Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (21)

19

Аманда Деверо Хънтър се събуди в седем и половина сутринта. Погледна разсеяно към часовника и затвори очи, сетне се разсъни внезапно, когато осъзна колко е часът. Беше седем и половина сутринта, а нейното бебе, съкровището й Мариса, не я бе събудило за храненето си в пет. Не съвсем паникьосана, но определено загрижена за бебчето си, младата майка стана и отиде в детската, свързана с междинна врата със спалнята.

Когато наближи люлката, сърцето й спря да бие.

Беше празна.

Тъй като беше само на три седмици, нямаше никаква вероятност Мариса да е станала и да е излязла.

О, господи, беше Дезидерий! Той се бе върнал, за да ги унищожи!

При мисълта ужасът я сграбчи в желязната си хватка. Откакто двамата с Кириан победиха чудовището, тя постоянно сънуваше кошмари как то се завръща от мъртвите, за да им отмъсти.

— Кириан! — Тя се върна тичешком при леглото и събуди съпруга си.

— Какво има? — промърмори сърдито той.

— Мариса. Няма я.

Кириан седна в леглото, вече напълно разсънен.

— Как така я няма?

— Не е в люлката си. Не зная къде е.

Той скочи от леглото и грабна панталоните си от пода. Без да чака Кириан, Аманда обиколи тичешком горния етаж с разтуптяно сърце. Къде би могло да е бебето й? Мисълта да изгуби детето си бе най-ужасният й кошмар.

Хукна надолу по стълбите, за да провери дали входната врата е отключена. Дали някой не е дошъл и не я е отмъкнал.

Аманда прекрачи прага на дневната и тутакси застина. Потресена до дъното на душата си, тя се втренчи в най-невероятната гледка, разкривала се някога пред погледа й.

Ахерон лежеше върху кожения диван, а Мариса се бе сгушила доволно върху мускулестите му гърди, точно под брадичката му. Върху масичката за кафе се виждаше пакет с памперси и празно шише с биберон.

Наред с огромното изумление я заля вълна на облекчение.

Когато преди малко повече от година се срещна за пръв път с Ахерон, той беше най-ужасяващото същество, което бе виждала. Притежаваше невероятни сили и изглеждаше толкова противоречив, че тя не се съмняваше, че би могъл да изпрати всички тях в забвение. А ето че сега лежеше тук, сгушил нежно малката й дъщеря в огромните си ръце.

— Има ли нещо… — Гласът на Кириан секна, като ги видя.

Аманда го стрелна с поглед през рамо.

— Не знаех, че Аш харесва бебета.

— Нито пък аз. Заради явното му неудобство от присъствието на Мариса в къщата, просто предположих, че не ги понася.

Кириан беше прав. Аш избягваше всячески да бъде близо до Мариса. Всеки път щом тя се разплачеше, той потръпваше и бързо си тръгваше. На Аманда никога не би й хрумнало, че би могъл да се грижи за дъщеря й.

Тя прекоси стаята и протегна ръце към бебето.

Аш се събуди с толкова диво и свирепо изражение, че младата майка едва успя да сподави вика си. После примигна, като видя Кириан и съпругата му.

— Съжалявам — промърмори Аш. — Не включих, че сте вие.

— Просто исках да я взема.

Той сведе поглед към Мариса, която продължаваше да спи спокойно, сгушила се в ръцете му.

— О, явно съм заспал, докато съм я вдигнал, за да се оригне.

Подаде я на Аманда и начина, по който го стори, бе твърде красноречив. Ахерон притежаваше опит, свидетелстващ, че неведнъж е държал бебета.

— Надявам се, че не съм ви изплашил — рече той извинително. — Когато дойдох, тя плачеше и аз се качих горе, за да се уверя, че е добре. — Изглеждаше странно пребледнял, сякаш мисълта, че едно бебе плаче, беше болезнена за него. — Тъй като и двамата спяхте, а аз бях буден, реших, че мога да ви отменя.

Аманда се наведе и го целуна по бузата.

— Ти си добър човек, Аш. Благодаря.

По лицето му премина болезнена сянка, докато се отдръпваше от нея. Стана от дивана и взе раницата си, която бе оставил на пода.

— Ще се кача да си легна.

Кириан го спря, когато Аш се запъти към коридора.

— Добре ли си, Ахерон? Изглеждаш ми някак разстроен.

Аш се засмя.

— Някога да съм бил разстроен?

— Добре казано.

Той потупа Кириан по рамото.

— Просто съм уморен.

— Да, чудех се къде си прекарал вчерашния ден. Така и не се прибра, за да поспиш.

— Трябваше да се погрижа за нещо. Нещо, което не можеше да чака.

Аманда въздъхна.

— Знаеш ли, Аш, някой ден може би трябва да се научиш да споделяш.

— Лека нощ, Аманда — пожела й Аш, кимна на Кириан и се запъти към стълбите.

Аманда пристъпи към съпруга си, когато Аш се скри от погледа им.

— Не мога да повярвам, че го познаваш от две хиляди и сто години, а знаеш толкова малко за него, че дори не можеш да ми кажеш какъв е истинският цвят на косата му.

Той сви рамене.

— Аш е толкова потаен и сдържан, че се съмнявам, че някой някога ще узнае за него нещо повече от името му.

 

 

На сутринта Съншайн остана да се излежава в леглото си, припомняйки си дълбокото и равномерно дишане на Талон, докато спи. Спомняше си начина, по който коляното му се сгушваше между бедрата й, а дясната му ръка бе положена собственически върху гърдите й, докато лявата бе заровена в косата й.

Колко много й липсваше.

Сетне мислите й се насочиха към миналото. Надалеч, към другия й живот…

„Не отивай, Спиир. Има нещо прокълнато в това. Зная го.“ Ядосан, той се изтръгна от обятията й.

— Те убиха чичо ми, Ниния. Посякоха го пред очите ми. Няма да намеря покой, докато не отмъстя за смъртта му.

Като Ниния тя твърде много се боеше да не го изгуби, за да настоява. Винаги за всичко му се бе подчинявала. Той беше неин съпруг. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че той щеше да отприщи лавина от събития, от които няма връщане назад.

И беше права.

Също както знаеше, че тази нощ, незнайно как, всичко щеше да се уреди по един или друг начин.

Ами ако загубеше Талон?

Не можеше да понесе мисълта, както не можеше да си представи, че ще живее без него.

Огледа апартамента си, всички познати вещи. От деня, в който се разведе с Джери, се посвети единствено на кариерата и изкуството си. Сега, останала сама сред своя свят, вече нищо не й се струваше толкова важно.

Изкуството й не я прегръщаше през нощта. Не предизвикваше смеха й, нито я прелъстяваше. Не караше тялото й да изгаря от желание, нито да тръпне в екстаз. Не то цапардоса Джери по носа, задето се бе изявил като пълен негодник.

Само Талон го правеше.

Само Талон можеше да го направи.

Погледът й се спря върху „Снупи“ диспенсера, а очите й се наляха със сълзи.

Ако само знаеше как да го задържи.

 

 

Зарек седеше в притъмнелия ъгъл на дневната, заслушан в пробуждащия се град навън. Трябваше да спи, да си почива и да се готви за наближаващата нощ, ала изглежда не можеше да намери покоя, от който се нуждаеше.

Телефонът му иззвъня. Вдигна и чу гласа на Дионисий.

— Готов ли си за тази нощ?

Преди да отговори, Зарек отпи от чашата с водка.

— Винаги съм готов за лоши дела.

— Добре. След като Талон вече е нащрек за Стикс, са нужни малко повече приготовления за тази нощ. Искам да отдалечиш Съншайн от келта и да ми я доведеш. Момичето трябва да бъде в склада в единайсет и половина. А сега си почини и бъди готов да убиеш Талон и Валерий.

Това можеше да направи без проблем.

— Ами Ахерон?

— Остави го на нас.

Връзката прекъсна.

Зарек захвърли мобилния си и отново насочи вниманието си към водката. Вече бе пресушил три четвърти от бутилката. Жалко, че Нощните ловци не можеха да се напиват. Единствено човешката кръв можеше да им достави истинско удоволствие.

Зарек затвори очи и си припомни жената, която бе вкусил миналата нощ. Тя наистина бе пълна със страст. Смях. Дори любов. И за кратко той бе изпитал нещо друго, освен болката, която го обгръщаше.

Подпря глава върху стената и довърши водката, оставяйки изгарящата течност да се плъзне по гладкото му гърло. И докато седеше там, самотен, той не можеше да не се запита какъв ли щеше да бъде вкусът на Съншайн…

Талон се събуди сам от миризмата на терпентин върху чаршафите. Трябваше да ги изпере, ала не можеше да понесе мисълта, че ще изгуби и тази последна частица от нея. Искаше своята Съншайн. Нуждаеше се от нея.

Ала тя бе завинаги изгубена за него.

Той въздъхна, стана, взе си душ и се облече, готов да поеме към града. Тази вечер всичко щеше да се реши.

Щом слънцето залезе, подкара мотора си към „Убежището“, където Аш му бе казал, че трябва да се види с останалите. Вместо да се срещне с тях в самия бар, той отиде до вратата на съседната сграда, която също бе собственост на мечешкия клан.

Свързана с бара с една врата в кухнята, която винаги беше заключена, другата сграда бе мястото, където живееха мечките и вълците. Къщата бе оборудвана с импровизирана болница, в която работеха лекар и ветеринар. „Убежището“ бе нещо повече от бар. То беше безопасен оазис за всеки Нощен ловец или Ловец шейпшифтър, който се нуждаеше от помощ.

Когато Талон бе въведен в гостната на семейство Пелтие, близнаците Пелтие вече бяха разпратени да патрулират из тълпата, честваща Марди Гра, и да я пазят от деймони.

Джулиън и Кириан бяха заключени в килиите на горния етаж, където Мама Ло Пелтие щеше да ги охранява до сутринта. Дори от гостната Талон ги чуваше как заплашват да убият Валерий, който стоеше до камината, изкривил лице в презрителна гримаса.

Ник се бе разположил в дълбокото, меко кресло и хрупаше чипс, а Ерик Сейнт Джеймс седеше на дивана и се взираше в пространството.

Почти трийсетгодишен, Ерик изглеждаше доста по-млад. Имаше дълга черна коса и беше поредният член на готическата общност. Беше се присъединил към комуната им като второ поколение скуайър, но предпочиташе дорийски статус, което означаваше, че не беше на служба при конкретен ловец. Служеше на всеки, който се нуждаеше от него.

— Ахерон, по-добре да ме пуснеш! — изрева от горния етаж Кириан. — Чуваш ли ме?

— Изглежда май съм пропуснал купона — рече Талон на Аш, който стоеше с гръб до отсрещната стена.

— И представа си нямаш. Реших, че е най-добре да държа Кириан и Джулиън заключени до сутринта. Вече се обадих на Аманда и Грейс, за да не се тревожат за тях.

— Наистина бих искал да ги пуснеш — заяви Валерий на Ахерон.

Аш не го удостои с отговор. Вместо това се втренчи в Талон.

— Тази вечер изглеждаш почти нормален. Смяташ ли да запазиш това си състояние?

— Казах ти, че мога да се контролирам. — Е, поне досега успяваше. Талон се бе успокоил от мисълта, че с настъпването на зората ще се конфронтира с Камул.

Когато Аш пристъпи напред, за да говори, Талон осъзна, че Зарек отсъства. И той ли бе заключен на горния етаж?

— Къде е Зарек? — обърна се Талон към Аш.

— Наредих му да пази Съншайн.

Това вече разби на пух и прах спокойствието на келта.

— Как ли пък не! — изрева той.

— Довери ми се, Талон. Мисля, че Зарек ще се справи със задачата.

— Не му вярвам — заяви Талон категорично. — Изобщо. А след всичко това, не съм сигурен, че мога да вярвам и на теб.

— Престани да се заяждаш — скастри го шефът му. — Просто прави това, което ти казвам, и всичко ще е наред.

— Сигурен ли си? — попита Талон язвително.

Когато Аш заговори, в тона му прозвуча странна нотка, която накара Талон да се запита дали шефът му не знае повече, отколкото им казва.

— Нашата съдба е предопределена, Талон, но човешката воля може да осуети това, което ни е предначертано. Ако всички изпълнят нарежданията ми, събитията ще се развият така, както е орисано.

Талон стисна зъби.

— А ако не ги изпълним?

— Всички ще бъдем прецакани.

— Мамка му, Аш — изпръхтя Ник саркастично, — винаги си толкова дяволски успокояващ.

Аш го изгледа накриво.

— Въпреки всичко наистина се опитвам.

— И провалът ти е пълен — заключи Ник невъзмутимо.

Талон все още кипеше от гняв.

— Искам всички да знаете, че ни очаква злокобна нощ — обърна се Аш към присъстващите. — Изглежда, че Дионисий и Камул са обединили силите си, за да се опитат да възстановят пълната си божествена мощ.

— И как възнамеряват да го постигнат? — попита Валерий.

— Двамата не са достатъчно силни, за да успеят сами. Нуждаят се от помощта на трети бог.

— Кой бог? — попитаха всички в един глас.

— Аполими.

— Коя, по дяволите, е Аполими? — попита Талон. — Никога не съм чувал за нея.

Ъгълчето на устата на Аш се изкриви едва забележимо.

— Тя е древна богиня, моя съвременница. Мощта й се простира върху живота, отмъщението и смъртта. Атлантите я наричат с обич Унищожителя.

— Нещо като Хадес ли? — поинтересува се Валерий.

— О, не — отвърна Аш със злокобен тон, — в сравнение с нея Хадес прилича на бойскаут. Аполими довършва жертвите си с железен чук и командва армия от уродливи демони. Последният път, когато бе освободена, най-страшни болести и страдания завладяха света и тя запрати Атлантида право на дъното на океана. Прекоси Гърция, опустошавайки цялата страна и връщайки цивилизацията им с хиляди години назад, преди накрая да успеят да я въдворят в затворническата й килия. Унищожителя ще изсипе целия ад върху тази земя. Започвайки с Ню Орлиънс.

— Жестоко! — възкликна Ник хапливо. — Страшно обичам да научавам такива неща.

Аш подмина сарказма му.

— И как възнамеряват да освободят Унищожителя? — попита Талон.

Аш пое дълбоко дъх.

— Единственият начин да го сторят, е чрез кръвта на някой атлант.

— С твоята кръв — уточни Талон.

Това се подразбираше, след като Ахерон бе единственият жив атлант.

Аш кимна.

— В полунощ, преградата между това измерение и онова, в което тя живее, ще бъде достатъчно тънка, за да може да бъде премината. Ако я освободят…

— Някой друг да го присвива стомахът? — обади се Ник.

Талон пренебрегна въпроса му.

— Как можем да ги спрем?

— С много вяра и като правите точно това, което ви кажа.

Ник изсумтя възмутено.

— Някой друг, освен мен, да смята, че указанията на Аш са твърде неясни?

Всички, с изключение на Аш, вдигнаха ръце.

— Никак не сте забавни — намръщи се Аш и се обърна към Валерий.

— Искам да патрулираш из улиците заедно с Пелтие. В единайсет и половина Дионисий възнамерява да освободи деймоните под негово командване и да ги насъска срещу хората, за да отвлече вниманието ни. Убий всеки, който ти се изпречи на пътя. Ник — продължи Аш, — искам двамата с Ерик да сте готови за действие, ако имаме нужда от вас.

Скуайърите кимнаха. Аш надяна тъмните си очила.

— Талон, ти оставаш с мен. Ние ще се заемем с Дионисий и хората му.

— Просто от любопитство, ти откъде знаеш всичко това? — попита го Талон.

Аш не му обърна внимание.

— Добре, деца — продължи, — да вървим да охраняваме улиците.

— Само един въпрос — обади се Ерик.

— Разбира се.

— Може и да съм тъп, но не разбрах защо тези типове са решили точно сега да си връщат божествените сили? Защо не са го направили миналата година или някой друг път? Защо са чакали досега?

Отговорът на Аш не бе никак успокоителен.

— Това не е първият път, когато се опитват да си върнат господството. Просто сега има най-голяма възможност да успеят.

— Добре — рече Ерик бавно. — А какво всъщност е станало с божествените им сили?

Талон отговори вместо Аш.

— Когато един бог престане да бъде почитан, силите му отслабват. Ако един бог бъде победен от друг бог, тогава голяма част от силите му се предават на победителя и той губи възможността да възвърне предишното си положение.

Ерик кимна.

— Добре, още нещо. Какво става, ако възвърнат силите си?

Аш извърна поглед.

— Да се надяваме, че няма да разберем.

— Защо?

— Защото според легендата от Атлантида, Унищожителя е предопределен да доведе Теликос — краят на света. Несъмнено Дионисий и Камул смятат, че Аполими ще им е толкова благодарна, когато я освободят, че изобщо няма да се замисли и ще сподели силата си с тях. Това, което не знаят, е, че е имало наистина много основателна причина боговете на Атлантида да заключат Аполими. И други богове са се страхували от гнева на Аполими и накрая тя ги избила всички до един. Каквото и да правим, не бива никога да й позволяваме да избяга. Ако тази нощ те я освободят, животът на земята, какъвто го познавате, ще се промени. Напълно.

— Много обичам да спасявам света — заяви Талон. — Това е моето ежедневие.

Аш пое дълбоко дъх.

— И в тази връзка, чака ни доста работа.

Талон кимна, но в сърцето си копнееше да види Съншайн поне още веднъж. Не искаше да умре, без отново да зърне лицето й. Започваше да му писва да се подчинява единствено на дълга.

Валерий тръгна пръв.

Талон, Ник и Ерик излязоха през задната врата, следвани от Аш. Докато Аш излизаше, вратата се затръшна, затискайки края на дългото му черно палто. Той спря рязко и изруга, а Ник се задави от смях.

— Къде отиде нашият супермен?

Аш повдигна вежди. Вратата се отвори сама, освободи палтото му и сетне отново се затвори.

Ник тутакси стана сериозен.

— Е, отново се завърна.

Аш разроши снизходително косата на младежа.

— Пази ни гърбовете и успокоявай нервите на Аманда, докато Кириан се върне.

— Дадено.

Аш и Талон излязоха от двора и се насочиха към гъстата тълпа от туристи и местни. По улиците бяха наизлезли стотици хора, които дори не подозираха, че съдбата на света е в ръцете на двамата мъже, облечени в черно, които бавно си проправяха път сред тях.

Двама мъже, които бяха много уморени. Отегчени.

Единият, защото много отдавна бе спрял да усеща каквото и да било, освен тежкото бреме на отговорностите си.

Аш не искаше нищо друго, освен да има един ден, през който само да лежи и да си почива. Един ден, за да познае кратките мигове на спокойствието. Беше прекарал цяла вечност в очакването на втори шанс. В очакване да се измъкне от руините на миналото и проклятието, белязало бъдещето му.

Тази вечер, за пръв път от единайсет хиляди години щеше да застане лице в лице с брат си. Двамата никога не са били на равна нога. Стикс го мразеше от момента на раждането му. За Аш се очертаваше една дълга, много дълга нощ.

Мислите на Талон бяха заети със Съншайн. Представяше си нежните очертания на лицето й. Красотата на докосването й. Дали рисуваше в апартамента си? Дали си мислеше за него?

„Обичам те.“ Думите й направо късаха сърцето му.

Талон стисна зъби, изгаряйки от желание да я докосне. Надяваше се, че когато тази нощ свърши, тя завинаги ще бъде защитена от Камул.

— Вярвай, Талон — каза Аш, сякаш отгатнал мислите му.

— Опитвам се.

Келтът пое дълбоко дъх. Мисълта, че може да умре, не го плашеше. Единствената му грижа беше Съншайн да остане жива. По един или друг начин щеше да се погрижи за това и когато утрото настъпеше, тя завинаги щеше да е в безопасност.

Без значение какво ще му струва.

 

 

Съншайн следваше указанията на Зарек — двамата пътуваха към търговската част, където се намираха складовете — но при това натоварено движение не беше лесно да се стигне до там. Може би пеша щяха да се придвижат по-бързо.

Обикновено натовареният трафик не я притесняваше, но Зарек не беше особено приятелски настроен, а заради вкиснатото му настроение и пияните гуляйджии наоколо, които постоянно изскачаха на платното, нервите й бяха доста опънати. Не бе сигурна, че трябваше да излизат тази вечер, но Зарек я бе уверил, че Аш иска да я премести от съображения за сигурност. Той й бе обяснил, че Талон ще се бие по-добре, ако знае, че тя е скрита на безопасно място, недостъпно за Камул и Стикс.

— От колко време си Нощен ловец? — попита Съншайн, опитвайки се някак си да разсее напрежението помежду им.

— Не ти пука, тогава защо питаш?

— Хей, ама ти си истински господин Топлина и Дружелюбие, а?

Той я изгледа студено.

— Когато убиваш, за да живееш, едва ли ти остава много топлина и дружелюбие.

— Талон не е такъв.

— Е, браво на него.

Младата жена изръмжа, когато натисна рязко спирачки, за да избегне удара с мъж, облечен като бик. Той удари с юмрук капака на колата, изкрещя и хукна през улицата.

Съншайн продължи да кара още по-бавно през върволицата от коли.

— Ти не харесваш Талон, нали?

— Всеки път, когато го видя, ми се иска да е мъртъв.

Отегченият и нехаен тон на спътника й я накара се намръщи.

— Не мога да разбера дали говориш сериозно, или не.

— Говоря сериозно.

— Защо?

— Той е задник, а аз съм имал твърде много задници в живота си и ми е писнало от тях.

— И Аш ли мразиш?

— Скъпа, аз мразя всички.

— Дори мен?

Той не отговори.

След това Съншайн реши повече да не го закача. Наистина около Зарек витаеше някаква странна атмосфера. Нещо студено и далечно. Сякаш му доставяше удоволствие да отблъсква всички от себе си.

Изминаха поне двайсет минути, преди Зарек да я сепне, задавайки й въпрос:

— Ти обичаш келта, нали?

— Да.

— Защо? Какво има у него, което те кара да го харесваш?

Тя долови, че във въпроса на Зарек се крие нещо по-дълбоко. Като че ли самата идея за любовта беше толкова чужда за него, че му бе трудно да я проумее.

— Той е добър човек, който ме кара да се смея. Щом ме погледне, се разтапям. Когато съм с него, имам чувството, че мога да летя.

Зарек извърна глава и се загледа навън, в тълпата събрала се за Марди Гра.

— Ти бил ли си влюбен? — пак опита да го въвлече в разговор Съншайн.

Той отново не отговори. Вместо това я упъти как да стигне до склада на „Сейнт Джоузеф Стрийт“.

Мястото беше тъмно и заплашително.

— Тук ли трябваше да дойдем? — попита младата жена.

Зарек кимна.

Съншайн паркира на алеята зад сградата и двамата слязоха от колата. Зарек я поведе през задната врата, нагоре по някакви стълби. Отвори една врата в края на коридора и й направи път да влезе първа.

Съншайн пристъпи вътре. Отначало си помисли, че високият рус мъж е Ахерон с нов цвят на косата. Но когато видя Камул, застанал до него, разбра, че не е Ахерон. Беше Стикс, застанал между Камул и брюнет, когото тя не познаваше. Тогава Съншайн се обърна, за да побегне.

Зарек затвори вратата със зловещ звук и застана пред нея. Изражението на лицето му красноречиво подсказваше, че няма намерение да я пусне да мине.

— Ела, ела, казал паякът на мухата — рече Камул.

Съншайн вирна брадичка и се изправи гордо пред мъжете. Камул беше изключително красив, но от злобната му усмивка можеха да те побият тръпки. Дори беше по-злокобна от тази на Зарек, а това не се постигаше лесно.

Мъжът, когото не познаваше, беше невероятно висок, със светлокестенява коса и козя брадичка. Излъчваше елегантност и финес, характерни за добрия произход.

— Ще направя дръзкото предложение, че ти си Дионисий — заяви Съншайн, припомняйки си какво й бе казала веднъж Селена за бога, в чиято чест е Марди Гра.

Той се усмихна, сякаш бе поласкан, че тя го е познала.

— Виноват.

Камул изпусна дълга въздишка.

— Тя е толкова умна. Почти съжалявам, че ще трябва да я убия. Но… е, няма как.

— Не можеш да я нараниш — обади се Зарек от вратата. — Обещахте ми, че няма да й сторите нищо, ако я доведа тук.

— Е, излъгах — сви рамене Дионисий. — Съди ме.

Зарек пристъпи заплашително към бога, но Съншайн го спря. Не беше сигурна защо го направи, но й се струваше, че в тази стая той бе единственият, който би могъл да бъде определен като неин съюзник. Обърна се отново към Камул. Знаеше съвсем точно как е планирал да нарани Талон тази нощ.

— Няма да ти позволя да ме убиеш пред Талон.

Всички се засмяха. С изключение на Зарек.

— Не можеш да ни спреш — осведоми я Камул.

Зарек погледна надолу към нея, сетне трепна, когато погледът му попадна върху медальона й.

— Хм, богове, струва ми се, че сте пропуснали нещо.

Дионисий изви устни.

— Ние никога не пропускаме нищо.

— О, добре — рече Зарек саркастично, — тогава навярно вече знаете, че тя носи Белязващия медальон.

Боговете тутакси добиха сериозни изражения.

— Какво? — озъби се Камул.

Съншайн извади колието, което й бе дала баба й, и го вдигна пред очите им. Тя не вярваше, че може да й помогне, но при това положение си струваше да опита.

— Моята баба ми каза, че Мориган винаги ще ме закриля.

Камул изруга.

— О, това не е добре. — Отново изруга.

— Това нещо наистина ли действа? — прошепна тя на Зарек.

— Повече, отколкото си мислиш — прошепна й той в отговор. — Той не може да те убие, без да си навлече гнева на Мориган.

— Брей, да не повярва човек, нали? — промълви младата жена, смаяна от наученото. — Супер.

— Да — подкрепи я Зарек. — По-добре е, отколкото да си въоръжен с кръст срещу Дракула.

Лицето й грейна.

— Действа ли и срещу Дионисий?

Той кимна.

О, това беше добре. Много, много добре.

— Добре, тогава да поговорим.

— Да поговорим за какво? — изсъска Дионисий.

— Нямах предвид теб, а него. — Тя кимна към Камул. — Искам да поговорим за проклятието над Талон.

Очите на Камул изпуснаха гневни мълнии.

— Какво за него?

— Искам да го отмениш.

— Никога.

Съншайн вдигна медальона пред него.

— Направи го или… — Стрелна кос поглед към Зарек. — Това нещо притежава ли силата да го нарани?

— Само ако той първо нарани теб.

По дяволите. Що за защита бе това? Трябваше да говори с някой, който разбираше от тези неща.

В очите на Камул блесна пресметливо пламъче.

— Е, добре, след като не мога да те убия, предполагам, че вместо това ще трябва да се задоволя с убийството на Талон.

Ужасът я сграбчи с все сила.

— Какво?

Камул сви нехайно рамене.

— Би било доста глупаво да го оставя да си живее щастливо с теб, след като намерението ми е да го накарам да страда. След като ти не можеш да умреш, той ще трябва да загине.

Ръката й затрепери, когато стисна медальона във внезапно изпотената си длан.

— А Артемида няма ли да ти се разгневи, ако убиеш един от воините й?

Той погледна към Дионисий, който избухна в смях.

— Артемида, скъпа, определено ще се нацупи. Но въпреки това едва ли ще започне война с келтски бог заради това. За разлика от мен, Кам е недосегаем за гнева й.

— Не е ли гадно? — попита Камул. Щастливата му усмивка противоречеше на злостните му думи.

На Съншайн й се искаше да се разплаче. Това не можеше да се случва. Спасявайки себе си, тя обричаше Талон на смърт. Не! Не можеше да позволи това да се случи.

— Добре, трябва да има и друг начин.

Камул присви очи, все едно обмисляше думите й.

— Може би има. Я ми кажи, Съншайн, колко означава щастието на Талон за теб?

— Всичко — отвърна младата жена искрено.

— Всичко. Е, това със сигурност е много. — Погледът му доби студено и заплашително изражение. — Това означава ли, че си готова да пожертваш душата си?

— Съншайн — намеси се Зарек. — Недей.

— Млъквай! — озъби се Дионисий.

Зарек изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Не ми казвай какво да правя. Това не ми харесва.

Съншайн подмина препирнята им.

— Какво искаш да кажеш, Камул?

Богът пъхна ръце в джобовете си. Имаше нехаен вид, сякаш обсъждаше времето, а не подпечатваше съдбата на безсмъртната й душа.

— Става дума за съвсем проста размяна. Аз отменям проклятието му. Ти ми даваш душата си.

Съншайн се поколеба.

— Изглежда лесно.

— Лесно е.

— И какво ще правиш с душата ми, след като я получиш?

— Нищо. Ще я задържа при мен, също както Артемида държи душата на Талон.

— А тялото ми?

— Едно тяло не се нуждае от душа, за да функционира.

Зарек сложи ръка на рамото й.

— Не го прави, Съншайн. Никога не бива да се доверяваш на един бог.

— Напротив — обади се Стикс. — Да вярвам на боговете е най-доброто нещо, което някога съм правил.

— Не зная — прошепна младата жена, търсейки отговора в сърцето и душата си, за да реши какво трябва да направи.

 

 

Ахерон и Талон стояха на оживената улица. Навсякъде гъмжеше от хора, повечето от тях пияни в чест на Марди Гра. Талон се сепна, когато покрай него с танцова стъпка мина мъж, облечен с огромен памперс и снабден с чифт фалшиви златни криле. Дългата му руса коса бе привързана отзад със златен шнур, в едната си ръка държеше арбалет, а в другата бутилка „Джак Даниълс“. Пиян, мъжът стреляше напосоки със златните си стрели в минаващата тълпа.

— Ерос! — възкликна Талон, като сграбчи арбалета. — Какво правиш?

— Празнувам.

Ахерон огледа скептично „костюма“ на бога на любовта.

— Какъв е този смахнат костюм?

Ерос сви рамене.

— Ако не можеш да ги победиш, най-добре е да се съюзиш с тях. Те очакват Купидон да е в пелени и ето ме в това одеяние. Сладкият Купидон в памперс. — Обви ръка около рамото на Талон. Богът беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. — Хей, разбрах нещо интересно. Дион се е сдушил е друг бог за тържествата тази вечер. И можеш ли да повярваш, че това е същият тип, за когото ти ме питаше? Как му беше името, Камулу?

Талон изстина като чу името.

— Камул?

— Да, точно той. Дион каза, че ще купонясват с твоята жена, а онзи психопат от Аляска щял да я заведе при тях.

С кипнала кръв, Талон отблъсна Ерос и се запъти към колата си. Ахерон го сграбчи за ръката. По изражението на Аш му стана ясно, че шефът му знае за ставащото.

— Талон…

— Ти си знаел! — избухна Талон, потресен от предателството му. — Как можа?

Аш го изгледа сурово.

— Всичко е наред, Талон.

— Да бе, наред! — Яростта го сграбчи в ноктите си. Как е могъл Ахерон да го предаде по този начин? Как е могъл да повери Съншайн в ръцете на Зарек, след като знаеше, че той ще я предаде на единствения бог, жадуващ да го накаже?

— Проклет да си! Проклет да си! Дано се продъниш право в ада!

Цапардоса Ахерон в челюстта. Аш понесе удара, без да трепне, но когато Талон замахна, за да го удари отново, улови ръката му.

— Това нищо не решава.

— Но ме кара да се чувствам по-добре.

Аш го сграбчи за рамото и го спря.

— Изслушай ме, Талон. Единственият начин да спасиш и двама ви, е да запазиш самообладание. Довери ми се.

— Уморих се да ти се доверявам, Аш. Особено, когато ти не ми отвръщаш със същото. Кажи ми какво става тук и защо си изпратил Зарек при нея, след като си знаел, че ще я нарани?

— Така е предопределено да стане.

Вълна на ярост заля Талон. Той не беше някое дете, което трябваше да слуша лекции за съдбата.

— Кой си ти, по дяволите, че да го казваш? Ти не си бог, макар да се правиш на такъв с мъглявите си коментари и призрачни сили. Ти знаеш за бъдещето не повече от мен — озъби му се келтският воин. — Ако тя умре, нека боговете са ми на помощ, но ще те убия.

— Чуй ме, келте — рече Аш остро. — Ако искаш да сложиш край на проклятието на Камул, вие двамата ще трябва да му се опълчите тази нощ. Това е единствената възможност, която някога ще имаш, за да се освободиш от него.

Нищо от чутото не се понрави на Талон. Дяволите да го вземат Аш с неговата тайнственост.

— Къде са те?

— В един склад. Ако се успокоиш, ще те заведа.

Талон се постара да се овладее, но му беше дяволски трудно. Почти невъзможно. Но нямаше избор. Трябваше да се стегне, иначе нямаше да е от полза за Съншайн. Когато главата му се проясни, Ахерон го пусна.

Дръж се. — Гласът сякаш отекна в главата на Талон.

Аш сложи ръка на рамото му. В един миг двамата бяха на „Бърбън Стрийт“, а в следващия се намираха пред вратите на склада.

— Какво направи? — попита Талон, чудейки се колко много хора ги бяха видели да изчезват.

— Правя това, което трябва. Не се тревожи, никой не ни видя как изчезваме или се появяваме. Не допускам подобни грешки.

Талон се надяваше да е така.

Аш задържа вратата отворена, за да премине Талон, а после и той влезе в сградата. Бяха изминали половината път през основното помещение, когато нещо подобно на светкавица блесна от горния етаж. Писъци разцепиха въздуха.

Талон изгуби самообладание и хукна към стълбите, следван по петите от Аш. Двамата се втурнаха през една врата и едва не бяха съборени от излизащия Зарек, целият в кръв, понесъл Съншайн на ръце.

— Какво става, по дяволите! — изкрещя Талон, ужасен от гледката. — Какво се е случило с нея?

Преди Зарек да отговори, вратата изхвръкна от пантите.

— Бягайте! — извика Зарек.

Но нямаше възможност. Рояк ужасяващи демони влетяха в стаята. Талон изруга. Никога не бе виждал нещо подобно. Бяха с ръждив цвят и когато се нахвърлиха върху тях, пищяха като банши. Имаха по три космати опашки, които размахваха като камшици.

Ахерон вдигна ръце и ги порази с електрически заряд. Те се отдръпнаха за миг, но бързо се съвзеха и подновиха атаката си.

— Изведи Съншайн оттук! — нареди Ахерон.

Насочиха се отново към стълбите, но видяха, че от долу връхлитаха други деймони. Талон хвърли два срада и повали четири от създанията, но това дори не ги забави.

— Обградени сме.

Ахерон заговори на език, който Талон не разбираше. Демоните се спряха и се разбягаха, сякаш замаяни от заповедта му.

— Това няма да задържи демоните за дълго! — изкрещя Ахерон, а гласът му едва се долови сред ефирните плясъци на крилете и трясъка на гръмотевиците.

Аш вдигна ръце и деймоните се сблъскаха с нещо, което приличаше на невидима бариера между тях.

Талон поведе Зарек надолу по коридора, надявайки се да намери друг изход от сградата. Бутна една врата, водеща към малка стая.

— Мисля, че тя умира. — Гласът на Зарек го разтърси като електрически ток.

— Тя не умира.

— Талон, мисля, че тя умира — повтори Зарек.

Забравил за деймоните, Талон я пое от ръцете на Зарек и я положи внимателно на пода.

Лицето й беше толкова бледо, че го обзе безмерен ужас.

— Съншайн? — промълви той задъхано, докато сърцето му блъскаше лудо в гърдите. — Скъпа, можеш ли да ме погледнеш?

Тя го направи, но вместо бликащата жизненост, която винаги струеше от очите й, той видя болка и дълбока печал.

— Ти си свободен, Талон — прошепна младата жена. — Накарах го да отмени проклятието.

— Какво?

— Тя даде душата си на Камул, за да те освободи. — Зарек сви устни. — Казах й да не го прави, че това е номер. Ала тя не ме послуша и веднага щом се съгласи, копелето я порази.

Талон се задави.

— Не! — изкрещя и на двамата. — Съншайн, защо?

— Той каза, че ще те убие. Мислех, че само ще вземе душата ми, Талон. Не знаех, че ще направи това. Не знаех, че не може да притежава душата ми, без първо да ме убие.

Талон откъсна медальона от врата на Съншайн.

— Проклета да си, Мориган! — изкрещя и го запрати в стената. — Как можа да изоставиш и нея?

Съншайн притисна студената си ръка до устните му.

— Шшт, скъпи. Не го казвай. Вината е моя.

— Казах й, че винаги има уловка.

По бузите на Талон рукнаха сълзи, докато гледаше как любимата му се бори за глътка въздух. Отново и отново в главата му се редуваха сцени от миговете, прекарани заедно — в този живот и в предишния. Виждаше искрящото, нежно лице на Съншайн, когато се любиха за пръв път. Виждаше я как се бори за триножника си с Бет. Чуваше я да пее „Да прогониш магическия дракон“, докато рисуваше в скицника си.

Пое ръцете й в своите и ги целуна, вдъхвайки миризмата им на боя, терпентин и пачули. Ръце, които бяха създали изумителни произведения на изкуството. Ръце, които можеха да го разкъсат само с едно леко докосване…

— Няма да те изгубя отново — дрезгаво прошепна древният воин. — Не и по този начин.

Зарек пристъпи напред.

— Какво правиш, келте?

— Махни се от мен.

Талон постави ръце върху раната на гърдите й и затвори очи. Заповяда си да се успокои, пропъди всичките си емоции, призова силите си на Нощния ловец и се остави да го залеят. Безсмъртната му мощ пулсираше и бушуваше. Надигаше се като мощна вълна, преливайки се от ръцете му в нейното тяло.

Ръцете му изгаряха, докато гърдите му попиваха нейната рана. Обикновено, докато правеше това, не изпитваше болка. Но тази нощ болката бе парализираща, защото раната не бе малка. Беше смъртоносна.

Талон простена от жестоката агония на сърцето му, пронизано докрай, и падна по гръб встрани от Съншайн, която лежеше неподвижно в очакване болката да се завърне. Ала нищо не се случи. Изплашена, че е вече мъртва, тя докосна гърдите си, където я бе ударила мълнията на Камул. Нямаше рана.

— Талон? — Надигна се и седна. Видя, че Зарек се взира слисано в него.

— О, господи, не! — изпищя, когато видя любимия си, проснат сред локва кръв на пода. Допълзя до него и го притегли в прегръдките си. — Какво си направил?

— Всмука раните ти в своето тяло — обясни Зарек. — И сега ще умре вместо теб.

— Не, Талон, не! Моля те, не умирай — простена тя.

— Шшт — отрони Талон немощно. — Всичко е наред.

Аш нахлу през вратата, огледа сцената и изруга.

— Какво се е случило?

— Келтът пое раните й. — Гласът на Зарек бе едва доловим шепот, тръпнещ от изумление.

Нещо заблъска по вратата. Силно.

— Не се тревожете — успокои ги Аш. — Издигнал съм защита около стаята. Боговете не могат да се появят, докато не пробият защитата.

— Да, но като гледам с каква скорост действат, всеки миг ще разбият вратата — отбеляза Зарек и побутна Аш към Талон. — Върви и го измъкни оттук. Аз ще ви прикривам.

— Сигурен ли си? — попита Аш.

Зарек кимна.

— Помогни ми, робе! — озъби се Дионисий от другата страна на вратата. — Ще те превърна в пепел заради това!

Зарек се изсмя студено.

— Ела и се опитай.

Аш отвори вратата в другия край на стаята.

Съншайн бе ужасена. Не разбираше какво става. Все още не можеше да повярва, че Зарек се е обърнал на сто и осемдесет градуса и сега им помага. А и не можеше да мисли за нищо друго, освен за покрития с кръв Талон. Всичко се случваше толкова бързо, че й се искаше единствено да побегне и да се скрие някъде. Но не можеше. Трябваше да бъде силна заради Талон и тя нямаше да го разочарова.

Понечи да се отдалечи от Зарек, когато той я повика.

— Хей, Съншайн?

Тя се извърна и го погледна.

— Благодаря за купата. — Сетне Зарек се обърна и зачака боговете да преминат през преградата, изградена от Аш, и вратата.

Все още изумена от действията му, Съншайн хукна, за да помогне на Аш да пренесе Талон надолу по коридора до последната стая вляво. Аш го положи внимателно на пода, после използва силите си, за да запечата стаята.

Ръката на Съншайн трепереше, когато коленичи до Талон. Той беше блед и трепереше. Окървавеното му тяло бе плувнало в студена пот.

— Дръж се, скъпи — прошепна младата жена, макар да не беше сигурна дали я чува. — Той е безсмъртен, нали? — обърна се към Аш. — Значи ще се оправи.

Аш поклати глава.

— Сърцето му е пронизано. Когато спре да бие, той ще умре. Отново.

С мрачно лице Аш вдигна глава към тавана.

— Артемида — изкрещя, — домъкни си веднага задника тук!

Ярка светкавица почти заслепи Съншайн, когато богинята се появи до нея.

Артемида изгледа кръвнишки Ахерон.

— Какъв ти е проблемът?

— Искам душата на Талон. Веднага.

Тя му се изсмя невярващо.

— Извини ме, Ахерон, но ти не си платил цената за нея.

— По дяволите, Арти, той умира! Нямам време за пазарлъци.

Тя сви рамене.

— Тогава го излекувай.

— Не мога и ти го знаеш. Той е поразен смъртоносно от бог. Не ми е позволено да се намесвам в това.

Съншайн усети електрическа вълна да преминава през стаята. Ярост замъгли погледа й, когато се втренчи в егоистичната богиня. Младата жена понечи да се нахвърли върху нея, но Аш я сграбчи и я дръпна назад.

Съншайн трепереше от страх и гняв.

— Дай ми душата му, веднага. — Дълбокият глас на Ахерон отекна като гръм. — Направи го и цяла седмица ще бъда твой покорен слуга.

Пресметлив блясък затъмни очите на Артемида.

— Нека са две.

Съншайн видя яростта и примирението, пробягнали по лицето на Аш.

— Дадено.

Артемида вдигна ръка и в дланта й се появи голям червеникавокафяв камък. Когато Аш се протегна да го вземе, тя го дръпна.

— Ще дойдеш при мен с първите лъчи на зората.

— Ще дойда, кълна се.

Артемида се усмихна доволно, после подаде камъка на Аш, който се върна при Талон и срещна погледа на Съншайн.

— Съншайн, ще вземеш това в ръката си и ще го държиш над жигосания белег, докато душата му не се върне обратно в тялото.

Тя посегна да вземе камъка, ала Талон я улови за китката. Съншайн дори не подозираше, че той е в съзнание, докато не усети немощната му хватка.

— Не може да го направи, Аш.

— Талон! — възкликна тя, ядосана, че я спира. — Какво правиш?

— Не, Съншайн — прошепна умиращият келт с напрегнат глас. — Ако го вземеш, той ще остави дълбок белег върху ръката ти. Има вероятност да те осакати и никога повече да не можеш да рисуваш.

Най-големият й страх.

Съншайн се взря в пълните с болка очи на Талон.

Най-голямата й любов.

Не можеше да има сравнение.

Грабна камъка от ръката на Аш и извика, когато изгори плътта й.

— Гледай очите на Талон — чу тя гласа на Аш в главата си. — И в името на Зевс, моля те, не изпускай душата му. Концентрирай се… — Тя се подчини и болката намаля, но камъкът продължаваше да гори в ръката й.

Времето се нижеше бавно, докато Съншайн се взираше в кехлибареночерните очи на Талон. В съзнанието й изплуваха спомени от този и предишния им живот. Върна се към момента на собствената си смърт, видя Талон, който я притискаше в обятията си.

Наведе се и го целуна.

— Аз съм с теб, любими.

Талон пое последния си дъх и се отпусна. Сърцето й спря да бие, сграбчено в безмилостните клещи на ужаса.

Моля тя, моля те, нека се получи!

Аш сложи ръката й върху жигосания върху кожата на Талон символ, изобразяващ лък и стрела. Камъкът бавно изстиваше, добивайки мътен цвят. Ала ръката й още гореше. Когато стана съвсем студен, тя пусна камъка и зачака.

Талон не помръдваше.

Не дишаше.

Лежеше там напълно неподвижен и не реагираше.

— Талон? — извика го тя, докато цялото й тяло трепереше при мисълта, че си е отишъл завинаги.

И тъкмо, когато вече бе сигурна, че любимият й е мъртъв, той пое дълбоко дъх и отвори очи.

Съншайн нададе радостен вик, когато видя кехлибарените му очи. Притисна го здраво към гърдите си и в този миг вратата се разтвори с трясък. Деймоните, демоните и двамата богове се изсипаха в стаята. Зарек не се виждаше никъде. Съншайн се надяваше, че не са го убили.

Талон скочи и застана между Съншайн и останалите. Аш се изправи на крака, готов за битка.

— Полунощ е — засмя се Дионисий. — Нека шоуто да започне.

Демоните се отместиха настрани и сред тях изникна „близнакът“ на Ахерон.

— Здравей, Ахерон — изрече Стикс с тон, който не беше нито дружелюбен, нито любезен. — Мина доста време, нали? Около единайсет хиляди години.

Талон затаи дъх. Не можеше да повярва на очите си. Имаше своите подозрения, но сега реалността се стоварваше с пълната си сила отгоре му. През цялото това време Аш е имал брат близнак. Защо го бе скрил? И как така Стикс все още беше жив, без да е Нощен ловец? В това нямаше смисъл.

Стикс се приближи към Ахерон.

— Откажи се, Стикс — рече Ахерон твърдо. — Не искам да те нараня, но ще го направя, ако се наложи. Няма да ти позволя да я освободиш.

Стикс срещна погледа на Талон и се засмя.

— Също като в някоя сапунена опера, нали? Добрият брат близнак и лошият. — Гневният му поглед се върна към Ахерон. — Но ние всъщност не сме близнаци, нали, Ахерон? Просто за малко сме споделяли една и съща утроба.

Стикс се придвижи и застана зад Аш, който видимо се напрегна. Не беше типично за Аш да позволява на някого подобна волност, но сега изглеждаше като скован от невидима сила.

Стикс се намираше толкова близо до него, че ги делеше по-малко от една ръка разстояние. Не се докосваха. Стикс се наведе напред и заговори с нисък тон до ухото на Аш.

— Да му кажем ли кой от нас е добрият, Ахерон? Да му разкажа ли кой от двама ни е живял достойно живота си? Кой от двама ни е уважаван от гърци и атиняни и на кого са се присмивали?

Стикс обви ръка около врата на Аш и я притисна точно към мястото, където често се появяваше белегът на Аш. После го придърпа към себе си, за да може да шепне в ухото му на език, който Талон не разбираше.

Аш дишаше накъсано, сякаш в плен на ужасен кошмар. Очите му бяха добили изцъклено и измъчено изражение, дишането му излизаше на пресекулки. При все това не помръдваше, не се опитваше да се изскубне от хватката на Стикс.

Талон ги наблюдаваше, несигурен какво да предприеме. Сигурно Аш можеше да се справи с това. Досега не бе виждал нещо, с което да не е могъл да се справи.

— Това е, Ахерон — процеди Стикс на английски между стиснатите си зъби. — Спомни си миналото. Спомни си какво беше. Искам да преживееш всичко отново. Да изпиташ всяка гадост, която си сътворил. Всяка сълза, която си накарал родителите ни да пролеят заради теб. Всеки миг, когато съм те поглеждал и съм се чувствал засрамен, че имаш моето лице.

Талон видя как очите на Аш се наляха със сълзи и се разтрепери. Не знаеше какви тайни крие Аш, ала сигурно бяха ужасни, за да имат такъв ефект върху него. На Талон не му пукаше какво бе направил шефът му в миналото. За хиляда и петстотинте години, откакто го познаваше, Аш винаги е бил грижовен и почтен. Независимо от тайните, двамата бяха приятели.

— Пусни го — заповяда Талон.

Стикс наклони глава, но не се подчини, а стисна още по-силно шията на Аш.

— Спомняш ли си, когато Естес умря, Ахерон? Как те открихме двамата с баща ми? Никога няма да го забравя. Всеки път, когато си помисля за теб, този образ изплува в ума ми. Ти си противен. Отвратителен.

— Убий го — нареди Дионисий — и отвори портала.

Стикс изглежда не го чу, цялото му внимание бе съсредоточено върху Аш.

Камул пристъпи към тях с кинжал в ръка. Талон се хвърли върху него и двамата се сбиха за оръжието.

Демоните нападнаха, докато Стикс продължаваше да дразни и обижда Аш.

— Убий го, Стикс — нареди Дионисий отново. — Иначе ще изпуснем портала.

Стикс измъкна кинжал от гънките на палтото си.

Забравил схватката си с Камул, Талон се опита да ги достигне. Ала не успя.

Стикс вдигна ръка и прониза с кинжала сърцето на Аш. Острието се заби дълбоко, до дръжката.

Аш простена и изви гръб, сякаш нещо го бе обладало. Кинжалът изхвръкна във въздуха и рикошира в стената над главата на Дионисий. От раната на Ахерон заструи светлина и след миг тя зарасна. В следващия миг стаята се разтърси от ударна вълна, помитайки всички. Стикс бе запратен в далечния ъгъл, докато боговете се озоваха притиснати към пода.

Ахерон се надигна от пода и се понесе във въздуха е разперени ръце и крака.

Неспособен да се задържи прав срещу невидимата сила, Талон пропълзя до Съншайн и я покри с тялото си, за да я защити от случващото се.

Никой не можеше да се удържи прав. Дори боговете.

Ярки светкавици пронизаха тялото на Ахерон, пръснаха стъклата на прозорците и изгасиха светлините. Искрящите електрически заряди танцуваха и пукаха наоколо. Ахерон отпусна глава назад, докато снопове светлина пронизваха очите и устата му. Все едно проникваха в него, сетне струяха навън, заливайки помещението с блестящи ивици светлина.

Деймоните и демоните избухнаха в ярки пламъци.

Като че ли от ръкава на Ахерон изплува крилат дракон, който се обви около него като защитен щит. Или може би го поглъщаше. През целия си живот Талон не бе виждал подобно нещо.

— Какво, по дяволите, е това? — изуми се Камул. — Стикс, какво направи?

— Нищо. Да не би да е излязло от отворения портал?

— Не — поклати глава Дионисий. — Това е нещо съвсем различно. Нещо, за което никой не ме е информирал. — Погледна към тавана и изкрещя: — Артемида!

Артемида се появи и тутакси се приземи на пода до останалите.

Талон обгърна още по-здраво Съншайн, която се вкопчи в него, докато тялото й се разтърсваше от конвулсии.

Артемида погледна към Ахерон и лицето й пламна от гняв.

— Кой е идиотът, разгневил Ахерон? — настоя да узнае богинята.

Двамата богове посочиха към Стикс.

— Глупаци! — озъби се Артемида. — Какво си въобразявахте?

— Трябваше да убием един атлант, за да събудим Унищожителя — рече Дионисий. — Ахерон е единственият останал жив потомък на древна Атлантида.

— О, колко си тъп! — избухна Артемида. — Знаех си, че планът ти е скапан. Не можеш да го убиеш само с един кинжал. В случай че не си забелязал, той не е човек. Къде ти беше умът?

Дионисий сви устни.

— Откъде да знам, че любимецът ти е убиец на богове? Що за кретен ще има връзка с такъв като него?

— А какво се предполагаше, че трябва да правя? — върна му го Артемида. — Да се хвана с господин Всемогъщи богоубиец или да си намеря карнавална платформа и да се повлека в неговата компания? — Посочи към Камул, който изглеждаше изключително обиден от думите й. — Ти си такъв загубеняк — заяви тя на брат си. — Нищо чудно, че си бог на пияните слабоумни недодяланици.

— Извинете ме. — Талон прекъсна ядно словоизлиянията им. — Богове, ще благоволите ли да се успокоите за секунда? Намираме се в доста сложна ситуация.

— О, я млъквай! — скастри го Дионисий. — Знаех си, че трябва да дам на заден и да мина през теб, когато те съборих на улицата.

Ченето на Талон увисна.

— Ти ли ме удари с платформата?

— Да.

— По дяволите, момче! — нахвърли се Камул върху Дионисий. — Ти си пълна издънка. Довчера беше гръцки бог… а днес — само един некадърен кормчия на карнавална платформа. Мамка му, а аз да се съюзя с теб! Къде ми е бил умът? Артемида е права, що за идиот ще използва платформа, за да блъсне някакъв тип с намерението да го събере отново с мъртвата му съпруга? Имаш късмет, че не си го убил още тогава и не си провалил целия ни план.

— Хей, опитвал ли си се някога да управляваш някоя от онези платформи? Изобщо не е лесно. Освен това той е Нощен ловец. Знаех, че не трябва да го убивам. Просто се нуждаех от нещо, което да го нарани достатъчно, че да я накара да го заведе в дома си. Нужно ли е да ти напомням, че в крайна сметка успях?

— Толкова сте жалки — изръмжа Артемида и ги изгледа презрително. — Не мога да повярвам, че споделяме общи гени.

Артемида изгледа злобно брат си, докато се бореше с невидимата сила, която не им позволяваше да се изправят. Също като останалите и тя не можеше да стигне до Аш.

— Ахерон! — извика богинята. — Чуваш ли ме?

Безплътен смях изпълни стаята. Аш се наведе напред и нова, по-силна светкавица прониза тялото му. Подобният на дракон звяр стегна хватката си около него и избълва огнена струя към богинята. Артемида се опита да се изправи, хващайки се за крака на Ахерон, но бе отблъсната от него.

— Вижте какво! — извика Камул. — Планът беше да убием Ахерон, да освободим Аполими и да възстановим божествения си статус. А не да го разгневим дотолкова, че да предизвикаме края на света. Лично аз нямам желание да господствам над каквото и да било. Но ако някой не спре този тип, побърканите му бръщолевения ще съсипят живота, който познаваме, и ще унищожат света.

— Какво ще правим? — обърна се Съншайн към Талон.

Хрумваше му само едно нещо. Трябваше да накара Ахерон да се осъзнае.

Талон я целуна по устните, сетне се отдръпна от нея. Не бе преминал през изпитанието на смъртта само за да я изгуби отново. Призова останалите му сили и се остави да го обгърнат. Вече не притежаваше безсмъртието на Нощен ловец, ала все още владееше психическата мощ, с която бе надарен. Надяваше се да е достатъчно.

Изправи се бавно на крака. Към него се насочи светкавица, която успя да избегне. Промъкваше се внимателно през вихрушката от мълнии и гръмотевици и накрая стигна до Аш. Докато оставаше спокоен, изглежда бе защитен от яростта на Аш.

— Откажи се, Ти Рекс.

Аш му отговори на език, който Талон не разбираше.

— Казва да се махнеш или ще умреш — преведе Стикс. — Той призовава Унищожителя.

— Не мога да ти позволя да го направиш — заяви Талон.

Отекна гръмовен смях.

Искаше да отвлече вниманието на Ахерон от заклинанията, които изричаше, но в същото време не знаеше какво да стори, затова Талон се нахвърли отгоре му. Сграбчи Аш за кръста и го повали на пода. Драконът се изви и изписка. Талон не му обърна внимание, опитвайки се да стегне в желязна хватка своя доскорошен настойник.

Съншайн затаи дъх, докато наблюдаваше схватката помежду им. Цялата сграда се тресеше, като че ли всеки миг щеше да се разпадне. Подът под краката й затрепери.

Двамата се бяха вкопчили един в друг като два праисторически звяра и съдбата на света зависеше от победата или загубата на един от тях.

Устните й шепнеха молитви, докато ги гледаше, изпълнена с благоговение пред страховитата красота и смъртоносната елегантност на битката им.

Зарек прекрачи прага, целият в кръв, и мигом бе запратен назад към стената.

Артемида се опита да достигне Ахерон и отново бе отхвърлена назад, докато той се бореше с Талон.

— Трябва да му го призная на келта — промърмори Камул с неохота. — Винаги е бил боец.

Когато чу тези думи, Талон спря да се бие.

„Никога няма да се научиш къде ти е мястото, Спиир. Никога не знаеш кога да прибереш меча и да се покаеш.“

Камул беше прав. Досега Талон никога не знаеше кога да се бие и кога да отстъпи. А именно спокойствието му бе помогнало да достигне до Аш.

Тогава Талон си припомни какво му каза Аш в нощта, когато стана Нощен ловец. „Мога да ти покажа как да погребеш болката толкова дълбоко в себе си, че да не я усещаш повече. Ала знай, че нищо не ни се дава даром и нищо не трае вечно. Един ден ще се появи нещо, което ще пробуди чувствата ти, а с тях и трупаната с векове болка. Всичко, което си потискал, ще излезе на повърхността и това може да погуби не само теб, но и всички около теб.“

Запита се за кого наистина са били предназначени тези думи. За него или за Аш? Погледна към Ахерон и видя яростта му. Тъкмо това бе имал предвид Аш през онази нощ. Двамата се бяха сдържали толкова дълго, че сега бяха заслепени от яростта си. Тя ги караше да нападат, когато трябваше да се оттеглят и да преосмислят какъв е смисълът от битката.

Талон затвори очи и призова магията на успокоението, както го бе учил Ахерон, който отново се нахвърли отгоре му.

Изпълнен със сила и мощ, каквито до този момент не бе подозирал, че притежава, Талон сграбчи в длани лицето на приятеля си и се опита да го накара да го погледне. Чертите на Аш вече не бяха красиви, нито притежаваха нещо човешко. Очите му бяха кървясали и жълти и в тях нямаше милост. Бяха студени. Злобни.

Талон никога досега не бе виждал подобно нещо. Кой би могъл да предположи, че Аш притежава подобна сила?

Но той трябваше да го спре. По един или друг начин.

— Ахерон — заговори бавно и спокойно. — Достатъчно.

Отначало реши, че Аш не го е чул. Но после той извърна глава и видя Съншайн, просната на пода.

— Талон — изхъхри Аш дрезгаво. Очите му блеснаха, сетне погледна обратно към Талон.

Внезапно стаята бе разтърсена от нова ударна вълна, този път в противоположна посока на първата. Като че ли отприщената сила се връщаше обратно в Ахерон. Драконът се изстреля към тавана и изчезна. Чертите на Аш отново добиха очертания на човешкото лице, което Талон познаваше през всичките тези векове.

Аш примигна с вече сребристите си очи и се озърна, сякаш се пробуждаше от кошмар. Без да продума нищо, атлантът се отдръпна от Талон, обви ръце около гърдите си и прекоси стаята все едно нищо не се бе случило. Докато минаваше покрай Артемида, тя протегна ръце към него, ала той избягна докосването й и продължи да върви.

Артемида се извърна към брат си и се озъби.

— Само почакай татко да те пипне.

— Мен? Той знаеше какво съм намислил за тази вечер. Почакай, докато аз му кажа за Ахерон!

Артемида сви устни.

— О, млъквай, ревльо! — Щракна с пръсти и го накара да изчезне от стаята.

Стикс се сви, когато погледът на Артемида се насочи към него.

— Ти — изрече тя с глас, натежал от омерзение.

Стикс преглътна с усилие.

— Как можеш да закриляш такива като него? След като умрях, бях изпратен в Елисейските полета, докато той беше…

— Това не те засяга — прекъсна го богинята. — Ти и безценното ти семейство му обърнахте гръб и го осъдихте за нещо, което не беше негова вина.

— Не е негова вина? Моля те. — Стикс се опита да каже още нещо, но гласът му пресекна.

— Така е по-добре — заяви Артемида. — Странно, че вие двамата имате еднакви гласове, но въпреки това твоят звучи толкова хленчещо. Благодаря на Зевс, че Ахерон не притежава този отблъскващ навик. Но пък и той винаги е бил истински мъж, а не подсмърчащо и сополиво хлапе. — Притисна Стикс към стената. — Не мога да повярвам колко си нагъл. Осигурих ти идеално съществуване. Имаш собствен остров, пълен с всичко, което би могъл да пожелаеш, а какво направи ти? Прекара вечността, изпълнен с омраза към Ахерон, плетейки долни интриги как да го убиеш. Ти не заслужаваш милост.

— Ти не можеш да ме убиеш! — изврещя Стикс. — Ако го направиш, Ахерон също ще умре.

— Проклинам деня, в който мойрите обвързаха жизнените ти сили с неговите. — Артемида присви очи и се втренчи в него, сякаш искаше на мига да го разкъса на хиляди парчета. — Прав си. Не мога да те убия, но мога да превърна живота ти в ад, какъвто не си и сънувал.

— Какво ще правиш с мен? — изхленчи Стикс.

Тя се усмихна злобно.

— Ще разбереш, човешко нищожество, ще разбереш.

И Стикс изчезна.

Артемида се извърна с лице към останалите. Пое дълбоко дъх и видимо се успокои.

— Грижи се за душата си, Спиир — каза на Талон. — Знай, че е изкупена на много висока цена. — След тези думи богинята също изчезна.

Така останаха само с Камул.

— Е — обърна се Талон към келтския бог, — изглежда приятелите ти те изоставиха.

Камул въздъхна.

— Колко жалко. Жестокост, Война и Разруха. Заедно можехме да господстваме над този свят. Е, няма значение. Просто ще трябва да се задоволя с насладата отново да ти отнема Съншайн. В крайна сметка тя ми даде душата си и сега си я искам. И, разбира се, най-забавното на душите е, че можеш да ги вземеш само от мъртво тяло.

Камул се запъти към Съншайн.

Талон извади срадовете си и се приготви за битка.

Изведнъж ярка светлина озари помещението. Сетне избледня и доби очертания и форма, почти толкова скъпи за Съншайн, колкото тези на Талон.

— Бабо? — прошепна младата жена невярващо.

Баба й пристъпи между тях и Камул. Извърна се към келтския бог и го изгледа свирепо.

— Боя се, че грешиш, скъпи. Ти не притежаваш нищо.

Камул се вцепени от появата й.

— Мориган? Какво правиш тук? Това не те засяга.

— О, напротив, засяга ме. — Баба й се преобрази от дребничката възрастна дама в красивата богиня на войната, която Талон бе срещал в дните си като смъртен.

Келтският воин се смрази.

— Извинете? Какво значи това? — запелтечи Съншайн.

Баба й я погледна извинително.

— Не исках да го узнаваш по този начин, мъниче, но двамата с Ахерон трябваше да им попречим да пуснат на свобода Аполими. А за да освободим Талон, вие двамата трябваше да се изправите срещу Камул.

Талон зяпна смаяно. Аш е знаел за всичко това? Но защо не му бе казал?

Мориган се извърна отново към Камул.

— Съжалявам, Кам. За пръв път и ти да пропуснеш да изпипаш нещата докрай. Заради злобните ти интриги си се уговорил с Бран да позволи Ниния да бъде преродена в семейството на смъртни родители. Но не си уточнил, че и баба й и дядо й също трябва да са смъртни. Тъй като не можах да помогна на Спиир да избегне проклятието ти, нито да попреча на сключената от него сделка, без да обявя война на теб и Артемида, реших, че най-малкото, което мога да сторя, е да му върна съпругата в тялото на някой, който е недосегаем за теб. Ниния сега е преродена като Съншайн, плът от моята плът и кръв от моята кръв. Когато Спиир пи от кръвта й, в тялото му се вля от моята кръв и сега той също е под моя закрила. — Камул изруга, а тя се засмя. — Гадно е, нали? Не можеш да ги убиеш, освен ако не искаш да ми обявиш война.

Талон и Съншайн се спогледаха смаяно.

— Един ден, Мориган. Един ден… — Камул изчезна от стаята. Келтската богиня пое дълбоко дъх и се извърна към тях.

— Поздравления, деца.

— Свободен ли съм? — попита Талон, който още не смееше да го повярва.

Мориган кимна.

— И силите ти на Нощен ловец са непокътнати.

Съншайн се поколеба.

— Той още ли е Нощен ловец?

— Не — поклати глава баба й. — Артемида го освободи от клетвата му, когато върна душата му. Но когато някой е надарен със специални психически сили, те си остават завинаги в него.

Съншайн се усмихна.

— Значи сега може да излиза на дневна светлина?

— Да. — Внезапно Мориган доби смутено изражение. — Между другото има нещо, което трябва да ви кажа.

— Какво? — попитаха двамата влюбени едновременно, изплашени от това, което следваше да чуят.

— Заради нашите божествени правила, вие двамата сте… — Мориган прехапа устни и закърши ръце.

— Ние сме какво? — настоя Талон, ужасен какво ще последва. Когато си имаш работа с някой бог, прекалената предпазливост никога не е излишна.

— Вие сте безсмъртни, освен ако сами не се откажете.

— Какво? — примигна Съншайн.

Баба й се прокашля.

— Ти и братята ти сте родени безсмъртни, скъпа. Затова все още приличаш на малко момиче, макар да наближаваш трийсетте.

— Това означава ли, че и мама е безсмъртна? — попита младата жена.

— Не. Тъй като баща ти е смъртен, майка ти реши да се откаже от своето безсмъртие, за да остарее заедно с него. Ала понеже моята кръв й е дала безсмъртието, то се е предало от нея на теб, а от теб на Талон.

Вълна на огромна радост заля Талон.

— Искаш да кажеш, че никога вече няма да я видя как умира?

— Никога. Не и ако и двамата не пожелаете да станете смъртни.

— О, по дяволите, няма! — засмя се Талон.

— И аз така предположих. — Мориган отстъпи назад. — Е, сигурна съм, че ви очаква доста работа. Като например организирането на сватбата. Да създадете и отгледате много деца. — Взе ръцете им в своите и ги притисна едни до други. — Очаквам да ме дарите с много внуци и правнуци.

Мориган изчезна, оставяйки ги да се взират в захлас един в друг. Съншайн облиза устни, без да откъсва поглед от Талон. Не можеше да повярва на всичко, което им се бе случило тази нощ. Но най-вече не можеше да повярва, че Талон вече завинаги беше неин.

— И така, с какво ще се заемем най-напред?

В кехлибарените му очи лумна познатият пламък.

— Да се опитаме да си направим бебе?

Тя се засмя.

— Звучи добре, но вероятно ще ни отнеме цялата нощ, докато стигнем до колибата ти.

— Да, но апартаментът ти не е много далеч…

— Не, не е — усмихна се Съншайн.

Той целуна ръката й и я поведе навън.

Двамата излязоха от сградата и се сляха с огромната тълпа празнуващи Марди Гра, запътили се към домовете си. Сърцето на Съншайн преливаше от радост, докато вървяха ръка за ръка. Ала щом излязоха на улицата, тя ахна и побърза да дръпне Талон назад. Беше се разминал на косъм с гигантска карнавална платформа, която едва не го събори на земята. Съншайн избухна в смях.

— Какво ти става? Привличаш карнавалните платформи като магнит!

— Работата не е в платформите, любима, а в теб. Когато си наоколо, не забелязвам нищо друго.

Спътницата му прехапа устни и го стрелна дяволито с поглед.

— Продължавай да говориш в същия дух и аз определено ще те заведа у дома, ще те заключа и ще изхвърля ключа.

— Нямам нищо против, само се постарай да си гола, когато го направиш.