Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (10)

8

Ниния въздъхна, когато майка й остави до нея протритата стара кошница с десетина отвратително вмирисани риби.

— Трябва ли да занеса това? — попита тя майка си умоляващо, с надежда за милост.

— Брат ти излезе за друга поръчка. Хората ще искат да си получат рибата. Хайде, върви, дете. Не искам да спорим повече.

Ниния стисна зъби, като пое кошницата. Как само мразеше всичко това. По-скоро би предпочела да бъде бита, вместо да влачи проклетата риба до дома на ковача, където без съмнение я очакваше Еала. Еала беше на нейните години, но се държеше така надменно, все едно произхождаше от знатно семейство, като това на Спиир. На момичето й доставяше огромно удоволствие да я унижава.

А днес Ниния не бе в настроение за това. Не и когато сърцето й бе толкова наранено от загубата на любимия. Навярно Спиир вече бе женен за друга. И никога вече нямаше да бъде неин.

Премигна, за да скрие сълзите си, преди да излезе от малката колиба, в която живееше с майка си, баща си и брат си. Тръгна към по-хубавата част на селото, която обитаваха останалите от клана, където благодарение на ветровете не достигаше вонята на риба, както и на ощавените кожи и закланите животни.

— О, Спиир — прошепна девойката, докато изтриваше сълзите си. Как щеше да преживее и един ден без него? През целия й живот той й бе помагал да понася мизерното си ежедневие. Винаги бе очаквала с нетърпение срещите им. Тръпнеше от вълнение при мисълта за споделения смях и закачки в любимото им място край езерото. Сега тези дни си бяха отишли завинаги.

Когато той се върнеше, щеше да има друга жена. Един ден неговата кралица щеше да роди детето му…

Болката я връхлетя с нова сила. Ниния блуждаеше безцелно из селото, изцяло в плен на мислите за единствения мъж, когото някога бе обичала, съкрушена от факта, че никога няма да носи под сърцето си дете от него. Нито ще може отново да прегърне.

Наближи до къщата на ковача и видя, че днес Еала не беше сама. Разговаряше, заобиколена от малка група приятели. Ниния разпозна три от момчетата и няколкото момичета, които можеха да бъдат и нейни приятели, ако не миришеше на риба.

— О, по дяволите — изпухтя Еала отвратено, — това е дъщерята на рибаря, от която винаги се носи онова гнусно зловоние. По-бързо всички си задръжте дъха, ако не искате да посинеете.

Ниния вирна брадичка. Думите им не можеха да я засегнат. Не и днес. Вече бе достатъчно наранена. Тикна кошницата с рибата в ръцете на Еала.

Момичето изписка.

— Голяма си гаднярка, Ниния! — изкрещя, захвърли кошницата и побягна по-далеч от нея. — Никой мъж не би пожелал такава миризлива жена. Нали, Деарг?

Деарг огледа изучаващо Ниния.

— Не зная. След като онзи ден я видях какво предлага на Спиир, нямам нищо против да си запуша носа.

Лицето на Ниния пламна. Бе ужасена, че някой ги е видял двамата със Спиир, докато са се любили в гората.

— Ти какво ще кажеш, Албърт? — обърна се Деарг към друг привлекателен младеж.

— Може. Добра е за едно или две яки чифтосвания, особено след като ножницата й е приютявала толкова мощен меч, но ти можеш да се ожениш за нея, ако си като Спиир и харесваш мръсотията и вонята. Аз обаче предпочитам да се въздържа.

Смехът им отекна в ушите й. Засрамена и унизена, Ниния понечи да се отдалечи от тях, когато чу конски тропот, приближаващ в силен галоп.

При този звук всички в селото притихнаха. Очевидно ездачът много бързаше. Плътният му, дълбок глас се извисяваше над шума от конските копита, докато пришпорваше с думи животното да препуска към селото.

В мига, в който Спиир изскочи като вихър от гората, хората се разбягаха от пътя му.

Ниния застина на място, като омагьосана, докато го гледаше как приближава. Главата му бе ниско приведена. И той, и конят бяха плувнали в пот. Слети в едно, ездачът и животното представляваха величествена гледка, едновременно красива и всяваща страх. Носеха се тъй устремено, сякаш демоните от Ануун^[1] бяха по петите им.

Ниния очакваше той да препусне покрай нея, към дома си, ала не го направи. Вместо това Спиир рязко изви коня си пред нея. Конят се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха. Спиир скочи от седлото и я прегърна.

Сърцето й заби бясно от радост, но в същото време се изплаши. Страхуваше се от това, което означаваше появата му в толкова раздърпан вид.

— Fiu? — рече тя колебливо, като използва келтската дума за принц, защото много добре знаеше, че пред толкова много свидетели нямаше право да го нарича с името му. — Какво искаш от мен?

Когато се втренчи в нея, кехлибарените му очи искряха в пълния си блясък, в който бе вложено цялото му сърце.

— Ще те взема за жена, любов моя — задъхано изговори той. — За цял живот. Дойдох да се оженя за теб, Нин. Ако искаш да си с мен.

Очите й се насълзиха.

— Ами чичо ти?

— Той иска да сме добре и ще те посрещне с радост, когато се върне.

Ръцете й се разтрепериха, докато стискаше неговите.

— Ти си моя, скъпоценна Нин — прошепна той. — Не искам друга в моя живот.

— Дори и ако мириша на риба?

Той се засмя.

— А пък аз мириша на конска пот. Двамата с теб сме чудесна двойка.

Само той можеше да каже това. Сълзи започнаха да се стичат по лицето й, докато оставаше в прегръдката му, прималяла от щастие. Нейният Спиир се бе завърнал и тя вече никога нямаше да му позволи да си отиде. Бяха родени да бъдат заедно.

Завинаги…

 

 

Съншайн се събуди с чувството за топлина и спокойствие, скътани дълбоко в сърцето й. Усети твърдото тяло на Талон зад гърба си и се усмихна сънливо. Не си спомняше в подробности съня, освен че беше за Талон. И това й подейства успокоително.

Погледна часовника на китката си и видя, че тъкмо минава пладне. Вече би трябвало да е на работа и да надзирава творенията си на площада. При все това не й се ставаше от удобната рогозка.

Обърна се и се сгуши до Талон. Отпусна глава на рамото му и прокара пръст по татуировката на гърдите му. Той беше толкова топъл и подканващ.

— Хубаво е да те имам у дома, любима — прошепна й той на език, който досега бе чувала само веднъж, когато се бяха любили предишната нощ, но въпреки това го разбра.

Надигна се и видя, че той все още е дълбоко заспал.

— Талон?

Мъжът не помръдна.

— Спиир? — повика го тя, чудейки се защо името бе изникнало в главата й, но някак си й се струваше единствено правилното, с което трябваше да го нарича.

Клепачите му потрепнаха и очите му се отвориха. Изгледа я намръщено.

— Нуждаеш ли се от нещо?

Съншайн поклати глава.

Той затвори очи, обърна се и се опита отново да заспи.

О, това беше толкова дяволски странно. Откъде тя знаеше това име и защо той бе откликнал на него? Дали не беше част от съня й? Съншайн се опита да си спомни, но да я убиеха, ако можеше.

Докато Талон лежеше с гръб към нея, в съзнанието й изплува нещо. Приличаше на смътен спомен от детството. Видя го като вече пораснал млад мъж, проснат върху голяма каменна маса. Наоколо се издигаха монолитни камъни, оформяйки нещо, което бегло й напомняше за Стоунхендж. Талон лежеше по корем, с ръце под главата, а един висок, чернокос мъж се бе надвесил над него. Черната роба на мъжа се развяваше, докато бичуваше Талон с разръфан камшик.

Талон гледаше право в нея, очите му блестяха от напиращите сълзи, а челюстта му бе здраво стисната.

„Ще се срещнем по-късно“ — изрече беззвучно той и тя кимна.

Съншайн се отдръпна обезпокоено назад. Докато видението я връхлиташе отново, младата жена скочи от леглото, грабна мобилния телефон на Талон и набра номера на майка си. Излезе от колибата, за да не може Талон да чуе разговора й.

— Съншайн? — попита майка й, след като позна гласа на дъщеря си. — Къде си? Сторм каза, че си го зарязала снощи, без да се обадиш.

— Извини ме, мамо. Познаваш ме. Отнесох се и забравих да се обадя. Виж, искам да разбера нещо. Спомняш ли си, когато преди години, двете с баба ме хипнотизирахте, за да ме върнете в миналото?

— Да.

— Спомням си, че двете ми казахте, че съм била древна келтка?

— Да.

— А спомняш ли си нещо по-конкретно за това?

— Не, не съвсем. Ще трябва да се обадя на мама, за да видя дали тя си спомня. Доколкото я познавам, сигурно не е забравила. Защо? Звучиш ми доста паникьосано.

— И наистина съм паникьосана. Имах странно преживяване, нещо като завръщане в миналото. Не зная как другояче да го нарека. Просто беше дяволски, дяволски шантаво.

— Със Стив ли си в момента?

— Талон, мамо, казва се Талон. Да, с него съм.

— И смяташ, че си го познавала в предишния си живот?

Съншайн погледна към вратата и преглътна.

— Честно, мамо, мисля, че съм била омъжена за него.