Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (38)

Глава 38. Започва Втората война

ОНЗИ, КОЙТО НЕ БИВА ДА БЪДЕ НАЗОВАВАН СЕ ЗАВРЪЩА

В кратко изявление от петък вечерта министърът на магията Корнелиус Фъдж потвърди, че Онзи, Който Не Бива Да Бъде Назоваван отново е в страната и е още по-активен.

„С огромно съжаление трябва да кажа, че магьосникът, който смята себе си за Лорд… е, знаете за кого говоря, е жив и отново е сред нас“ — каза Фъдж, обръщайки се към репортерите, изглеждайки изтощен и силно разтревожен. „Ще ви осведомя, със същото съжаление, за масовия отказ на Дименторите от Азкабан да продължат службата си към Министерството. Предполагаме, че в момента са се отправили към Лорд…

Необходимо е магьосническото население да бъде на щрек. Министерството печата основни указания за самозащита и защита на дома, които ще бъдат безплатно доставени до всеки магьоснически дом през идния месец.“

Твърдението на министъра бе посрещнато с тревога и страх сред магьосническата общност, която до миналата сряда получаваше уверения, че „няма капка истина в слуховете, че Вие-знаете-кой и подчинените му отново действат сред нас.“

Подробностите от събитията, които накараха министерството коренно да смени твърдението си все още са мъгляви, но се предполага, че Онзи-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава и подбрана група негови последователи (известни като Смъртожадни) са пробили защитата и са влезли в самото министерство в четвъртък вечерта.

Албус Дъмбълдор, наскоро възвърнал си директорския пост в Училището за магия и вълшебства Хогуортс, възстановен член на Международната Вълшебническа Конфедерация и възстановен Главен Магьосник на Съда за вълшебства Визенгамот не бе открит за коментар. През изминалата година той настояваше, че Вие-знаете-кой не е мъртъв, както силно се надявахме и вярвахме, а събира последователи в новия си устрем към власт. Междувременно „момчето, което оживя“…

— Ето те и теб, Хари! Знаех си, че ще те вмъкнат някак си — каза Хърмаяни, поглеждайки го над вестника.

Бяха в болничното крило. Хари беше седнал на края на леглото на Рон и заедно слушаха Хърмаяни, докато тя четеше заглавната страница на „Неделни пророчества“ Джини, чийто глезен веднага беше излекуван от Мадам Помфри, се беше свила на леглото на Хърмаяни. Невил, чийто нос си беше възвърнал нормалната форма и размер, седеше на стол между двете легла и Луна, която беше наминала да ги види и да донесе последния брой на „Клюки и Интрити“, четеше списанието обратно и видимо не обръщаше внимание на Хърмаяни.

— Все пак отново е „момчето, което оживя“, нали? — каза Рон мрачно — Не някой показен дърдорко.

Взе си шепа шоколадови жаби от възголямата купчина на шкафа до леглото, подхвърли няколко на Хари, Джини и Невил и със зъби разви опаковката на своята. По ръцете му все още имаше дълбоки шевове на местата, където пипалата на мозъците го бяха обвили. Според Мадам Помфри мислите оставяха най-дълбоки рани от почти всичко, но въпреки това с огромните количества „Отвара за забрава на Ъбли“ имаше подобрение.

— Да, сега са много те хвалят Хари — каза Хърмаяни, преглеждайки статията надолу — „самотният глас на истината… считан за нестабилен, но винаги уверен в твърденията си… принуден да понася присмех и клевета“. Хмм — намръщи се тя — Явно не споменават факта, че именно в „Пророчески вести“ беше цялото присмиване клеветене…

Тя потрепна и сложи ръка на ребрата си. Проклятието на Долохов, макар да беше с по-малка сила отколкото ако го беше изрекъл високо, и така й причини, по думите на Мадам Помфри „достатъчно вреда“. Всеки ден Хърмаяни трябваше да пие десет различни отвари, но се подобряваше и вече беше отегчена от болничното крило.

— „Последният опит на Вие-знаете-кой за надмощие“, страници 2–4, „Какво трябваше да ни каже министерството“, страница 5, „Защо никой не послуша Албус Дъмбълдор?“, страници 6 до 8, „Ексклузивно интервю с Хари Потър“ страница 9… Е — каза Хърмаяни, оставяйки вестника — със сигурност имат доста материал за статии. А и това интервю с Хари никак не е ексклузивно. „Клюки и интриги“ го публикува преди месеци…

— Татко им го продаде — обади се Луна разсеяно, обръщайки страница на списанието — Получи доста добра цена, така че през лятото ще ходим в Швеция, на експедиция за криворог хъркливец.

За момент Хърмаяни се пребори със себе си и възкликна:

— Звучи чудесно!

Джини улови погледа на Хари и бързо с обърна с усмивка.

— Както и да е — рече Хърмаяни, изправяйки се и отново потрепвайки — Какво става из училище?

— Ами, Флитуик се отърва от блатото на Фред и Джордж — отвърна Джини — Направи го за около три секунди, но остави мъничко под прозореца и го загради.

— Защо? — озадачи се Хърмаяни.

— Каза само, че било пример за адски добре стъкмена магия — каза Джини, повдигайки рамене.

— Според мен го е оставил като паметник на Фред и Джордж — рече Рон с пълна с шоколад уста — Знаеш ли, че те ми изпратиха всичко това? — обърна се той към Хари, сочейки малката планина шоколадови жаби до леглото си — Явно всичко е като по вода с шегобийницата, а?

Хърмаяни изгледа неодобрително и попита:

— Спряха ли неприятностите сега, когато Дъмбълдор се върна?

— Да — отвърна Невил — всичко си е постарому.

— Предполагам Филч е доволен, нали? — каза Рон, поставяйки картичка от шоколадови жаби с Дъмбълдор до каната вода.

— Никак даже — рече Джини — Всъщност е много отчаян — тя понижи гласа си до шепот — Продължава да казва, че Умбридж е най-хубавото нещо, случвало се някога в Хогуортс…

И шестимата погледнаха встрани. Професор Умбридж лежеше на едно от леглата срещу тях, зяпайки тавана. Дъмбълдор беше се втурнал сам в гората, за д я спаси от кентаврите. Как го беше направил, как беше се измъкнал от кентаврите, които задържаха Професор Умбридж без драскотина, никой не разбра и Професор Умбридж със сигурност нямаше да каже. Откакто се беше върнала в замъка не беше обелила и дума, поне доколкото знаеха. Също така никой не знаеше какво й е. Мишата й коса, обикновено спретната, сега беше разрошена и още имаше листа и клечки, но иначе изглеждаше наред.

— Мадам Помфри казва, че е просто шок — прошепна Хърмаяни.

— По-скоро е сърдита — каза Джини.

— Да, дава признаци на живот, ако направиш така — отвърна Рон и изцъка с език. Умбридж рязко се изправи и диво започна да се оглежда наоколо.

— Какво има, професоре? — попита Мадам Помфри, подавайки глава от кабинета си.

— Нищо… нищо… — каза Умбридж, потъвайки във възглавниците си — Трябва да съм сънувала…

Хърмаяни и Джини приглушиха смеха си в завивките.

— Като стана дума за кентаври — рече Хърмаяни, след като се съвзе — кой е учител по Пророкуване? Фирензи остава ли?

— Трябва — отвърна Хари — Нали другите кентаври няма да го приемат.

— Изглежда и двамата с Трелони ще преподават — каза Джини.

— На бас, че на Дъмбълдор му се ще да се беше отървал от Трелони — каза Рон, дъвчейки четиринадесетата си жаба — Ако питате мен, целия предмет е безполезен. Фирензи не е по-добър…

— Как можеш да говориш така? — озадачи се Хърмаяни — След като тъкмо разбрахме, че има истински предсказания?

Сърцето на Хари заби по-силно. Не беше казал на Рон, Хърмаяни или на когото и да било какво съдържаше предсказанието. Невил им обясни, че се е счупило докато Хари го дърпаше нагоре по стълбите в Стаята на Смъртта и Хари още не беше поправил тази представа. Не беше готов да види израженията им, когато им каже, че трябва да бъде или жертва или убиец и няма друг начин…

— Жалко, че се счупи — тихо каза Хърмаяни, клатейки глава.

— Да, наистина — каза Рон — Все пак поне и Вие-знаете-кой не научи какво е. Къде отиваш? — добави той, едновременно изненадан и разочарован, когато Хари се изправи.

— Ъ-ъ-ъ, при Хагрид — каза Хари — Нали знаеш, че тъкмо се върна и обещах да мина да го видя и да му кажа как сте вие двамата.

— А, добре — нацупено каза Рон, гледайки късчето синьо небе през прозореца — Жалко, че не можем да дойдем.

— Поздрави го от нас! — провикна се Хърмаяни докато излизаше от отделението — И го попитай какво става със… с малкия му приятел!

Хари махна с ръка, за да покаже, че е чул и разбрал и излезе.

Замъкът изглеждаше прекалено тих за неделен ден. Явно всички бяха навън, на слънчевите поляни и се наслаждаваха на края на изпитите и няколкото последни дни от срока, свободни от домашни и преговор. Хари бавно вървеше по празния коридор, поглеждайки през прозорците. Виждаше хора из въздуха над куидичното игрище, няколко ученици плуваха в езерото с огромната сепия.

Беше му трудно да прецени дали иска да е с хора или не. Когато беше с компания, му се искаше да се махне, а когато беше сам, искаше компания. Реши, че наистина може да отиде при Хагрид, не беше говорил с него както трябва откакто се беше върнал…

Тъкмо слизаше по мраморното стълбище във Входната зала, когато Малфой, Краб и Гойл се появиха от една врата в дясно, която, както знаеше Хари, водеше към общата стая на Слидерин. Хари спря на място, Малфой и другите също. За секунди се чуваха само викове, смях и плискане отвън, през отворената врата.

Малфой се огледа наоколо, Хари знаеше, че проверява за учители, след това погледна отново Хари и тихо каза:

— Мъртъв си, Потър.

Хари повдигна вежди.

— Смешно — каза — Човек би си помислил, че ще спреш да се размотаваш наоколо…

Малфой изглеждаше по-ядосан отколкото Хари някога беше го виждал. Почувства известно задоволство при вида на бледото му, остро лице, изпълнено с ярост.

— Ще си платиш — рече Малфой и гласът му беше малко по-силен от шепот — Аз ще те накарам да си платиш за това, което стори на баща ми…

— О, уплаших се — саркастично каза Хари — Предполагам, че Лорд Волдемор е само подгряващ номер в сравнение с вас тримата. Какво има? — добави той, защото Малфой, Краб и Гойл бяха потрепнали, когато чуха името — Той е приятел на баща ти, нали? Нали не се страхуваш от него?

— Мислиш се за голям мъж, а Потър? — каза Малфой, приближавайки с Краб и Гойл плътно зад него — Почакай. Ще те пипна. Не можеш да натикаш баща ми в затвор.

— Мисля, че точно това направих — отвърна Хари.

— Дименторите са напуснали Азкабан — тихо рече Малфой — Татко и останалите ще се измъкнат за нула време.

— Да, така и очаквам — каза Хари — Но поне сега всички знаят що за стока са.

Ръката на Малфой посегна към вълшебната му пръчка, но Хари беше прекалено бърз. Беше извадил своята преди пръстите на Малфой дори да са влезли в джоба на робата му.

— Потър!

Гласът иззвъня през Входната зала. Снейп беше излязъл от стълбището, водещо към кабинета му. При вида му Хари изпита огромен наплив омраза, далеч надвишаващ това, което изпитваше към Малфой… Каквото и да казваше Дъмбълдор, той никога нямаше да прости на Снейп… никога…

— Какво правиш, Потър? — каза Снейп студено, както винаги, докато крачеше към тях.

— Опитвам се да реша какво проклятие да използвам за Малфой, сър — ядно отговори Хари.

Снейп го изгледа.

— Веднага свали пръчката — кратко рече Снейп — Десет точки от Гриф…

Снейп погледна големите пясъчни часовници до стената, които отмерваха точките на четирите дома и се усмихна злобно.

— Ааа. Доколкото виждам не са останали никакви точки в стъкленицата на Грифиндор. В такъв случай, Потър, ще трябва просто да…

— Добавим? — Професор Макгоногъл току-що беше влязла в замъка по каменните стъпала. Носеше карирана чанта в едната си ръка и тежко се подпираше на бастун в другата, но иначе изглеждаше добре.

— Професор Макгоногъл!!! — каза Снейп, бързайки напред — Изписали са ви от „Св. Мънго“, както виждам!

— Да, Професор Снейп — отвърна Професор Макгоногъл докато сваляше пътническата си мантия — И съм почти като нова. Вие двамата — Краб, Гойл!

Направи им властен знак да се приближат и те затътриха големите си крака към нея обезпокоени.

— Ето — Професор Макгоногъл стовари чантата си в скута на Краб и мантията си в този на Гойл — Занесете ги горе в кабинета ми.

Те се обърнаха и се заизкачваха по мраморното стълбище.

— Добре — каза Професор Макгоногъл, поглеждайки пясъчните часовници — Мисля, че Потър и приятелите му заслужават по петдесет точки за това, че предупредиха света за Вие-знаете-кого. Какво ще кажете, Професор Снейп?

— Какво? — сопна се Снейп, макар че Хари знаеше, че е чул много добре — Ъ-ъ-ъ… да… предполагам…

— Това прави по петдесет за Потър, двамата Уизли, Лонгботъм и госпожица Грейнджър — каза Професор Макгоногъл и душ от рубини падна в долната част на часовника докато говореше — А, и петдесет за госпожица Ловгуд предполагам — добави тя и купчина сапфири падна в часовника на Рейвънклоу — Така, мисля, че искахте да вземете десет на Потър, Професор Снейп… и ето.

Няколко рубина се върнаха в горната част на часовника, и въпреки това оставиха завидно количество отдолу.

— Е, Потър, Малфой, мисля, че би трябвало да се навън в прекрасен ден като този — продължи Професор Макгоногъл оживено.

Хари не дочака повторна покана. Пъхна пръчката си обратно в робата и се отправи към вратата без дори да погледне Снейп и Малфой.

Горещото слънце го огряваше докато вървеше по моравата към колибата на Хагрид. Ученици лежаха наоколо по тревата, печеха се на слънце, говореха, четяха „Неделни пророчества“ или ядяха сладкиши, го поглеждаха докато минаваше. Някои му подвикваха, ръкомахаха, явно ентусиазирани да покажат, че и те, както „Пророчески вести“, го смятаха за един вид герой. Хари не им каза нищо. Нямаше представа колко знаеха за това, което бе станало преди три дни, до момента беше избягвал въпроси и предпочиташе да продължава така.

Когато почука на вратата на Хагрид, първо помисли, че е излязъл, но тогава дойде Фанг, тичайки иззад ъгъла и почти го повали с ентусиазираното си посрещане. Това предполагаше, че Хагрид бере бягащи бобчета в градината отзад.

— Добре, Хари! — сияещ каза той докато Хари наближаваше оградата — Айде, влез, ще пийнем по един сок от глухарчета.

— Как са нещата? — попита го Хагрид след като седнаха на дървената маса, всеки с по чаша леден сок пред себе си — Ти, ъ-ъ-ъ, добре се чувстваш, нали?

От изражението на лицето на Хагрид, Хари разбра, че не пита за физическото му състояние.

— Добре съм — бързо каза той, защото не можеше да понесе да обсъжда това, което Хагрид имаше предвид — А ти къде беше?

— Криех се из планините — каза Хагрид — В една пещера, както Сириус, когато…

Хагрид прекъсна, прочисти шумно гърлото си, погледна Хари и отпи дълга глътка сок.

— Както и да е, сега се върнах — смутено каза той.

— Изглеждаш по-добре — рече Хари, който беше решен да продължи разговора без да засяга Сириус.

— А? — Хагрид повдигна масивната си ръка и опипа лицето си — О, ъ, да. Граупи се държи бая по-добре сега. Доволен беше да ме види кат’ се върнах, честно казано. Той е добра душа, истина ти казвам… Даже си мисля да му намеря дружка…

Обикновено Хари би опитал да разубеди Хагрид. Перспективата втори великан да се разхожда из гората, вероятно още по-див и свиреп от Грауп със сигурност беше плашеща, но някак си Хари нямаше енергия, за да спори за това. Започваше да му се иска отново да е насаме и с цел да приближи тръгването си, отпи няколко големи глътки сок от глухарче, изпразвайки чашата си наполовина.

— Сега — ’сички знаят, че казваш истината, Хари — тихо и неочаквано каза Хагрид. Внимателно го наблюдаваше — Нъл’ тъй е по-добре, а?

Хари повдигна рамене.

— Виж… — Хагрид се наведе към него над масата — Познавам Сириус по-дълго от теб. Той загина в битка и така би искал да си отиде…

— Той изобщо не искаше да си отива! — гневно каза Хари.

Хагрид сложи голямата си рошава глава в шепи.

— Не, не твърдя, че е искал — рече тихо — Но все пак, Хари, той никога не е бил домошар докато другите се бият. Не би понесъл себе си, ако не беше отишъл да помогне…

Хари се изправи.

— Трябва да посетя Рон и Хърмаяни в болничното крило — каза той механично.

— О — Хагрид изглеждаше леко разстроен — ъ-ъ-ъ, добре тогава, Хари… грижи се за себе си… и мини пак ако имаш…

— Да, добре…

Хари излезе от вратата колкото можеше бързо и я остави отворена. Вече беше отново на слънце преди Хагрид да довърши изречението си и да го изпрати, и вървеше през моравата. Хората отново му подвикваха докато минаваше. Замалко затвори очи, искаше му се всички да изчезнат и да е сам на поляната, когато ги отвори…

Преди няколко дни, преди изпитите да свършат и да има видението, изпратено му от Волдемор, би дал всичко, магьосническия свят да разбере, че казва истината, че Волдемор се е върнал и, че той не е нито лъжец нито луд. Сега му беше безразлично…

Отиде до езерото и седна на брега, прикрит от погледите на минаващите наблизо от струпани шубраци. Гледаше гладката вода и мислеше…

Може би причината да иска да бъде насаме беше, че се чувства изолиран от всички откакто беше говорил с Дъмбълдор. Невидима бариера го разделяше от останалата част от света. Той беше, винаги е бил, белязан човек. Но досега не беше осъзнал какво наистина означава това…

Седейки на ръба на езерото, с ужасната тежест на мъката, която разтегляше времето му, със загубата на Сириус, толкова скорошна, той не можеше да предизвика чувство за страх. Беше слънчево, поляната наоколо беше пълна със смеещи се хора и въпреки това той ги чувстваше така далечни, сякаш бяха от различна раса. Все още му беше трудно да повярва, че животът му е обречен или да включва или да завърши с убийство…

Стоя там дълго, гледайки водата, опитвайки се да не мисли за кръстника си и да не си спомня, че точно на отсрещния бряг Сириус беше припаднал, защитавайки се от стотина Диментори…

Слънцето залезе преди да осъзнае, че му е студено. Стана и се върна в замъка, търкайки лице с ръкава си докато вървеше.

Рон и Хърмаяни излязоха от болничното крило напълно излекувани три дни преди края на срока. Хърмаяни продължаваше да показва знаци, че иска да говори за Сириус, а Рон сумтеше всеки път, когато тя споменаваше името му. Хари все още не беше сигурен дали иска или не да говори за кръстника си. Желанията му се меняха според настроението. Въпреки това беше сигурен в едно: както беше нещастен сега, след няколко дни Хогуортс щеше да му липсва много, когато се върне на Привит Драйв номер четири. Въпреки, че сега разбираше ясно защо трябваше да се връща там всяко лято, това не го ободряваше. Не беше презирал връщането си там повече от сега.

Професор Умбридж напусна Хогуортс ден преди края на срока. Изглежда беше се измъкнала от болничното крило по време на вечеря, надявайки се да не забележат заминаването й, но за нещастие по пътя срещна Пийвс, който използва последната си възможност да изпълни заръката на Фред и я проследи из цялата сграда, налагайки я ту с бастун, ту с чорап, пълен с тебешир. Много ученици изтичаха във входната зала, за да я видят да изтичва по пътеката и отговорниците на домовете само половинчато се опитаха да ги възпрат. Професор Макгоногъл се отпусна в стола си на масата на персонала след няколко немощни протеста и бе ясно чута да изразява съжаление, че самата тя не може да се втурне след Умбридж, защото бе заела бастуна си на Пийвс.

Дойде последната им вечер в училище. Повечето хора бяха приключили с опаковането на багажа и вече се отправяха към тържеството за края на срока, но Хари дори не беше започнал.

— Просто го направи утре — каза Рон, който чакаше на вратата на спалнята — Хайде, умирам от глад!

— Няма да се бавя… ти върви…

Но когато вратата се затвори след Рон Хари не направи никакво усилие да побърза с багажа. Последното нещо, което искаше беше да присъства на тържеството. Тревожеше се, че Дъмбълдор ще го направи някаква свръзка с него в речта си. Със сигурност щеше да говори за Волдемор и завръщането му, все пак им беше говорил за това миналата година…

Хари издърпа от дъното на куфара си няколко измачкани роби, за да направи място за сгънатите и забеляза зле обвит пакет, който лежеше в ъгъла. Извади го изпод маратонките си и го разгледа.

Разбра какво е за няколко секунди. Сириус му го беше дал точно пред входната врата на улица Гримо, номер дванадесет.

„Използвай го, ако ти потрябвам, нали?“

Хари потъна в леглото си и разопакова пакета. От там изпадна малко квадратно огледало. Изглеждаше старо, със сигурност беше мръсно. Хари го вдигна до лицето си и видя собственото си отражение да го гледа.

Обърна огледалото. На обратната страна имаше надраскана бележка от Сириус.

„Това е двупосочно огледало. Аз имам другото от комплекта. Ако искаш да говориш с мен, просто извикай името ми в него. Ще се появиш в моето огледало и аз ще мога да говоря в твоето. С Джеймс ги използвахме, когато бяхме в отделни наказания“

Сърцето на Хари заби по-силно. Спомни си, когато беше видял мъртвите си родители в огледалото Еиналеж преди четири годни. Щеше да може да говори със Сириус отново, точно в момента, беше сигурен.

Огледа се, за да се увери, че няма никой наоколо — спалното помещение беше празно. Погледна пак огледалото, повдигна го пред лицето си с треперещи ръце и каза силно и ясно:

— Сириус.

Дъхът му замъгли повърхността на стъклото. Държеше огледалото още по-близо, изпълнен с вълнение, но очите, които премигваха отсреща със сигурност бяха неговите собствени.

Избърса отново огледалото, за да го проясни и изрече ясно, така че всяка сричка да отекне в стаята:

— Сириус Блек!

Нищо не стана. Предупредителното лице в огледалото все още, със сигурност беше неговото…

Сириус не беше взел огледалото със себе си, когато падна през арката — каза тънък глас в главата на Хари. Затова не работи…

Хари остана неподвижен още малко и след това захвърли огледалото обратно в куфара, където то се строши. Беше убеден за цяла една прекрасна минута, че ще види Сириус, ще говори с него отново…

Разочарование прогаряше гърлото му. Започна да хвърля безразборно вещите си върху счупеното огледало.

Но тогава го осени идея… по-добра от огледало… много по-голяма и важна идея… как не беше се сетил по-рано за това… защо никога не беше питал?

Той тичаше от спалнята надолу по спираловидното стълбище, като се удряше тук-там о стените без да забелязва, прекоси празната обща стая, премина през дупката зад портрета и Дебелата Дама му подвикна докато тичаше по коридора:

— Празненството тъкмо започва, добре си се забързал!

Но той нямаше намерение да ходи на празненството…

Как така това място беше пълно с призраци когато не ти трябваха, а сега…

Изтича надолу по стълбището и по коридорите не срещна никого — нито жив нито мъртъв. Очевидно всички бяха в Голямата зала. Пред кабинета по Вълшебство трябваше да спре и мислеше нерешително, че ще трябва да почака до после, до рая на празненството…

Но точно когато беше изгубил надежда, го видя, някой полупрозрачен се носеше в края на коридора.

— Хей! Хей, Ник! НИК!

Призракът подаде глава от стената, разкривайки екстравагантната шапка и застрашително клатушкащата се глава на Сър Николас де Мимси-Портингтън.

— Добър вечер — каза той, измъквайки и останалата част от тялото си от твърдата стена и се усмихна на Хари — Значи не само аз закъснявам? Макар, че — въздъхна той — в по-различен смисъл, разбира се…

— Ник, мога ли да те попитам нещо?

Изключително характерно изражение се появи на лицето на Почти-безглавия Ник докато пъхаше пръст в разреза на врата си, за да намести главата и да спечели малко време за мислене. Престана едва когато врата му се отпусна напълно.

— Ъ-ъ-ъ, сега ли, Хари? — попита Ник, изглеждайки притеснен — Не може ли да почака края на празненството?

— Не, Ник, моля те! — каза Хари — Наистина трябва да говоря с теб. Можем ли да влезем тук?

Хари отвори вратата на най-близката класна стая и Почти — безглавия Ник въздъхна.

— О, много добре — рече той, явно предал се — Не мога да се преструвам, че не го очаквах.

Хари държеше вратата отворена, но вместо това той влезе през стената.

— Какво си очаквал? — попита Хари докато затваряше вратата.

— Да ме потърсиш — отвърна Ник, плъзгайки се по прозореца и гледайки притъмняващите околности на замъка — Случва се понякога… когато някой е преживял… загуба.

— Е — каза Хари, отказвайки да отстъпи — прав си. Потърсих те.

Ник замълча.

— Просто… — започна Хари, който намираше по-трудно отколкото бе очаквал обяснението — Просто ти си мъртъв. Но все още си тук, нали?

Ник въздъхна и продължи да гледа през прозореца.

— Така е, нали? — настояваше Хари — Умрял си, но аз говоря с теб… Можеш да се разхождаш из Хогуортс и т.н., нали?

— Да — тихо отвърна Ник — Разхождам се и говоря, да.

— Значи си се върнал, нали? — продължаваше Хари — Хората могат да се връщат, нали така? Като призраци. Нали не е нужно напълно да изчезват? Е? — добави нетърпеливо докато Ник продължаваше да мълчи.

Почти — безглавият Ник се поколеба и каза:

— Не всеки може да стане призрак.

— Какво искаш да кажеш? — попита бързо Хари.

— Само… само магьосниците.

— О — каза Хари и почти се засмя от облекчение — Е, това не е проблем. Човекът, за когото питам е магьосник. Значи той може да се върне, нали?

Ник се обърна и погледна жално Хари.

— Той няма да се върне.

— Кой?

— Сириус Блек — каза Ник.

— Но ти си го направил! — отвърна Хари ядосано — Върнал си се. Мъртъв си и не си изчезнал…

— Магьосниците могат да оставят следа от себе си на земята, за да броди бледа около местата, където те са ходили приживе — каза Ник тъжно — Но малцина избират този път.

— Защо? — попита Хари — Все пак… няма значение… Сириус няма да се интересува, че е необичайно. Ще се върне! Знам, че ще се върне!

Беше толкова уверен, че са момент обърна глава към вратата в очакване да види Сириус, перлено-бял и прозрачен, но сияещ, влизайки и отправяйки се към него.

— Няма да се върне — повтори Ник — Той… продължил е.

— Какво имаш предвид под „продължил е“? — бързо попита Хари — Къде е продължил? Слушай, какво става когато умреш? Къде отиваш? Защо всички не се връщат? Защо тук не е пълно с призраци? Защо?

— Не мога да отговоря — каза Ник.

— Ти си мъртъв, нали? — упорстваше Хари — Кой може да отговори по-добре от теб?

— Беше ме страх от смъртта — тихо рече Ник — Предпочетох да остана. Понякога се чудя дали не трябваше… Така е нито тук, нито там… Всъщност аз съм нито тук нито там… — той се усмихна тъжно — Не знам нищо за тайните на смъртта, Хари, защото избрах вместо това немощно подобие на живот. Мисля, че учените магьосници изучават тия неща в Отдела за мистерии…

— Не ми говори за това място! — ядно рече Хари.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна — любезно каза Ник — Е, моля те, извини ме, празненството…

Той излезе от стаята, оставяйки Хари сам да гледа стената, през която беше изчезнал.

Хари се почувства сякаш беше изгубил кръстника си отново, губейки надеждата да го види и да говори с него отново. Вървеше бавно и унило из празния замък, чудейки се дали някога пак би могъл да бъде щастлив.

Беше завил в ъгъла към портрета на Дебелата Дама, когато видя някой отпред да закача бележка на таблото на стената. При втория поглед разбра, че е Луна. Наоколо нямаше хубави места за криене, тя трябва да беше чула стъпките му и при всяко положение Хари не можеше да събере енергия да отбегне когото и да било в момента.

— Здрасти — каза Луна отнесено, поглеждайки го и се отдалечи от таблото.

— Защо не си на празника? — попита Хари.

— Ами, изгубила съм си някои вещи — отвърна Луна спокойно — Хората ги взимат и ги крият, нали знаеш. Но това е последната вечер и наистина ми трябват, така че слагам тези бележки.

Тя посочи таблото, където беше окачила списък със всичките си липсващи дрехи и книги с молба да й ги върнат.

Странно чувство обзе Хари, емоция, различна от гнева и мъката, които го изпълваха от смъртта на Сириус насам. Изминаха няколко момента преди да осъзнае, че му е тъжно за Луна.

— Как така хората ти крият нещата? — попита той тревожно.

— О, ами. — тя повдигна рамене — Май ме мислят за странна. Всъщност някои ми викат „Лунатичката“ Ловгуд.

Хари я погледна и новото чувство за жалост се усили осезаемо болезнено.

— Това не е причина да ти крият нещата — каза той — Искаш ли помощ да ги намериш?

— О, не — усмихна му се тя — Ще се върнат. Винаги се връщат накрая. Просто исках да си стегна багажа тази вечер, но както и да е… А ти защо не си на празненството?

Хари повдигна рамене.

— Просто не ми се ходеше.

— Не — отвърна Луна, оглеждайки го с мъглявите си влажни очи — И не очаквам да ти се ходи. Мъжът, когото Смъртожадните убиха ти беше кръстник, нали? Джини ми каза.

Хари кимна, и откри, че по някаква причина няма нищо против Луна да говори за Сириус. Тъкмо си спомни, че тя също можеше да види Тестралите.

— Ти — започна той — Искам да кажа кой… Умирал ли е някой, когото си познавала?

— Да — каза Луна простичко — Майка ми. Тя беше малко необикновена вещица. Обичаше да експериментира и едно от заклинанията й се обърка доста веднъж. Аз бях на девет.

— Съжалявам — промълви Хари.

— Да, беше ужасно — продължи Луна спокойно — Понякога ми е много мъчно за това, но все пак си имам татко. И не е като да не видя мама никога повече, нали?

— Ъ-ъ-ъ, така ли е? — неуверено каза Хари.

Тя поклати глава невярващо.

— О, хайде! Ти ги чу, точно зад завесата, нали?

— Искаш да кажеш…

— В онази стая с арката. Те просто дебнеха скрити, това е всичко. Ти ги чу.

Спогледаха се. Луна леко се усмихваше. Хари не знаеше какво да каже или да мисли. Луна вярваше в толкова много необикновени неща… И все пак той беше чул гласовете зад завесата.

— Сигурна ли си, че не искаш помощ да си намериш нещата? — попита.

— Не, не — отвърна Луна — Не, мисля, че ще сляза долу да хапна малко пудинг и ще почакам да се появят. Винаги така става накрая… Е, приятна ваканция, Хари.

— Да… да, и на теб.

Тя се отдалечи докато я гледаше, той откри, че тежестта в стомаха му е спаднала малко.

Пътуването към дома с Хогуортс Експрес беше изпълнено със събития. Малфой, Краб и Гойл, които явно бяха чакали цяла седмица за възможност да срещнат Хари без учители наоколо, го спряха насред пътя във влака, докато се връщаше от тоалетната. Може би биха успели да му направят нещо ако ненаблюдателно не бяха избрали да го пресрещнат пред купе, пълно с членове на ДА, които след като видяха какво става през стъклото, се изправиха като един и се притекоха на помощ на Хари. Когато Ърни МакМилан, Хана Абът, Сюзън Боунс, Джъстин Финч-Флечли, Антъни Голдщайн и Тери Буут приключиха с богатата палитра проклятия и заклинания, на които ги беше научил Хари, Малфой, Краб и Гойл представляваха три гигантски плужека в хогуортски униформи. Хари, Ърни и Джъстин ги пуснаха в отделението за багаж и ги оставиха да пълзят там.

— Очаквам да видя физиономията на майката на Малфой, когато слезе от влака! — каза Ърни със задоволство докато гледаше Малфой да пълзи над него. Ърни така и не се беше разделил с неприязънта към Малфой, който сваляше точки от Хафълпаф по време на бързото си издигане като член на Инквизиторският отряд.

— Майката на Гойл наистина ще е доволна — каза Рон, който беше дошъл да разгледа източникът на вълнение — Така изглежда доста по-добре… Както и да е, Хари, количката с храна току-що спря, ако искаш нещо…

Хари поблагодари на останалите и заедно с Рон се върна в купето, където си купиха цял куп котлени кексчета и тиквен пай. Хърмаяни отново четеше „Пророчески вести“, Джини решаваше тест в „Клюки и интриги“, а Невил галеше своята Мимбулус мимблетония, която беше пораснала доста през изминалата година и сега издаваше странни пискливи звуци при докосване.

Хари и Рон прекараха останалата част от пътуването си в игра на магьоснически шах докато Хърмаяни им четеше откъси от „Пророчески вести“. Сега беше пълно със статии как хората да се защитят от дименторите, за опитите на министерството да залови смъртожадни и истерични писма, в които авторът твърдеше, че е видял Лорд Волдемор да минава покрай къщата му същата сутрин.

— Всъщност все още не е започнало — въздъхна Хърмаяни мрачно, повдигайки отново вестника — Но няма да се забави…

— Ей, Хари — тихо каза Рон и кимна към прозореца към коридора.

Хари погледна. Минаваше Чо, придружена от Мариета Ейджкомб, облечена в балаклава. За момент погледът му срещна този на Чо. Тя се изчерви и продължи нататък. Хари се върна към шахматната дъска и видя една от пешките си, взета от офицера на Рон.

— Ъ-ъ-ъ, какво става с вас двамата между другото? — тихо попита Рон.

— Нищо — искрено отговори Хари.

— Аз, ъ-ъ-ъ, чух, че сега излиза с някого другиго — обади се Хърмаяни нерешително.

Хари остана изненадан, че тази информация не го нарани ни най-малко. Желанието му да впечатли Чо изглежда беше останало в минало, с което сега не беше свързан. Беше така с толкова много от нещата, които беше искал преди смъртта на Сириус… Седмицата, която бе изминала от последния път, когато го видя изглеждаше много, много по-дълго време… Всичко бе разделено в две вселени, едната, със Сириус и другата, където той беше мъртъв…

— Добре, че се измъкна от това, приятел — окуражително каза Рон — Искам да кажа, че тя е хубава и т.н., но на теб ти трябва някоя по-весела.

— Вероятно си е достатъчно весела с някого другиго — повдигна рамене Хари.

— Все пак с кого е сега? — Рон попита Хърмаяни, но Джини му отговори:

— Майкъл Корнър.

— Майкъл… ама… — Рон се извъртя на седалката, за да я погледне учудено — Ама нали ти излизаше с него!

— Вече не — отсече Джини — Не му се понрави победата на Грифиндор над Рейвънклоу по Куидич и стана досаден. Изритах го и той отиде да се утеши при Чо — Почеса разсеяно носа си с края на перото и обърна „Клюки и интриги“ обратно, за да свери отговорите си. Рон изглеждаше доволен.

— Е, винаги съм го мислил за идиот — каза той и премести кралицата си към треперещия топ на Хари — Браво на теб. Само че си избери някой… по-добър следващия път.

— Избрах си Дийн Томас. По-добър ли е? — рече Джини отнесено.

— КАКВО?! — извика Рон, преобръщайки шахматната дъска. Крукшанкс се втурна след фигурите, а Хедуиг и Пигуиджън подхвръкнаха и избухаха ядосано отгоре.

Докато влакът се забавяше, наближавайки Кингс Крос, Хари си мислеше, че никога желанието му да слезе не е било по-малко. Той дори се зачуди дали може просто да откаже да слезе и да си седи там до септември, когато влакът щеше да го върне в Хогуортс. Когато най-накрая спря на перона, Хари взе клетката на Хедуиг и се приготви да измъкне куфара си от влака както обикновено.

Когато контрольорът с билетите направи знак на Хари, Хърмаяни и Рон, че е безопасно да преминат бариерата между перони девет и десет, намери чакаща го изненада от другата страна, група хора, които изобщо не беше очаквал го посрещаха и поздравяваха.

Лудоокия Муди изглеждаше подозрително с бомбе, нахлупено върху омагьосаното му око, макар да можеше да мине и без него, премяташе дълъг бастун в набръчканите си ръце и тялото му беше увито в огромна пътническа наметка. Точно зад него стоеше Тонкс. Ярко розовата й коса искреше на светлината, процеждаща се през стъклата на тавана на гарата. Носеше нагъсто кърпени дънки и светло лилава тениска с легендарните „Орисници“. До Тонкс беше Лупин с бледо лице и прошарена коса. Дълго и износено палто покриваше раздърпани пуловер и панталон. Най-отпред стояха господин и госпожа Уизли, облечени по възможно най-мъгълски и Фред и Джордж с чисто нови зеленикави якета от някакъв люспест материал.

— Рон! Джини! — провикна се госпожа Уизли, изтичвайки напред, за да прегърне силно децата си — А, Хари, скъпи как си?

— Добре — излъга Хари, измъквайки се от стегнатата й прегръдка. Над рамото й видя Рон, който разглеждаше новите дрехи на близнаците.

— От какво са тези? — попита той, опипвайки якетата.

— Най-добра драконска кожа, братле — каза Фред, дърпайки ципа си — Бизнесът върви и си помислихме, че ще ни отиват.

— Здравей, Хари — каза Лупин след като госпожа Уизли го освободи и се обърна да поздравява Хърмаяни.

— Здравейте — отвърна Хари — Не очаквах… Какво правите тук?

— Ами — рече Лупин с лека усмивка — решихме да си поговорим с вуйчо и вуйна ти преди да те отведат в къщи.

— Не знам дали е добра идея — на момента отговори Хари.

— О, сигурен съм, че е — изръмжа Муди, който се беше приближил — Това ще да са те, нали, Потър?

Той посочи с пръст над рамото си. Омагьосаното му око явно гледаше през задната част на главата и през бомбето. Хари се наклони с около инч наляво, за да погледне къде сочеше Лудоокия и там, без съмнение, бяха тримата Дърсли, явно шокирани от групата посрещачи на Хари.

— А, Хари! — каза господин Уизли, обръщайки се от родителите на Хърмаяни, които беше поздравил ентусиазирано и сега се редуваха да я прегръщат — Е, ще го направим ли?

— Да, аз така казвам, Артър — каза Муди.

Той и господин Уизли поведоха останалите през гарата към семейство Дърсли, които изглеждаха толкова стреснати, че явно бяха пуснали корени в пода. Хърмаяни внимателно се отдели от майка си, за да се включи в групата.

— Добър вечер — учтиво започна господин Уизли към вуйчо Върнън, когато застана пред него — Може да ме помните, името ми е Артър Уизли.

При положение, че господин Уизли разруши наполовина хола на семейство Дърсли преди две години, Хари би бил много изненадан ако вуйчо Върнън не си го спомняше. Той изгледа господин Уизли продължително, но предпочете да си замълчи отчасти защото магьосниците бяха двама на един от Дърсли. Леля Петуния изглеждаше едновременно изплашена и засрамена, като постоянно се оглеждаше наоколо да не би някой познат да я види в такава компания. В същото време Дъдли явно се опитваше, изключително неуспешно, да изглежда незабележимо малък.

— Искахме само да разменим с вас няколко приказки относно Хари — продължи да се усмихва господин Уизли.

— Да — изръмжа Муди — и за това как се отнасяте с него вкъщи.

Мустаците на вуйчо Върнън бяха настръхнали от възмущение. Вероятно заради напълно погрешното впечатление, създадено от бомбето на Муди, той се обърна към него:

— Считам, не е ваша работа какво става в собствената ми къща…

— Предполагам, че не знаеш дори какво има в няколко книги, Дърсли — прекъсна го Муди.

— Не е това въпроса — намеси се Тонкс, чиято розова коса наглед обиждаше леля Петуния повече отколкото всички останали накуп. Затова тя предпочиташе да затвори очи, без да я поглежда — Въпросът е, че се държите ужасно с Хари…

— … и бъдете сигурни, ще разберем ако това продължава — добави Лупин любезно.

— Да — рече госпожа Уизли — дори и да не позволите на Хари за ползва фелитона…

— Телефона — прошепна Хърмаяни.

— Да, ако получим и най-малък намек, че към Потър се отнасяте зле, ще отговаряте пред нас — каза Муди.

Вуйчо Върнън преглътна. Чувството му за гордост се пребори дори със страха да бъде забелязан да общува с откачалници като тези.

— Заплашвате ли ме, господине? — каза той толкова силно, че минувачите наоколо се обърнаха да погледнат.

— Да, това правя — отвърна Муди, доволен, че вуйчо Върнън е схванал толкова бързо.

— И аз изглеждам ли ви като човек, когото можете да изнудвате? — излая вуйчо Върнън.

— Ами — Муди повдигна бомбето си така, че да покаже омагьосаното му око. От ужас вуйчо Върнън залитна назад и болезнено се блъсна в една количка за багаж — Трябва да кажа, че точно така изглеждаш, Дърсли.

Обърна гръб на вуйчо Върнън, за да погледне Хари.

— Е, Потър… Дай знак, ако ти потрябваме. Ако нямаме новини от теб в три поредни дни, ще изпратим някого…

Леля Петуния изскимтя жално. Без съмнение мислеше какво биха казали съседите в случай, че видят някого от тези хора да крачи по градинската им пътечка.

— Е, довиждане, Потър — рече Муди, потупвайки го по рамото с набръчканата си ръка.

— Грижи се за себе си, Хари — каза Лупин тихо — поддържай връзка.

— Хари, ще те измъкнем от там възможно по-скоро — прошепна госпожа Уизли докато пак го прегръщаше.

— Ще се видим скоро, приятел — нервно каза Рон, стискайки ръката му.

— Много скоро — ентусиазирано рече Хърмаяни — Обещаваме.

Хари кимна. Някак си не можеше да намери думи да им каже колко много означаваше за него да ги види всички събрани тук, на негова страна. Затова се усмихна, махна с ръка за довиждане и тръгна нататък към слънчевата улица извън гарата, следван от тримата Дърсли.