Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (20)

Твърде хубаво, за да е истина?

На пръв поглед това толкова противоречи на всичко, което хората винаги са мислели, че те са склонни да го отхвърлят и да смятат, че не е възможно това да е правилното разбиране на християнството. И въпреки това тази основна сигурност и съзнанието за приемане от Бога заемат централно място в учението на Иисус.

„Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Моят Отец, който Ми ги даде, е по-голям от всичко; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца“ (Йоан 10:27–29).

Но ако все още ни е трудно да приемем, че вярващият в Христос може да се наслаждава в този живот на мира, който идва от пълното приемане от Бога, нека направим сравнение с най-близките човешки взаимоотношения — тези между двама съпрузи. За да създаде условия за щастлив брак, дали би било разумно съпругът да отлага колкото може по-дълго след сватбата момента, когато ще увери жена си, че я приема? Отговорът на въпроса е очевиден. Ако една жена живее през целия си брачен живот в несигурност дали е направила достатъчно, за да спечели приемането и обичта на съпруга си, това би било един вид робство. При нормалните бракове съпругът от самото начало уверява жена си, че я приема и й се посвещава за цял живот. Именно сигурността на жената в любовта на нейния съпруг и това, че той я приема от самото начало, я карат да му се посвети, както и той на нея.

Аналогията не е неуместна. Според християнството спасението не е схема за трупане на заслуги, които ще ни купят приемането от Бога. Става въпрос за встъпване в реално, лично отношение с нашия Създател, което Библията илюстрира точно с любовта на мъжа към неговата жена (Ефесяни 5:22–23). Това отношение не трябва да остава неясно до края на живота. Всъщност, ако то изобщо ще се формира, това трябва да стане сега, в този живот. Но след като веднъж е формирано, то ще трае вечно.

Действително, на много хора това им изглежда просто невероятно; защото, ако е вярно, според тях то би било опасно. „Ако можем още в този живот да бъдем сигурни, че сме приети от Бога — казват те, — няма ли това да ни подтикне да злоупотребим с неговата любов и неговата благодат, като живеем недостойно?“

Въпросът изглежда логичен, особено за хора, които не са преживели какво става, когато човек откликне на поканата на Христос и встъпи в лично взаимоотношение с него. Но отговорът на този въпрос е НЕ, решително НЕ. Това е така поради естеството на вратата, през която трябва да се влезе, за да се тръгне по пътя на християнството. Вратата не е ритуалът на кръщението на едно бебе, което изобщо не осъзнава какво става. Тя е истинското новораждане, което се осъществява в един човек чрез оживотворяващата сила на Светия Дух (Тит 3:3–7; Йоан 3:5–16). То не се постига чрез човешки усилия и дела; това е дар, който се дава на всеки, който лично се покае и лично приеме Христос за свой Господ и Спасител (Йоан 1:12–13; Ефесяни 2:8–10). И тъй като дарът е нов духовен живот с нови сили, нови желания, нови цели и най-вече нови взаимоотношения с Бога, той естествено води към добри дела и към цялостен нов начин на живот. Това не означава, че вярващият е съвършен и безгрешен, но когато съгрешава, истинският вярващ ще се покайва, ще изповядва греховете си и ще приема обещаната от Бога прошка (1 Йоан. 1:9).

И така, това е славата на християнското евангелие. Но то съдържа и един сериозен извод. Ако няма свидетелства за променен начин на живот, имаме всички основания да се съмняваме дали това новораждане изобщо се е случило, дали въпросният човек въобще някога е минал през вратата. Писанието казва: „Защото, както тялото без духа е мъртво, така и вярата без дела е мъртва“ (Яков 2:26). Едно бебе не става живо, понеже плаче; но ако изобщо не изплаче, вероятно е мъртвородено.