Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (25)

Глава 25. Бръмбарът на стража

Въпросът на Хари получи отговор още на следващия ден. Когато пристигна „Пророчески вести“ на Хърмаяни, тя го разтвори и се втренчи за момент в главната страница, като изскимтя събирайки погледите на всички наоколо.

— Какво? — казаха Хари и Рон заедно.

Вместо отговор тя сложи вестника на масата, така че те двамата да могат да четат и им посочи десет черно-бели снимки, които запълваха цялата първа страница: девет показваха лица на магьосници, а десетата на вещица.

Някои от хората на снимките се подиграваха мълчаливо, други слагаха пръсти на рамките на картините, гледайки нахално. Всяка картина беше озаглавена с името и престъплението за което човека на нея бе пратен в Азкабан. Антонин Долохов се четеше в текста под магьосника с дълго, бледо и изкривено лице, който се надсмиваше на Хари, осъден за бруталното убийство на Гидеон и Фабиан Прюит.

Алгерон Рокууд беше заглавието под сипаничавия човек с мазна коса, който се накланяше срещу ръба на неговата картина, гледайки отегчено осъден за издаване на тайни от Министерството на Магията на Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава.

Но очите на Хари се преместиха на картината с вещицата. Лицето й изскочи в момента, в който той погледна страницата. Тя имаше дълга, черна коса, която изглеждаше рошава и разпиляна, въпреки че той я намираше за интелигентно изглеждаща, сбита и впечатляваща. Тя го погледна тежко през клепачи, с арогантност и с пренебрежителна усмивка, която играеше около нейните тънки устни. Като Сириус, тя имаше вид на благородно добре изглеждаща, но вероятно Азкабан бе отнел повечето от нейната красота. Белатрикс Лестранж, осъдена за измъчване и отвличане на Франк и Алис Лонгботъм.

Хърмаяни побутна Хари и му посочи заглавието над картините, което Хари не бе видял заради съсредоточаването си в Белатрикс.

МАСИВНО БЯГСТВО ОТ АЗКАБАН

МИНИСТЕРСТВОТО СЕ СТРАХУВА ЧЕ БЛЕК Е „ОПОРНА ТОЧКА“ ЗА СМЪРТОЖДАНИТЕ

— Блек? — каза Хари високо — Но?

— Шшш! — каза Хърмаяни отчаяно — Не толкова силно, просто го прочети!

Министерството на магията обяви, че вчера късно вечерта е имало масивно бягство от Азкабан. Говорейки с репортерите в приемния си офис, Корнелиус Фъдж, Министър на Магията потвърди че десет силно охранявани затворници са избягали в ранните часове на вчерашната вечер, и че е осведомил мъгълския премиер за опасността на тези индивиди.

„За съжаление се намираме в същата позиция в която бяхме преди 2 години и половина, когато убиецът Сириус Блек избяга — каза Фъдж миналата нощ — Ние не мислим че тези две бягства нямат нищо общо помежду си. Бягство от такъв мащаб подсказва външна помощ, и ние трябва да си спомним че Блек, като първия човек избягал от Азкабан, би бил идеален за тази роля — да помогне на другите да тръгнат по неговия път. Обмисляме възможността тези индивиди, между които е и братовчедката на Блек — Белатрикс Лестранж да са се събрали заедно и Блек им е станал водач. Както и да е, ние правим всичко възможно за да арестуваме престъпниците, и искаме да помолим магическото общество да бъде бдително и предпазливо. И за нищо на света не се доближавайте до тези индивиди“

— Ето Хари — каза Рон гледайки с благоговение — Затова той беше толкова весел миналата нощ.

— Не вярвам на това — изръмжа Хари — Фъдж обвинява Сириус за бягството?

— Каква друга възможност има той? — каза Хърмаяни с горчивина — Едва ли ще каже: „Простете ми всички, Дъмбълдор ме предупреди, че това може да се случи… че стражите на Азкабан ще се присъединят към Лорд Волдемор… стига си скимтял Рон… и сега най-злите поддръжници на Волдемор също са на свобода… имам предвид, той прекара шест месеца разказвайки на всички, че ти и Дъмбълдор сте лъжци нали?“

Хърмаяни разгърна вестника и започна да чете статиите вътре, докато Хари огледа Голямата зала. Не можеше да разбере защо съучениците му не изглеждаха уплашени или поне защо не обсъждаха ужасните новини на първата страница на „Пророчески вести“, но много малко от тях си взимаха вестника като Хърмаяни всеки ден. Ето ги всички, говорещи за домашните, за Куидича и кой ли знае за какви още други неща, докато отвъд тези стени армията на Волдемор се увеличава с още десет Смъртожадни.

Той погледна към главната маса. Там историята бе различна: Дъмбълдор и професор Макгоногъл водеха разговор, и двамата изглеждаха крайно сериозни. Професор Спраут подпря вестника на бутилка кетчуп и зачете главната страница с такава концентрация, че не забеляза капката от яйчен жълтък, която падна в скута й от неподвижната й лъжица. През това време в другия край на масата професор Умбридж ядеше паница с овесени ядки. По едно време нейните торбести крастави очи спряха да оглеждат Голямата зала за ученици, които може да накаже. Тя се намръщи, когато си изяде храната и от време на време хвърляше злобен поглед към мястото, където Дъмбълдор и професор Макгоногъл разговаряха съсредоточено.

— Ох — каза Хърмаяни учудено, все още четейки вестника.

— Какво сега? — каза Хари бързо, той се чувстваше нервно.

— Това е ужасно — каза разтреперано Хърмаяни. Тя сгъна десета страница от вестника и я подаде на Хари и Рон:

ТРАГИЧНА СМЪРТ НА СЛУЖИТЕЛ ОТ МИНИСТЕРСТВОТО

Болницата Св. Мънго обеща пълно разследване миналата нощ след като служителя от Министерството на Магията Бродерик Боуди беше намерен мъртъв в болнично си легло удушен от саксийно цвете. Лечителите, които се притекоха на помощ не успяха да съживят господин Боуди, който е бил ранен при инцидент на работното си място няколко седмици преди да умре. Лечителката Мериън Строут, която отговаряше за болничното отделение по време на инцидента, където бе господин Боуди, беше отстранена временно с компенсация и бе невъзможно да получим нейния коментар вчера, но говорителят на болницата каза в изявление:

„Свети Мънго“ дълбоко съжалява за смъртта на господин Боуди, чието здраве се подобряваше преди този ужасен инцидент. Ние имаме строги правила за разрешената декорация в нашите болнични отделения, но изглежда че лечителката Строут е била заета около Коледния период, не забелязвайки опасността от растението на масата до господин Боуди. Когато говорът и подвижността му се подобрили, лечителката Строут окуражила господин Боуди да се грижи за това растение, без да знае, че това не е безобиден Хвърчицвят, а Дяволска примка, така когато господин Боуди докоснал растението, то го е удушило мигновено.

Свети Мънго не знае откъде се е взело това растение и моли всеки магьосник или магьосница, който знае нещо, да дойде и да помогне на разследването.

— Боуди… — каза Рон — Боуди… това име ми е познато…

— Ние го видяхме — прошепна Хърмаяни — Болният в „Св. Мънго“? Той беше в леглото срещу това на Локхарт, лежеше там и гледаше в тавана. Ние бяхме там, когато пристигна Дяволската примка. Тя, лечителката каза, че това е Коледен подарък.

Хари си спомни историята. Чувство на ужас се надигаше в него подобно на жлъчка в гърлото му.

— Как не разпознахме Дяволската примка? Виждали сме го преди… можехме да спрем това което се случи…

— Кой очакваше да се появи Дяволска примка в болница, дегизирана като безобидно цвете. Трябва да са истински кретени, ако не са проверили какво е?

— Хайде Рон! — каза Хърмаяни — Не мисля че някои може да сложи Дяволската примка в саксия и да не забележи, че то се опитва да убие всеки, който го докосне? Това… това е било убийство… интелигентно убийство…, добре, но ако растението е изпратено анонимно, как някои въобще може да разбере кои го е изпратил.

Хари не мислеше за Дяволската примка. Той си спомняше слизането с асансьора до девето ниво в Министерството на Магията в деня, когато бе на прослушване и жълтеникавото лице на мъжа, който бе слязъл преди тях.

— Аз срещнах Боуди — каза той бавно — Видях го в Министерството с твоя баща, Рон!

На Рон устата му провисна надолу.

— Чувал съм татко да говори за него в къщи! Работил е в отдела за мистерии!

Те се спогледаха за момент, тогава Хърмаяни взе вестника, сгъна го, заглеждана за момент в картините на десетте избягали Смъртожадни на първа страница и тогава стана и тръгна.

— Къде отиваш? — попита Рон сепнато.

— Да изпратя писмо — каза Хърмаяни, слагайки си чантата на рамото — Това… добре. Не зная дали…, но трябва да опитам… и само аз съм тази която може да го направи.

— Мразя я когато прави така — оплака се Рон, когато той и Хари станаха от масата и тръгнаха напряко да излизат от Голямата зала.

— Ще я убие ли, ако поне веднъж ни каже какво е намислила? Ще й отнеме около 10 секунди… Хей Хагрид!

Хагрид стоеше до вратите в преддверието, чакащ да мине тълпата от Рейвънклоувци. Той все още беше тежко ранен, както когато се върна от мисията свързана с великаните и на лицето около носа му имаше ново нараняване.

— Здрасти — каза той като се опитваше да се усмихне, успявайки само да скрие част от огорчената си гримаса.

— Добре ли си, Хагрид — попита Хари, следвайки го след като Хагрид тръгна след Рейвънклоувците.

— Добре, добре — каза Хагрид, придавайки си лек вид на щастие върху лицето, той размаха едната си ръка и за малко да удари минаващата професор Вектор, която изглеждаше уплашена.

— Господи, зает съм, вие знаете, обикновените неща… уроци за подготвяне… двойка саламандри имат кожна гной… и съм на изпитателен срок — измърмори той.

— Ти си на изпитателен срок? — каза Рон шумно и затова много от минаващите деца го погледнаха с любопитство.

— Съжалявам… имам предвид… ти си на изпитателен срок? — прошепна той.

— Да — каза Хагрид — Не очаквах повече. Може би не съм най-добрият, но както знаете инспектирането не мина много добре — въздъхна той дълбоко — Най-добре тръгвайте, трябва да се оправя с саламандрите или опашките им ще паднат скоро. Чао, Хари…Рон…

Той тръгна, излезе право през портите по каменните стъпала и стъпи на влажната земя отвън. Хари го гледаше как се отдалечава, чудейки се колко още лоши новини може да понесе.

Фактът, че Хагрид е на изпитателен срок бе всеобщо достояние в Хогуортс след няколко дни.

Но едва ли някой обърна внимание на възмущението на Хари, всъщност някои хора като Драко Малфой бяха видимо радостни. Относно странната смърт на човека от отдела за Мистерии в „Св. Мънго“ явно само Хари, Рон и Хърмаяни знаеха или се интересуваха от това.

Имаше само една тема на разговор в коридорите сега: десетте избягали Смъртожадни, историята най-накрая се бе разчула в Хогуортс от малкото хора, които четяха вестници тук. Имаше мълва, че някои от осъдените са видени в Хогсмийд, вероятно за да се крият в Плашещата върба и да нахлуят в Хогуортс както Сириус навремето. Тези, които идваха от магьоснически семейства бяха израснали слушайки да се говори за тези Смъртожадни с почти същия страх както за Волдемор, престъпленията, които те бяха извършили през времето, когато Волдемор царуваше, бяха легендарни. Имаше роднини на жертвите от тези престъпления и между учениците на Хогуортс, които сега смятаха себе си за обекти на ужасен вид отразена слава докато се разхождаха по коридорите: чичото, лелята и братовчедите на Сюзън Боунс бяха умрели от ръката на един от десетте избягали Смътожадни, тя каза ужасена в часа по билкология, че сега вече си има представа как се чувства Хари.

— Не знам как издържаш това… ужасно е — каза тя направо, слагайки прекалено много драконова тор на нейната саксия с малките стръкчета Пищящи Камшичета, те започнаха да се гърчат и да пищят, показвайки, че не им е удобно.

Вярно е, че Хари бе причина за много слухове и сочения в коридорите тези дни, но той си помисли че улавя малка разлика в тона на шепнещите гласове. Те звучаха сега по-скоро любопитно, отколкото злобно, и веднъж или два пъти беше сигурен че е дочул част от разговор че репортажите в вестниците, които поддържаха версията на „Пророчески вести“, за това как и защо са избягали Смъртожадните са неубедителни. В техните смутове и страхове слуховете изглежда сега връщаха единственото друго обяснение с което разполагаха, а то е че Хари и Дъмбълдор са били прави миналата година.

Не само настроението на учениците се бе променило. Сега не беше странно да видиш двама или трима учители минавайки по коридорите да коментират нещо шепнешком, прекъсвайки разговора си за момент щом видят да се приближават ученици.

— Очевидно е, че вече не могат да говорят свободно в учителската стая — каза Хърмаяни тихо, когато тя Хари и Рон минаваха покрай професор Макгоногъл, Флитуик и Спраут които се съвещаваха извън класната стая по вълшебство един ден.

— Не и ако е там Умбридж!

— Мислиш ли че знаят нещо повече? — каза Рон поглеждайки през рамо трите учители.

— Ако знаят, ние няма да научим, нали? — каза ядосано Хари — Не и след като се появи Декрет… кой номер беше?

Нова бележка се бе появила в домът на дъската за обяви сутринта след новината за бягството от Азкабан.

ПО НАРЕЖДАНЕ НА ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР НА ХОГУОРТС

На учителите им е забранено да дават на учениците каквато и да е информация.

Това нареждане не се отнася за учебния материал, за който им се плаща да обучават учениците

Нареждането е съгласно Образователният Декрет номер 26

 

Подпис: Долорес Умбридж, Инквизитор на Хогуортс

Този последен декрет бе обект на много закачки между учениците. Лий Джордън посочи на Умбридж, че съгласно декрет номер 26, на нея не й е позволено да каже на Фред и Джордж, че не е разрешено да се хвърлят Експлодиращи бомбички по гърбовете на учениците.

Когато Хари видя след това Лий, едната страна на ръката му кървеше лошо. Хари му препоръча есенция от Бръшлян.

Хари си помисли, че бягството от Азкабан може би ще укроти Умбридж малко, може да се засрами от това, че тази катастрофа се е случила под носа на любимия й министър Фъдж. Но изглежда това само засили нейното ужасно решение да вземе контрол над всеки аспект от живота в Хогуортс. Тя изглежда бе твърдо решена поне скоро да постигне уволнение и единственият въпрос бе кой ще си отиде пръв: професор Трелони или Хагрид. Всеки урок по Пророкуване или Грижа за магически създания бяха водени вече с присъствието на Умбридж и нейния тефтер. Тя се таеше до огъня в тежко ароматната стая в кулата, прекъсвайки все по-истеричното говорене на професор Трелони със сложни въпроси относно орнитомансията и хептомологията твърдейки, че тя знае всеки отговор на учениците, преди те да го кажат. Хари мислеше, че професор Трелони ще полудее скоро в резултат от напрежението. Няколко пъти той минаваше покрай нея в коридорите, само по себе си много необикновена ситуация, обикновено тя оставаше в нейната стая в кулата, мърмореща си бясно нещо сама, търкайки ръцете си и хвърляйки ужасни погледи през рамото си, през цялото време издавайки силна миризма на домашно шери. Ако не се тревожеше толкова за Хагрид, той щеше да съжалява професор Трелони, но ако някой от тях трябва да си тръгне, Хари би предпочел това да е Трелони. Той не можеше да си представи, че ще е по-добре да си тръгне Хагрид вместо Трелони. Що се отнася до Хагрид той изглежда бе послушал съвета на Хърмаяни и не им показа в часовете си нищо по-страшно от подопашковци, създания неотличими от териера на Джак Роузуел освен разклонената си опашка. Вероятно и той също си бе изгубил нервите. Беше странно объркан и нервен по време на уроците, губещ нишката на това което бе казал на класа, отговаряше на въпросите грешно и през цялото време поглеждаше към Умбридж тревожно. Той също бе по-отдалечен от Хари, Рон и Хърмаяни, отколкото когато и да е било, и нарочно им забрани да го посещават след като се стъмни.

— Ако ни хване, вината ще е изцяло ваша — каза им решително той, и без желание да направят нещо което може да застраши неговата работа те спряха да ходят до колибата му през вечерните часове.

Изглежда Умбридж нарочно отнемаше всичко на Хари което го правеше щастлив в Хогуортс: посещенията до колибата на Хагрид, писмата от Сириус, Куидича. Но той водеше отмъщение по единствения начин по-които можеше, като влагаше повече усилие в ДА. На Хари му хареса да види всички членове на ДА, освен Захариас Смит да работят над заклинанията и контразаклинанията по-упорито от когато и да е било, след като научиха за Смъртожадните, които сега са на свобода, но никой не напредваше толкова ясно колкото Невил. Новината че убийците на неговите родители са на свобода, беше предизвикала странна и леко обезпокоителна промяна в него. Нито веднъж не спомена за срещата му в „Св. Мънго“ с Хари, Рон и Хърмаяни и бе запазил тайната им и те пазеха неговата. Не каза нищо и за бягството на Белатрикс и нейните другари. Всъщност Невил не говореше вече на събранията на ДА, но работеше неуморно над всяко заклинание или контразаклинание на което Хари ги научаваше. По време на тренировките неговото закръглено лице бе изпълнено с концентрация, очевидно безразличен към раните от заклинанията или провалите си той работеше по-упорито от всеки друг в стаята. Той напредваше толкова бързо, че бе доста разстройващо и когато Хари ги научи да правят „Магьосническият Щит“, магия която отклонява по-слабите проклятия, така че те да се връщат към атакуващия само Хърмаяни я научи по-бързо от Невил.

Хари щеше да е доста радостен ако напредваше както Невил в часовете по Преграждане. Сесиите на Хари при Снейп бяха започнали лошо и не се подобряваха. Напротив, Хари чувстваше, че те ставаха все по-лоши с всеки урок.

Преди да започне да изучава Преграждането, неговият белег го болеше леко, обикновено през нощта, последван от един от онези проблясъци на чувствата или мисли на Волдемор, които той усещаше от време на време. Сега обаче той често чувстваше раздразнение или радост, които бяха нереални неадекватни за ситуацията в която се намираше той, това винаги бе придружено с ужасна болка в белега му. Имаше и ужасното чувство, че бавно се превръща в някакъв вид антена, която е настроена да улавя настроението на Волдемор и бе сигурен, че може да осъзнае твърдо това чувство от първият си урок по Преграждане при Снейп. И което беше още по-странно той сънуваше почти всяка нощ как се движи по коридор в Отдела за Мистерии, сън които винаги завършваше с стоене до оцветена в черно врата.

— Може би това прилича на болест — каза Хърмаяни, като гледаше загрижено, когато Хари им сподели какво чувства — Като настинка или нещо друго. Трябва да се влоши преди да се оправи.

— Уроците с Снейп го влошават — каза решително Хари — Повръща ми се от тази болка в белега и ми омръзна да се разхождам по този коридор всяка нощ — той си избърса челото ядосано — Иска ми се просто тази врата да се отвори омръзна ми да я зяпам.

— Не е смешно — каза Хърмаяни остро — Дъмбълдор не иска да сънуваш този сън, иначе нямаше да помоли Снейп да ти преподава Преграждане. Трябва просто да се потрудиш малко повече в тези часове.

— Старая се — каза Хари раздразнено — Пробвай се ти някой път… Снейп се опитва да влезе вътре в главата ми… пада голям смях, както знаеш!

— Може би… — каза бавно Рон.

— Може би какво? — попита Хърмаяни.

— Може би не е виновен Хари, че не може да си затвори съзнанието — каза Рон мрачно.

— Какво имаш предвид? — попита Хърмаяни.

— Може би Снейп не се опитва наистина да помогне на Хари…

Хари и Хърмаяни го изгледаха. Рон погледна мрачно и многозначително от единия към другия.

— Може би — каза той отново по-тихо — той се опитва да разтвори съзнанието на Хари повече… и да направи работата на Вие-Знаете-Кой по-лесна.

— Млъквай, Рон — каза Хърмаяни ядосано — Колко пъти си подозирал Снейп и кога си бил прав? Дъмбълдор му вярва, той е в Ордена, това трябва да е достатъчно.

— Той е бил Смъртожаден — каза Рон упорито — И ние никога не сме видели доказателство че е сменил отбора.

— Дъмбълдор му вярва — повтори Хърмаяни — И ако ние не можем да повярваме на Дъмбълдор, тогава не можем да вярваме на никого.

Имаше да се тревожи за толкова много неща — ужасяващо многото домашни, които им даваха, обикновено задържаха Хари до след полунощ, тайните ДА сесии и частните уроци при Снейп, изглежда януари отминаваше тревожно бързо. Преди Хари да осъзнае, февруари бе дошъл, донасящ по-топло време и вероятността за второ посещение тази година до Хогсмийд. Хари имаше много малко време да завърже разговор с Чо, откакто се бяха разбрали да посетят селцето заедно, но неочаквано се намери възможността да прекара изцяло Свети Валентин в нейната компания.

На сутринта на четиринадесети Хари се облече особено старателно. Той и Рон пристигнаха за закуска точно навреме за идването на пощенските сови. Хедуиг не бе там, не че Хари я очакваше, но Хърмаяни взе писмо от човката на непозната кафява сова когато седнаха.

— Навреме! Ако не беше дошло днес… — каза тя, като отвори плика и извади някакъв пергамент. Нейните очи се движеха наляво на дясно докато четеше съобщението и очарователно строг израз се показа на нейното лице.

— Слушай, Хари — каза тя, гледайки го — Това наистина е важно. Мислиш ли че ще може да се срещнем около обед в „Трите метли“?

— Ами… не знам — каза несигурно Хари — Чо може би очаква да прекарам целия ден с нея. Никога не си казваме какво ще правим.

— Добре вземи и нея ако се налага — каза Хърмаяни бързо — Но ще дойдеш ли?

— Ами добре, но защо?

— Нямам време да ти кажа сега. Трябва да отговоря на това бързо.

Тя излезе от Голямата зала, като държеше писмото в едната си ръка и част от препечена филийка в другата.

— Ще дойдеш ли? — Хари попита Рон, но той поклати главата си, гледайки го навъсено.

— Не мога да дойда в Хогсмийд. Анджелина иска да тренираме през целия ден. Като че ли това ще помогне. Ние сме най-лошият отбор, който някога съм виждал. Трябва да видиш Слоупър или Кърк, те са по-лоши и от мен — той въздъхна. — Не знам защо Анджелина не иска просто да се предадем.

— Защото сте добри, когато сте в форма, ето защо — каза раздразнено Хари.

Беше му много трудно да симпатизира на играта на Рон, след като той изобщо не се и опитваше да даде нещо повече от себе си за идващият мач с Хъфълпаф. Рон изглежда си взе бележка от тона Хари защото не спомена за Куидича отново през закуската и начинът по които си казаха после „довиждане“ беше леко хладен. Рон се отправи към игрището за куидич, а Хари след като си оправи прическата, оглеждайки се в чаената лъжичка и се отправи сам към преддверието, за да се срещне със Чо, чувстваше се неспокоен и се чудеше се за какво, по дяволите ще си говорят.

Тя го чакаше до портите, изглеждаше ослепително красиво с нейната коса, която беше завързана на опашка отзад. Хари се чувстваше така, сякаш краката му бяха твърде големи за тялото му и имаше чувството че изглежда ужасно тъпо с тези ръце които размахваше.

— Здрасти — каза Чо.

— Здрасти — отговори Хари.

Те се спогледаха за момент и после Хари каза:

— Ами добре да тръгваме тогава?

— Оуу…да…

Те се присъединиха към опашката, която чакаше да се запише при Филч за Хогсмийд, гледайки се в очите и усмихвайки се от време на време, но без да си говорят.

Хари бе доста по-спокоен, когато излязоха сами навън, тръгвайки за Хогсмийд и усетиха свежият въздух и прекрасното време, отколкото когато седяха на едно място и се гледаха тъпо. Когато минаваха покрай игрището за куидич, Хари видя Рон и Джини как летят и се почувства ужасно, че не е с тях.

— Наистина ти липсва, нали? — каза Чо.

Той се обърна и видя, че тя го гледа.

— Да… — въздъхна Хари — липсва ми.

— Помниш ли първият път, когато играхме един срещу друг третата година? — попита го тя.

— Да — каза Хари и се усмихна — Ти постоянно ме блокираше.

— И Ууд ти каза да не бъдеш джентълмен и да ме свалиш от метлата ако трябва — каза Чо, смеейки се — Чух че е отишъл в Pride of Portree вярно ли е?

— Хмм, беше в Пъдълмиър Юнайтид, видях го на световното по куидич миналата година.

— О, аз също те видях там, сещаш ли се? Бяхме в една и съща агитка. Беше страхотно нали?

Темата куидич ги обедини през целия път до портите на Хогсмийд. Хари не можеше да повярва колко лесно бе да се говори с нея, без повече трудности, всъщност по-лесно и от говоренето с Рон и Хърмаяни, той започна да се чувства спокоен и весел, докато голяма група момичета от Слидерин начело с Панси Паркинсън минаха покрай тях.

— Потър и Чо — изкрещя Панси на групичката с нея — Оу, Чо. Не разбирам твоя вкус. Дигъри поне изглеждаше добре.

Момичетата се забързаха, като се смееха и си говореха за мода, от време на време се обръщаха през рамо към Хари и Чо.

Хари не можеше да се сети какво да каже за куидича, а Чо гледаше обувките си леко зачервена.

— Е, къде искаш да отидем? — попита я Хари, когато влезнаха в Хогсмийд. Главната улица беше пълна с ученици които вървяха нагоре — надолу зяпайки прозорците на магазините.

— О, не знам — каза Чо, свивайки рамене — Хмм, нека просто разглеждаме магазините или нещо такова?

Те тръгнаха към „Дервиш и Баншийз“. Голям плакат беше закачен на витрината и няколко жители на Хогсмийд го гледаха. Те се отдръпнаха при идването на Хари и Чо. Хари се загледа отново в снимките на десетимата избягали смъртожадни. Плакатът „По заповед на Министерството на магията“ предлагаше 1000 галеона на всеки магьосник или вещица, който има информация, която да доведе до залавянето на някои от осъдените, показани на снимката.

— Смешно е, нали? — каза Чо тихо, гледайки снимките на смъртожадните — Сещаш ли се когато Сириус Блек бе избягал и навсякъде в Хогсмийд имаше диментори, които го търсеха? А сега десет смъртожадни са на свобода, а никъде няма диментори…

— Да — каза Хари, премествайки погледа си от лицето на Белатрикс Лестранж към главната улица — Странно е!

Той не съжаляваше, че наоколо няма диментори, но се помисли, че тяхното отсъствие означава нещо. Не само са оставили да избягат смъртожадните, а и не си дават и ни най-малък вид, че ги търсят; изглежда като че ли те наистина вече са извън контрола на Министерството.

Плакат на десетте избягали смъртожадни висеше на всичките прозорци, до които Хари и Чо минаваха. Започна да вали след като подминаха Скрийвъншафтс, студени капки от вода удряха лицето и врата на Хари.

— Искаш ли да пийнем кафе? — каза Чо колебливо, когато дъждът започна да вали по-силно.

— Да добре — каза Хари и се огледа наоколо — Къде?

— Оу, има едно великолепно място малко по-нагоре, бил ли си в „при Мадам Пудифут“? — каза весело тя, водейки го нагоре по улицата в един малък магазин за чай, който Хари никога не бе виждал досега. Вътре беше тясно и декорирано с воали и панделки. Хари се сети за неприятния кабинет на Умбридж.

— Хубаво е нали? — каза весело Чо.

— Ъ-ъ-ъ…да — излъга Хари.

— Виж това го е сложила за Денят на влюбените! — каза Чо, посочвайки няколко златни херувими, които висяха над всяка малка кръгла масичка в това магазинче като от време на време хвърляха конфети над гостите.

— Ааа…

Те седнаха на единствената останала маса, която бе до замъгления от парата прозорец. Роджър Дейвис, капитанът от Рейвънклоувския куидичен отбор, седеше на маса на няколко крачки от тях с красиво русо момиче. Държаха си ръцете. Гледката накара Хари да се чувства неудобно, особено след като огледа магазинчето за чай и видя, че беше пълно изцяло с двойки, които си държаха ръцете. Вероятно Чо очакваше от него също да й държи ръцете.

— Какво ще желаете, милички? — каза Мадам Пудифут, набита жена която мина с голяма трудност между тяхната маса и тази на Роджър Дейвис.

— Две кафета, моля — каза Чо.

През времето докато чакаха кафетата си, видяха че Роджър Дейвис и приятелката му се целуваха над захарницата. На Хари му се прииска да не бяха го направили, той се чувстваше така, сякаш Дейвис поставя някакъв стандарт и Чо щеше да очаква от него същото. Почувства, че лицето му почервенява и се опита да го прикрие като се вгледа в прозореца, но заради парата не можеше да види улицата навън. За да отложи момента, в който трябва да погледне Чо, Хари се втренчи в тавана като че ли го оценява, оглежда и в този момент херувимът над тях изхвърли конфети и те паднаха в лицето на Хари.

След няколко ужасни минути, Чо спомена Умбридж. Хари се успокои и те прекараха няколко щастливи момента, като я обиждаха, но тази тема бе много разисквана на сбирките на ДА и не продължи дълго. Настъпи отново тишина. Хари чуваше ужасният шум на мляскане от масата, която се намираше на няколко крачки от тях и се огледа наоколо, като се чудеше какво да каже.

— Е… чуй, би ли искала да дойдеш с мен до „Трите метли“ към обяд? Трябва да се срещна с Хърмаяни Грейнджър.

Чо вдигна вежди.

— Имаш среща с Хърмаяни Грейнджър? Днес?

— Ъ-ъ-ъ… да, тя ме помоли и аз й казах, че ще дойда. Искаш ли да дойдеш с мен? Каза че не е проблем да дойдеш и ти.

— О, много мило от нейна страна…

Но Чо не звучеше както обикновено мило, а обратното — тонът й бе хладен и внезапно тя го погледна заплашително.

Още няколко минути минаха в пълна тишина. Хари пиеше толкова бързо кафето си, че скоро щеше да се нуждае от още една чаша. А на няколко крачки от тях Роджър и неговата приятелка изглежда си бяха залепили устните. Ръката на Чо лежеше на масата между нея и кафето и Хари изпита голямо желание да я хване. „Направи го“ каза си сам, а в стомаха си усети спазъм и възбуда. „Просто се протегни и я вземи“. Учуди се колко по-трудно бе да протегне ръката си 12 инча и да докосне нейната от това да грабне летящ снич във въздуха.

Но когато той придвижи ръката си към нейната, Чо свали ръцете си от масата. В момента тя гледаше Роджър Дейвис как целува приятелката си, а по лицето й беше изписан лек интерес.

— Той ме покани да излезем, знаеш ли — каза тя със спокоен глас — Преди две седмици. Роджър. Аз му отказах все пак.

Хари, който бе взел захарницата като оправдание за внезапното си протягане на ръката по масата, не можеше да разбере защо тя му казва това. Ако желаеше да седи на съседната маса и да се целува с Роджър, защо се съгласи да излезе с него.

Той не каза нищо. Херувимът изхвърли още една шепа конфети върху тях, някои от тях паднаха в утайката от кафето на Хари.

— Бях тук миналата година с Седрик — каза Чо.

Отне му няколко секунди за да разбере какво бе казала. Хари се смрази. Не можеше да повярва, че тя иска да говорят сега за Седрик, докато около тях има целуващи се двойки и херувими които изхвърляха конфети.

Гласът на Чо бе сега по-висок от обикновено.

— Исках да те питам отдавна… дали Седрик… дали той… спомена нещо за мен… преди да умре?

Това беше последното нещо на Земята, за което Хари искаше да говори, а и още по-малко с Чо.

— Ами…не — каза тихо — Нямаше… нямаше време да каже нещо Ъ-ъ-ъ… е… Гледа ли куидичните мачове през ваканцията? Ти си фен на Торнадата, нали?

Неговият глас прозвуча престорено весело. За негов ужас видя, че тя плаче отново както веднъж след събирането на ДА преди Коледа.

— Виж — каза отчаяно той, снижавайки гласа си, така че никой друг да не може да ги чуе — Нека да не говорим сега за Седрик… нека говорим за нещо друго.

Но явно не трябваше да казва това.

— Мислех — каза тя докато сълзите й падаха по масата — Мислех че ти би… разбирал. Трябва да говоря с някой за това! Сигурно и ти имаш нужда да говориш също за това! Имам предвид че ти си видял как става, нали?

Всичко се бе объркало кошмарно. Приятелката на Роджър се бе отлепила от него, за да погледне към плачещата Чо.

— Ами аз говорех за това — прошепна Хари — С Рон и Хърмаяни, но…

— Ооу, говорил си с Хърмаяни Грейнджър! — каза пискливо тя, сега заплака още по-силно. Още няколко целуващи се двойките сега спряха и се обърнаха към тях — Но не искаш да говориш с мен! О… о… очевидно ще е най-добре, ако платим и ти да си отидеш на срещата с Хърмаяни, както очевидно искаш!

Хари я погледна, напълно объркан, когато тя взе салфетка и избърса лицето си с нея.

— Чо — каза той тихо, желаейки Роджър да се обърне към приятелката си, да започне да е целува отново и да спре да зяпа него и Чо.

— Тръгвай си! — каза сега, докато ронеше сълзи в салфетката — Не искам да ме каниш на среща, ако след това имаш ангажимент и с друго момиче — освен с мен, с колко още ще се срещнеш след Хърмаяни?

— Не е, каквото си мислиш — каза Хари, и най-накрая разбра защо тя беше разстроена и се засмя, след което разбра че бе направил още една грешка.

Чо стана от масата. Цялата стая бе затихнала и ги гледаше сега…

— Чао, Хари — каза драматично тя, хълцайки леко, отиде до вратата, отвори я внезапно и се втурна навън в дъжда.

— Чо! — извика Хари след нея, но вратата вече се бе затворила с мелодично звънтене.

В магазина за чай бе паднала тотална тишина. Всички гледаха Хари. Той хвърли няколко галеона на масата, изтърси конфетите от косата си и последва Чо навън.

Вън валеше силно и той не успя да я види. Просто не разбираше какво става, само преди час им беше страхотно заедно.

— Жени! — измърмори той ядосано, като тръгна надолу по измитата от дъжда улица с ръце в джобовете. Защо искаше да говорят за Седрик? Защо винаги искаше да говорят за обекти, които я карат да прилича на домашен маркуч?

Той се обърна надясно, и след няколко минути пристигна в „Трите метли“. Знаеше че е подранил за срещата с Хърмаяни, но си помисли че може да срещне друго познато лице с което да се заговори. Той отметна мократа коса от очите си и се огледа. Хагрид седеше сам в ъгъла, гледайки навъсено.

— Здрасти Хагрид — каза той, когато премина през натъпканите една до друга маси и издърпа стол, за да седне до Хагрид.

Хагрид подскочи и погледна Хари, като че ли не го бе разпознал досега. Хари видя че има две нови наранявания на лицето и няколко нови натъртвания.

— Добре, Хари — каза Хагрид — А ти?

— Чудесно — излъга Хари, но до този смачкан ужасно изглеждащ Хагрид, той почувства че няма за какво толкова да се оплаква — Е…добре ли си?

— Аз ли? — каза Хагрид — О…да… великолепно, Хари, великолепно.

Отпи грамадна глътка от халбата си, която бе с размера на голяма кофа и въздъхна.

Хари не знаеше какво да му каже. Седяха в пълна тишина за известно време. Тогава Хагрид каза изведнъж.

— В една и съща лодка сме нали ’Ари?

— Е… е — каза Хари.

— Да, казвал съм го и преди, и двамата сме аутсайдери — каза Хагрид, кимайки мъдро — И двамата сираци ммм… мм и двамата сираци?

Той отпи отново от халбата си.

— Различно е ако имаш семейство — каза той — Моят баща бе чудесен и твоите баща и майка бяха чудесни, ако бяха живи щеше да е различно?

— Да, предполагам — каза Хари предпазливо. Хагрид бе в много странно настроение.

— Семейство — каза Хагрид унило — Каквото и да казват, кръвта има значение…

И той избърса сълза от окото си.

— Хагрид — каза Хари, не можейки да се спре — откъде си получил всички тези наранявания?

— Ъ…ъ — каза Хагрид, поглеждайки стреснато — Какви рани?

— Всички тези — каза Хари, сочейки лицето на Хагрид.

— О, тези са просто от падания и контузии, Хари — каза Хагрид — Имам тежка работа Хари.

Той изсуши халбата си остави я на масата и стана.

— Довиждане Хари… пази се.

И излезе извън кръчмата, като изглеждаше окаян и се изгуби в поройния дъжд. Хари го гледаше как си отива и се чувстваше отвратително. Хагрид не бе щастлив и криеше нещо, но изглежда бе решен да не приема помощ. Какво ставаше? Но преди Хари да се задълбае в разсъждение по тази тема, чу глас който го викаше.

— Хари, Хари насам.

Хърмаяни му махаше от другият край на стаята. Той стана и си направи път през претъпканата кръчма. Беше на няколко маси разстояние, когато забеляза че Хърмаяни не е сама. Тя седеше на една и съща маса с най-неприятната двойка която някога си е представял: Луна Ловгуд и не коя да е, а Рита Скийтър, екс — журналистката на „Пророчески вести“ и най-омразният човек на Хърмаяни в света.

— Подранил си! — каза Хърмаяни, като се отмести, за да направи място на Хари — Мислех че ще си с Чо, не те очаквах по-рано от след един час.

— Чо? — каза Рита, поглеждайки алчно към Хари — Момиче?

Тя грабна чантата си от крокодилска кожа и започна да рови в нея.

— Не е твоя работа, дори и Хари да е бил с хиляда момичета — каза Хърмаяни хладно на Рита — И така, можеш да оставиш това настрана засега.

Рита беше на прага да извади кестеняво-жълто перо от чантата си. Поглеждайки така като че ли е била принудена да глътне Stinksap тя остави чантата си.

— Защо сте тук? — попита Хари, сядайки и поглеждайки от Рита през Луна до Хърмаяни.

— Малката мис Префект тъкмо ми казваше, когато ти пристигна — каза Рита, гълтайки голяма глътка от питието си — Предполагам, че ми е позволено да говоря с него, нали? — погледна тя Хърмаяни.

— Да, предполагам — каза хладно Хърмаяни.

Безработицата не бе се отразила на Рита добре. Косата която беше някога добре накъдрена, сега висеше изтощена и рошава около лицето й. Червената боя на двуинчовите й нокти бе олющена и две фалшиви скъпоценни камъчета липсваха от крилеподобните й очила. Тя отново отпи от чашата си и каза с ъгълчетата на устата си.

— Красива ли е, Хари?

— Още една дума за любовния живот на Хари и сделката се разваля, обещавам ти — каза Хърмаяни раздразнено.

— Каква сделка? — каза Рита, избърсвайки устата си с ръка — Ти не си споменавала за сделка все още, госпожичке, ти просто ми каза да дойда. Ооу някой ден — каза тя и въздъхна дълбоко.

— Да, да, един ден ще пишеш повече ужасни истории за Хари и мен — каза безразлично Хърмаяни — Намери някого на които му пука.

— Появиха се много ужасни истории относно Хари и без моя помощ — каза Рита поглеждайки го над очилата и прошепна — Как това те накара да се чувстваш, Хари? Предаден! Объркан! Погрешно разбран.

— Ядосан е, разбира се — каза Хърмаяни — Защото той каза на Министъра на Магията истината, но министърът е такъв идиот че не му повярва.

— Значи ти в действителност държиш на това че Вие-Знаете-Кой се е върнал? — каза Рита удостоявайки Хари с мрачен поглед докато пръстите и се опитваха да откопчеят чантата й.

— Значи подкрепяш всички глупости на Дъмбълдор, които каза за Вие-Знаете-Кой за неговото завръщане… и ти си единственият свидетел?

— Аз не съм единственият свидетел — изръмжа Хари — Има около дузина там навън също. Искаш ли техните имена?

— Да, разбира се — сега тя ровеше в чантата си непохватно и гледаше Хари като че ли той е най-красивото същество което тя някога е виждала — Заглавие Обвиненията на Потър… Подзаглавие… Хари Потър назовава имената на Смъртожадни, които са още измежду нас… Емоционално неуравновесен тийнейджър оцелява от атаката на Вие-Знаете-Кой. Хари Потър създаде още неприятности вчера, обвинявайки уважавани и видни членове на магьосническото общество, в това че са Смъртожадни…

Самопишещото перо в ръката й не бе написало половината от това, което бе казала, когато радостното й изражение замръзна.

— Но, разбира се — каза тя, като спря перото и погледна кръвнишки към Хърмаяни — Малката госпожица префект не би искала да излезе такава история нали?

— Всъщност — каза Хърмаяни сладко — точно това иска малката госпожица префект.

Рита я зяпна, същото направи и Хари. Луна от друга страна изпя „Уизли е нашият крал“замечтано.

— Искаш да напиша какво казва той за Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава? — попита Рита Хърмаяни с тих глас.

— Да искам — каза Хърмаяни — Истинската история. Всички факти. Точно както Хари ги каже. Той ще ти даде всички детайли, ще ти каже имената на неразкритите смъртожадни, ще ти каже как изглежда Волдемор сега… о, я се стегни — добави тя презрително, подавайки салфетка на Рита, защото Рита бе подскочила и бе разляла половината си напитката при споменаването на името на Волдемор. Рита избърса разляното, все още зяпайки Хърмаяни. Тогава каза направо.

— „Пророчески вести“ няма да го публикува, ако нямате доказателства, никой няма да повярва в тази история. Всеки мисли, че той е заблуден. Сега ако ме оставиш да пиша историята от този ъгъл…

— Не ни трябва друга история за това как Хари си е изгубил ума — каза ядосано Хърмаяни — Имаме достатъчно такива, искам да му дам възможността да каже истината!

— Няма пазар за такива истории! — каза хладно Рита.

— Искаш да кажеш че „Пророчески вести“ няма да го публикува, защото Фъдж няма да им го разреши — каза Хърмаяни раздразнена.

Рита удостои Хърмаяни с продължителен и твърд поглед. Тогава тя се наклони над масата към Хърмаяни и каза демонстративно:

— Добре Фъдж може да наклони везните на „Пророчески вести“. Те няма да отпечатат история, която показва Хари в добра светлина. Никой няма да я чете. Това е против народното мнение. Бягството от Азкабан даде на хората достатъчно тревоги. Хората не искат да повярват че Ти-Знаеш-Кой се е завърнал.

— Значи „Пророчески вести“ съществува само за да казва на хората каквото те искат да чуят, така ли? — попита Хърмаяни язвително.

Рита се надигна отново, повдигна вежди и отпи от останалото си питие.

— „Пророчески вести“ съществува за да се продава, ти, тъпо момиченце — каза тя хладно.

— Баща ми мисли че е ужасен вестник — каза Луна като неочаквано се намеси в разговора. Като отпи от напитката си, погледна Рита с огромни изпъкнали леко луди очи — Той публикува важни истории, които мисли че хората трябва да знаят. Той не се интересува от парите!

Рита погледна пренебрежително Луна.

— Предполагам, баща ти ръководи някои глупав селски вестник? — каза тя — Вероятно „25 начина да се гаврим с мъгълите“

— Не — каза Луна — той е издателят на „Клюки и интриги“.

Рита се изсмя толкова силно, че хората от околните маси погледнаха към тях тревожно.

— Важни истории, които мисли че хората трябва да знаят, хм? — каза тя смразяващо.

— Мога да си наторя градината с този парцал.

— Добре, това е твоят шанс да се вдигнеш поне малко, нали? — каза с задоволство Хърмаяни.

— Луна казва, че баща й ще е доволен да публикува интервю с Хари. Кой ще го направи?

Рита зяпна за момент и се изсмя високо.

— „Клюки и интриги“ — каза тя подигравателно — Мислиш ли че хората ще го вземат на сериозно ако е публикувано там!

— Някои хора н е — повиши глас Хърмаяни. Но версията на „Пророчески вести“ за бягството от Азкабан има някои пропуски. Аз мисля че много хора ще се чудят защо няма по-добро обяснение за случилото се и ако има история за това налице, дори да е публикувана в — тя погледна към Луна — в, необичайно списание. Аз мисля че те може би ще я прочетат с повече интерес.

Рита замълча за момент, но трепна, а главата й се наклони леко на една страна.

— Нека за момента кажем, че аз мога да го направя — каза тя рязко — Какво възнаграждение ще получа?

— Не мисля, че баща ми плаща на хората, които пишат за списанието — каза Луна замечтано — Те го правят за чест, разбира се, и защото искат да видят имената си в списанието.

Рита Скийтър изглеждаше, сякаш в устата си има силен вкус на Stinksap когато се завъртя около Хърмаяни.

— Смяташ ли, че ще направя това безплатно?

— Да, смятам — отвърна Хърмаяни спокойно и отпи от чашата си — В противен случай, както добре знаеш, аз мога да информирам аудиторията, ч е ти си нерегистриран зоомаг. Разбира се „Пророчески вести“ ще ти дадат представа за живота в Азкабан.

Рита изглеждаше така, сякаш няма по-хубаво нещо за нея от това да извади хартиения чадър от напитката на Хърмаяни и да й го завре в носа.

— Предполагам, че нямам друг избор, нали? — каза Рита, а гласът й беше дрезгав и рязък. Тя отвори чантата си от крокодилска кожа още веднъж за да извади парче пергамент и да извади своето самопишещо перо.

— Татко ще бъде удовлетворен — каза Луна. Сянка пробяга по лицето на Рита.

— ОК Хари? — каза Хърмаяни, обръщайки се към него — Готов ли си да кажеш истината на хората?

— Предполагам — каза Хари, като гледаше как Рита балансира перото върху пергамента между тях.

— Тогава, започвай, Рита — каза Хърмаяни, изваждайки черешката от дъното на своята чаша.