Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Christianity: opium or truth?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Религиозен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
2 (× 4 гласа)

Информация

Корекция
logixoul (2020 г.)
Източник
veren.bg

Издание:

Автор: проф. д-р Дейвид Гудинг; проф. д-р Джон Ленокс

Заглавие: Християнството — опиум или истина?

Преводач: Венцеслава Узунова

Издание: първо

Издател: Верен

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: религиозен текст

Националност: английска

Редактор: Даниела Дойчинова

Художник: Здравко Ненов

Коректор: Юлиана Балканджиева

ISBN: 978-619-7015-32-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10877

История

  1. — Добавяне

Най-голямата трудност

Най-голямата трудност, която пречи на много хора дори само да обмислят възможността Новият Завет да е истина, е твърдението, че Иисус е нещо повече от човек — че той е въплътеният Бог. Разбира се, казват те, това трябва да е суеверие, което се е появило, понеже хората в древния свят са вярвали в много богове и са си мислели, че боговете доста често посещават земята под формата на изключителни човешки същества.

Е, може да си мислите така, но фактите са съвсем други. Вярно е, разбира се, че всички народи от древния свят са вярвали, че има много богове и че тези богове от време на време посещават земята — по-точно всички народи освен един. И това едно изключение е бил еврейският народ, към който принадлежат почти до един всички писатели на Новия Завет. Евреите са били строги монотеисти. Те са презирали другите народи заради техния абсурден политеизъм и заради това, че са обожествявали царете и героите си. Да се предявяват претенции за божественост за когото и да било освен за Бога-Творец е било за тях толкова сериозно богохулство, че според закона им се е наказвало със смърт. Те в продължение на векове са били учени да повтарят в молитвите си във всеки дом, в цялата страна, всеки ден, фундаменталния принцип на своята вяра: „Слушай, Израилю! Господ, нашият Бог, е един Господ.“ (Второзаконие 6:4). Такива хора и за миг не биха помислили да повярват, че Иисус от Назарет е нещо повече от човек, ако не бяха принудени от силата на доказателствата.

А главното от тези доказателства е бил фактът, че самият Иисус Христос, както с действията си и следствията от тях, така и с явните си твърдения, е претендирал за равенство с Бога. И това ме кара да споделя с вас, че една от най-силните причини, която ме кара да вярвам, че Иисус е Божият Син, е просто тази: той го е казал. Зная, че това звучи безнадеждно наивно. Но преди да ме отпишете като лековерен глупак, дайте ми възможност да обясня какво имам предвид.

Нека предположим, че някой ден ми потрябва компетентно мнение по някой музикален въпрос. Не би било разумно да се консултирам с първия срещнат, например със съседа си — той е добър лекар, но не е музикант. Би трябвало да потърся най-добрите учители по музика, които мога да намеря. Ако можех да възкреся Бах или Бетовен, бих се консултирал с тях. Това е естествено.

Нека сега предположим, че искам да науча нещо не за музиката, а за морала. По същия начин бих се консултирал с най-известните световни експерти, които мога да открия. А това, разбира се, би ме довело до Иисус Христос. Никой никога не е учел по-висш, по-чист морал. Неговата проповед на планината (Матей 5, 6, 7 гл.) си остава ненадминат стандарт. Проверете сами. Опитайте се да живеете съгласно проповедта на планината в продължение на една седмица!

И сега, ето какво имам предвид. Когато се запознавам с Иисус от Назарет в Новия Завет, неговото нравствено учение и неговият свят живот ме изобличават като грешник, какъвто и наистина съм. На това ниво нямам нужда от външно доказателство, че това е истина — зная го инстинктивно в сърцето си. Но после идва поразителният факт: този същият Иисус Христос, чието нравствено учение е безукорно и чийто живот е отговарял напълно на учението му, твърди, че е равен с Бога.

Какво да мисля за това твърдение или по-скоро за факта, че точно той го прави? Да кажа ли, че авторът на проповедта на планината преднамерено лъже? Ако е така, той е бил най-големият лицемер, най-достойният за презрение измамник, най-злият самозванец, който някога е ходил по земята. Но при внимателно четене на евангелията е невъзможно да се стигне до заключението, че Иисус е бил преднамерен измамник. Ако се съмнявате в това, прочетете още веднъж сами четирите евангелия и внимавайте за това. Вие вероятно умеете добре да преценявате човешките характери — това ви е необходимо, за да можете да живеете що-годе безопасно в този свят. Упражнете тази своя способност за преценка върху Иисус. Анализирайте неговия характер, както го виждате в евангелията. Повече от сигурен съм, че няма да заключите, че е бил преднамерен измамник.

Но той може искрено да се е заблуждавал, ще кажете, без да е бил преднамерен измамник. Ако е така, помислете какво означава това. Хора, които искрено се заблуждават, че са Бог, са луди мегаломани! Тогава Иисус луд ли е бил? Ако той е бил луд, то тогава много малко хора са били нормални! А що се отнася до това, да е страдал от мегаломания, невъзможно е да се изследват поведението и думите на Христос, описани в Новия Завет, и да се стигне до такова заключение. Този Иисус, който е можел да каже убедително: „Елате при Мен, всички, които сте отрудени и обременени, и Аз ще ви дам почивка. Вземете Моето иго върху себе си и се научете от Мен, защото съм кротък и смирен по сърце.“ (Матей 11:28–29), този Иисус не е бил Хитлер, нито Мусолини! Или, ако наистина е бил мегаломан, то нека Бог ни дава повече такива мегаломани! Защото е безспорен факт, че Иисус Христос е причина за много повече психическо здраве и стабилност от който и да било друг на света. Четенето на неговите думи е донесло мир на милиони хора. Вярата в него и неговата жертва е освободила милиони хора от чувството за вина и терзанията на нечистата съвест. Всекидневното общуване с него е разчупило за милиони хора оковите на разрушителни навици и им е дарило ново човешко достойнство, съзнание за смисъл на живота и свобода от страха от смъртта.

Разбира се, Иисус Христос е този, който ни е научил, че Бог е любов. Ако вие въобще вярвате в Бога, вероятно приемате като даденост, че той е любов. Може би дори смятате, че през всички векове за всички хора е било очевидно, че Бог е любов. Но четейки древните гръцки и латински автори, аз никога не съм открил нито един писател или философ, който да твърди, че Бог е любов. Всемогъщ — да; и добър в някакъв абстрактен, абсолютен смисъл, одобряващ доброто поведение на човека и неодобряващ злите му дела. Но любов? Положителна, топла, сърдечна, ангажирана, грижовна, пожертвувателна любов към човечеството? Никой никога не е мислил или учил това като Иисус Христос. Никой не го е изразявал с такива вълнуващи и директни думи като например: „Не се ли продават пет врабчета за два асария? И нито едно от тях не е забравено пред Бога. А на вас и космите на главата са всички преброени. Не се бойте, вие сте по-скъпи от много врабчета.“ (Лука 12:6–7). Това думи на луд ли са?

И освен това, разбира се, никой никога не е изразявал лично любовта на Бога към човечеството както Иисус чрез своята саможертва на Голгота. Хиляди благородни и смели мъже и жени са понасяли мъчения и страдания и дори са жертвали живота си за приятелите или за родината си, или в знак на протест срещу някое зло управление. Ние правилно ги приветстваме като герои. Но ще пропуснем най-същественото, ако сметнем, че Новият Завет представя Иисус Христос само като герой. Това, което Новият Завет твърди за Христос — всъщност това, което той самият е твърдял за себе си — е уникално в историята както на литературата, така и на религията. В самото начало на неговото публично служение (а не след разпъването му), неговият предтеча, Йоан Кръстител, оповестява, че Иисус е дошъл като Божия Агнец, за да отнеме греха на света (Йоан 1:29). Понятието, което той използва, „Божият Агнец“, указва, че Иисус е дошъл, за да умре като жертва за греха. Или, както по-късно казва апостол Петър:

„… не с преходни неща — сребро или злато — сте изкупени от суетния живот, предаден ви от бащите ви, а със скъпоценната кръв на Христос, като на агне без недостатък и петно. … който, когато Го хулеха, с хула не отвръщаше; когато страдаше, не заплашваше, а предаваше делото Си на Този, който съди справедливо. … Христос един път пострада за греховете — Праведният за неправедните — за да ни приведе при Бога, бидейки умъртвен по плът, но оживотворен по Дух.“ (1 Петр. 1:18,19; 2:23; 3:18).

А че самият Иисус Христос е смятал това за главната цел на своето идване на света, си личи от следния факт. През нощта преди разпъването му той е постановил един ритуал, чрез който учениците му впоследствие трябвало да си спомнят за него. И е много поучително да отбележим характера на този ритуал. Той не е поискал, когато последователите му се събират, да си повтарят разказа за някое от неговите зрелищни чудеса. Това би навело на мисълта, че главната цел на живота му е била да бъде чудотворец. Нито пък е поискал да изберат някой пасаж от неговото нравствено учение и да го повтарят. Това би говорило, че главната цел на живота му е била да бъде учител-философ. Той е поискал те да вземат хляб и вино, които символизират неговото тяло и неговата кръв, и да ядат и да пият за възпоменание на факта, че на кръста той е дал тялото си и е пролял кръвта си, за да им осигури прошка на греховете (Матей 26:26–28).

Ранните християни ясно са разбирали, че главната цел на идването на Христос на света е да предаде себе си като жертва за техните грехове. Това личи от факта, че още от самото начало, както показват историческите документи, те са се събирали и са извършвали този ритуал. Той е в сърцевината на всичко, което Христос е претендирал и целял. И точно тази саможертвена любов на Христос е разчупила съпротивата на хората срещу него и му е спечелила благодарността и личното посвещение на милионите му последователи. Всички те казват заедно с християнския апостол Павел: „Съразпънат съм с Христос; и вече не аз живея, а Христос живее в мен; и животът, който сега живея в плътта, го живея с вярата в Божия Син, който ме възлюби и предаде Себе Си заради мен.“ (Галатяни 2:20).

Всичко това обаче ни довежда до основния проблем. Очевидно е защо никой друг никога не е претендирал, че е дошъл на света, за да умре като жертва за греха на света. Да твърди някой това би означавало да претендира не да е герой или дори мъченик, а да е нещо повече от човек — самият въплътен Бог. Единствено някой, който сам е безкрайният Бог, би могъл да предложи достатъчна жертва за греха на целия свят.

Ще се убедите в това от простия факт, че ако някой от вашите приятели започне сериозно да твърди, че се е родил на този свят единствено с целта да умре за греховете на света, вие вероятно бихте му потърсили психиатър. Ще сметнете това твърдение за признак на лудост. Но когато Иисус Христос твърди това — а той го е твърдял; вече видяхме, че то не е било измислено от писателите на Новия Завет — в него няма и най-малък намек за луд мегаломан.

Всъщност точно това негово твърдение — ако мога за момент да говоря лично — е едно от нещата, които ме убеждават, че той наистина е Божият Син, защото то едновременно определя какъв е моят основен проблем като човешко същество и ми предлага приемливо решение на този проблем. Нека обясня.

Всички останали религии и философии постоянно ми казват, всяка по различен начин, че трябва да бъда добър. Това предполагам е полезно, но то не засяга действителния ми проблем. Аз вече знам, че трябва да бъда добър. Нямам нужда от помощта на някоя религия или философия, за да ми го каже! Моят проблем не е, че не зная това, а че безброй пъти не съм бил добър. (А забелязвам, че и ближните ми са в същото положение.) И това е огромен проблем. Какво да кажа за миналите си грехове? Нарушавал съм дори и собствените си норми, да не говорим за Божиите. Правил съм компромиси и съм петнил и собствените си ценности. Как тогава мога да намеря прошка? Ако реша, че миналите ми грехове нямат значение, то тогава казвам, че и ценностите ми също нямат значение. И ако това, което върша, няма значение, тогава и аз, който съм отговорен за него, също в крайна сметка нямам значение. Но да предположим, че моите ценности имат значение. И да предположим, че Божиите норми имат значение и че той няма да ги снижи заради мен или заради който и да било друг. Тогава и греховете ми имат значение. Как мога да намеря прошка за миналото си, която няма да разруши моите ценности, моята значимост, да не говорим за всичко останало? А същото важи в пълна сила и за вас.

И точно тук Христос ме среща. Той твърди, че има власт да ни даде прошка, но без да омаловажава греха ни или да подкопава Божиите норми. Той не казва, че това, което сме вършили, няма значение. Той държи наказанието за греха да бъде изпълнено. Но обяснява, че това е главната причина да дойде на нашата земя; той е Богът, който е постановил наказанието за греха и държи на него, Богът, чийто закон ние сме нарушили и сме заслужили това наказание. Но той е Творецът, който ни е създал, и в любовта и верността си към нас е взел върху себе си бремето на нашите грехове, платил е наказанието за тях чрез страданията си на Голгота. Така той поддържа своя закон и нашите ценности, и въпреки това ни дава възможност да получим прошка, ако я искаме.

Точно от това се нуждая аз, а и вие също. Христос е разбрал нашата нужда и я е посрещнал, както никой друг не би могъл. В това той е уникален. Когато се сблъскате с неговите твърдения, можете да сте сигурни в едно: само веднъж в живота ще ви се наложи да решавате този въпрос. Никой друг никога не е идвал и няма да дойде при вас, за да ви каже, че той е Творецът, който ви е създал и ви обича, който е дошъл като въплътения Бог да умре за вас, за да можете да получите прошка. Иисус Христос е единственият, който някога е твърдял това. И неговото твърдение е съвсем пряко и съвсем лично; той казва, че е умрял лично за теб. А това означава, че ти лично трябва да му отговориш.