Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (31)

Глава 31. СОВИ-те

Еуфорията на Рон от спечелването на купата по куидич беше такава, че до края на следващия ден не можеше да мисли за нищо друго. Всичко, което искаше бе да говори за мача, така че за Хари и Хърмаяни беше трудно да намерят пролука, в която да вмъкнат Грауп. Не, че някой от двамата се опитваше усърдно, никой не искаше да бъде този, който да приземи Рон в реалността по толкова брутален начин. И беше още един хубав, топъл ден, който ги предразположи да преговарят под бука близо до езерото, където имаха по-малък шанс да бъдат подслушани, отколкото в общата стая на Грифиндор. Отначало Рон не беше много запален от тази идея — той би искал да бъде чут от всеки грифиндорец, който мине покрай стола му и да слуша как възторжено пеят „Уизли е нашият крал“, но не след дълго се съгласи, че малко чист въздух ще му се отрази добре.

Те извадиха учебниците си и седнаха на тревата, докато Рон за пореден път им разправяше за първото си спасяване в мача и какво бе почувствал тогава.

— Добре, искам да кажа, че винаги съм пропускал от Дейвис, но този път се почувствах сигурен, не знам, когато Брадли идваше към мен, просто изникна от нищото, мислех си „ти можеш да го направиш“! Имах около секунда да реша в коя посока да литна, защото изглежда, той се целеше в десния кош, мое дясно, всъщност негово ляво, но имах странното чувство, че той финтира и имах късмета, че избрах лявата посока, негово дясно, исках да кажа… и… е, добре… видяхте какво се случи — приключи той скромно, като отметна косата си назад, така че тя се разроши от вятъра и хвърли поглед към най-близките хора наоколо, група бърборещи третокурсници от Хафълпаф го чуха — И тогава, когато Чеймбърс тръгна към мен пет минути по-късно… какво? — спря се Рон по средата на изречението и погледна Хари — Защо се хилиш?

— Не се хиля — каза бързо Хари и наведе поглед към бележките си по трансфигурация, като се опита да скрие израза на лицето си. Истината беше, че Рон болезнено му напомняше за един друг играч по куидич на Грифиндор, който отмяташе така косата си под същото дърво — Просто се радвам, че спечелихме, това е всичко.

— Да — каза бавно Рон, като се наслаждаваше на думите — спечелихме. Видя ли изражението на Чан, когато Джини улови снича под носа й?

— Предполагам, че се е разплакала, нали? — каза горчиво Хари.

— Всъщност да… повече от яд, отколкото от нещо друго, мисля — Рон леко се намръщи — Но ти я видя как хвърли метлата си, щом слезе на земята, нали?

— Ъ-ъ-ъ… — каза Хари.

— Всъщност… не, Рон — каза Хърмаяни, като тежко въздъхна, като остави учебника си и го погледна извинително — Фактически единственото, което видяхме от мача беше първият гол на Дейвис.

Рон внимателно приглади косата си с разочаровано изражение.

— Не сте го гледали? — каза той, като местеше погледа си от единия към другия — Не сте ме видели при нито едно от тези спасявания?

— Добре… не — каза Хърмаяни, като му протегна помирително ръка — Но, Рон, ние не искахме да го пропуснем… трябваше!

— Да? — лицето на Рон беше почервеняло — Как стана?

— Хагрид — отговори Хари — Реши да ни разкаже от какво са всички тези наранявания откакто се е върнал от пътуването при великаните. Искаше да отидем в гората с него, нямахме избор, знаеш как го приема. Така или иначе…

Историята беше разказана в пет минути, на края на които възмущението на Рон се бе заменило с пълен скептицизъм.

— Той е взел един със себе си и го е крил в Гората?

— Да — каза рязко Хари.

— Не — каза Рон, сякаш като го каже, ще го направи лъжа — Не, не може да го е направил.

— Направил го е — каза сурово Хърмаяни — Грауп е около 16 фута висок, забавлява се да поваля двадесетфутови борови дървета и ме познава — промърмори тя — като Хърми.

Рон се разсмя нервно.

— И Хагрид иска ние да…?

— … го научим на английски, да — каза Хари.

— Той си е изгубил ума — каза Рон с пълен със страхопочитание глас.

— Да — каза раздразнено Хърмаяни, като обърна страница от Междинната трансфигурация и се загледа в серия диаграми, показващи как сова се превръща в театрален бинокъл — Да, започвам да мисля, Рон, че си прав. Но за нещастие накара мен и Хари да обещаем…

— Добре, значи просто трябва да нарушите обещанието си, това е — каза рязко Рон — Искам да кажа… хайде… имаме изпити и ние сме толкова далеч от това — той направи знак с палеца и показалеца си, които почти се докосваха — от това да ги зарежем. И все пак… помните ли Норбърт? Помните ли Арагог? Видели ли сме някога нещо добро от смесените чудовища приятелчета на Хагрид?

— Знам само това — че обещахме — каза с тъничко гласче Хърмаяни.

Рон отново приглади косата си, изглеждаше претоварен от мисли.

— Добре — отсече — Хагрид все още не е уволнен, нали? Той замина някъде, може би ще се върне до края на срока и няма да ни се наложи да доближаваме Грауп все пак.

Поляните на замъка бяха огрени от слънцето, безоблачното небе се усмихваше на отражението си в езерото, копринено зелената трева беше полюшвана от лек бриз. Беше дошъл юни, но за петокурсниците това означаваше само едно — беше дошло време за СОВА.

Преподавателите не им задаваха повече домашни, уроците бяха повече преговор на темите, които според учителите им щяха да влязат в изпитите. Целенасочената трескава атмосфера изтика от ума на Хари всичко друго, освен СОВИ-те, като се чудеше по време на урока по отвари дали Лупин беше казал на Снейп, че ще продължи да дава на Хари уроци по Преграждане. Ако го беше направил, Снейп беше пренебрегнал Лупин, така както сега пренебрегваше и Хари. Това устройваше прекрасно Хари, беше прекалено зает с подготовката си, за да има и допълнителни часове при Снейп, и за негово облекчение Хърмаяни също беше прекалено заета, за да го разпитва за Преграждане, тя прекарваше повечето време, като си мърмореше сама и дори не плетеше шапки за домашните духчета.

Тя не беше единственият човек, който се държеше странно с наближаването на СОВИ-те. Ърни Макмилън придоби дразнещия навик да разпитва хората за преговорните им практики.

— Колко часа дневно отделяте за учене? — попита той Хари и Рон, когато се наредиха за часа по билкология, с маниашки блясък в очите.

— Не знам — отговори Рон — Няколко.

— По-малко или повече от осем?

— Предполагам, по-малко — каза Рон, изглеждайки леко стреснат.

— Аз отделям осем — каза Ърни, като се тупаше по гърдите — Осем или девет. Отделям час преди закуска всеки ден. Средно по осем. При добър уикенд стигам до десет. В понеделник направих девет и половина. Не беше толкова добре във вторник — само седем и четвърт. Тогава в сряда…

Хари беше дълбоко благодарен, когато професор Спраут ги повика в оранжерията и прекъсна рецитала на Ърни.

На свой ред Драко Малфой намери друг начин да създава паника.

— Разбира се, въпросът не е какво знаете — каза той високо на Краб и Гойл пред кабинета по отвари няколко дни преди началото на изпитите — а кого познавате. Баща ми е от години в приятелски отношения с ръководителя на изпитната комисия — старата Гризелда Марчбенкс — поканихме я на вечеря и всичко…

— Мислите ли, че това е вярно? — прошепна паникьосана Хърмаяни на Рон и Хари.

— Ако е вярно, не можем да направим нищо — каза мрачно Рон.

— Не мисля, че е вярно — спокойно каза зад гърба им Невил — Защото Гризелда Марчбенкс е приятелка на баба им и никога не е и забелязвала семейство Малфой.

— Каква е тя, Невил? — попита веднага Хърмаяни — Строга ли е?

— Също като баба ми — каза подтиснато Невил.

— Това, че я познаваш, няма да намали шансовете ти, нали? — каза му Рон окуражително.

— О, не мисля, че ще направи някаква разлика — каза още по-жално Невил — Баба винаги е казвала на професор Марчбенкс, че не съм добър като баща ми… е… вие я видяхте в Свети Мънго.

Невил заби поглед в пода. Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха, но не знаеха какво да кажат. За пръв път Невил споменаваше срещата им в магьосническата болница.

Междувременно сред петокурсниците и седмокурсниците мисловната концентрация намаляваше за сметка на процъфтяваща черна търговия. Рон и Хари бяха много изкушени от бутилка Мозъчен еликсир на Баруфио, предложен им от шестокурсника Еди Кармайкъл, който го препоръчваше като причината да изкара деветте си СОВИ миналото лято и го предлагаше за 12 галеона цялата пинта. Рон уверяваше Хари, че ще му възстанови неговата половина от сумата веднага, след като напусне Хогуортс и си намери работа, но преди да сключат сделката, Хърмаяни конфискува бутилката от Кармайкъл и изсипа съдържанието й в тоалетната.

— Хърмаяни, ние искахме да купим това! — извика Рон.

— Не бъдете глупаци — изръмжа тя — Щяхте да вземете и Праха от змейски нокти на Дингъл.

— Дингъл има прах от змейски нокти? — попита нетърпеливо Рон.

— Вече не — каза Хърмаяни — Конфискувах и него. Както знаете, нито едно от тези неща не върши работа.

— Змейският нокът върши! — каза Рон — Може да изглежда невероятно, но наистина стимулира мозъка, можеш за броени часове да усвоиш всичко — Хърмаяни, нека си взема малко, няма да навреди…

— Може да навреди — каза Хърмаяни — Погледнах го и всъщност това са изсъхнал тор от Доксита.

Тази информация сложи край на желанието на Хари и Рон за мозъчни стимуланти.

Те получиха изпитните си графици и подробности относно процедурата за СОВА по време на следващия си урок по трансфигурация.

— Както виждате — каза на класа професор Макгоногъл, докато те преписваха от дъската графиците — изпитите ви се провеждат две седмици. Сутрин ще попълвате теоретичните въпроси, а следобед ще бъде практиката. Практическият ви изпит по астрономия, разбира се, ще се проведе вечерта. Сега трябва да ви предупредя, че са взети всички необходими мерки да не преписвате: пергаментите ви ще бъдат обработени със заклинания, забранени са самопишещите пера, Напомнянките, Разглобяемите Преписващи Маншети и самокоригиращото се мастило. Всяка година, опасявам се, се среща най-малко един ученик, който си мисли, че той или тя може да заобиколи правилата на Магьосническите изпитни власти. Мога само да се надявам, че няма да е някой от Грифиндор. Нашата нова… директорка… — професор Макгоногъл произнесе думите със същия израз, който имаше леля Петуния като види нещо мръсно или глупаво — … нареди на Ръководителите на домовете да кажат на учениците, че измамите ще бъдат наказвани сурово и се надява, че новият режим в училище няма да се отрази върху изпитните резултати…

Професор Макгоногъл въздъхна леко, Хари видя как ноздрите й потрепнаха.

— … така или иначе, няма причина да не покажете най-доброто от себе си. Вашето собствено бъдеще е в ръцете ви.

— Моля ви, професоре — вдигна ръка Хърмаяни — кога ще можем да видим резултатите си?

— Совата ще ви бъде изпратена през юли — каза професор Макгоногъл.

— Отлично — каза Дийн Томас с отчетлив шепот — няма защо да се тревожим за тях през ваканцията.

Хари си представи как седи в спалнята си на Привит Драйв шест седмици в очакване на резултатите си за СОВА. Добре, мислеше си тъпо, най-малкото щеше да е сигурен за едно писмо през лятото.

Първият изпит, Теория на вълшебството, бе насрочен за понеделник сутринта. Хари се съгласи да изпита Хърмаяни след обяда неделя, но веднага съжали, тя беше много възбудена и непрекъснато дърпаше учебника от ръцете му, за да види верния отговор, накрая го удари по носа с острия ъгъл на Постижения във вълшебството.

— Защо просто не си го направиш сама? — попита той рязко, като й протегна обратно учебника, очите му сълзяха.

През това време Рон преглеждаше двугодишните си записки по Вълшебство, устните му се движеха беззвучно. Шеймъс Финегън лежеше по гръб на пода, рецитирайки дефиницията за Обозначаващата магия, докато Дийн преглеждаше Учебник по стандартни заклинания — част пета, Парвати и Лавендър, които практикуваха основните Придвижващи заклинания бутаха кутиите си за моливи една към друга на ръба на масата.

Тази нощ вечерята беше кротка. Хари и Рон не говореха много, но учеха здраво през целия ден. Хърмаяни, от друга страна, сложи ножа и вилицата си и се пресегна под масата за чантата си, от която измъкна учебник и се загледа в някакви диаграми. Рон тъкмо й беше казал да хапне малко месо, защото иначе няма да може да спи тази нощ, когато вилицата се изплъзна от пръстите й и падна в чинията й.

— Боже мой! — каза тя неясно, гледайки към преддверието — Това те ли са? Екзаминаторите?

Хари и Рон се надигнаха от пейката си. През вратите на Главната зала можеха да видят Умбридж, застанала с група от възрастни вещици и магьосници. Хари бе доволен да види, че Умбридж е нервна.

— Да отидем ли да хвърлим поглед отблизо?

Хари и Хърмаяни кимнаха и тръгнаха към двойните врати към преддверието, забавиха темпото си и спряха не много далеч от групичката екзаминатори. Хари си мислеше, че професор Марчбенкс би трябвало да е нисичката вещица с набраздено от бръчки лице, Умбридж й говореше с различен тон. Изглежда професор Марчбенкс беше малко глуха, тя отговаряше на професор Умбридж много високо, въпреки че бяха близо една до друга.

— Пътуването мина добре, пътуването мина добре, както много пъти сме го правили — каза тя нетърпеливо — Не, не съм получавала вести от Дъмбълдор — добави тя, като обикаляше из преддверието, сякаш той всеки момент ще се появи от шкафа за метли — Нямате идея къде е, предполагам?

— Не, доколкото знам — отговори Умбридж, като хвърли неприязнен поглед към Хари, Рон и Хърмаяни, които сега бяха застанали на стълбите и Рон се преструваше, че си оправя обувката — Но се надявам, че министерството скоро ще го залови.

— Съмнявам се — извика нисичката професор Марчбенкс — не и ако Дъмбълдор не иска да бъде намерен! Щях да знам… изпитвала съм го лично по трансфигурация и вълшебство, когато държеше изпитите си ТРИТОН… направи с пръчката си неща, които никога не бях виждала преди.

— Да… добре — каза Умбридж, докато Рон, Хърмаяни и Хари влачеха възможно по-бавно краката си по стълбите — нека ви заведа в учителската стая, бих ви предложила по чаша чай след пътуването.

Останалата част от вечерта беше некомфортна. Всеки се опитваше да преговори нещо в последния момент, но никой не беше отишъл много далеч. Хари си легна рано, но не можа да заспи с часове. Спомни си професионалната си консултация и декларацията на професор Макгоногъл, че ще му помогне да стане аврор, дори и това да е последното нещо, което ще направи. Искаше му се да беше изразил по-постижима амбиция сега, когато беше време за изпити. Той знаеше, че не е единственият, който е буден, но никой от останалите в спалнята не говореше, не след дълго един по един заспаха.

На другия ден по време на закуската никой от петокурсниците не говореше много. Парвати си мърмореше заклинания под носа, докато не разсипа солницата пред себе си, Хърмаяни препрочиташе Постиженията във вълшебството толкова бързо, че очите й се замъглиха, Невил почукваше с ножа и вилицата си по бурканчето мармалад.

Когато закуската свърши, петокурсниците и седмокурсниците се събраха в преддверието, докато останалите ученици бяха свободни от часове, след това в девет и половина бяха извикани клас по клас да влязат отново в Главната зала, която беше пренаредена по същия начин, който Хари беше видял в мислоема, когато баща му, Сириус и Лупин държаха своите СОВИ. Четирите маси на домовете бяха изчезнали и заменени с много единични масички, всички с лице към учителската маса, в края на залата гледаше професор Макгоногъл. Когато всички седнаха и замълчаха, тя им каза: „Можете да започвате“ и обърна огромен часовник на бюрото отстрани, на който също имаше свободни пера, пълни мастилници и рула пергамент.

Хари обърна хартията си и сърцето му заби тежко, три реда от него вдясно Хърмаяни вече беше започнала да пише, и погледна надолу към първия си въпрос: а/ опишете заклинанието и б/ нарисувайте движението на пръчката, което би накарало предметите да летят.

Хари имаше мимолетен спомен за издигащ се високо прът и падащ върху тролски череп… усмихна се леко и започна да пише.

— E, не мина толкова лошо, нали? — попита загрижено Хърмаяни два часа по-късно в преддверието, стиснала изпитният си лист — Не съм сигурна дали успях да отговоря за Развеселяващата магия, времето ми свърши. Сложихте ли контразаклинанието за хълцане? Не съм сигурна къде точно беше… и на въпрос двадесет и трети…

— Хърмаяни — каза сурово Рон — току-що минахме през това… нужно ли е след всеки изпит да повтаряме всички въпроси… достатъчно лошо е и само веднъж.

Петокурсниците обядваха с останалите ученици /четирите маси на домовете бяха поставени отново/, след това се скупчиха пред малка стая отстрани на преддверието, където трябваше да чакат докато не бъдат повикани за практическия си изпит. Малка група ученици бяха извиквани по азбучен ред, останалите мърмореха заклинания и упражняваха движения, понякога уцелвайки се един друг по гърба или по носа погрешка.

Името на Хърмаяни бе повикано. Треперейки тя влезе в стаичката с Антъни Голдщайн, Грегъри Гойл и Дафни Грийнграс. Учениците, които вече бяха изпитани не се върнаха, така че Хари и Рон нямаха представа как се е справила Хърмаяни.

— Тя ще се справи, помниш ли, че имаше 120% на един от тестовете ни по вълшебство? — каза Рон.

Десет минути по-късно професор Флитуик извика:

— Паркинсън, Панси, Патил Падма, Патил Парвати, Потър, Хари.

— Успех! — каза спокойно Рон. Хари влезе в Главната зала, стискайки пръчката си с леко разтреперана ръка.

— Професор Тофти е свободен, Потър — изписка професор Флитуик, който стоеше до вратата. Той посочи към най-старият и плешив екзаминатор, който беше седнал зад малка маса в далечния ъгъл, на късо разстояние от професор Марчбенкс, която наполовина беше изпитала Драко Малфой.

— Потър, нали? — каза професор Тофти, като направи справка с бележките си и оправи пенснето си — Прочутият Потър?

С крайчеца на окото си Хари видя как Драко му хвърля отровен поглед, винената чаша, която Малфой беше вдигнал, падна на пода и се разби. Хари не можа да сдържи усмивката си. Професор Тофти му се усмихна в отговор окуражаващо.

— Това е — каза с треперливия си стар глас — няма защо да се нервираш. Сега бих искал да те помоля да вземеш тази купичка за яйца и я накараш да направи няколко салта.

Хари се справи доста добре. Неговата Левитираща магия беше далеч по-добра отколкото тази на Малфой, макар че беше смесил заклинанията за Смяна на цвета и Уголемяващата магия, така че плъхът му беше станал оранжев и беше придобил размера на язовец, преди Хари да поправи грешката си. Той се радваше, че Хърмаяни не е в залата и пренебрегна факта, че ще се видят след това. Мислеше, че може да сподели с Рон, Рон беше накарал чинията си по време на обеда да се превърне в голяма гъба и нямаше представа как се беше случило.

Нямаше време за почивка тази вечер, те се прибраха в общата стая и се заеха с преговори за следващия ден по Трансфигурация. Когато Хари си легна, главата му беше пълна с комплексни заклинания и теории.

Той забрави дефиницията за Отклоняваща магия по време на писмената си работа следваща сутрин, но практическата част беше далеч по-лоша. Най-накрая той успя да накара да изчезне останалата част от игуаната си, докато горката Хана Абът напълно бе изгубила ума си на съседната маса и някак си се опитваше да мултиплицира своя пор в няколко фламинго, когато изпитът се прекъсна за няколко минути и птиците бяха изнесени от залата.

Изпитът им по билкология беше в сряда /Хари се справи доста добре с изключение на въпроса за Зъбатия Гераниум/, докато стана време за Защита срещу Черните изкуства в четвъртък. Тогава за пръв път Хари почувства, че е преминал. Нямаше проблем с нито един от писмените въпроси и изпита истинско удоволствие по време на практическия изпит, когато прилагаше всички противозаклинания и защитни средства пред Умбридж, която гледаше студено близо до вратата към преддверието.

— О, браво! — каза професор Тофти, който отново изпитваше Хари и Хари демонстрира перфектно изчезването на Богърт — Наистина много добре! Добре, мисля, че е достатъчно, Потър… най-малкото…

Той се обърна леко встрани.

— Чух от моя добър приятел Тибериус Огдън, че можеш да произведеш Патронус? За бонусови точки…?

Хари вдигна пръчката си, погледна право към Умбридж и си я представи уволнена.

— Експекто Патронум!

Сребърна струя излезе от края на пръчката му и се разпростря по дължината на залата. Всички екзаминатори погледнаха, за да видят и когато струята се превърна в сребърен елен, професор Тофти ентусиазирано изръкопляска.

— Отлично! — каза той — Много добре, Потър, можеш да си тръгваш!

Когато Хари мина покрай Умбридж на вратата, очите им се срещнаха. На широката й жабешка уста играеше гадна усмивчица, но на него не му пукаше. Сигурен беше, че ще получи на СОВА-та си „Издържал“, защото не помнеше да е направил груби грешки.

В петък Хари и Рон имаха свободен ден, докато Хърмаяни имаше изпит по Древни Руни и тъй като имаха целия уикенд пред себе си, двамата си позволиха малка почивка от преговаряне. Те се протягаха и прозяваха отстрани на отворения прозорец, откъдето влизаше топъл летен въздух и играеха магьоснически шах. Хари можеше да види Хагрид от разстояние, да обучава клас на края на гората. Опита се да отгатне що за създания учеха, предполагаше, че са еднорози, тъй като момчетата стояха отзад, когато портретът се отвори и влезе Хърмаяни в лошо настроение.

— Как бяха Руните? — попита Рон, като се протягаше и прозяваше.

— Грешно съм превела ехваз — каза бясно Хърмаяни — Означава партньорство, а не защита.

— А, добре — каза мързеливо Рон — това е единствената ти грешка, нали, все още можеш да получиш…

— О, я трай! — каза ядосано Хърмаяни — Може една грешка да е границата между преминал и провалил се. И още повече, някой е сложил друг Душко в кабинета на Умбридж. Не знам как са го направили през новата врата, но когато минах оттам Умбридж крещеше истерично и само от гласа й ми стана зле.

— Браво — казаха заедно Рон и Хари.

— Не е хич за браво! — каза разпалено Хърмаяни — Тя мисли, че го прави Хагрид, помните ли? И ние не искаме Хагрид да бъде уволнен.

— Той в момента преподава, така че не може да го обвини — каза Хари, като посочи към прозореца.

— О, Хари, толкова си наивен понякога! Наистина ли мислиш, че на Умбридж й е нужно доказателство — каза Хърмаяни, която определено беше повишено раздразнителна и тръгна към спалнята на момичетата, като затръшна вратата зад себе си.

— Все същото хубаво момиче със сладък характер — каза много спокойно Рон, като премести царицата си напред и взе една от пешките на Хари.

Лошото настроение на Хърмаяни продължи през целия уикенд, а на Хари и Рон им беше много лесно да не обръщат внимание, тъй като прекараха по-голямата част от съботата и неделята да преговарят за изпита по отвари в понеделник, изпит, който според Хари беше най-неприятният и можеше да попречи на амбициите му да стане аврор. Въпросникът наистина беше от най-трудните, но той смяташе, че е отговорил достатъчно изчерпателно, особено на въпроса за Многоликовата отвара, описа старателно всичките й ефекти, тъй като я беше правил нелегално през втората си година.

Следобедната практика не беше толкова кошмарна, колкото бе очаквал. С отсъствието на Снейп от комисията Хари откри, че се чувства много по-спокоен при приготвянето на отварите. Невил, който седеше много близо до Хари, също се чувстваше по-щастлив отколкото беше по време на часовете. Когато професор Марчбенкс каза: „Отстъпете назад от котлите си, моля, изпитът приключи.“, Хари имаше чувството, че вероятно няма да получи блестяща оценка, но поне със сигурност е избягнал провала.

— Минаха само четири изпита — каза уморено Парвати Патил, когато се върнаха в общата стая на Грифиндор.

— Само! — каза сприхаво Хърмаяни — Имах аритмантика и това е вероятно най-мъчният предмет!

Никой не беше толкова глупав да изрази пренебрежението си, така че тя не можа да си изкара яда върху никого и се задоволи да се сопне на няколко първокурсници, защото се смеят твърде високо в общата стая.

Хари се надяваше, че се е представил на изпита по грижа за магически създания във вторник толкова добре, че да не изложи Хагрид. Практическия изпит следобед се проведе на поляната в края на Забранената гора, където учениците бяха помолени да идентифицират Нарл скрит между дузина таралежа /номерът беше да им предложиш мляко.

Хари можеше да види как Хагрид загрижено гледа от прозореца на къщичката си. Когато екзаминаторката на Хари, този път пълничка ниска вещица, му се усмихна и му каза, че може да си върви, Хари махна на Хагрид на път за замъка.

Въпросникът по астрономия в сряда сутринта мина добре. Хари не беше убеден дали е изброил имената на всички луни на Юпитер, но беше сигурен, че никоя от тях не е обитавана от мишки. Трябваше да чакат до вечерта за практическия си изпит, следобеда посветиха на пророкуването.

Дори по ниските стандарти на Хари, изпитът мина много лошо. Наистина се бе опитал да види движещи се картини върху празната кристална сфера, напълно си загуби ума при разчитането на чаените листа, когато предсказа на професор Марчбенкс среща с мрачен, висок чужденец и претърпя пълно фиаско, когато разчете по ръката й, че би трябвало да е умряла миналата седмица.

— Добре, изглежда сме се издънили на този — каза мрачно Рон, докато вървяха нагоре по мраморното стълбище. Той беше предсказал на своя екзаминатор страховити неща, само за да види реакцията му. Хари се почувства по-добре.

— Не ни е за пръв път — каза той.

— Най-малкото ни беше за последен — каза Рон.

— Да — каза Хари — Сега няма да се преструваме, че ни е грижа за това какво се случва когато Юпитер и Уран се приближат твърде приятелски.

— И отсега нататък хич не ми пука, ако чаените ми листа предсказват „умри, Рон, умри“ ще ги изхвърля в кошчето, където им е мястото.

Хари се разсмя точно, когато Хърмаяни идваше отзад. Той веднага спря да се смее, защото това можеше да я ядоса.

— Добре, мисля, че се справих по Аритмантика — каза тя и Хари и Рон въздъхнаха с облекчение — Има време за кратък преглед на основните звездни карти преди вечеря, после…

Когато в 11 часа отиваха към Астрономическата кула, беше чудесно време за наблюдение, ясно и без облаци. Земята беше огряна от сребриста лунна светлина. Всеки от тях взе телескопа си и когато професор Марчбенкс обяви началото, започнаха да попълват празните си звездни карти.

Професор Марчбенкс и професор Тофти се движеха между тях, гледаха дали са отбелязали правилно позициите на планетите и звездите. Всичко беше спокойно, чуваха се само скърцащите пера и пергаменти. Мина час и половина.

Когато Хари попълни Орион на звездната си карта, предните врати на замъка се отвориха директно към парапета, където беше застанал. Хари погледна през телескопа си и видя пет или шест удължени сенки да се движат по тревата преди вратите отново да се затворят и ливадата отново да потъне в пълен мрак.

Хари отново залепи окото си за телескопа и го рефокусира, сега проучвайки Венера. Той погледна към картата си, за да постави там планетата, но нещо го разсея, като спря и постави перото върху пергамента си, той впери поглед в сенчестата земя и видя половин дузина фигури да вървят по поляната. Ако те не се движеха и ако луната не осветяваше главите им, нямаше да се разграничават от тъмната земя, по която вървяха. Дори при такова разстояние, Хари имаше странното чувство, че разпознава водача на групата.

Не разбираше защо Умбридж предприема тази среднощна разходка, още повече придружена от петима други. Тогава някой зад него се покашля и той си спомни, че е на половината на изпита си. Беше забравил месторазположението на Венера. Отново постави око върху телескопа си, отново я намери и отново понечи да я сложи върху картата си, когато чу странен звук, подобен на почукване, отекващо през пустата земя, последвано незабавно от лай на куче.

Той погледна и сърцето му заби. На прозорците на Хагрид имаше светлини и хората, които прекосиха ливадата бяха точно срещу тях. Вратата се отвори и той ясно видя шест фигури да преминават през прага. Вратата отново се затвори и настъпи тишина.

Хари се почувства зле. Той погледна наоколо, за да види дали Рон и Хърмаяни са забелязали това, което и той, но професор Марчбенкс дойде зад него в този момент и той не искаше да излезе така, сякаш гледа в работата на някой друг. Хари припряно загледа звездната си карта и се престори, че поставя бележки върху нея, докато всъщност през парапета крадешком хвърляше погледи към къщичката на Хагрид. Фигурите сега се движеха из къщата, напълно закривайки светлината.

Той можеше да почувства погледа на професор Марчбенкс върху гърба си и отново залепи очи върху телескопа си, гледайки луната, чиято позиция беше отбелязал още преди час, но когато професор Марчбенкс се отдалечи, той чу шум от отдалечената къщичка, който отекваше в тъмнината. Няколко души освен Хари се дръпнаха от телескопите си и се заслушаха в шума.

Професор Тофти отново се покашля леко.

— Опитайте се да се съсредоточите, момчета и момичета — каза той бавно.

Повечето се върнаха към телескопите си. Хари погледна вляво. Хърмаяни се беше втренчила в къщичката на Хагрид.

— Ахъм… още двадесет минути — каза професор Тофти.

Хърмаяни подскочи и веднага се върна към звездната си карта. Хари погледна надолу към собствената си и забеляза, че е пропуснал да наименува Венера и Марс. Поправи се.

От земята се чу високо БАНГ. Няколко човека извикаха „УХ“, когато се удариха с края на телескопите си, тъй като бяха побързали да видят какво става.

Вратата на Хагрид беше отворена и от идващата от къщата светлина те го видяха ясно: масивна фигура, която ръмжеше и размахваше пръсти, обкръжена от шест човека, всеки от който, ако се съдеше по червената светлина се беше опитал да го зашемети.

— НЕ! — извика Хърмаяни.

— Скъпа моя! — каза със скандализиран глас професор Тофти — Това е изпит!

Но повече никой не обръщаше и най-малкото внимание на звездната си карта. Все още наоколо имаше червени светлини, летящи около къщата на Хагрид и все още, изглежда, Хагрид се биеше. Викове и крясъци отекваха наоколо, някой извика: „Бъди разумен, Хагрид!“

Хагрид изръмжа:

— Да ме вземат дяволите ако бъда разумен както ти го разбираш, Даулиш!

Хари можеше да види силуета на Фанг, опитващ се да защити Хагрид, хвърлящ се постоянно върху магьосниците докато не го хванаха със Зашеметяваща магия и не падна на земята. Хагрид изрева яростно, хвана виновника и го хвърли, човекът полетя на десет фута и не стана повече. Хърмаяни простена, като сложи двете си ръце пред устата, Хари и Рон се спогледаха, изглеждаха уплашени. Никой от тях преди не беше виждал Хагрид истински разгневен.

— Погледнете! — изпищя Парвати, която се наведе от парапета и посочи към замъка, където предните врати отново се отвориха, още светлина огря тъмната ливада и самотна дълга тъмна сянка сега се промъкваше по ливадата.

— Сега, наистина! — каза загрижено професор Тофти — остават само шестнайсет минути.

Никой не му обръщаше внимание, всички сега гледаха човека, който тичаше към битката пред къщата на Хагрид.

— Как смеете! — извика фигурата, докато тичаше — Как смеете!

— Това е Макгоногъл — прошепна Хърмаяни.

— Оставете го на мира! На мира, казах! — каза гласът на професор Макгоногъл в тъмнината — На какво основание го нападате? Не е направил нищо, което да ви дава правото да го преследвате…

Хърмаяни, Парвати и Лавендър изпищяха. Фигурите около къщата бяха изстреляли Зашеметяващи проклятия към професор Макгоногъл. На половината път между къщата и замъка червените светлини се сблъскаха с нея, за момент тя светна в червено цялата, после се олюля на краката си, падна по гръб тежко и повече не мръдна.

— Галопиращи водоливници! — каза професор Тофти, който също напълно беше забравил за изпита — Не прилича на предупреждение! Много свирепо поведение!

— Мерзавци! — изрева Хагрид, гласът му беше достигнал предела си, няколко светлини светнаха към и отвътре на замъка — ЖЕСТОКИ СТРАХЛИВЦИ! ВЗЕМЕТЕ ОТ ТОВА! И ТОВА…

— О, бо… — изпъшка Хърмаяни.

Хагрид сграбчи в двете си ръце двама от най-близките си нападатели, те изпаднаха в колапс и се вкочаниха. Хари видя как най-после го удари Заклинанието, но следващият момент Хагрид отново се беше изправил с нещо като чувал на гърба си, тогава Хари установи, че в раменете му се бяха впили нечии зъби.

— Хвани го, хвани го! — пищеше Умбридж, но останалият й помощник изглежда нямаше желание да попадне в ръцете на Хагрид, той се обърна с гръб към изпадналите в безсъзнание свои колеги и си тръгна. Хагрид затича с Фанг около врата си. Умбридж изпрати още едно Зашеметяващо заклинание след него, но пропусна, и тичащият Хагрид се изгуби в тъмното.

Настъпи мълчание, всеки стоеше със зяпнала уста към земята. Тогава се чу гласът на професор Тофти:

— Хм… имате още пет минути.

Макар че беше попълнил 2/3 от картата си, Хари беше отчаян за края на изпита. Когато най-после свърши, Рон и Хърмаяни прибраха напосоки телескопите в калъфите им и се втурнаха надолу по стъпалата. Никой от учениците не отиде да си легне, всички говореха високо и развълнувано на стълбището за това, на което бяха станали свидетели.

— Тази подла жена! — изпъшка Хърмаяни, която беше излязла от кожата си от гняв — Да се опитва да нападне Хагрид през нощта!

— Очевидно е искала да избегне друга сцена като тази с Трелони — каза мъдро Ърни Макмилън, който се присъедини към тях.

— Хагрид се справи добре, нали? — каза Рон, като изглеждаше повече стреснат, отколкото впечатлен — Как може всички тези заклинания да го пропуснат?

— Трябва да е от великанската му кръв — каза Хърмаяни — Много е трудно да зашеметиш великан, те са като троловете… но горката професор Макгоногъл… четири заклинания я удариха в гърдите и тя вече не е толкова млада…

— Смъртоносно, смъртоносно — каза Ърни, като заклати помпозно глава — Добре, аз си лягам. Лека нощ на всички.

Хората наоколо все още разговаряха за това, което бяха видели.

— Най-малкото не успяха да изпратят Хагрид в Азкабан — каза Рон — Предполагам, че ще отиде при Дъмбълдор.

— Надявам се — каза разплакана Хърмаяни — О, това е ужасно, наистина се надявам Дъмбълдор да се върне преди да сме изгубили и Хагрид.

Те се върнаха в общата стая на Грифиндор и я намериха пълна. Станалото на ливадата беше разбудило всички. Шеймъс и Дийн, които бяха пристигнали преди Рон, Хари и Хърмаяни сега разказваха на всички какво бяха видели и чули от върха на кулата по астрономия.

— Но защо сега уволнява Хагрид? — попита Анджелина Джонсън и поклати глава — Не е като при Трелони, Хагрид преподава доста по-добре от обикновено тази година.

— Умбридж мрази получовеците — обясни горчиво Хърмаяни, като седна в едно от креслата — Винаги се е опитвала да го разкара.

— И тя смята, че Хагрид е сложил Душко в кабинета й — добави Кейти Бел.

— О, дявол да го вземе! — каза Лий Джордън, като си покри устата — Всъщност аз бях този, който сложи Душко в кабинета й. Фред и Джордж ми оставиха няколко. Левитирах ги през прозореца й.

— Така или иначе щеше да го уволни — каза Дийн — Прекалено близък е с Дъмбълдор.

— Вярно е — каза Хари и потъна в креслото отстрани на Хърмаяни.

— Само се надявам професор Макгоногъл да е добре — каза разплакана Лавендър.

— Носеха я към замъка, гледахме от прозореца на спалнята — каза Колин Крийви — Не изглеждаше много добре.

— Мадам Помфри ще я изправи на крака — каза рязко Алиша Бел — Тя не се е проваляла досега.

Беше почти четири сутринта, когато общата стая се изпразни. Хари се чувстваше напълно буден, образът на бягащия в тъмното Хагрид го преследваше, беше толкова вбесен на Умбридж, че не можеше да измисли достатъчно наказание за нея, макар че предложението на Рон да се сложи в храната й кутия Безкрайно Есплоадиращи Skrewts си имаше своите предимства. Полусънен кроеше най-ужасни отмъщения докато три часа по-късно отиде в леглото си напълно изтощен.

Последният им изпит по история на магията щеше да бъде следобед. Хари умираше от желание да се върне в леглото след закуска, но трябваше да прекара сутринта в последен преговор, затова седна в общата стая с глава в ръцете си и се опита да прелисти оставените му от Хърмаяни записки.

Петокурсниците влязоха в Главната зала в два часа и заеха местата си пред своите изпитни въпросници. Хари се чувстваше изтощен. Той просто искаше всичко това да свърши най-после, за да може да легне и да се наспи, тогава утре с Рон щяха да отидат на игрището по куидич, щеше да лети на метлата на Рон, и да отпразнуват свободата си от изпити.

— Обърнете въпросниците си — каза професор Марчбенкс, като нагласи големия часовник — Можете да започвате.

Хари погледна първия си въпрос. Минаха няколко секунди, преди да разбере това, което означаваше. Най-после бавно и криволичещо започна да отговаря.

Беше му много трудно да си спомня имена и дати. Просто пропусна въпрос четири /По ваше мнение дали магьосническото законодателство е допринесло за по-добър контрол върху таласъмите през 18-ти век?/, щеше да го остави за накрая. Положи усилие на въпрос пети / Как Статутът на Тайната е бил нарушен през 1749 г. и какви мерки са взети, за да се предотврати повторно нарушаване?/, но имаше натрапчивото съмнение, че е пропуснал няколко важни точки: имаше чувството, че все някога в историята трябва да е имало и вампири.

Той се огледа за въпрос, на който би могъл да отговори и очите му се спряха върху номер десет: Опишете обстоятелствата, които са довели до формирането на Международната конфедерация на магьосниците и обяснете защо вълшебниците от Лихтенщайн са отказали да се присъединят.

Знам това, мислеше си Хари, умът му беше небрежен и отпуснат. Можеше да визуализира заглавието с почерка на Хърмаяни „Формирането на Международната Магьосническа федерация“… беше прочел тези записки сутринта.

Той започна да пише, като погледна към големия часовник отстрани на професор Марчбенкс Седеше вдясно зад Парвати Патил, чиято дълга черна коса падаше по гърба на стола. Веднъж или два пъти се улови, че гледа към златните светлинки в косата й, когато тя леко обръщаше глава. … първият Висш ръководител на Международната магьосническа конфедерация е бил Пиер Бонакур, но назначаването му е било обжалвано от магьосническата общност в Лихтенщайн, защото…

От всички страни на Хари се чуваше дращенето на перата по пергаментите. Слънцето пареше гърба му. Какво беше направил Бонакур, за да обиди магьосниците от Лихтенщайн? Хари имаше чувството, че е нещо свързано с троловете… той отново погледна празно към косата на Парвати. Ако само можеше да упражни Проникване и да отвори прозорец в косата й, за да види защо троловете са били причина за раздор между Пиер Бонакур и Лихтенщайн…

Хари затвори очи и закри лицето си с ръце, пред зачервените му очи стана тъмно и хладно. Бонакур е искал да се спре преследването на тролове и да даде права на троловете… но Лихтенщайн е имал проблеми с група наистина зли планински тролове… ето това е.

Той отвори очи, които се навлажниха и примигнаха срещу белия пергамент. Бавно той изписа два реда, после ги прочете. Не изглеждаше много информирано и детайлно, беше сигурен, че записките на Хърмаяни за конфедерацията включват страници… и страници…

Той отново затвори очи и се опита да си спомни… конфедерацията се беше събрала за първи път във Франция, това вече го беше написал…

Таласъмите са отишли и са били изгонени… това също беше написал.

И никой от Лихтенщайн не е искал да отиде…

Мисли, каза си с лице в ръцете си, докато наоколо другите изглежда пишеха безкрайни отговори.

Той отново вървеше по тъмния коридор на Отдела по мистериите с отсечена и решителна походка, която премина в тичане, най-сетне щеше да изпълни желанието си… черната врата беше отворена за него както винаги и отново беше в кръглата стая с многото врати…

Крачеше по каменния под и премина през втората врата… танцуващите светлини по стените, странните механични ключалки, нямаше време, трябваше да побърза…

Той измина на бегом последните футове до третата врата, тя както винаги беше отворена…

Отново се намери в катедралната стая пълна с лавици и кристални сфери… сега сърцето му биеше много бързо… този път щеше да успее… когато стигна до номер двадесет и седем се обърна наляво и забърза между редиците.

Съвсем в края обаче на пода имаше тъмна движеща се сянка, която мърдаше като ранено животно… Стомахът на Хари се изпълни със страх… с вълнение.

От собствената му уста излезе висок студен глас, лишен от всякакви човешки чувства.

— Вземи я заради мен… аз не мога да я докосна… но ти можеш…

Тъмната сянка на пода се премести малко. Хари видя бяла ръка с дълги пръсти да протяга пръчка от собственото му рамо… чу студеният висок глас да изрича „Круцио!“

Мъжът на пода изпищя от болка, опита се да се изправи, но Хари се изсмя. Той отново протегна пръчката си, повтори проклятието и фигурата изръмжа и се вцепени.

— Лорд Волдемор чака…

Много бавно, треперейки мъжът се повдигна на няколко инча от пода. Лицето му беше цялото окървавено и сгърчено от болка.

— Ще трябва да ме убиеш — прошепна Сириус.

— Без съмнение ще го направя накрая — каза студеният глас — Но първо ще свършиш това, което искам от теб, Блек… мислиш ли, че ще понесеш още болка? Помисли отново… имаме часове пред себе си и никой няма да чуе писъците ти…

Но някой изпищя, когато Волдемор свали пръчката си отново, някой изкрещя отстрани и Хари се събуди паднал на пода на Голямата зала, като всички се бяха събрали около него.