Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (21)

Претенцията на Христос за истинност не е тиранична

Още едно последно възражение възниква във връзка с претенцията на Христос, че той е уникалният Спасител. Например той казва: „Аз съм пътят и истината, и животът; никой не идва при Отца, освен чрез Мен“ (Йоан 14:6). По същия начин са прокламирали неговата уникалност и апостолите му: „Чрез никой друг няма спасение, защото няма под небето друго име, дадено между хората, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния 4:12). В днешния плуралистичен свят много хора изпитват неудобство, когато чуват такива твърдения. Те споделят страха, изразен от Карл Попър в известната му книга „Отвореното общество“, че вярата, че един притежава Истината, винаги е в същността си тоталитарна. Попър отбелязва, че има само една малка крачка от увереността, която казва „Сигурен съм…“ до тиранията, която казва „… и затова трябва да ми се подчинявате.“ От там той стига до възгледа, че всички претенции за абсолютна истина трябва да бъдат отхвърлени, за да се предпази обществото. Тъй като историята дава твърде много примери, че този страх е основателен, е жизнено важно да разберем, че Христос, който е имал такива претенции, е отхвърлял насилието и тиранията. Всъщност част от славата на християнското послание е, че Христос никога не е налагал своята воля в живота на хората чрез демонстрации на сила — а сила не му е липсвала. Той е искал хората да се доверят на Бога и да го обичат, а доверието и любовта не могат да се постигнат по принуда — те могат само да бъдат спечелени. И Христос е показвал не толкова своята сила, колкото своята любов и грижа към хората, както описват в големи подробности евангелията. И когато някои хора въпреки това са го отхвърляли и са го молели да ги остави, той не ги е принуждавал да му се покоряват, а напротив, приемал е тяхната присъда и с тъга си е тръгвал (Матей 8:34–9:1). Когато учениците му взимат мечове, за да го защитят, той незабавно ги спира с известните думи: „Върни меча си на мястото му, защото всички, които са хванали меч, от меч ще загинат“ (Матей 26:52). На римския управител Пилат, пред когото бива изправен с обвинението, че е потенциален водач на бунт, той казва: „Моето царство не е от този свят; ако беше царството Ми от този свят, служителите Ми щяха да се борят да не бъда предаден…“ (Йоан 18:36). В отговор на това заявление, с пълната власт на Рим зад гърба си, Пилат обявява: „Аз не намирам никаква вина в Него“ (Йоан 18:38). Контекстът е твърдението на Христос пред Пилат, че той е Цар, дошъл на света да свидетелства за истината, и претенцията: „който е от истината, слуша Моя глас“ (Йоан 18:37). Присъдата на Пилат показва, че той не вижда в твърденията на Христос политическа заплаха. Нещо повече, Христос дори се моли за войниците, които са изпратени да го разпънат. Следователно той не може да бъде отговорен за онези, които са се наричали негови последователи, но в пряко неподчинение на изричната му заповед са използвали насилие срещу други хора. Такова поведение не е християнско, независимо с какво се аргументира. Христовите твърдения, ако бъдат приети искрено, карат хората да се покоряват на неговото учение и да обичат дори враговете си. Христос не може да бъде критикуван за поведението на онези, които през всички векове, а и днес, са отхвърляли неговото учение и са превръщали християнството в тирания.