Дейвид Гудинг, Джон Ленокс
Християнството — опиум или истина? (19)

Безспорната уникалност на Христос

В тази връзка християнството е уникално, защото, макар да учи хората да бъдат добри, това не е главното ударение на неговото послание. Сърцевината на християнското послание е в това, че Бог, съдията, срещу когото сме съгрешили всички, лично се е наел със задачата да потвърди славата на своя закон и справедливост, като е дал своя Син в жертва, която да изкупи греха на света. С това Христос е уникален. От всички велики основатели и водачи на религии той единствен застава до нас, като твърди, че е въплътеният ни Творец, дошъл да се справи с проблема за вината, породена от нашия грях, чрез своята жертва на Голгота, за да можем ние да получим прошка и мир от Бога. Х. Д. Луис казва: „… и самият Буда, според известния текст, който описва неговата болест, е отрекъл в края на живота си каквито и да е твърдения, отправяни по негов адрес, че е инструмент за спасение.“^[1] Да питаме защо трябва да смятаме, че Христос е единственият път към Бога, означава, че изобщо не схващаме идеята. Никой друг не ни предлага да се справи с този фундаментален проблем. Христос е единственият състезател. Не е ограниченост да приемем от Христос онова, което никой друг не ни предлага!

Освен това е много важно да ни е ясно основното условие, при което се отправя предложението на Христос, защото и в това отношение християнството е уникално.

Тъй като не всички, изповядващи християнството, разбират тази разлика, ще я подчертаем с помощта на известната метафора, представяща религията като път или пътека. В будизма това е „осмократната“ пътека или „средният път“. А от най-ранни времена християнството е било известно като „Пътят“. В този модел на мислене обикновено в началото има врата, през която трябва да се влезе — някакъв ритуал или преживяване, през което човек трябва да премине, за да тръгне по пътя. Много пъти накрая на пътя също има врата, която води към рая или нирвана и пр. — въпреки че дзен-будистите смятат, че просветлението (сатори) е възможно в този живот. Общата за всички идея е, че дали ще преминеш през последната врата (или ще постигнеш просветление по Пътя) зависи изцяло от това как напредваш по пътя — основният принцип е лични заслуги. Хората често си го представят подобно на университетското образование. Ако искаш да придобиеш университетска диплома, трябва да издържиш необходимия приемен изпит. Ако не преминеш през тази врата, не можеш изобщо да започнеш да изучаваш специалността, за която се надяваш да получиш диплома. Но влизането през тази начална врата не е гаранция, че накрая на образованието си ще получиш дипломата. Защото в края на образованието има още една врата, и това е крайният изпит. Дали ще преминеш през нея, зависи изцяло от това колко добре си се представял по време на цялото образование и как ще се представиш на последния изпит. Професорите ще се постараят да ти помогнат, доколкото могат, но дори те не могат да ти гарантират, че ще преминеш. В крайна сметка всичко зависи от твоите заслуги. Ти трябва да си заслужиш дипломата и дали си направил достатъчно за това, не може да се прецени, докато не дойде последният изпит.

Според обичайното мислене и християнството е религия от този вид. За да получиш спасение и да бъдеш приет от Бога, трябва най-напред да преминеш през вратата в началото на пътя, а именно ритуала на кръщението. Преминаването през тази врата те поставя на пътя към спасението; но това, разбира се, не означава, че вече си спасен. Дали ще достигнеш до спасение и приемане от Бога, зависи от това дали ще издържиш крайния изпит, а именно последния съд. А дали ще издържиш този последен изпит ще зависи от напредъка ти и заслугите, които си постигнал през живота си. Разбира се, църквата и нейните служители ще ти помагат с всичко, което могат, но и те не могат да ти гарантират, че ще преминеш последния съд. Така въпросът дали в крайна сметка ще бъдеш приет от Бога, остава отворен до последната преценка, просто защото се смята, че приемането от Бога зависи от собствените дела, напредък и заслуги.

Колкото и правдоподобно и логично да изглежда това обаче, то е точно обратното на онова, което Новият Завет казва за приемането от Бога. В това отношение християнството е противоположно на всички останали религии. То казва съвсем категорично, че спасението не е по дела и заслуги. То е дар от Бога (Ефесяни 2:8–9). И следователно, като подарък, не може да зависи от степента на напредък по пътя. Тогава възниква въпросът в кой момент човек получава този подарък. В кой момент Бог ни дава уверението, че сме приети? В края на пътя ли? Не! Още в самото начало на пътя, както Господ Иисус обяснява на своите съвременници: „Истина, истина ви казвам: който слуша Моето слово и вярва в Този, който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт в живот“ (Йоан 5:24). Или, както казва Павел: „И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез когото ние посредством вяра сме придобили достъп до тази благодат, в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава!“ (Римляни 5:1–2). Нещо повече, и в двете горни изказвания виждаме, че въз основа на оправданието, което сме получили в началото на пътя, Бог ни уверява, че ще преминем и през вратата в края на пътя. Както казва апостол Павел: „Много повече сега, като сме оправдани чрез Неговата кръв, ще се спасим от гняв чрез Него“ (Римляни 5:9).