Шерилин Кениън
Нощна прегръдка (4)

2

Ама че нощ! От онези, които караха Съншайн Рънингуолф да се чуди защо изобщо си бе дала труда да излезе от таванския си апартамент.

Колко пъти може да се изгубиш в град, в който живееш, откакто си се родила?

Очевидно — безброй.

Разбира се, щеше да й по-лесно да не се губи, ако можеше да се съсредоточи, ала тя се разсейваше по-често и от смахнат професор.

Не, всъщност се разсейваше като човек на изкуството, който рядко се задържаше в настоящия миг. Като прашка, която никой не можеше да контролира, мислите й скачаха от тема на тема, само за да се върнат там, откъдето бяха тръгнали. Умът й постоянно блуждаеше и пресяваше нови идеи и техники, красотата на света около нея и как най-добре да я пресъздаде.

За нея красотата бе навсякъде и във всичко. Нейната работа бе да я покаже на другите.

Онази прекрасна сграда, която строяха на две-три, или може би четири пресечки оттам, бе отвлякла вниманието й и я бе накарала да си измисля нови дизайни за керамичните съдове, които изработваше, докато се разхождаше из Френския квартал, на път към любимото си кафене на „Света Ан“.

Не че пиеше тази гадост. Ненавиждаше я. Но по стените на „Кафено петно“, издържано в ретро-битнически стил, имаше хубави картини, а приятелите й явно си падаха по това да се наливат с цели литри от катраноподобната течност.

Тази вечер двете с Трина щяха да отидат…

Мислите й се върнаха обратно на сградата.

Тя извади скицника си, надраска няколко бележки и като сви надясно, пое по тясна уличка.

Едва бе направила и две крачки, когато се блъсна в стена.

Само дето не беше стена, осъзна тя, когато две ръце се обвиха около нея и я задържаха да не падне.

Тя вдигна поглед и се вцепени.

Ай, карамба! Взираше се в лице толкова прекрасно, че надали и някой древногръцки скулптор би могъл да го пресъздаде по достойнство.

Пшениченорусата му коса сякаш грееше в нощта, а лицето му…

Съвършено. Чисто и просто съвършено. Напълно симетрично. Леле!

Без да мисли, Съншайн се пресегна, улови го за брадичката и завъртя лицето му, така че да може да го огледа от всички страни.

Не, не беше оптическа илюзия. Независимо под какъв ъгъл ги гледаше, чертите му си оставаха истинско въплъщение на съвършенството.

Още веднъж — леле! Абсолютно идеален.

Трябваше да го скицира.

Не. Маслени бои. С маслени бои щеше да е по-добре.

Или с пастелни!

— Добре ли си? — попита той.

— Да — отвърна Съншайн. — Съжалявам. Не те видях, както бе застанал там. Ама знаеш ли, че лицето ти притежава съвършена хармония?

Извил плътно стиснатите си устни в тънка усмивка, той я потупа по рамото на червената наметка.

— Да, знам. А ти, Червена шапчице, знаеш ли, че тази нощ Големият лош вълк е излязъл навън и че умира от глад?

Това пък какво беше?

Тя говореше за изкуство, а той…

Мисълта й секна, когато изведнъж осъзна, че непознатият не е сам.

С него имаше още четирима мъже и една жена. Всички до един — безумно красиви. И всички до един я гледаха като особено апетитна хапка.

Ами сега!

Гърлото й пресъхна.

Всичките й сетива й крещяха да бяга и тя направи крачка назад.

Шестимата дойдоха още по-близо, обграждайки я и отрязвайки пътя й за бягство.

— Е, хайде, Червена шапчице — обади се първият. — Нали няма да си тръгнеш толкова скоро?

— Ами да — каза Съншайн, приготвяйки се за битка. Какво ли знаеха те — една жена, която имаше навика да излиза със закоравели рокери, със сигурност бе в състояние да раздаде някой и друг добре премерен ритник, ако се наложеше. — Мисля, че това е страхотна идея.

Той посегна към нея.

Изникнал сякаш от нищото, някакъв кръгъл предмет изсвистя покрай лицето й, бръсвайки протегнатата към нея ръка. Мъжът изруга и притисна кървяща длан към гърдите си. Нещото рикошира като чакрама на Зина и се върна в другия край на уличката, където една сянка го улови.

Съншайн зяпна при вида на тази фигура. Облечен в черно, мъжът стоеше, разкрачил крака в бойна поза, а оръжието му проблясваше зловещо в мъждивата светлина.

Макар че Съншайн не можеше да види лицето му, той имаше огромна, непрестанно променяща се аура, от която му придаваше колкото стряскащ, толкова и внушителен вид.

Новодошлият беше опасен.

Гибелен.

Смъртоносна сянка, която само изчакваше, за да се хвърли в нападение.

Той стоеше, без да продумва и без да изпуска от поглед нейните нападатели, като държеше оръжието някак небрежно, ала въпреки това — заплашително.

И тогава онези, които бяха наобиколили Съншайн, се нахвърлиха върху новодошлия и в уличката настана абсолютен хаос…

Талон махна предпазителя на своя срад и сгъна трите остриета, превръщайки ги в една-единствена кама. Опита се да стигне до жената, ала деймоните му се нахвърлиха едновременно. При обикновени обстоятелства с лекота би ги изличил от лицето на земята, ала законите на Нощните ловци му забраняваха да разкрива силите си пред непосветено човешко същество.

По дяволите.

За миг се поколеба дали да не призове мъгла, за да ги скрие, но това щеше да затрудни битката му с деймоните.

Не, нямаше да им даде никакво предимство. Докато жената стоеше там и гледаше, трябваше да се бие като обикновен човек, а като се имаше предвид свръхчовешката сила на деймоните, това не беше никак добре. Без съмнение това бе и причината те да му се нахвърлят.

Като никога, този път имаха някакви шансове да го надвият.

— Бягай — нареди той на човешката жена.

Тя понечи да се подчини, ала в този миг един от деймоните я сграбчи. Един ритник в слабините и удар по гърба, когато той се преви одве, го повалиха на земята и тя побягна.

Талон повдигна вежди при този ход. Добре, много добре. Открай време харесваше жени, които знаят как да се защитят.

Използвайки силите си на Нощен ловец, той издигна стена от мъгла между нея и деймоните, които сега бяха насочили цялото си внимание към него.

— Най-сетне — каза Талон на малката групичка. — Вече сме сами.

Онзи, който изглежда бе предводителят им, се втурна към него. Талон използва телекинетичните си умения, за да го вдигне във въздуха, да го обърне надолу с главата и да го блъсне в една стена.

Още двама се нахвърлиха отгоре му.

Единия Талон посрещна с камата си, а другия изрита с коляно.

Справи се с тях доста лесно и тъкмо щеше да се заеме със следващия, когато видя, че най-високият от тях се втурва след жената.

Това моментно разсейване му струва скъпо, тъй като в този миг получи жесток удар в слънчевия сплит и политна назад, загубил равновесие.

Той се претърколи, поемайки инерцията на удара и скочи на крака.

— Сега! — изкрещя жената деймон.

Преди Талон да успее напълно да си възвърне равновесието, един от деймоните го сграбчи през кръста и го блъсна назад, към улицата зад тях.

Право пред един гигантски автомобил, който се движеше толкова бързо, че Талон дори не можа да го види ясно.

Нещо, което трябва да бе решетката му, го удари в десния крак и начаса го строши, а него запрати във въздуха.

Талон се търкаля около петдесетина метра, преди най-сетне да спре и да остане да лежи по очи под една улична лампа, с буза върху грапавия асфалт и разперени ръце, докато тъмния автомобил се изгуби с бясна скорост.

Цялото му тяло пулсираше от толкова силна болка, че не можеше да помръдне. Още по-лошо бе това как пулсираше главата му, докато той се мъчеше да не изгуби свяст.

Което не беше никак лесно.

„Припадналият Нощен ловец е мъртъв Нощен ловец.“ — изплува в мислите му петото правило от наръчника на Ахерон. Трябваше да запази съзнание.

С отслабването на силите му заради болката от раните, стената от мъгла започна да се разсейва.

Талон изруга. Всеки път, щом изпиташе някоя отрицателна емоция, силите му намаляваха. Още една причина, поради която трябваше да ги държи под толкова жесток контрол.

Чувствата бяха пагубни за него и то в много отношения.

Бавно и предпазливо, той се изправи на крака, тъкмо навреме, за да види как деймоните потъват на бегом в една уличка. Е, нищо не можеше да направи по този въпрос. Никога нямаше да ги настигне в това състояние, а дори да успееше, единственото, което можеше да стори, бе да кърви върху тях.

Разбира се, кръвта на Нощните ловци беше отровна за деймоните…

По дяволите. Никога досега не се беше провалял.

Стискайки зъби, той се опита да прогони вълната на замайване, която заплашваше да го погълне.

Жената, която бе спасил, се втурна към него. По обърканото изражение на лицето й разбра, че не е много сигурна как да му помогне.

Сега, когато най-сетне видя отблизо лицето й на палаво духче, установи, че то му харесва. В големите й тъмнокафяви очи горяха интелигентност и дързост. Напомняше му на Мориган, богинята на гарвана, на която се бе врекъл във вярност преди много, много векове, когато все още беше човек.

Дългата й права черна коса падаше около лицето й, вързана на плитки с най-различна големина. На едната й буза имаше петънце от въглен за рисуване. Импулсивно, той се пресегна и го изтри.

Кожата й беше толкова мека, толкова топла и ухаеше на пачули и терпентин.

Ама че странна смесица…

— Мили боже, добре ли си? — попита го тя.

— Да — отвърна Талон тихичко.

— Ще повикам линейка — каза тя.

— Nae! — отсече той на родния си език, цялото му тяло се противеше на тази идея. — Никаква линейка — добави, вече на английски.

Жената се свъси.

— Но ти си ранен…

Талон непреклонно срещна погледа й.

— Никаква линейка.

Тя продължи да се взира намръщено в него още малко, ала после в интелигентните й очи нещо проблесна, сякаш бе получила просветление.

— Да не си незаконен имигрант? — прошепна тя.

Талон се хвана за единственото обяснение, което можеше да й даде. С тежкия му, старовремски келтски акцент, подобно предположение бе напълно естествено. Той кимна.

— Добре — прошепна жената и внимателно го потупа по рамото. — Аз ще се погрижа за теб и без линейка.

С усилие Талон се премести встрани от светлината на уличната лампа, която дразнеше чувствителните му очи. Счупеният му крак изпротестира, но той не му обърна внимание.

Куцукайки, той отиде до близката тухлена сграда и се облегна, за да облекчи ранения си крак. Светът отново се олюля около него.

По дяволите. Трябваше да отиде на сигурно място. Все още бе ранна вечер, ала последното, от което се нуждаеше, бе да се окаже хванат навън след изгрев-слънце. Винаги, когато някой Нощен ловец пострадаше, го обземаше неудържима нужда да спи. Нужда, която щеше да го направи опасно уязвим, ако в най-скоро време не се прибереше у дома си.

Той извади телефона си, за да съобщи на Ник Гошей, че е ранен… и бързо установи, че за разлика от него, апаратът не е безсмъртен. Беше станал на парчета.

— Ела — каза жената и се приближи до него. — Нека ти помогна.

Талон я зяпна. Никога досега някой непознат не му беше помагал. Свикнал бе сам да води своите битки и сам да се справя с пораженията от тях.

— Добре съм — рече той. — Можеш да си вървиш и…

— Няма да те оставя — каза тя. — Пострада заради мен.

Талон искаше да възрази, ала тялото му туптеше от болка и той се отказа.

Опита да се отдръпне от жената, ала едва бе направил и две крачки, когато светът отново се завъртя около него.

В следващия миг всичко потъна в мрак.

Съншайн едва успя да улови мъжа, преди да е паднал на земята. Залитна под тежестта на високото му, масивно тяло, ала някак съумя да го задържи.

Толкова внимателно, колкото можа, тя го положи на тротоара.

Точно така, „толкова внимателно, колкото можа“.

Резултатът от това бе, че той почти се сгромоляса на тротоара, от което Съншайн изпита почти физическа болка, виждайки как главата му едва не проби дупка в паважа.

— Съжалявам. — Тя се изправи и го погледна. — Кажи ми, че току-що не ти докарах сътресение на мозъка.

Надяваше се, че в опитите си да му помогне, не беше влошила състоянието му.

А сега какво?

Незаконният имигрант-рокер, облечен изцяло в черно, беше огромен. Не смееше да го остави сам улицата. Ами ако нападателите й се върнеха? Или някой го ограбеше?

Та това беше Ню Орлиънс, където на човек можеше да му се случи почти всичко, дори когато беше в съзнание.

А ако беше в безсъзнание…

Да, невъзможно бе да се каже какво можеха да му сторят съмнителните субекти, от които гъмжеше градът, така че нямаше как да го остави сам.

Тъкмо когато започна да я обзема паника, чу някой да я вика по име.

Огледа се и видя синия додж „Рам“ на Уейн Сантана да спира до бордюра. Уейн бе само на трийсет и две години, ала лицето му, надарено със сурова красота, изглеждаше много по-старо, а в черната му коса имаше доста сиви нишки.

При вида му Съншайн въздъхна от облекчение.

Той свали прозореца до долу и показа глава навън.

— Хей, Съншайн, какво става тук?

— Уейн, ще ми помогнеш ли да кача този мъж в колата ти?

Уейн не изглеждаше особено възхитен от идеята.

— Пиян ли е?

— Не, ранен.

— Тогава трябва да повикаш линейка.

— Не мога. — Съншайн го погледна умолително. — Моля те, Уейн! Трябва да го откарам у дома си.

— Приятел ли ти е? — попита Уейн още по-скептично.

— Ами… не. По-скоро налетяхме един на друг.

— Тогава го остави. Последното, от което се нуждаеш, е да се забъркаш с поредния рокер. Не е наша работа какво ще стане с него.

— Уейн!

— Може да е престъпник, Съншайн.

— Как можеш точно ти да кажеш подобно нещо!

Преди седемнайсет години Уейн бе осъден за непредумишлено убийство. След като излежа присъдата си, прекара няколко месеца, мъчейки се да си намери работа. Останал без пари и покрив над главата, неспособен да си намери работа, защото никой не искаше да назначи бивш престъпник, той бе на ръба да извърши ново престъпление, за да се върне в затвора, когато кандидатства за работа в клуба на баща й.

Въпреки възраженията на баща й, Съншайн го бе наела на работа.

Пет години по-късно, Уейн не бе пропуснал нито един работен ден, нито бе закъснял дори с минута. Той беше най-добрият служител на баща й.

— Моля те, Уейн — повтори Съншайн и го дари с онзи поглед като на малко кутре, който безотказно караше мъжете в живота й да правят всичко, което поиска от тях.

Докато слизаше от пикапа, за да й помогне, Уейн не криеше недоволството си.

— Някой ден това твое голямо сърце ще те вкара в беля. Знаеш ли каквото и да било за този мъж?

— Не.

Единственото, което знаеше, бе, че е спасил живота й в ситуация, в която надали някой друг би си дал този труд. Естествено, че такъв мъж не би й сторил зло.

Двамата с Уейн се опитаха да го изправят на крака, ала задачата не беше никак лесна.

— По дяволите — измърмори Уейн под носа си, докато залитаха, придържайки го между себе си. — Огромен е и тежи цял шибан тон.

Съншайн бе принудена да се съгласи. Непознатият беше висок поне два метра и изтъкан само от мускули. Дори дебелото кожено яке не можеше да скрие колко атлетичен и мускулест бе.

Никога досега Съншайн не бе докосвала такова кораво, стоманено тяло.

Макар и с усилие, най-сетне успяха да го вкарат в колата.

Докато пътуваха към клуба на баща й, Съншайн облегна главата на непознатия на рамото си и отметна вълнистата му, руса коса от изваяните черти на лицето му.

От него се излъчваше нещо диво и необуздано, което му придаваше вид на древен воин. Златистата коса докосваше раменете му по един нехаен начин, който говореше, че макар и да се грижи за външния си вид, непознатият не е обсебен от това.

Тъмнокафяви вежди се извиваха над затворените очи. Лицето му, покрито с еднодневна брада, излъчваше сурова, мъжествена красота. Дори и в безсъзнание, той бе неустоим и умопомрачително секси и близостта му пробуди някаква смътна нужда дълбоко в Съншайн.

Ала онова, което най-много й харесваше, бе топлият дъх на мъжественост и кожени дрехи, който се излъчваше от него и я изпълваше с желание да зарови лице в шията му и да се опие от омайващото ухание.

— Е — каза Уейн, докато шофираше. — Какво се е случило с него? Знаеш ли изобщо?

— Блъсна го една карнавална платформа.

Дори в мъждивата светлина на колата, Съншайн видя, че Уейн й хвърля поглед, който сякаш казваше: „Ти да не си луда?“

— Тази вечер няма парад. Откъде се е взела?

— Не знам. Предполагам, че е разсърдил боговете или нещо такова.

— Какво?

Съншайн прокара ръка през разрошената руса коса на непознатия, играейки си с двете тънки плитчици на лявото му слепоочие, докато отговаряше на Уейн.

— Беше платформа, посветена на Бакхус. Тъкмо си мислех, че горкичкият трябва сериозно да е засегнал бога, покровител на разпуснатостта, за да бъде прегазен от него.

— Сигурно е поредната тъпа шега на някоя групичка колежанчета — промърмори Уейн под носа си. — Имам чувството, че всяка година успяват да задигнат някоя платформа, за да я покарат из града. Чудя се къде ли са я зарязали този път?

— Е, опитаха се да я зарежат върху този тип тук. Пак добре, че не го убиха.

— Сигурен съм, че и той ще мисли така, когато се свести.

Без съмнение. Съншайн долепи буза до лицето на непознатия и се заслуша в бавното му, дълбоко дишане.

Какво бе това у него, което намираше така неустоимо?

— Човече — обади се Уейн след малко. — Баща ти няма да остане във възторг. Ще ме изяде с парцалите, когато разбере, че съм откарал някакъв непознат тип в апартамента ти.

— Ами тогава не му казвай.

Уейн я изгледа лошо.

— Не мога да не му кажа. Ако с теб се случи нещо, ще е по моя вина.

Съншайн въздъхна подразнена и проследи с пръст извитите вежди на непознатия. Защо й се струваше така познат? Никога досега не го бе виждала, а въпреки това изпитваше странното усещане за дежавю. Сякаш неизвестно как го познаваше.

Странно. Много, много странно.

Ала за нея странното си беше в реда на нещата. Майка й можеше да напише книга на темата, а Съншайн — продължението.

— Вече съм голямо момиче, Уейн, мога да се грижа за себе си.

— Да, а аз дванайсет години живях с една камара грамадни, космати типове, които изяждаха за закуска момиченца като теб, дето си мислят, че и сами могат да се грижат за себе си.

— Добре де — отстъпи Съншайн. — Ще го сложим в леглото ми, а аз ще спя у нашите. На сутринта ще дойда заедно с майка ми или с някой от братята ми да проверим как е.

— Ами ако се събуди, преди да се върнеш, и те обере до шушка?

— И какво точно ще обере? — попита Съншайн. — Дрехите ми няма да му станат, а аз не притежавам нищо ценно. Освен ако и той не харесва „Питър, Пол и Мери“^[1].

Уейн извъртя очи към тавана.

— Добре тогава, но ми обещай, че няма да му дадеш възможност да те нарани.

— Обещавам.

Уейн не изглеждаше особено доволен, но не каза нищо повече, поне не и в чисто техническия смисъл на думата, макар че докато караше към апартамента й на „Сентрал Стрийт“ не спря да ругае под носа си.

За щастие Съншайн бе свикнала да не обръща внимание, когато хората го правеха в нейно присъствие.

След като стигнаха до нейния апартамент, който се намираше точно над бара на баща й, им трябваха поне петнайсет минути, докато измъкнат непознатия от колата и го вкарат в дома й.

Съншайн поведе Уейн към онази част, където на една тел бе опънала боядисана на ръка розова памучна завеса, за да отдели спалнята си от останалата част от просторното помещение.

Много внимателно, те поставиха непознатия гост на леглото.

— Е, да вървим — каза Уейн и я улови за ръката.

Съншайн внимателно се освободи.

— Не можем да го оставим така.

— И защо не?

— Целият е в кръв.

Лицето на Уейн придоби онзи израз на безсилно раздразнение, който рано или късно се появяваше по лицата на всички около нея… добре де, обикновено беше по-скоро рано, отколкото късно.

— Иди да седнеш на дивана, докато го съблека.

— Съншайн…

— Уейн, аз съм на двайсет и девет, разведена художничка, която в колежа изкара курс по скициране на голо тяло, а освен това отраснах с двама по-големи братя. Не е като да не съм виждала голи мъже. Ясно?

Ръмжейки тихо, Уейн излезе от импровизираната спалня и отиде да седне на дивана.

Съншайн си пое дълбоко дъх и се обърна към своя облечен в черно герой. Изглеждаше направо огромен върху леглото й.

И освен това беше в ужасно състояние.

Много внимателно, за да не го нарани, тя разкопча ципа на рокерското му яке. А то бе най-готиното нещо, което бе виждала някога, цялото покрито с плетеница от златни и червени келтски символи. Беше чисто и просто великолепно. Истински шедьовър на древното изкуство, а ако някой бе в състояние да го оцени, това бе тя. Още от съвсем малка имаше слабост към келтската култура.

В мига, в който свали ципа на якето, Съншайн застина, виждайки, че отдолу няма нищо. Нищо, освен прекрасна, златистокафява кожа, от която устата й се напълни със слюнка, а по тялото й премина тръпка. Никога не бе виждала на живо мъж с толкова стегнато, кораво тяло. Всеки мускул бе съвършено очертан, дори така отпуснат, силата му беше очевидна.

Този мъж беше истински бог!

До болка жадуваше да нарисува тези идеални пропорции и да ги увековечи. Едно толкова прекрасно тяло определено трябваше да бъде запазено за поколенията. Тя свали якето му и внимателно го положи на леглото.

След това запали лампата, която стоеше на покритото с шал нощно шкафче и когато го погледна на светлината й, остана като поразена от онова, което видя.

Ка-рам-ба!

Беше дори по-възхитителен от хората, които я бяха нападнали. Вълнистата му руса коса се къдреше по най-прелестния начин на шията му, а две дълги, тънки плитчици се спускаха до голите му гърди. Очите му бяха затворени, ала тъмните му мигли бяха безсрамно дълги. Лицето бе съвършено изваяно, с изящно извити вежди и имаше изтънчен вид, в който обаче се промъкваше намек за нещо неопитомено и волно.

За втори път я обзе усещане за дежавю — стори й се, че го вижда, буден и изправен над нея. Видя го да й се усмихва, докато бавно се плъзгаше в нея — напред, назад, напред, назад…

При този образ, от който тялото й запулсира от болезнена нужда, Съншайн навлажни устните си с език.

Отдавна никой непознат не я бе привличал толкова силно. Ала нещо у този мъж я изпълваше с неудържимо желание да усети вкуса му.

„Момиче, твърде отдавна си без мъж.“

За съжаление, това си беше самата истина.

Съншайн се приближи още малко и изведнъж се намръщи, видяла по-добре традиционната келтска огърлица торква, която той носеше около врата си. Дебела, направена от чисто злато, двата й края представляваха глави на два келтски дракона.

Странното бе, че преди много години, докато още бе в колежа, тя бе нарисувала съвсем същия дизайн и дори се бе опитала да си направи торква, само че опитът й се провали с гръм и трясък. Изискваше се забележителен бижутерски талант, за да се изработи нещо толкова сложно.

Още по-впечатляваща беше племенната татуировка, която покриваше цялата лява половина на тялото, включително и лявата му ръка. Великолепната плетеница от келтски символи й напомняше на Келтската книга^[2] и освен ако Съншайн не грешеше, бе направена в чест на келтската богиня на войната, Мориган.

Без да се замисли, тя прокара ръка по татуировката, проследявайки сложните фигури.

Около бицепса на дясната му ръка имаше сходна татуировка, която го опасваше като лента, дебела три пръста.

Невероятно. Който и да бе направил татуировките, определено познаваше отлично келтската история.

Пръстът й докосна едното му зърно и това я изтръгна от творческото й одобрение.

Начаса жената в нея излезе на преден план и плъзна поглед по плоския му, стегнат корем, с така добре оформени мускули, че би трябвало да бъдат демонстрирани в някое състезание по културизъм.

О, да, това беше един наистина привлекателен мъж.

Въпреки че панталоните бяха пропити с кръв, не личеше да има нараняване, от което да е дошла. Всъщност, като се замислеше, не се виждаха почти никакви рани. Нито дори там, където платформата на Бакхус го беше ударила.

Ама че странно!

С пресъхнало гърло, Съншайн посегна към ципа на панталоните му.

Част от нея нямаше търпение да види какво се крие под тях. Боксерки или слипове?

Ако дотук излъчваше такъв мъжествен сексапил, можеше да стане само още по-неустоим…

„Съншайн!“

Какво толкова, това бе само естествено художническо одобрение при вида на едно толкова съвършено тяло.

Да бе, как ли пък не!

Без да обръща внимание на последната мисъл, тя разкопча панталона му и установи, че отдолу непознатият не носи нищо.

Нищичко!

Лицето й пламна при вида на забележителната му надареност, която почиваше сред тъмнорусите къдрици.

„О, я стига, Съншайн! Не за първи път виждаш гол мъж. Така де! През шестте години в художествената академия си се нагледала на голи мъже. С много от които излизаше на срещи, да не говорим пък че дръвникът Джери не може да се нарече дребосък.“

Да, ама никой от тях не бе изглеждал толкова добре.

Прехапала устни, Съншайн изу тежките, черни ботуши, след което смъкна панталона от дългите му, мускулести крака. Въздухът излезе със свистене между зъбите й, когато ръката й докосна кожата му, покрита с къси, руси косъмчета.

О, да, определено беше невероятно секси.

Докато сгъваше панталоните му, тя не можа да се въздържи и прокара ръка по тях. Бяха направени от най-меката материя, която някога бе докосвала. Почти като велур, ала някак различна. Странна тъкан. Невъзможно бе това да е истинска кожа. Толкова бе мека и…

В този миг погледът й падна върху него и мисълта й секна.

„О, да, бейби!“ Това бе мечтата на всяка жена — страхотен гол мъж, оставен изцяло на нейното благоволение.

Той лежеше върху розовата завивка, едната му загоряла от слънцето ръка почиваше върху корема му, а краката му бяха леко разтворени, сякаш я подканяше да легне до него и да плъзне ръце по стройното му, кораво тяло.

Той бе истинско пиршество за очите.

Съншайн си пое дъх през стиснати зъби. До болка копнееше да се покатери върху това великолепно, мощно тяло и да се излегне отгоре му като одеяло. Да усети големите му, силни ръце върху кожата си, докато прониква в нея и двамата правят див, животински секс до края на нощта.

Мммм!

Устните й горяха от желание да вкусят тази възхитителна, златиста кожа. Кожа, по която не се виждаше нито едно по-бледо петънце.

„Искам го!“

Съншайн поклати глава, за да проясни мислите си. Мили боже, държеше се като истинска глупачка.

И все пак…

У този мъж имаше нещо наистина специално. Нещо, което я примамваше като песен на морска сирена.

— Съншайн?

Нетърпеливият глас на Уейн я накара да подскочи. Съвсем бе забравила за присъствието му.

— Само минутка — отвърна тя.

„Искам да го погледам още мъничко.“ Всяка жена се нуждае да си оплакне очите от време на време, а колко пъти й се удаваше възможност да го направи с един припаднал, невероятно красив бог?

Устоявайки на изкушението да го докосне, тя покри своя гост с едно одеяло, вдигна якето от леглото и излезе от стаята.

Докато отиваше към дивана, разглеждаше окървавените панталони. Откъде се беше взела кръвта?

Преди да успее да ги разучи както трябва, Уейн ги грабна от ръцете й и извади портфейла от задния им джоб.

— Какво правиш? — попита тя.

— Проверявам го. Искам да знам кой е този тип.

Уейн отвори портфейла и се намръщи.

— Какво?

— Да видим… седемстотин трийсет и три долара в брой и абсолютно никакви документи за самоличност. Нито шофьорска книжка, нито дори кредитна карта. — Уейн извади огромна кама от другия джоб и натисна някакъв предпазител, от което тя изведнъж се разтвори в три смъртоносни на вид остриета, които образуваха кръг. — По дяволите, Съншайн, май си се забъркала с наркотрафикант.

— Не е никакъв наркотрафикант.

— Нима? И откъде знаеш?

„Защото наркотрафикантите не спасяват жени от изнасилвани.“ Не посмя да му го каже обаче, защото това щеше да й докара конско, а на него — пристъп на лошо храносмилане.

— Просто го знам. А сега прибери това нещо обратно.