.

Откакто Дионисий бе излязъл, древният бог, облечен в черни кожени дънки и сив пуловер, непрекъснато сменяше каналите на телевизора, изпълвайки Стикс с неудържимо желание да изтръгне дистанционното от ръцете му и да го тръсне върху малката масичка, направена от желязо и стъкло.

Ала само някой глупак би взел дистанционното от един бог.

Животът може и да бе дотегнал на Стикс, но той определено нямаше желание да бъде безжалостно измъчван, преди да умре.

Така че, скърцайки със зъби, той бе сторил всичко по силите си, за да не обръща внимание на Камул, докато чакаха Дионисий да се върне.

Камул бе вързал дългата си черна коса на опашка. У него имаше нещо сатанинско и зловещо, но като се имаше предвид, че е бог на войната, това можеше да се очаква.

Дионисий спря до вратата, свали дългото си кашмирено палто, а след това и кафявите кожени ръкавици.

Висок над два метра, богът на виното и плътските наслади би се сторил страховит на повечето хора. Ала Стикс, който бе кралски син и само с няколко сантиметра по-нисък, и на всичкото отгоре копнееше за смъртта, въобще не го намираше страшен.

Какво можеше да му направи Дионисий? Да го изпрати обратно в адската му изолация?

Нямаше да му е за първи път и той носеше следите, които го доказваха.

Дионисий бе облечен в сако от туид, тъмносиньо поло и елегантен кафяв панталон, набран в кръста. В късата му тъмнокестенява коса имаше руси кичури, а козята му брадичка бе съвършено оформена. Приличаше на преуспяващ магнат милиардер, а и в действителност ръководеше голяма международна корпорация, където си правеше удоволствието да осакатява конкуренцията и да поглъща чужди компании.

Принуден да се оттегли още преди векове, Дионисий поделяше времето си между Олимп и света на смъртните, към който изпитваше почти толкова силна ненавист, колкото и Стикс.

— Отговори ми на въпроса, Бакхус — настоя Камул. — Аз не съм един от твоите скопени гърци, че да ме караш да чакам.

В очите на Дионисий припламна ярост.

— Внимавай какъв тон ми държиш, Кам. Аз пък не съм един от твоите импотентни келти, та да се треса от ужас пред теб. Ако си търсиш боя, само ми кажи.

Камул скочи на крака.

— Хей, я по-кротко — намеси се Стикс в опит да ги успокои. — Да оставим битките за времето, когато двамата превземете света, става ли?

И двамата го изгледаха така, сякаш бе луд, задето се осмеляваше да им се пречка.

Какъвто без съмнение и беше. Ала ако те се убиеха един друг, той никога нямаше да умре.

Кам хвърли свиреп поглед на Дионисий.

— Домашният ти любимец има право — каза той. — Но когато си възвърнем властта на богове, двамата с теб ще си поговорим.

Блясъкът в очите на Дионисий красноречиво говореше, че няма търпение.

Стикс си пое дълбоко дъх.

— Е, Талон с жената ли е? — попита той Дионисий.

Ледена усмивка изви устните на Дионисий.

— Като по часовник — отвърна той и погледна към Камул. — Сигурен ли си, че това ще спре Ахерон?

— Не съм казвал, че ще го спре. Казах, че ще го неутрализира.

— И каква разликата? — попита Стикс.

— Разликата е тази, че Талон е на път да се превърне в още по-голям проблем за Ахерон и да погълне още повече от вниманието му. Още един начин да отслабим Атланта накрая.

Това бе музика за ушите на Стикс.

Сега трябваше само да се погрижат Нощният ловец и жената да останат заедно. Поне до Марди Гра, когато преградата между този свят и Колазис щеше да бъде достатъчно тънка, за да може да бъде премината и те щяха да освободят Унищожителя от пленничеството му.

Бяха минали шестстотин години, откакто това се бе случило за последен път и щяха да минат цели осемстотин преди отново да се случи.

Стикс потръпна само при мисълта да живее още осемстотин години. Още осем века, изпълнени със самотна, безконечна монотонност и болка. Осем века, в които щеше да вижда как пазачите му идват и си отиват, остаряват и умират, изживявайки отредените им дни на смъртни, заобиколени от семействата и приятелите си.

Те дори не подозираха какъв късмет имат.

Като човек, някога той се боеше от смъртта. Ала оттогава бяха минали безброй години.

Сега единственото, от което Стикс се страхуваше, бе, че никога няма да се спаси от ужаса на своето съществуване. Че ще продължи да живее, век след век, докато самата вселена не експлодира.

Искаше всичко да свърши, но допреди трийсет години нямаше и зрънце надежда, че това може да случи.

Сега обаче не беше така.

Дионисий и Камул искаха да си възвърнат своята божественост и за това се нуждаеха от Унищожителя и от кръвта на Ахерон. Жалко, че във вените на Стикс не течеше кръв на Атлант, иначе на драго сърце би се съгласил да принесат него в жертва.

Както стояха нещата обаче, единствено Ахерон държеше ключа към освобождаването на Унищожителя.

А Стикс бе единственото живо същество, което бе в състояние да им достави Ахерон.

Само още няколко дни и всичко щеше да си дойде на мястото. Старите богове щяха да се завърнат, за да властват над земята, а той…

Той най-сетне щеше да бъде свободен.

Въздишка на сладостно предвкусване се откъсна от гърдите на Стикс. Единственото, което трябваше да стори, бе да насъсква Нощните ловци един срещу друг и да ги разсейва, като в същото време внимава двамата богове да не се убият един друг.

Ако Талон или Ахерон се досетеха какво става, щяха да го спрат. Единствено те бяха способни да го направят.

Или той, или те — всичко се свеждаше до това и този път той най-сетне щеше да довърши онова, което бе започнал преди единайсет хиляди години.

Когато приключеше, Нощните ловци щяха да останат без водач.

Той щеше да бъде свободен, а със света, такъв, какъвто го познаваме, щеше да е свършено.

Стикс се усмихна.

Само още няколко дни…

 

 

Талон се събуди и откри, че ръката му гори.

Той изсъска ядосано и я издърпа надалеч от слънчевата светлина, която струеше през прозореца върху яркорозовото легло. Дръпна се назад и се облегна на бялата табла на леглото, за да се предпазва от допира на смъртоносните слънчеви лъчи.

Размаха ръката си, за да я охлади във въздуха, но тя още пламтеше и го болеше.

Къде, по дяволите, бе попаднал?

За пръв път, от много векове, усети как го връхлетя вълна на неувереност.

Талон никога не се бе чувствал сконфузен и не на място. Никога не беше губил самообладание. Целият му живот бе изключително балансиран и уравновесен.

Никога досега през цялото си съществуване като Нощен ловец не се бе чувствал объркан или несигурен.

Но точно сега нямаше представа къде се намираше, кое време на деня е, нито кои са жените, чиито гласове чуваше от другата страна на розовите завеси.

Примижа срещу ярката слънчева светлина, болезнено пробождаща очите му, преди да огледа странната стая. Едва сега осъзна, че е попаднал в капан между двата отворени прозореца. Сърцето му заблъска като чук в гърдите. Нямаше как да се измъкне безопасно от леглото. Единствената посока за отстъпление беше наляво към ъгъла, зает от розово нощно шкафче, отрупано с разни джунджурийки.

По дяволите.

Въпреки пулсиращата болка в главата той си спомни удивително ясно за изминалата нощ.

Нападението.

Жената…

И как нещо много голямо се стовари върху него.

Макар цялото тяло да го болеше и всичко да му тежеше, силите му на Нощен ловец го бяха излекували, докато спеше. След няколко часа дори синините и натъртванията щяха да изчезнат.

Но сега трябваше да се измъкне от смъртоносния капан на слънчевите лъчи. Талон затвори очи и призова черен облак да закрие слънцето, така че ярката слънчева светлина да не смущава зрението му.

Можеше, ако пожелае, да събере достатъчно облаци, за да затъмнят светлото небе в непрогледен мрак, все едно че е нощ. Но това нямаше да му помогне.

Дневната светлина щеше да продължи да го огрява.

Уникалните му способности като Нощен ловец му позволяваха да контролира природните стихии, атмосферните условия и да лекува, ала нямаха власт в царството на бог Аполон. Дали ще е светло или тъмно — това все още си оставаше подвластно единствено на Аполон. И въпреки че гръцкият бог отдавна се беше оттеглил от сцената, той никога не би позволил на един Нощен ловец да се намесва в неговите божествени дела.

Ако можеше бог Аполон да го зърне отвън или близо до прозореца през деня, Талон щеше да заприлича на парче бекон, захвърлено върху тротоара.

Никак не му се щеше да се превърне в опечен до хрупкаво келт.

Сега поне очите престанаха да го болят от светлината. Талон се приготви да стане от леглото, но се спря. Нямаше нищо между него и чаршафите, ухаещи на пачули и терпентин.

„Какво е станало с дрехите ми?“ Беше съвсем сигурен, че миналата нощ не се бе събличал.

Възможно ли бе те да…?

Намръщи се, докато се напрягаше да си спомни. Не, не беше възможно. Ако е бил достатъчно буден, за да прави секс с нея, щеше да бъде и достатъчно съобразителен, за да напусне това място много преди зазоряване.

— Къде е?

Той надигна глава, щом дочу някакъв непознат глас иззад розовата завеса, висяща като преграда около леглото.

Само след две секунди завесата се плъзна и пред него се появи привлекателна жена, навярно наближаваща четирийсетте. Дългата й черна коса бе стегната в дебела плитка. Беше облечена с блуза и дълга черна пола, падаща на богати дипли.

Удивително му напомняше за жената, с която бе срещнал снощи. И наистина, на пръв поглед, лесно можеше да я сбърка с по-младата й посестрима.

— Хей, Съншайн, твоят приятел се събуди. Как се казва?

— Не зная, Старла. Не съм го питала.

О, ставаше все по-странно.

Без да се смущава от присъствието му, жената пристъпи навътре в стаята към онази страна на леглото, където се намираше нощното шкафче.

— Ще те наричам Стив — рече тя, като се наведе, за да повдигне розовата покривка. Започна да рови из купчината списания, досега останали скрити под покривката. — Гладен ли си, Стив?

Тя отново заговори, преди той да успее да й отговори:

— Няма го тук.

— Под старите броеве на „Арт Пейпърс“.

— Не е тук.

Съншайн влезе в стаята. Пристъпваше с грациозността на принцеса от приказките, в рокля с дълги ръкави, в толкова яркопурпурно, че той примижа от гледката. Когато тя се доближи до предния прозорец, той разбра, че роклята й по-скоро беше полупрозрачна, така че му осигуряваше възможност да се любува на пищните й заоблени форми, както и на това, че не носеше нищо отдолу.

Нищо, освен загорилата си кожа.

Гърлото му мигом пресъхна.

Като пристъпваше към нощното шкафче, без дори да погледне към него, младата красавица продължаваше да бърше с кърпа боята от ръцете си.

— Точно тук е — каза тя, измъкна едно списание и го подаде на по-възрастната жена. Накрая Съншайн се обърна към леглото и погледите им се кръстосаха. — Гладен ли си?

— Къде са дрехите ми?

Тя погледна стеснително към Старла.

— Не го ли попита как се казва?

— Името му е Стив.

— Не е Стив.

Съншайн подмина забележката му, а извърна Старла, за да го погледне и тя. Двете жени втренчиха погледи в него, докато той лежеше на леглото, сякаш бе някакъв любопитен неодушевен предмет.

Талон вдигна розовия чаршаф високо над кръста си. И тогава внезапно се осъзна и скри под завивката голия си крак, като сгъна коляно така, че средната част на тялото му да не изпъква толкова очебийно под тънката памучна завивка.

Но двете жени продължаваха да го оглеждат изучаващо.

— Разбираш ли за какво ти говоря? — попита Съншайн. — Не притежава ли той най-невероятната аура, която някога си виждала?

— Несъмнено е древна душа. Във вените му тече кръвта на друидите. Сигурна съм в това.

— Мислиш ли? — попита Съншайн.

— О, да. Трябва да го убедим да ни позволи да го хипнотизираме, за да извикаме спомените за минал живот или прераждания.

Да, и двете бяха откачени.

— Чуйте ме, жени — рече той остро, — искам си дрехите, при това веднага.

— Видя ли? — възкликна Съншайн. — Видя ли как аурата му се промени? Супер наситена.

— Знаеш ли, такова чудо никога досега не бях виждала. Наистина е нещо различно. — С тези думи Старла се изнесе от стаята, като продължаваше да прелиства списанието.

А Съншайн още бършеше боята от ръцете си.

— Гладен ли си?

Как го постигаше? Как можеше толкова лесно да прескача от тема на тема и после пак да се връща към първото, за което го бе заговорила?

— Не — отвърна й той, като се опита да я върне към най-важното. — Искам си дрехите.

Тя буквално се сви.

— Какво се е случило с етикетите на панталоните ти?

Талон се намръщи при този странен въпрос. Стараеше се да не се поддава на раздразнението и темперамента си, но нещо му подсказваше, че с тази жена няма да се разбере лесно.

— Извинявай, не те разбрах.

— Ами, нали помниш, че бяха пропити от кръв…

От лошото предчувствие стомахът му се сви.

— И какво?

— Ами, трябваше да ги изчистя и тогава…

— О, по дяволите, ти си ги изпрала?

— Не пострадаха толкова от изпирането, колкото от сушенето след това.

— Сушила си кожените ми панталони?

— Ами, не знаех, че са кожени — промълви младата жена тихо. — Сториха ми се много меки и странни, затова си помислих, че са от изкуствена кожа или нещо подобно. Постоянно изпирам дрехите си от изкуствена кожа, те никога не се разкъсват и свиват, както стана с твоите панталони.

Талон потърка челото си. Това никак не беше добре. Как, по дяволите, да се измъкне от апартамента й посред бял ден, без дрехи.

— Знаеш ли — продължи тя, — наистина не е трябвало да махаш етикетите от дрехите си.

Доста отдавна не му се бе случвало да изпитва истинско, дълбоко раздразнение, но усети как в момента го обзема.

— Кожените ми панталони са шити по поръчка, ръчна изработка, затова никога не са имали етикети.

— О, така ли? — учуди се тя. Сега изглеждаше още по-объркана. — Тогава трябва да ти купя нови панталони, но понеже старите нямаха етикети, не зная какъв размер да избера.

— Супер. Умирам си да стоя заврян в някакви странни места, при това гол.

Тя понечи да се усмихне, но сетне стисна устни, все едно й хрумна нещо по-добро.

— Имам едни розови панталони, които не са ти точно по мярка, но и да бяха, сигурна съм, че не би ги облякъл, нали?

— Не. И портфейла ми ли си изпрала заедно с панталоните?

— О, не. Извадих го от панталоните.

— Добре. И къде е сега?

Тя отново замълча, а него пак го обзе ужасяващото предчувствие за обреченост.

— Дали не е по-добре да не питам? — поколеба се той.

— Ами… — Вече започваше искрено да намразва тази дума, защото явно вещаеше гибел за него и вещите му. — Оставих го върху пералната машина заедно с ключовете ти, но после се сетих, че нямам дребни, затова отидох до автомата за монети. Отсъствах не повече от секунда, но като се върнах, портфейлът ти беше изчезнал.

Талон стисна устни в недоволна гримаса.

— А ключовете ми?

— Ами, нали знаеш, че когато переш само една дреха, тя разбалансира пералнята. Ключове се подхлъзнаха от капака и паднаха в отводнителния канал.

— Не можа ли да ги измъкнеш?

— Опитах се, но не успях да ги стигна. Помолих още трима души да опитат, но напразно.

Талон седеше в леглото, напълно ошашавен. Беше дори още по-зле — дори не можеше да й се разсърди, защото тя се беше опитвала само да му помогне. Но наистина, наистина му се щеше да се разбеснее.

— И сега какво? Нямам пари, нямам ключове, нямам панталони. Поне имам ли още яке?

— Да, непокътнато е. Освен това спасих от пералнята история диспенсъра ти „Снупи Пез“. Тук са също обувките и ножът ти — додаде тя, като ги вдигна от пода до леглото.

Талон кимна. Усещаше се странно облекчен, като разбра, че тя не е съсипала абсолютно всичко, с което беше снощи. Благодарение на боговете мотоциклетът му бе останал в безопасност в клуба. Потръпна от мисълта какво би могла тя да причини на мотора му.

— Има ли тук телефон?

— В кухнята.

— Ще бъдеш ли така любезна да ми го донесеш?

— Не е преносим. Вечно губя тези джаджи или ги оставям не където трябва и после се чупят. Последният го изпуснах в тоалетната чиния.

Талон погледна объркано към жената и проникналата в стаята слънчева светлина. Запита се коя от двете заплахи е по-смъртоносна за него.

— Може ли да пуснеш щорите? — помоли я той.

Тя се намръщи.

— Да не би слънчевата светлина да те притеснява?

— Алергичен съм към нея — обясни й той, като прибягна до лъжата, до която Нощните ловци винаги прибягваше в подобни ситуации.

— Наистина ли? Досега не бях срещала някой, който да е алергичен към слънчевата светлина.

— Е, аз съм такъв.

— Значи си като вампирите?

Тя почти бе отгатнала истината.

— Не точно.

Младата жена пристъпи към прозореца, но щората падна, когато я дръпна. Леглото се обля в светлина. Талон изруга и подскочи към ъгъла, където слънчевите лъчи почти не достигаха.

— Съншайн, аз… — Старла млъкна, като влезе в стаята и го видя чисто гол, спотаил се в ъгъла. Изгледа го с един особен, безпристрастен поглед, като че ли беше интересна част от мебелировката.

Скромността винаги е била неприсъща на Талон, само че начинът, по който Старла го огледа, го накара да се почувства дяволски неудобно.

Въпреки силната слънчева светлина, грабна розовото одеяло от леглото и го притисна към слабините си.

— Знаеш ли, Съншайн, трябва да си намериш точно такъв мъж, за когото да се омъжиш. Някой, който е толкова надарен, дори след три или четири деца все още ще е на линия.

Ченето на Талон увисна.

А Съншайн прихна.

— Старла, ти го засрами.

— О, повярвай ми, няма от какво да се срамуваш. Трябва да си горд с надареността си. Да се перчиш с нея. Повярвай ми, млади момко, жените на твоите години ще бъдат на седмото небе, ако ги ощастливиш с нея.

Талон затвори уста. Тези двете се оказаха най-странните от всички жени, на които бе попадал.

„Богове, измъкнете ме по-скоро оттук.“

Старла погледна към Съншайн, която бе застанала до прозореца.

— Какво правиш?

— Той е алергичен към слънцето.

— Навън е толкова облачно, че почти нищо не се вижда.

— Зная, но той каза, че не може да стои на слънчева светлина.

— Така ли? Да не се довела вампир у дома? Супер.

— Не съм вампир — повтори той.

— Той ми каза вече, че не бил точно вампир — обясни Съншайн. — Какво може да е, ако не е вампир?

— Върколак — осече Старла. — Това обяснява аурата му. Брей, Съни, ти си намерила върколак.

— Не съм върколак.

Старла изглеждаше искрено разочарована от твърдението му.

— Колко жалко. Трябва да знаеш, че щом живееш в Ню Орлиънс, очакваш поне веднъж да срещнеш някой от неживите или прокълнатите. — Обърна се отново към Съншайн. — Мислиш ли, че трябва да се преместим? Може би ако живеем над Ан Райе, ще можем да зърнем някой вампир или върколак.

Съншайн закачи щората.

— Ще бъда щастлива да видя дори някое зомби.

— О, да — съгласи се по-възрастната жена. — Знаеш ли, баща ти разказваше, че видял едно зомби край езерото малко преди да се оженим.

— Сигурно е било халюцинация заради пейота, мамо.

— О. Навярно си права.

Челюстта на Талон отново увисна, докато местеше погледа си между двете жени. Майка и дъщеря? Със сигурност не се държаха като майка и дъщеря, а и Старла не изглеждаше много по-стара от Съншайн. Но приликите в чертите им бяха неоспорими. Както и странностите.

О, да, явно в това семейство лудостта е наследствена.

Съншайн пусна щората на другия прозорец.

Загърнат плътно с одеялото, Талон пристъпи внимателно през стаята. Олекна му, като откри от другата страна на завесата един просторен, оскъдно обзаведен мансарден апартамент.

Отляво имаше още една редица от прозорци, с които Съншайн бе отделила малкото си ателие за рисуване. Но останалата част от апартамента беше божествено тъмна и лишена от всякаква слънчева светлина. Като придържаше одеялото към бедрата си, той се добра до телефона в кухнята.

— Е, Съншайн, когато е буден, съм съгласна с теб, че не представлява заплаха…

При този коментар Талон изви вежди. През целия си живот винаги е бил заплаха за някого! Та той беше Нощен ловец. Дори самото име всяваше ужас в съществата, които бяха по-лоши дори от дявола.

— … ще сляза до клуба и ще платя няколко сметки, после ще изпълня едни поръчки, преди да се заловя за работа.

— Добре, Старла. Ще се видим по-късно.

Трябваше да се измъкне от това място. На тези жени не само че им липсваше разум, но и явно бяха съвсем откачени.

Старла целуна Съншайн по бузите и си тръгна.

След като продължи да се оглежда още няколко минути, Талон видя телефонния кабел по стената и го проследи до старомодния телефон, скрит в едно кухненско чекмедже, заедно с много засъхнали четки за рисуване и туби с акрилни бои.

Извади телефонния апарат, боядисан в пъстри цветове, и го постави на барплота до розов буркан с формата на прасе, пълен с дребни оризови сладки, ухаещи на канела.

Вдигна слушалката и набра номера на Ник Гошей, който преди беше скуайър или помощник от човешката раса на Кириан Тракийски. Откакто преди няколко месеца Кириан се ожени за Аманда Деверо и престана да бъде Нощен ловец, Ник стана неофициален помощник на Талон, на непълен работен ден. Не че Талон се нуждаеше от помощник. Хората около него имаха отвратителния навик да умират, а Ник нямаше навика да си мълчи, което гарантираше, че един ден това момче ще бъде убито.

Все пак имаше моменти, когато един скуайър можеше да бъде много полезен. И настоящият определено бе един от тях.

Телефонът продължи да звъни, докато не се чу съобщение, че абонатът не може да бъде избран.

По дяволите. Това означаваше, че е по-добре отново да бъде убит, отколкото пак да звъни по телефона. Ако някой друг Нощен ловец някога научи за това, нямаше да доживее, за да чуе края на историята. Скуайърите полагаха клетва да пазят пълна тайна. Беше им забранено да разкриват каквито и да било смущаващи факти за Нощните ловци или нещо, което би могло да бъде заплаха за тях.

За нещастие други помощници на хората, които не бяха скуайъри, не полагаха такава клетва.

О, да, Ник Гошей ще бъде мъртъв, когато се добере до него.

Като се подготви психически за това, което предстоеше, той позвъни на Кириан Тракийски, който му отговори още след първото позвъняване.

— Талон? — заговори Кириан, веднага щом позна гласа му. — Обяд е, какво не е наред?

Талон стрелна поглед към Съншайн, която се беше отправила към кухнята, докато си тананикаше „Да прогониш магическия дракон“.

— Аз… хм… нужна ми е една услуга.

— Каквото кажеш.

— Искам да отидеш в жилището ми, да вземеш резервните ми ключове, друг мобилен телефон и малко пари.

— Да, добре. Да не си зарязал някъде мотора си?

— Да, на паркинга край „Джаксън Бруъри“, затова те моля да ми го докараш довечера.

— Добре, но къде да го докарам?

— Почакай. — Талон отдръпна телефона от ухото си. — Съншайн?

Тя се обърна към него.

— Къде, по дяволите, се намирам? — Съншайн чу смеха на Кириан, въпреки че телефонът беше на рамото на Талон.

— Нали знаеш нощния клуб „Рънингуолф“, онзи на „Сентрал Стрийт“?

Той кимна.

— Е, намираме се точно над него.

— Благодаря. — Талон продиктува адреса на Кириан.

— Талон, кълна се, че в някой ден хормоните ти ще те погубят.

Талон подмина без коментар забележката на Кириан. Двамата се познаваха повече от хиляда години и Талон никога досега не бе попадал в такъв капан. Кириан нямаше да повярва, когато му каже как се е озовал в този апартамент. По дяволите, дори самият той не можеше да повярва.

— Освен това трябва да ми донесеш някакви дрехи.

Мълчанието от другия край на линията беше оглушително.

О, да, Ник със сигурност ще бъде мъртъв, когато Талон се добере до него.

— Какво? — попита Кириан неуверено.

— Загубих дрехите си.

Кириан се изсмя. Яко.

— Млъкни, Кириан. Никак не е смешно.

— Ами оттук, където съм сега, звучи дяволски смешно.

Да, добре, само че оттам, където се намираше Талон, с увито около бедрата му розово одеяло, въобще не беше смешно.

— Добре — рече Кириан, вече по-сериозен. — Ще дойдем там, колкото можем по-скоро.

— Ще дойдете?

— Аз и Джулиън.

Талон отново се присви от неудобство. Един бивш Нощен ловец и един оракул. Велико. Просто велико. Те никога няма да го изоставят в беда, но с падането на нощта може със сигурност да се очаква, че някой от тях ще опише всичко това в сайта Dark-Hunter.com, за да му се подиграват всички.

— Добре — съгласи се Талон, като успя да укроти гнева си. — Скоро ще се видим.

— Знаеш ли — поде Съншайн, веднага щом той приключи разговора, — мога просто да изляза и да ти купя някакви дрехи. Дължа ги го.

Талон огледа апартамента. Имаше чувството, че тук е гръмнала бутилка от склонното към избухване лекарство пептобисмол за стомашни смущения или че наскоро тук е върлувала пакостливата котка с шапка от едноименния анимационен сериал. Навсякъде се виждаха само предмети, боядисани в розово. Но най-много го озадачиха разнебитените мебели на Съншайн и разнородните декорации. Тя явно беше бедна и гладуваща художничка и последното, което можеше да си позволи, бяха панталони за две хиляди долара. По-скоро земята щеше да спре да се върти и щеше да се разбие, преди Талон някога да облече дънки.

— Всичко е наред — увери я той. — Приятелите ми ще се погрижат за това.

Тя му подаде една чиния с кифлички и нещо, приличащо на трева.

— Какво е това?

— Закуска… или по-скоро обяд. — Но той не взе чинията и тя побърза да добави: — Трябва да ядеш. Това ще ти дойде добре. Кифлички с трици и червени боровинки, с ленено семе и кълнове от люцерна.

В тази чиния за него нямаше нищо, което да наподобява храна. Особено за мъж, роден и отгледан за вожд на келтски клан.

„Добре, Талон, можеш да се справиш с това.“

— А имаш ли някакво кафе?

— Уф! Не, то ще те убие. Но имам билкови чайове.

— Билкови чайове? Това не става за пиене, защото е като слама.

— Ооо, явно господин Капризен е станал със задника нагоре.

Никое човешко същество досега не си бе позволявало да се държи толкова безцеремонно с него. Дори и Ник се отнасяше по-добре с него. Чувствайки се напълно объркан, Талон се отказа да се разправя с нея.

— Добре. Къде е банята ти?

Точно тогава му хрумна една мисъл: „Моля те, кажи само, че имаш баня тук вътре, а не отзад на паркинга.“

Тя му посочи към един тъмен ъгъл.

— Ей там е.

Това бе друг ъгъл, отделен с още една висяща завеса. Супер, нали?

А той наивно си въобразяваше, че Средновековието отдавна е минало.

О, само не и онези мили спомени… не.

Талон пристъпи към ъгъла и тъкмо дръпна завесата и пусна одеялото на пода, когато Съншайн се присъедини към него, понесла в ръка розова кърпа и кесия за търкане, но се закова на място, когато го видя, застанал там чисто гол.

Остави кърпата на умивалника и го заобиколи, докато го оглеждаше от горе до долу.

— Ти просто си съвършен като мъж, знаеш ли това?

Щеше да се почувства поласкан, ако тя не го оглеждаше преценяващо като някой, който си избира кола. В думите й нямаше страст. Говореше съвсем непринудено, както майка й преди малко.

Младата жена прокара топлата си, гладка длан по гърба му, точно върху татуировката му.

— Този, който ти е направил тази татуировка, е бил много талантлив художник.

Тръпки го полазиха, когато ръката й се плъзна надолу от гърба му към бедрото му.

— Направи я чичо ми — призна й той, преди да успее да се спре. На никого от векове не бе говорил за чичо си.

— Наистина ли? Леле! — Тя плъзна ръка по раменете му, до традиционната за нощните ловци татуировка — лък и стрела, на дясната му лопатка. — А това откъде е?

Талон отмести ръката й. Това бе символ, който никога нямаше да обсъжда с непосветени.

— Нищо особено.

Точно тогава погледът й се прикова върху възбудения му член. Лицето й порозовя като кърпата.

— Извинявай — промълви тя забързано. — Имам навика да не се замислям, преди да направя нещо.

— Вече го забелязах. — Но много повече го смути това, че тя не откъсваше поглед от слабините му. Вече трябваше да се е загледала някъде другаде.

— Ти наистина си голям мъж.

За пръв път от хиляда години той усети как лицето му пламва. Сграбчи кърпата и побърза да се загърне с нея.

Едва тогава тя отклони очи.

— Тук някъде има самобръсначка.

Тя се отпусна на колене, като така му осигури възможност да огледа добре дупето й, докато ровеше в розовото шкафче до умивалника. Докато търсеше самобръсначката, бедрата й се движеха предизвикателно, с което още повече го възбуди.

Той стисна зъби. Тази жена притежаваше най-сексапилното дупе, което някога бе виждал. Толкова съблазнително, че слабините му пламнаха, особено след като си представи как надига полупрозрачната й пола и прониква дълбоко в нея. Или как го плъзга навътре и навън в най-горещото й място, докато и двамата не свършат, изпотени и изтощени.

О, да, тя определено беше жена, която можеше да задоволи един мъж. Той винаги си е падал по жени с такива пищни форми и…

Тя се обърна към него, с розова самобръсначка и четка за зъби в ръка.

Талон изкриви устни при мисълта, че трябва да използва такива момичешки вещи.

— Имаш ли нещо, което да не е розово?

— Ако предпочиташ, имам и пурпурна самобръсначка.

— Моля те, дай ми я.

Тя измъкна една в още по-наситен розов цвят.

— Тази не е пурпурна — възрази Талон. — И тя е розова.

Домакинята му завъртя очи към него.

— Ами, само това имам, освен ако не искаш скалпела ми за моделиране „Екс-Акто“.

Безкрайно изкушен, той взе самобръсначката от ръцете й.

Съншайн не помръдна, докато той не влезе във ваната с крака, оформени като лъвски лапи и спусна завесата около ваната. Чак тогава си позволи да ухапе кокалчетата на пръстите си при страхотната гледка на голото му дупе.

Този мъж беше горещ. Изгарящ. И тя се разтапяше всеки път, когато заговореше с този дивно екзотичен акцент. Звучеше й като някаква уникална комбинация от английски и шотландски.

Помаха с ръка, за да охлади лицето си, заповяда си да излезе от банята и се запъти към кухнята. Но умираше от желание да смъкне дрехите си, да се пъхне под душа зад него и да сапунисва и възбужда, да сапунисва и възбужда онова секси, високо, стройно мъжко тяло, докато не започне да я моли за милост.

Да усети цялата онази еластична, но стегната кожа под ръцете й… Рай. Истински рай.

А той дори не се вбеси заради панталоните си! Още не можеше да повярва колко добре прие всичко. Един обикновен мъж досега щеше да й се разкрещи, а тя вече да го бе изгонила от дома си.

Но той просто бе вдигнал рамене. О, това наистина беше готино.

Сега, като се замисли, Съншайн установи, че той не демонстрира много чувства. Беше като олицетворение на търпението, което за нея беше много приятна промяна.

— Хей, Стив? — извика му тя.

— Името ми не е Стив — обади се той от душа. — Казвам се Талон.

— Талон чий?

— Просто Талон.

Тя се усмихна. Талон. Името му подхождаше^[1].

— Какво искаш? — извика той.

— Какво?

— Извика ми, все едно искаш да ме питаш нещо. Какво ти трябва?

Съншайн прехапа устни, докато се опитваше да си спомни. Уф.

— Забравих.

Тя наистина го чу как се разсмя. Брей. Това беше жестоко. Досега повечето й познати мъже щяха да се разбеснеят.

Следващите пет минути Съншайн посвети на опитите да си намери скицника. Оказа се, че го беше пъхнала в хладилника. Отново. Седна на стола до барплота, където всеки ден закусваше, и започна да скицира най-новата си находка.

Талон.

Отдели доста време, за да нарисува изсеченото му лице, както и загадъчните му татуировки. Никога не бе виждала мъж с по-съвършени пропорции. Неусетно се увлече в щрихите си. Потъна изцяло в мислите си за него, като остави творческото й въображение да се развихри, докато скицираше всичко, което бе намерила за толкова очароващо в мъжа под душа й.

Преди да осъзнае колко време бе изтекло, той спря душа и излезе иззад завесата, увил стройните си бедра с влажна кърпа.

„Ох, майчице.“

На Съншайн отново й се прииска да се ухапе по ръката, за да потисне желанието си. С изключение на двете тънки плитки, поклащащи се с всяко негово помръдване, златисторусата му коса бе плътно пригладена назад. В пронизващите му черни очи проблясваше интелигентност и мистериозна сила. Никога не бе виждала толкова тъмни очи, особено у русокос мъж.

Той притежаваше толкова властно и завладяващо присъствие, че дъхът й секваше само като го погледнеше. Сякаш въздухът около него се насищаше с енергия и сила. Умираше от желание да улови и запечата всичко това в рисунките си.

Но никой не можеше да пресъздаде или имитира една толкова наситена аура. Имаше нещо в него, което можеше да се долови само в плът и кръв.

С всяка стъпка, с която приближаваше към нея, сърцето й забиваше все по-силно. Този мъж беше зашеметяващо мъжествен. Направо невероятен.

Енергичността му, неподправеният му животински магнетизъм… възпламеняваха кръвта й.

Изглеждаше красив още снощи в леглото й, но буден и изправен в цял ръст направо си беше опустошител на женските сърца.

— Знаеш ли, Талон — заговори го тя, докато погледът й проследяваше очертанията на съвършените му мускули. — На теб всички кърпи ти стоят добре. Ако излезеш навън само с кърпа около бедрата, можеш да сложиш началото на нова мода, която ще влуди публиката.

Краищата на устните му се извиха в развеселена усмивка.

— Винаги ли говориш това, което ти хрумне?

— В повечето случаи. Е, имам и някои мисли, които си ги пазя за себе си. Но съм свикнала да не се тревожа и да си казвам всичко открито, само че заради това веднъж моята съквартирантка в колежа повика психиатрите. Знаеш ли, те наистина носят бели престилки.

Талон повдигна вежди, поразен от искреността, която долавяше в нея. Всичко тук беше неподправено. Несъмнено тази жена беше ексцентрична, но съвсем не беше сбъркана.

Е, може би не чак дотам.

Тя се пресегна към недокосната му закуска и взе това, което преди малко му сервира с названието „кифличка“, но от него изпопадаха такива ситни лъскави трохи, че той дори не се опита да определи какво бе това.

— Още не си изял кифличката си.

Да бе, как не. Все още не си бе изял и ботушите, а по-скоро щеше да си устрои пиршество с тях, отколкото да вкуси от това, което тя държеше в ръката си.

— Не съм гладен.

Или поне не за храна.

Тя остави кифличката на барплота и той можеше да се закълне, че изтрополи. Смръщила вежди, младата жена протегна ръка и докосна торквата на врата му. Пръстите й нежно погалиха кожата му, от което тръпки пробягаха по тялото му.

— Толкова е красива. Винаги съм искала да имам такава торква на врата си, но така и не успях да намеря някоя, която да ми подхожда. — Съншайн плъзна палеца си по главата на десния дракон. — Ти от Шотландия ли си?

— Не точно — рече той, докато я гледаше как тя изучава торквата, която той бе получил като подарък от леля си в деня на сватбата си. Същото украшение тя бе подарила и на Ниния. Талон не знаеше защо още я носеше, освен че щеше да бъде още по-болезнено, ако я свали от врата си. По някакъв странен начин за него това би означавало отново да изгуби Ниния.

Против волята му, в спомените си Талон отново възкреси момента, когато Ниния бе поставила торквата около врата му. Усмивката й беше ослепителна, а лицето й — преливащо от любов, когато го целуна по устните.

О, богове, колко му липсваше тя. Дори и след толкова много векове. Имаше мигове, когато можеше да се закълне, че още усеща топлото ухание на косата й. Че усеща докосването й. Както някой инвалид с отдавна отрязан крайник може още много години да страда от странен сърбеж и да се кълне, че усеща крайника си.

Имаше нещо в Съншайн, което му напомняше за жена му. И това не беше единствено фактът, че и двете притежаваха способността да го влудяват.

Съншайн бе странно пленителна. И също като него възприемаше всичко на друго ниво, включително и това, което оставаше скрито за другите.

Мисълта й прескачаше от една тема на друга като проблясъци на мълнии, което бе както много интригуващо, така и доста смущаващо. Ниния бе единствената друга личност с такива способности от всички, които някога бе срещал.

Когато още бе простосмъртен, той често се беше обърквал от уникалната логика на Ниния.

— Знаеш ли — заговори Съншайн, — че доста често казваш „не точно“. Не си точно вампир. Не си точно от Шотландия и си алергичен към слънчева светлина. Какво друго?

— Мразя кифлички с трици и трева.

При тези негови думи тя прихна в дълбок, гърлен смях, който му подейства като топла прегръдка. Гледаше я очаровано, докато тя бършеше с един изпоцапан парцал петната от въглен от дългите си елегантни пръсти.

— И кога ще дойдат тук твоите приятели?

— Най-рано след два часа. Живея извън града.

Съншайн се загледа в кърпата около бедрата му. Ако продължаваше да го изпива така с поглед, не се знаеше какво можеше да се случи.

Всъщност вече се бе случило, което означаваше, че тя наистина трябваше да му осигури някакви дрехи… и то бързо.

Той пое дълбоко дъх, при което още по-силно изпъкнаха твърдите му, идеално очертани мускули.

О, да, тя трябваше да се постарае да прикрие това изкушение.

— Слушай какво ще ти кажа, господин Талон, лишен от фамилно име. Защо да не отида да ти взема нещо, което да облечеш, докато чакаш приятелите ти да пристигнат?

„Защото не искам да излизаш.“ Талон примигна при тази странна, нетипична за него мисъл.

Откъде се бе взела?

Имаше нещо покоряващо в тази жена. Нещо завладяващо и в същото време уязвимо. Разбираше, че тя иска по някакъв начин да изкупи вината си заради това, което му бе причинила, макар да не можеше да си обясни защо. Особено след като тя му бе спасила живота.

Ако тя не го бе измъкнала от улицата, сега щеше да е мъртъв. Едно изсъхнало петно върху тротоара.

— Знаеш, че не си длъжна.

— Зная. Но настоявам. Поне това мога да направя, след като съсипах панталоните ти.

Талон погледна приятното й, покоряващо лице, обрамчено от права, черна коса и остана възхитен от извивките на устните й. Както и от начина, по който запазваха следата от усмивката й, дори когато бе отпусната и спокойна. Самото й име Съншайн^[2] говореше много за това каква личност бе тя. Щастлива, топла.

Беше напълно неустоима и така силно му се искаше да я вкуси, че не бе сигурен защо още не бе пристъпил към действие.

Трябваше да я вкуси. Да я почувства.

Съншайн също го гледаше, докато той изучаваше устните й. В очите му, черни като обсидиан, пламтеше огън, способен да разтопи ледник. Още не я бе докоснал, но тя можеше да се закълне, че усеща излъчваните от него топлина и страстно желание.

Самият въздух около него като че ли бе зареден със сексуалност. Направо свистеше от еротика и копнеж. Никога през живота си не се бе чувствала по този начин.

Талон излъчваше нечовешки силно сексуално привличане. Привличаше я така, както не я бе привличал никой друг мъж досега.

Той присви очи, наведе глава и превзе устните й с майсторска целувка, от която главата й буквално се завъртя. А тялото й омекна.

Тя простена, усетила вкуса на устните му върху своите, докато езикът му нахлуваше страстно в устата й. Със силните си ръце мигом я притегли от столчето до барплота в прегръдката си, а пръстите му се плъзнаха по гърба й и се вкопчиха в плата на роклята й.

Първичният му мъжки аромат я обгърна и усети как мускулите му се стегнаха около нея. Мъжката му сила беше повече, отколкото тя можеше да си представи. Той бе първичен мъж, който знаеше какво да направи с едно женско тяло. Съншайн усещаше това по майсторските му целувки, по начина, по който я докосваше — той просто знаеше къде и как да я погали.

С тяло, пламтящо от желание, тя впи нокти в голите му рамене щом усети коравата му мъжественост да се притиска към корема й. Никога не бе изпитвала нещо подобно. Все едно той бе подивял от глад за нея.

Само за нея.

Когато Талон най-после се отдръпна, тя осъзна, че той бе поел цялата й тежест, без въобще да напряга мускулите си. Господи, този мъж наистина беше силен.

Той погали подутите й от целувките устни с палеца си. Очите му я гледаха толкова топло и нежно, че тя отново остана без дъх, прималяла дори повече отколкото от целувката.

— Талията ми е седемдесет и три сантиметра, а дължината на панталоните трябва да е метър и двайсет.

— Ъхъ — произнесе тя задъхано, като едва чу думите му. И се притисна към него за още една целувка.

Обожанието, което се четеше в замъглените й очи, раздвижи непознато чувство в гърдите му.

— Целуни ме отново — прошепна тя, само миг преди да впие устните си в неговите.

Талон обхвана главата й с дланите си, докато вкусваше устните й, като внимаваше да не допусне случаен допир на езика й до кучешките му зъби и така тя да узнае истината за него. Но му беше много трудно да се отдръпне, тъй като вкусът й едва не го подлудяваше. Уханието й на пачули и терпентин го опияняваше и вече едва се сдържаше да не вдигне полата й и да плъзне ръце по чувствените й, съблазнителни бедра…

Езикът й достигна опасно близо до кучешките му зъби. Той се отдръпна леко и отслаби прегръдката си. Все пак останаха почти плътно прегърнати, но не чак толкова, колкото му се искаше. Сведе очи към тялото й, ясно очертано под дрехите. Фигурата й беше пищна, не беше нито дребна, нито хилава. И бе надарена с едри, сочни гърди — нещо, по което винаги си бе падал.

Талон стисна зъби, борейки се с непреодолимото желание да ги обхване с ръцете си и да ги вкуси с устните си. С езика си.

Но по-добре бе да се сдържа, кучешките му зъби…

— Добре — изрече тя със странен, писклив глас. — Беше толкова хубаво. — Плесна с ръце и отстъпи крачка назад. Остана така, докато погледът й не се прикова върху кърпата, закриваща слабините му. Тъмнокафявите й очи отново просветнаха. — Дрехи. Нуждаеш се от дрехи, преди да съм направила нещо, за което после може да не съжалявам. Пак те питам, Стив, какъв размер носиш?

— Талон.

Талон. Размер. Дрехи. Да те покрием.

Талон се усмихна, докато я наблюдаваше как отчаяно се опитва да си събере ума, като в същото време погледът й не спираше да се плъзга по него с непреодолимо желание.

Харесваше му тази жена. Въпреки странностите й, у нея имаше нещо толкова свежо и чисто.

— Отивам да купя дрехи на Талон. — Тя излезе, но се върна само след няколко секунди. — Ключовете — рече, като се насочи към розовата кутия, оставена върху кухненския плот. — Трябват ми ключовете за колата. — Излезе, но много скоро отново се върна. — Чантата. Пари за дрехи.

Талон прокара ръка през мократа си коса, когато тя излезе за пореден път и се запита дали не е забравила още нещо.

Оказа се, че беше.

— Обувките — обясни тя, след като се върна. — Трябва да пося обувки, за да не ми измръзнат краката докато пазарувам. — Плъзна ходилата си в чифт пантофи, оставени до вратата.

— Ами палто? — попита я Талон, като видя, че тя отново се кани да излезе. — Зима е.

— През зимата е добре да имаш палто — съгласи се Съншайн и отиде до закачалката до вратата, за която той предположи, че е дрешникът й. Свали едно старо кафяво палто, което изобщо не пасваше на стила й. — Скоро ще се върна.

— Почакай.

Тя се спря и го погледна. Талон сви устни, прекоси стаята и оправи неправилно закопчаните копчета на палтото й.

— Благодаря — кимна му тя и го дари с усмивка, която причини странни неща в стомаха и слабините му.

Талон успя само да кимне смутено, още повече че искаше единствено да я грабне на ръце, да я отнесе в леглото и да я люби до края на този следобед.

— Скоро ще се върна — обеща му тя и излезе.

След като тя тръгна, той най-после си позволи да се усмихне широко. Съншайн определено беше по-различна от всички други жени.

Нещо в нея му напомняше за топъл пролетен ден след сурова зима. Толкова отдавна никой не го бе докосвал като Съншайн. Толкова отдавна друга личност не бе обсебвала мислите му.

— Ти я харесваш.

Талон извърна глава през рамо към привидението, което проблясваше зад гърба му.

— Интересна е — отвърна той на Киара.

Киара пристъпи напред и застана до него. Бледите й страни бяха покрити с призрачна руменина, докато блещукаше между това измерение и другото. Още преди много векове тя трябваше да премине напълно към вечния си покой или да се прероди, но не искаше да го оставя сам. И макар да беше ужасно егоистично, Талон й бе благодарен за компанията. Особено през онези дни, когато не можеше чрез модерните технологии да се свързва със събратята си Нощни ловци.

В онзи период от миналото самотата му беше дяволски мъчителна. Прекарваше дните си в пълно единение, без да смее да допусне което и да е човешко същество до себе си заради страха от проклятието. Никога с никого не посмя да се сближи.

Единствената утеха, която му бе позволена, бяха редките посещения на сестра му.

Но всеки път, когато погледнеше Киара, той си спомняше с болезнена яснота как я бе предал. Трябваше да я спаси в деня, в който тя загина. Ако не беше такъв глупак, тя щеше да живее живота, който заслужаваше. Живот, запълнен със съпруг и деца.

Но вместо това тя бе пожертвана, защото той бе глупав, арогантен задник.

Първият път, когато тя се появи при него след смъртта им, той остана потресен. От нейна страна нямаше обвинения, нито омраза, макар да ги заслужаваше. Показа му само състраданието и любовта си.

Обещах ти никога да не те оставям сам, brathair^[3]. И няма да го направя. Винаги ще бъда тук заради теб.

През вековете нейното присъствие бе единственото, което го крепеше и му помагаше да съществува. Приятелството й и любовта й винаги бяха означавали много за него.

С нежен сестрински жест Киара погали белега по дясното му бедро. Той не го усети като истинско докосване, но от жеста кожата му изтръпна.

— Вече не те притеснява, нали?

— Не. Добре съм.

— Спиир — продължи тя, като го нарече с келтското му име. — Нали знаеш, че трябва да си честен с мен, brathair.

Той се пресегна, за да отметне от бузата й една руса къдрица, но тутакси си припомни, че не можеше да я докосне. Затвори очи, докато си спомняше миналото. Техният клан я бе убил само няколко дни, преди да навърши шестнайсет години.

Тя ще е нашата жертва пред боговете и те ще ни простят за греховете на нашия вожд…

Обзет от непосилна мъка и чувство за вина, Талон безпомощно стисна зъби. Той бе виновен за смъртта й. Все едно той бе държал ножа, от който тя бе загинала. Но побърза да пропъди тези мисли, за да намери спасение в безчувствеността, от която се нуждаеше, за да продължи да съществува.

„Аз вече не съм човек и нямам минало.“ Една от любимите фрази на Ахерон прониза съзнанието му и му позволи да погасне всичко останало.

Имаше само настояще и бъдеще. Животът му като човек бе останал зад гърба му, той беше Нощен ловец, чието предназначение бе само да търси и унищожава злото, което преследваше човешките същества, които нямаха представа какво се спотайва и ги дебне в мрака.

— Кракът ми — за разлика от сърцето му — ме боли малко.

Тя поклати глава.

— Това място не е безопасно за теб, Спиир. Светлината е прекалено силна. Не ми се иска да оставаш тук.

— Зная. Ще си тръгна веднага, щом мога.

— Много добре. Тогава си тръгвам и ще дойда отново, когато имаш нужда от мен.

Фигурата й избледня и тя го остави сам. Отново.

Погледът на Талон попадна върху барплота, до който преди малко Съншайн бе седяла. Намръщи се, когато видя скицата, върху която бе работила.

Взе рисунката. Остана впечатлен от това, колко добре бе уловила приликата с него. Тази жена беше блестящ художник. Умееше да пресъздава емоциите чрез най-прости линии. Никога не бе виждал подобно майсторство.

За съжаление не можеше да остави тук тази скица.

Скъса листа и използва силите си, за да го изгори. На Нощните ловци бе забранено да позволяват техните лица да бъдат показвани под каквато и да било форма. Никой не се нуждаеше от доказателство за тяхното безсмъртие. Подобни свидетелства само щяха да предизвикат въпроси и нежелани от никого усложнения.

Само се надяваше Съншайн да не го нарисува отново, след като си тръгнеше.

Талон огледа апартамента и забеляза, че цялото помещение е запълнено с нейни рисунки, както в рамки, така и без. Подът, дългата маса за рисуване и двата триножника бяха покрити с наполовина довършени рисунки.

Прекоси помещението и се зае да ги огледа по-отблизо. Докато ги съзерцаваше, изгуби представа за времето, а сетне откри още картини, облегнати на стената в спалнята й. Очевидно Съншайн предпочиташе ярките цветове, а щрихите й върху платната бяха леки и нежни, като самата художничка.

Но най-много го очарова нейната керамика. Творбите й бяха невъобразима смесица от багри, като дизайнът им съвсем не беше модерен. Явно бе изучавала старателно гръцката и келтската керамика, за да изработи толкова автентични копия. Беше забележително колко близко до оригиналите изглеждаше всичко нарисувано от нея. Ако не знаеше, можеше да се закълне, че Ловец шейпшифтър ги е донесъл от миналото.

На вратата се почука и той върна обратно върху рафта купата, която разглеждаше. Отиде до входната врата, отвори я и видя застаналите отвън Кириан и Джулиън. И двамата зяпнаха смаяно, като го видяха стоящ почти гол в апартамента.

Талон веднага им тръшна вратата под носа.

Кириан се изсмя шумно, а Талон се сгърчи от унижение.

— Хайде, Тали! — подвикна му Кириан закачливо отвън. — Не си ли искаш дрехите, ключовете? О, почакай, какво ще кажеш за малко достолепие?

Талон отвори вратата, сграбчи Кириан за ризата и го вмъкна вътре.

— Такъв си задник.

Кириан се засмя още по-силно, а Джулиън Алекзандър влезе вътре.

Като видя изражението му, Талон си каза, че и Джулиън е готов да се разсмее, но успя да се сдържи да не прихне, заради което Талон му беше благодарен.

Кириан не беше толкова деликатен.

— Имаш хубави колене, приятел, но за косматите си крака можеш да използваш косачка за трева на компанията „Бъш Хог“.

— Млъквай! — скастри го Талон, грабна торбата с дрехите си от ръката на Кириан и измъкна от нея кожените си панталони. — Искам да ти благодаря, Джулиън, че си по-зрял и не се смееш за моя сметка.

Джулиън кимна, бръкнал с ръце в джобовете.

— Е, тъй като съм бил на твое място, напълно те разбирам и ги съчувствам. Разбира се, в моя защита мога само да изтъкна, че поне кърпата ми беше тъмнозелена, а не яркорозова.

Двамата му приятели избухнаха в смях, докато Талон само простена обидено.

Кириан повдигна леко края на кърпата, изпълняваща ролята на набедреник.

— Какво е това? Дантела?

— Не — поправи го Джулиън. — Мисля, че се нарича мильо.

Талон им се озъби с острите си кучешки зъби.

— По-добре ще е вие, човешки създания, да внимавате, иначе мога да реша да си похапна от вас.

— Хм, получовешко създание — напомни му Джулиън. — Само опитай и така ще ти запари, че адът ще ти се стори рай.

Талон само изръмжа и побърза да замени кърпата с панталоните си.

— И така — поде Кириан, — конкуренция на Рейвин ли ще правиш? Трябва ли да предупредя Ник да ти доставя дрехи всяка сутрин?

Талон завъртя очи при споменаването на убиеца Катагария. Рейвин беше Ловец шейпшифтър, който често можеше да бъде видян чисто гол след изгрева на слънцето.

— Не, беше еднократен инцидент. — Надявам се, помисли си Талон. — Като заговорихме за Ник, къде е той? Опитах се да се свържа с него по телефона заради тази тъпотия.

— Той е на училище.

— Да, добре, но нали получава заплата като помощник на Нощен ловец, така че му кажи да си държи телефона включен.

— Ооо! — възкликна Кириан. — Винаги ли си толкова раздразнителен, когато демонстрираш ексхибиционистките си наклонности?

Талон тъкмо обличаше черната си тениска и не му обърна внимание.