Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (15)

13

Малко преди четири следобед Ник зави зад ъгъла на пешеходната зона и видя, че Ахерон го чака пред „Корнър Кафе“. Атлантът бе подпрял небрежно гръб на стената от червени тухли и скръстил ръце пред гърдите си бе свил единия си крак. Но Ник знаеше, че Аш винаги е готов да се впусне в действие при най-малката провокация.

Облечен в черни кожени панталони, черна тениска и дълго палто, Аш неизбежно привличаше вниманието на тълпата от туристи, които отдалече се отдръпваха от него, защото бе обкръжен от смъртоносна, черна аура. Аура като на хищен звяр, елегантен и грациозен на вид, но подсказващ на околните, че още в следващата минута могат да се превърнат в обяда му.

Никой не бе сигурен как да се държи с най-стария Нощен ловец, затова за повечето, срещите с Аш бяха като посещение в зъболекарски кабинет.

Честно казано, Ник го съжаляваше. Сигурно бе много трудно да притежаваш толкова много сила и да нямаш близък, с когото да си споделяш. Аш поддържаше значителна дистанция между себе си и всеки, който се опитваше да се приближи към него — както телом, така и духом.

Ник се опитваше да се държи с него като с всеки друг приятел, с когото се срещаше, и подозираше, че на Аш това му харесва. Или поне изглеждаше по-спокоен в компанията на Ник, отколкото на другите Нощни ловци или скуайъри.

— Мамо, виж какъв гигант!

Ник се обърна и видя момиченце на около пет годинки, сочещо към Аш. Майка му стрелна Аш с поглед, вдигна дъщеря си на ръце и забързано прекоси улицата в посока към катедралата.

Аш махна с ръка на малкото момиченце, което продължаваше да моли майка си да погледне гиганта. Горкият Аш.

Ник се приближи към Атланта.

— Знаеш ли, ако не се обличаш толкова страховито, хората може и да не странят така от теб.

С показалеца си Аш смъкна черните очила на върха на носа си и го удостои с кисела усмивка.

— Повярвай ми, Ник, работата не е в дрехите.

Вероятно имаше право. Аш излъчваше нещо неестествено заплашително и смъртоносно — все едно знаеш, че у него има нещо, което не е съвсем човешко. Ник забеляза също, че Аш бе сменил цвета на косата си. Отново. Тази сутрин, при Кириан, косата му бе пурпурна.

— Отново сме чернокоси, а?

— Отново сме досадни, а? — язвително подхвърли Аш.

Ник се засмя.

Аш се оттласна от стената и вдигна черната си раница от тротоара. Ник не помнеше някога Аш да се е разделял с нея, затова бе изпълнен с любопитство за съдържанието й.

Но не беше склонен да рискува живота си, като се опита да открие какво има в нея. Аш я пазеше като сейф с диаманти.

— И така, как мина изпитът? — попита го Аш.

— Не го взех. Май трябваше да използвам миниатюрния си приемо-предавател за връзка с теб. Явих се на изпита по древногръцка култура, но Джулиън Алекзандър ме скъса. Много е строг като преподавател.

— Да, не признава връзките и ходатайствата.

Ник кимна с глава към полупразното заведение.

— Имаш ли нещо против да хапна нещо по време на срещата ни? Заради зубренето пропуснах обяда и сега умирам от глад.

— Разбира се, че нямам — рече Аш, сетне задържа вратата, като пусна Ник пред себе си.

Ник се замисли и за тази негова странност. Аш често постъпваше така — никога не оставяше някой зад гърба си и винаги заставаше с гръб към стената, като се стараеше да бъде с лице към тълпата. Майка му би нарекла това инстинкт на боец. Нервно състояние на някой, който всеки момент очаква да се изправи пред внезапна атака.

Ник седна на едно столче в далечния край на бара, а Аш възседна един стол, с гръб към стената, така че да може да наблюдава посетителите и вратата.

Към тях се приближи едрият, поостарял барман.

— Какво да бъде за вас двамата? — попита той с дълбокия си дрезгав глас.

— Дайте ми една светла „Будвайзер“ — поръча Ник.

Барманът кимна, след което се обърна към Аш.

— А за теб?

— Същото.

Мъжът присви очи и огледа Аш критично. Ник стисна зъби, за да не се изхили. Още преди барманът да заговори, младежът знаеше какво ще последва.

— Имаш ли лична карта, хлапе? — попита той Аш.

Тук Ник не издържа и прихна от смях. Аш срита високия стол на Ник, докато измъкваше фалшивата лична карта от задния си джоб. Подаде я на бармана, който я провери много внимателно.

— Няма нарушение на закона — констатира барманът, — но с тези слънчеви очила не мога да кажа дали това си ти или не. Ако искаш бира, хлапе, трябва да ги свалиш.

Аш, със стиснати челюсти, свали очилата си. Барманът се изкашля смутено, щом видя странния сребрист цвят на очите му.

— Извинявай, приятел. Не знаех, че си сляп. Ето ти личната карта.

Ник се засмя още по-силно, когато барманът пое ръката на Аш в своята и пъхна личната карта в дланта. Аш бе единственият Нощен ловец, притежаващ лична карта.

Щом барманът се отдалечи, Ник не можа да се сдържи да не подразни Аш:

— Е, това не беше ли открито предизвикателство към теб?

— Не — Аш прибра личната карта в джоба си, — но ако не ме оставиш на мира, ще се наложи да дишаш с апарат.

Ник реши да престане с шегите.

— Съжалявам, но просто ми е дяволски забавно. Харесва ми тази лична карта, която Джими ти е направил. Роден през 1980 г. Да, добре. Впрочем, кога всъщност си роден?

Аш разтърка челото си.

— 9548 година преди Христа.

— Леле! — зяпна Ник, впечатлен от годината на раждането му. Знаеше, че Аш е стар, но той за пръв път споменаваше точната година. — Наистина си по-стар от света.

Барманът се върна с бирите им.

— Искате ли нещо за ядене? — попита.

Ник си поръча червен боб с ориз, след което, щом барманът се отдалечи, продължи разговора с Аш:

— Тогава на колко години си сега?

Преди да отговори, Аш отпи от бирата си.

— На единайсет хиляди петстотин петдесет и една години. И да, живял съм пълноценно през всеки един ден от тези години.

— Брей, представа си нямах. По дяволите, дори не знаех, че тогава е имало хора.

— Да, бях от оригиналния екип на Бедрок, който работеше в каменоломната. Всички бяхме яхнали по един динозавър и се бъхтехме заедно с Фред Флинтстоун. Барни Ръбъл беше нисичък, но го биваше в играта с мятане на камъни.

Ник изсумтя, а после се засмя. Наистина харесваше Аш, макар да го смяташе за прекалено странен.

— И така, защо съм тук?

— Исках да поговорим на някое място, за което съм сигурен, че Кириан не може да ни подслушва.

— Добре, но защо?

Преди Аш да му отговори, висока брюнетка с дълги, красиви крака и много къса черна пола се приближи към бара до тях. Изгледа Ник без особен интерес, след което притисна елегантните си пръсти с изящен маникюр към гърдите на Аш, повдигна се на пръсти и му зашепна в ухото.

Той й се усмихна любезно.

— Оценявам предложението, скъпа моя, но имам сериозна връзка.

Брюнетката се нацупи, но подаде на Аш една визитна картичка.

— Ако промениш намерението си, обади ми се. Обещавам, че не хапя.

— Да, но аз хапя — промърмори Аш под носа си, след като тя си тръгна.

Ник не беше сигурен дали бе чул правилно, затова предпочете да не обръща внимание на хапливия коментар на Аш. В това време барманът донесе храната.

— Знаеш ли — каза той на Аш, — не е честно. Не разбирам как можеш да се обличаш като откачалка и въпреки това жените да те желаят.

Аш извърна глава и го удостои с развеселена, самодоволна усмивка.

— Който го може, го може.

— Да, но е много дразнещо за онези от нас, които го искат, но не го могат. Най-малкото можеш да споделиш част от завоеванията си. — Ник лапна една хапка. — Между другото, с кого имаш сериозна връзка?

Аш не отговори. Никога не отговаряше на подобни въпроси.

— А сега да се върнем на темата ни на разговор. Причината, заради която си тук, е, че се нуждая от помощта ти, за да отнесеш една новина на Кириан, а именно че Валерий е в Ню Орлиънс.

Ник едва не се задави с хляба си.

— О, как ли пък не!

— Ник, това е сериозно. Рано или късно пътищата им ще се пресекат. Искам както Кириан, така и Джулиън да бъдат подготвени за това. Ако, дано Зевс не позволи, единият от тях убие Вал, Артемида ще има основание да ги преследва. Не искам нито един от двамата да пострада или да умре. Те имат жени и деца, за които трябва да се грижат.

Ник избърса устата си и преглътна.

— Какво точно искаш от мен?

— Искам да ми помагаш, най-вече за да убедим Кириан, че не е нужно да отмъщава на Валерий.

Ник въздъхна уморено, докато ровеше из боба с пластмасовата вилица. Това бе по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Искаш много от мен, Аш. Лично аз бих предпочел да му помогна да пребие до смърт онова арогантно копеле.

— Никълъс Амброзий Гошей, мери си приказките!

Ник подскочи като ужилен, когато чу мелодичното, провлачено кажунско наречие на майка си. Тя бе застанала зад него с отлично познатото му строго критично изражение. Изглеждаше много по-млада от своите четирийсет години и дългата й руса коса бе прибрана в стегнат кок. С дънките си и синия си пуловер би я сметнал за доста привлекателна, ако не беше неговата майка.

Аш побърза да придърпа бирата на Ник по-близо до себе си.

Майка му укорително изцъка с език на Аш.

— Не се опитвай да го прикриваш, Аш. — После размаха пръст пред лицето на сина си. — Шофираш ли?

— Не, мамо, седя си тук.

— Не ми се прави на умник. Знаеш какво имам предвид.

Той я озари с чаровната си усмивка, която обикновено спасяваше задника му от много беди.

— Тази ми е първата. Ако пия още, няма да шофирам.

Тя се обърна към Аш със същата майчинска загриженост, която беше едновременно дразнеща и любяща.

— Ами ти? С мотора ли си?

— Не, госпожо.

— Мамо — обади се Ник, подразнен от целия този разпит, — какво търсиш тук?

— Тъкмо отивах на работа, когато ви зърнах вас двамата. Просто реших да се отбия и да ви се обадя, понеже няма да се прибера до късно, а ти се измъкна рано сутринта без дори да ми кажеш „довиждане“. — Изгледа го обидено. — Не може ли една майка да прекара пет минути на ден със сина си, без това да се таксува като престъпление?

Сега Ник се почувства като пълна отрепка.

— Извинявай, мамо, но тази сутрин трябваше да свърша няколко неща, пък и исках по-рано да приключа, за да ми остане повече време за учене.

Тя разроши косата му.

— Разбирам. Всичко е наред.

После огледа Аш от горе до долу, дори разтвори палтото му и въздъхна загрижено.

— Мога да се закълна, че си отслабнал от последния път, когато те видях. — Махна с ръка на бармана и поръча червен боб и ориз за Аш. — Искаш ли още нещо? — попита го тя.

— Не, благодаря.

Размаха пръста си пред Аш.

— Ще изядеш всичко, нали?

— Да, госпожо.

Ник стисна устни, за да не прихне от смях, докато гледаше как Аш се прави на Еди Хаскъл^[1], а майка му се опитва да наставлява един воин на повече от единайсет хиляди години. Единствено Черис Гошей бе способна на подобна дързост.

— Мамо, той не се нуждае от майчински грижи.

Тя оправи яката на палтото на Ахерон и го приглади с ръка.

— Повярвай ми, Ник, той се нуждае някой да го наглежда, също както и ти. Вие, момчета, само си мислите, че сте пораснали и сте готови да оправяте света.

Само ако знаеше…

— А сега — продължи тя неуморно, — защо тази вечер не доведеш Аш в „Убежището“, за да му направя един кейк с ягоди и картофени кюфтета по кажунски, че да трупне малко месце върху мършавите си кокали? А ти можеш да учиш в задната стая, ако трябва, и да ми правиш компания, докато работя.

Майка му така и не се примири с факта, че той беше пораснал. За нея той завинаги щеше да си остане петгодишно хлапе, нуждаещо се от постоянен надзор. Но въпреки това той обичаше майка си.

— Да, добре. Ако не съм на работа, ще се отбия.

— Добро момче. — Тя бръкна в портмонето си и извади две двайсетачки. Подаде ги на Аш. — С това да платиш за червения боб и ориза. Ако ще пиеш още бира, по-добре ще е да се прибереш в дома си с такси. Обещаваш ли?

— Обещавам, госпожо Гошей — рече Аш, като взе парите. — Благодаря.

Тя се усмихна, после целуна Ник по бузата и стисна Аш за лакътя.

— Дръжте се добре, момчета, и стойте настрана от неприятности.

— Ще се постараем — кимна Ник.

След като си тръгна, Ник се обърна към Аш.

— Човече, съжалявам за това. Благодаря ти, че беше толкова готин с нея.

— Ник, никога не се извинявай заради майка си. Просто бъди безкрайно благодарен, че я имаш. — С тези думи Аш му подаде четирийсетте долара.

— Благодарен съм, повярвай ми — каза Ник и прибра банкнотите. Усмихна се заради обичливата си майка. Тя винаги изпитваше необяснима нужда да се държи майчински с целия свят, но за това си имаше обяснение — била е само на петнайсет, когато я изхвърлили от бащината й къща, тъй като родителите й научили, че е бременна с него. Затова бе склонна да се грижи за всеки, който й се струваше изоставен или лишен от нормална младост.

Барманът се върна с червения боб и ориза за Аш, който само ги погледна и плъзна чинията към Ник.

— Надявам се да си още гладен.

Ник наистина беше гладен, но две порции бяха повече, отколкото можеше да поеме. Внезапно му хрумна, че никога не бе виждал Аш да се храни.

— Ти въобще ядеш ли нещо?

— Да, но това, което ми трябва, го няма в менюто.

Ник само се намръщи, но не прояви желание да задълбочава темата.

— Сега се замислих за друго. Защо се срещаме посред бял ден? Как можеш да излизаш на слънце, без да избухнеш в пламъци?

— Аз съм специален.

Като посегна към бирата си, с крайчеца на окото си Аш забеляза какво даваха по телевизията. Извърна глава и усети как тялото му застива, като видя снимката на Зарек в ранните новини.

Един сервитьор увеличи звука.

— … предполага се, че извършителят е бил същият, който по-рано миналата нощ е убил жена, в района на складовете около кейовете…

Ник изруга.

— Това ли е, за което си мисля?

Аш успя само да кимне, докато гледаше напрегнато кадрите от камерите, които бяха заснели как Зарек се сражава с деймоните и как после пристигна полицията.

— … от полицейското управление предлагат награда за този, който има някаква информация за заподозрения.

Ник и Аш едновременно изпсуваха, когато върху екрана показаха много добре направена скица на лицето на Зарек.

— Сега вече нагазихме в лайната — въздъхна Ник.

— Чак до гушата — изръмжа Аш. Извади мобилния телефон от джоба на палтото си и излезе от бара, за да позвъни на Зарек. Последното, от което се нуждаеше, беше някой да подслушва този важен разговор.

Ник го последва навън.

— Какво ще правим?

Аш натисна бутона за прекъсване на връзката.

— Телефонът му е изключен. Сигурно още спи.

— Не искаш да ми отговориш на въпроса или не го чу?

— Чух те, Ник. Не зная. Трябва да го скрием. С тези снимки все едно че е осъден.

— Можем ли да ги манипулираме?

— Не зная. Моите сили не са гаранция с тези модерни електронни джаджи. Най-доброто, което мога да направя, е да ги гръмна… — Гласът му заглъхна, като видя нещо по-лошо дори и от физиономията на Зарек в новинарската емисия.

Аш въздъхна с отвращение и погледна нагоре към смрачаващото се небе.

— Да не би да се отегчаваш там горе, Арти, или какво?

— Ъ? Какво става? — стресна се Ник.

Аш наклони глава към „Шартр Стрийт“, откъдето се появиха две фигури, насочили се право към тях. Високи почти колкото него, братята се движеха като два опасни хищника, бавно и ритмично. Оглеждаха се зорко наляво и надясно, преценяваха всеки, покрай когото минаваха, сякаш го определяха като съперник или жертва.

Облечени в черно, и двамата носеха дълги кожени палта, чиито краища се подмятаха около рокерските им ботуши. Всеки бе пъхнал едната си ръка в палтото, все едно криеше там някакво оръжие.

О, да, тези двамата бяха две от най-опасните създания, които Аш някога бе познавал. Най-вече защото бяха способни да убият всеки, който ги заплашваше, без да се поколебаят дори за миг.

— Кой пусна кучетата навън? — озъби се Аш.

Ник се намръщи.

— Какво?

— Приближават се двама от клана Катагария — обясни той на Ник.

Катагария бяха животни, които можеха да приемат човешки вид и да се движат сред обществото, за да търсят жертви или нещо друго, което си пожелаеха. И също като другите диви животни, те бяха изключително смъртоносни и непредвидими.

— О, боже — ахна Ник, — само не ми казвай, че са Убийците.

— Зависи кого ще попиташ.

— Какво искаш да кажеш?

— В Аркадия ги наричат Убийците. Но за всички от братството Катагария те са страти.

Ник се намръщи.

— Какво означава страти?

— Това е правилното название за воините Катагария. Убийците избиват всички и всичко, което се изпречи на пътя им. Стратите убиват предимно за самозащита, за опазване на глутницата и територията им.

— Значи тук е тяхна територия?

Аш поклати глава, когато двата вълка се приближиха и забавиха крачките си.

— Ахерон Партенопей — поздрави го Вейн, като спря пред него. — Доста време мина.

Аш кимна. Бяха изминали поне двеста години от последната им среща. Тогава те се спасяваха с бягство от хората от Аркадия, които преследваха тяхната уникална раса. Двамата братя се опитваха да намерят някакво безопасно място, където да скрият сестра си от враговете им.

Вейн беше по-големият от двамата братя. Тъмнокестенявата му коса с червеникави кичури стигаше до рамене. Никога нищо не убягваше от погледа на зелените му очи, зорки като на див звяр. Фанг бе с около три сантиметра по-висок от брат си, с къса черна коса и лешникови очи. Всеки от тях бе опасен, когато бе сам — но заедно бяха дяволски могъщи, почти непобедими.

— Вейн, Фанг — поздрави ги Аш, като кимна с глава поред към всеки от двамата. — Какво ви води в Ню Орлиънс?

Вейн изгледа подозрително Ник, но после явно реши, че не представлява заплаха.

— Търсим си бърлога.

При това обяснение Аш направи гримаса, защото това означаваше, че цялата глутница Катагария е в Ню Орлиънс и явно възнамеряваха да останат тук за известно време.

— Идеята никак не е добра. Сега е Марди Гра и тук са се събрали много деймони, за да се забавляват. Трябва да отведете глутницата си…

— Не можем — прекъсна го Вейн. — Имаме шест женски в групата ни, на които предстои да раждат.

— И още една, която роди тази сутрин — додаде Фанг. — Познаваш нашите закони. Ще останем тук, докато новородените не поотраснат, за да могат да се движат наравно с нас.

Ставаше все по-интересно. Бременните женски от расата Катагария привличаха деймоните като магнити заради силата на техните души и психическите им способности, които притежаваха. Да не говорим за това, че Ню Орлиънс бе приютил и три групи от Аркадия, които с най-голяма удоволствие щяха да одерат кожите на Вейн и Фанг.

— Знаете ли, че тук се намират и три групи от стражите от Аркадия? — попита ги Аш.

Очите на Вейн потъмняха застрашително.

— Тогава ще е най-добре да им кажеш да се омитат оттук. Имаме малки и ако заловя някой от тях да се навърта около нашето убежище, ще го разкъсам на парчета.

Аш пое дълбоко дъх. Ако не беше толкова зле, би се изсмял на цялата абсурдна ситуация, в която се бе озовал. Явно днес никак не му вървеше.

Трябваше да се справи с една капризна, вечно недоволна богиня. И с един келт, изчезнал безследно по време на мисия. С римски генерал, намиращ се в същия град заедно с други трима, готови да го разчленят при първия удобен случай. С неконтролируем Нощен ловец, издирван от полицията за убийство. А сега се появи и глутницата Катагария, от която щяха да се пръкнат седем новородени вълчета, при това точно под носа на заклетите им врагове.

Да, няма що, беше страхотно да си начело на…

Ник подуши въздуха и се озърна.

— Какво е това? Да не би да надушвам супа от бамя?

Вейн и Фанг застинаха, когато Ник се приближи към тях. Въпреки приглушеното ръмжене на Вейн, Ник отметна назад края на палтото му и така видя яркорозовата кутия, която той криеше в лявата си ръка.

— Какво е това? — попита Ник още веднъж.

— Супа от бамя — отговори му Вейн, с дрезгав, нисък тон.

— И откога върколаците ядат такова нещо?

Аш се изплаши от дръзкия въпрос на Ник.

Фанг се хвърли към Ник, но Аш го хвана и го избута назад, преди да се е добрал до гърлото му.

— Ние не сме върколаци, говедо — озъби се Фанг. — Ние сме вълци. И точка на въпроса.

Ник изглеждаше развеселен от обидата.

— Говедо?

— Това е на жаргон — обясни му Аш. — Дължи се на това, че те възприемат хората като храна.

Ник побърза да отстъпи крачка назад.

— Хм, розови кутии? — попита Аш. Пролича си, че това го забавляваше. Нищо чудно, че братята старателно криеха тези кутии.

Вейн премести гневния си поглед от Ник към Аш.

— Аня е луда по супата от бамя и шоколада. Освен това иска да й ги доставят само от „Фламинго Рум“ и от никъде другаде.

Аш усети как ъгълчетата на устните му се извиха.

— Не мога да повярвам, че сте се втурнали да изпълнявате поръчка на сестра ви.

— Ами — изсумтя Фанг, — да не забравяме, че думата кучка е измислена за нашите женски.

Вейн изръмжа в лицето на брат си.

— Тя е нашата кърмачка, Фанг. Трябва да я уважаваш.

Очите на Фанг блеснаха, но той само сведе глава в знак на подчинение пред волята на по-големия си брат. Вейн подаде розовата кутия на Фанг, след което измъкна писалка от джоба си и записа един номер. Подаде листчето на Аш.

— Това е мобилният ми телефон. Обади ми се, ако ти потрябва помощ срещу деймоните. В глутницата има дузина страти и последното, което бихме желали, е деймоните да душат около нашите женски и малки.

Аш взе листчето с номера и го сложи в джоба си. Едва го бе прибрал, когато забеляза останалите страти да пристъпват напред.

Те се прокраднаха незабележимо покрай ъгъла на улицата, също като глутница от диви кучета. Разпръснати като ветрило, облечени само в черно, те много наподобяваха на смъртно опасни убийци, каквото наистина бяха. Всички хора по улицата се отдръпваха от тях, за да ги следят отдалеч с нервни погледи.

Дотук беше с опитите на Аш да не привлича вниманието на околните. Но Ловците шейпшифтъри никога не ги е било грижа за това кой или какво знаеше за съществуването им. Ако някой им създаваше затруднения, той просто приключваше земния си път като част от менюто им за обяд.

Стратите наобиколиха Аш и Ник.

— Нощен ловецо — изръмжа Стефан. Висок колкото Аш, той бе водачът на стратите и смъртен враг на Вейн. Двамата се сражаваха един до друг, когато това се налагаше, но иначе не можеха да се понасят. — Какво правиш с нашите files?

Аш забеляза как устните на Стефан се изкривиха, когато изговори гальовната дума „синчета“ за мъжките от глутницата. Очевидно бе, че Вейн и Фанг не изпитваха любов към своите събратя. Но все пак Аш си оставаше външен, а глутницата винаги се държеше сплотено срещу всички външни натрапници.

— Само си споделяхме информация — обясни Аш.

Стефан изгледа Вейн с присвити очи.

— Да не би да попълваш запасите ни?

Вейн изсумтя, като погледна към Ник.

— Не е на добро, щом говедото може да го надуши, а ти не можеш.

Стефан се приготви да го нападне, но стоманеният поглед на Вейн принуди по-стария Стефан да се отдръпне. Стефан беше водач заради възрастта и опита си. Вейн му бе подчинен само защото все още не го бе предизвикал. Ако Вейн решеше да се пребори със Стефан за водачеството, нямаше съмнение кой щеше да спечели.

— До скоро — каза Стефан на Аш, преди да отведе групата от страти.

Вейн и Фанг останаха зад тях.

— Аш, обади се, ако ти потрябваме — напомни Вейн.

Аш кимна.

Братята се присъединиха към глутницата и се качиха на мотоциклетите си, паркирани на улицата зад тях.

Аш не помръдна, докато те не се скриха от погледа му.

— Е, тези хора са доста страховита банда, нали?

— Не, Ник — бавно процеди Аш. — Те не са хора. Те са животни. За кратко могат да се разхождат в човешки облик, но на края на деня отново се превръщат във вълци.

Мобилният му телефон звънна. Аш отговори на обаждането. Търсеше го Талон. Гласът му трепереше от болка и гняв.

— Нужна ми е помощта ти, Ти Рекс. Намирам се в клуб „Рънингуолф“. Отвлякоха Съншайн.

— Кой я отвлече?

— Келтският бог Камул. Веднага щом слънцето залезе, излизам да го търся.