Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (13)

Глава 13. Арестът с Долорес

Тази нощ вечерята в Главната зала не беше приятно изживяване за Хари. Новината за неговия сблъсък с Умбридж се беше разнесла светкавично бързо дори и за Хогуортските стандарти. Чуваше шепот навсякъде около себе си докато сядаше между Рон и Хърмаяни. Странното е, че никой от шепнещите не се интересуваше дали той ще чуе какво си говорят за него. Напротив, сякаш се надяваха, че ще се ядоса, ще започне да крещи отново и ще могат да чуят историята от първа ръка.

— Той казва, че е видял да убиват Седрик Дигъри…

— Той заяви, че се е дуелирал с Вие-Знаете-Кой…

— Хайде, хайде…

— А може би просто се е пошегувал?

— О-о-о…

— Това, което не разбирам — каза Хари през стиснати зъби, докато поставяше долу ножа и вилицата си /ръцете му се колебаеха дали да ги държат стабилно/ — е защо всички те вярваха на историята преди два месеца, когато им го каза Дъмбълдор…

— Проблемът, Хари, е, че не съм сигурна дали са вярвали — каза рязко Хърмаяни — хайде да се махаме оттук.

Тя постави долу собствения си нож и вилица, Рон погледна продължително половината си ябълков пай, но го остави. Хората ги гледаха докато не излязоха от Главната зала.

— Какво искаше да кажеш с това, че не си сигурна дали вярват на Дъмбълдор — попита Хари Хърмаяни, когато изкачиха площадката на първия етаж.

— Виж, ти не разбираш какво беше, когато това се случи — каза внимателно Хърмаяни — Ти пристигна на ливадата, носейки мъртвото тяло на Седрик… никой от нас не е видял какво се е случило в лабиринта… имаме само думата на Дъмбълдор за това, че Ти-Знаеш-Кой се е върнал, убил е Седрик и се е дуелирал с теб.

— Което е и истината! — каза високо Хари.

— Знам, че е истина, Хари, затова би ли престанал, моля те, да ми триеш сол на главата? — каза уморено Хърмаяни — Това е само защото истината излезе наяве, когато всеки се прибираше в къщи за лятната ваканция, където два месеца четоха за това, че ти си луд и, че Дъмбълдор е изкуфял.

Дъждът чукаше по стъклата на прозорците, докато те вървяха по празните коридори към кулата на Грифиндор. Хари би искал първият ден от седмицата да е последният, но все още имаше да пише планина от домашни преди да си легне. Чувстваше тъпа болка около дясното си око. Той погледна през измития от дъжда прозорец и влязоха в коридора при Дебелата дама. Все още нямаше светлина в къщата на Хагрид.

— Мимбулус мимблетония — каза Хърмаяни преди Дебелата дама да ги попита. Портретът се отвори, за да ги пропусне и тримата преминаха през него.

Общата стая беше почти празна, тъй като все още всички бяха на вечеря. Крукшанкс скочи от фотьойла, в който се беше свил, за да ги посрещне, измяука високо, и когато Хари, Рон и Хърмаяни заеха любимите си места до камината, той леко скочи в полата на Хърмаяни и се сви там като пухкава рижава възглавничка. Хари се загледа в пламъците, чувстваше се изцеден и изтощен.

— Как може Дъмбълдор да позволи да се случи това? — извика внезапно Хърмаяни, което накара Хари и Рон да подскочат, а Крукшанкс скочи от нея уплашено. Тя яростно мачкаше облегалките на креслото — Как може да позволи да ни преподава тази ужасна жена? И то в годината на нашите СОВИ!

— Никога не сме имали късмет с преподавателите по Защита срещу черните изкуства, нали? — каза Хари — Знаете за какво говоря. Хагрид ни каза, че никой не е искал работата, смята се, че носи нещастие.

— Да, но да приемеш на работа някой, който отказва да ни позволи да правим магии? На какво си играе Дъмбълдор?

— И тя се опитва да накара хората да шпионират за нея — каза мрачно Рон — Помните ли когато ни каза, че иска да отидем и да й кажем ако чуем някой да казва, че Вие-Знаете-Кой се е върнал?

— Разбира се, тя е тук за да шпионира всички ни, това е очевидно, защо иначе Фъдж ще иска да я прати? — изплющя Хърмаяни.

— Не започвай да спориш пак — каза уморено Хари, когато Рон отвори уста да възрази — Не можем ли просто… хайде просто да си напишем домашните.

Те взеха от ъгъла училищните си чанти и се върнаха в креслата си до огъня. Хората вече се връщаха от вечеря. Хари запази непроницаемо изражение, но все още чувстваше, че привлича погледите към себе си.

— От предмета на Снейп ли ще започнем? — попита Рон, като потопи перото си в мастило — Качествата на… лунния камък… и неговата употреба… при приготвянето на отвари… — промърмори той, докато пишеше думите и ги изговаряше на глас. Той подчерта заглавието, след това погледна очаквателно към Хърмаяни.

— Е, какви са качествата на лунния камък и употребата му в приготвянето на отвари?

Но Хърмаяни не го слушаше, тя хвърли бегъл поглед към отдалечения ъгъл, където Фред, Джордж и Лий Джордън седяха в центъра на група невинно изглеждащи първокурсници, всички те дъвчеха нещо, което явно бе излязло от голямата книжна торба, която държеше Фред.

— Не, съжалявам, те отидоха твърде далеч — каза тя, ставайки и изглеждайки бясна — Хайде, Рон.

— Аз… какво? — каза Рон, опитвайки се да печели време — Не, стига, Хърмаяни, не можем да им забраним да раздават сладкиши.

— Знаеш перфектно, че това са или Кръвоносна Нуга, или Повръщащи Бонбони или…

— Изтощителни Сладки? — предположи спокойно Хари.

Един по един първокурсниците се свлякоха в безсъзнание на местата си, някои легнаха на пода, други се облегнаха на креслата си, езиците им бяха изплезени навън. Изглежда по-голямата част от тях се смееха. Хърмаяни сви рамене и тръгна решително право към мястото, където стояха Фред и Джордж, изследващи отблизо първокурсниците. Рон се надигна наполовина от стола си, погледна неразбиращо за няколко минути, след което промърмори на Хари:

— Тя ще поеме нещата под контрола си — преди да се смъкне отново толкова ниско, колкото креслото го позволяваше.

— Достатъчно! — твърдо каза Хърмаяни на Фред и Джордж, двамата я погледнаха с лека изненада.

— Да, права си — отговори Джордж — Дозата изглежда достатъчно силна, нали?

— Казах ви сутринта, не можете да тествате своите измишльотини върху ученици.

— Ние им плащаме — отговори с достойнство Фред.

— Не ме интересува, може да е опасно!

— Глупости — каза Фред.

— Успокой се, Хърмаяни, те са добре — каза Лий убедително, докато преминаваше от първокурсник на първокурсник и поставяше пурпурни бонбони в отворените им усти.

— Да, погледни, те идват на себе си — каза Джордж.

Няколко от първокурсниците наистина се размърдаха. Някои изглеждаха толкова шокирани от това, че са легнали на пода или клатейки се на креслата си, че Хари беше сигурен: Фред и Джордж не им бяха казали какво е действието на бонбоните.

— Добре ли се чувстваш? — попита Джордж любезно малко тъмнокосо момиче, легнало в краката му.

— Аз… аз така мисля — отговори то разколебано.

— Отлично — каза щастливо Фред, но в следващия момент Хърмаяни грабна от ръцете му clipboard и книжната чанта с Изтощителни Сладки.

— НЕ Е отлично!

— Разбира се, че е. Те са живи, нали? — каза ядосано Фред.

— Не можете да правите това, какво ще стане, ако наистина разболеете някого?

— Ние не ги разболяваме, преди това тествахме върху себе си, сега просто проверяваме дали всеки реагира по същия начин.

— Ако не престанете, аз ще…

— … ви наложа наказание? — каза Фред с глас, който казваше бих-искал-да-видя-как-ще-се-опиташ-да-го-направиш.

— Ще ни накараш да пишем линии? — каза подхилвайки се Джордж.

Наоколо се засмяха. Хърмаяни се изправи в цялата си дължина, очите й се присвиха и рошавата й коса се наелектризира.

— Не — каза тя, а гласът й бе пълен с гняв — Ще пиша на майка ви.

— Няма да го направиш — каза ужасен Джордж, отстъпвайки от нея.

— О, да, ще го направя — каза строго Хърмаяни — Не мога да ви попреча да ядете тези глупави неща, но не и да ги давате на първокурсниците.

Фред и Джордж изглеждаха като ударени от гръм. Беше ясно, че тя ще изпълни заплахата си. С последен строг поглед, тя им върна папката и чантата със Сладките и се върна в креслото си до камината.

Рон бе потънал толкова ниско в своето, че носът му беше на едно ниво с коленете.

— Благодаря ти за подкрепата, Рон — каза кисело Хърмаяни.

— Добре се справи и сама — промърмори Рон.

Хърмаяни гледаше за малко празното парче пергамент пред себе си, след това каза остро:

— О, не е добре, не мога да се концентрирам сега. Отивам да си легна.

Тя дръпна отворената си чанта, Хари мислеше, че ще прибере учебниците си вътре, но вместо тях Хърмаяни сложи два безформени вълнени предмета, постави ги удобно на масата до огъня, покри ги с няколко парчета пергамент и счупено перо, след което се облегна назад да се наслади на ефекта.

— Какво, в името на Мерлин, правиш? — попита я Рон с вида на човек, който се съмнява в здравия й разум.

— Това са шапки за домашни духчета — отговори бързо тя, като почна да прибира книгите в чантата — Направих ги това лято. Вярно, без магия се справях много по-бавно, но сега, когато вече съм в училище съм способна да направя доста повече.

— Правиш шапки за домашни духчета? — попита бавно Рон — И ги покриваш преди това с боклуци?

— Да — отговори кратко Хърмаяни, намятайки чантата на гърба си.

— Няма да го направиш — каза ядосано Рон — Опитваш се да ги подмамиш да ги вземат, което означава, че ще станат свободни, а те не искат да бъдат свободни.

— Разбира се, че искат да бъдат свободни! — каза веднага Хърмаяни и лицето й порозовя — Не пипай шапките, Рон.

Тя се обърна и излезе. Рон я изчака докато изчезна през вратата, водеща към спалнята на момичетата, след което изчисти боклука от вълнените шапки.

— Най-малкото те трябва да видят какво взимат — каза сурово той — Така или иначе… — той нави парчето пергамент, на което беше написал заглавието на есето за Снейп — Няма никакъв шанс да свършим днес с това, не бих могъл без помощта на Хърмаяни, нямам никаква идея какво се прави с този лунен камък, а ти?

Хари поклати глава, че и той няма, болката в дясното му слепоочие ставаше все по-силна. Мислеше за съчинението си за войните на великаните и болката се изостри. Като знаеше перфектно, че до и сутринта няма да е свършил домашното си, той постави обратно книгите в чантата си.

— Аз също си лягам.

На път към спалнята мина покрай Шеймъс, но дори не погледна към него. Хари имаше краткото впечатление, че Шеймъс сякаш иска да му заговори, но се забърза и тръгна по каменното спираловидно стълбище, защото не можеше да понесе повече провокации.

Следващият ден беше също дъждовен и мъглив както и предишния. Хагрид все още отсъстваше от мястото си на масата за закуска.

— Но от друга положителна страна, няма го Снейп — каза бодро Рон.

Хърмаяни се прозяваше широко и си наля кафе. Тя изглеждаше доволна от нещо и когато Рон я попита от какво е толкова щастлива, тя отвърна:

— Шапките ги няма. Изглежда домашните духчета след всичко искат да бъдат свободни.

— Не се обзалагам за това — сряза я Рон — Те може да не са ги помислили за шапка. На мен повече ми приличат на вълнени торбички.

Хърмаяни не му проговори цяла сутрин.

Двойният час по вълшебство бе последван от двоен по трансфигурация. Професор Флитуик и професор Макгоногъл прекараха първите петнайсет минути от часовете си в обяснения колко важни са тази година изпитите СОВА.

— Това, което трябва да запомните — каза мъничкият професор Флитуик пискливо, седнал както винаги върху купчината книги на бюрото си — е, че тези изпити могат да определят вашето бъдеще за години наред. Ако досега не сте се замисляли сериозно върху кариерата си, сега е моментът да го направите. И боя се, ще трябва да работим много по-здраво, за да сме сигурни, че сте подготвени.

След това прекараха цял час, преговаряйки Призоваващата магия, която според професор Флитуик щеше да влезе в изпитите за СОВА. В края на часа им зададе още по-голямо домашно от получените досега.

Беше същото, ако не и по-лошо, в часа по трансфигурация.

— Не можете да издържите СОВА — каза строго професор Макгоногъл — без сериозна подготовка, учене и практика. Не виждам причина всеки в този клас, който се е упражнявал в часовете по трансфигурация, да не изкара изпита — Невил издаде тъничък невярващ шум — Да, ти също, Лонгботъм — каза професор Макгоногъл — Няма нищо грешно в твоята работа, освен липсата на сигурност. Е… днес започваме заклинанията за изчезване. Те са по-лесни от заклинанията за илюзия, които ще изучавате когато стигнете до степента ТРИТОН, но все пак са най-трудните заклинания, които досега сте опитвали да правите.

Тя беше права, Хари намери заклинанията за изчезване за ужасно трудни. В края на двойния час нито той, нито Рон бяха успели да накарат охлювите, върху които се упражняваха, да изчезнат, но както с надежда бе отбелязал Рон, те изглеждаха малко по-бледи. Хърмаяни, от друга страна, успешно накара своя да изчезне, което донесе десет точки за Грифиндор. Само на нея професор Макгоногъл не зададе домашно, всички останали получиха задачата да упражняват заклинанието, за да се подготвят за нов опит следобед.

Леко паникьосани от камарата домашни, които трябваше да приготвят, Хари и Рон прекараха времето си за обед в библиотеката, търсейки нещо за употребата на лунния камък в отварите. Все още ядосана на подмятането на Рон за нейните вълнени шапки, Хърмаяни не се присъедини към тях. Когато стана време за часа по грижа за магически създания, главата на Хари отново го заболя.

Денят беше хладен и ветровит и докато вървяха по ливадата към къщичката на Хагрид, минавайки покрай Забранената Гора, дъждът намокри лицата им. Професор Гръбли-Планк очакваше класа на няколко ярда от предната врата на дома на Хагрид, пред нея имаше дълга дървена маса отрупана с вейки. Хари и Рон чуха зад себе си висок смях, обръщайки се, видяха Драко Малфой, придружен от обичайната си банда слидеринци. Навярно беше казал нещо забавно, защото Граб, Гойл, Панси Паркинсън и останалите продължиха да се кикотят, докато стигнаха до масата и продължаваха да гледат Хари, за когото не беше трудно да се досети кой е предметът на шегата.

— Всички ли са тук? — попита професор Гръбли-Планк веднага след пристигането на грифиндорци и слидеринци — Да започваме тогава. Някой може ли да каже как се наричат тези неща?

Тя посочи купчината вейки пред тях. Хърмаяни вдигна ръка. Зад гърба й Малфой я имитира как подскача с вдигната ръка нетърпелива да отговори. Панси Паркинсън издаде писклив смях, който веднага след това се превърна в писък, вейките пред нея се разхвърчаха и оттам се подадоха новородени горски феи, всяка с изпъкнали кафяви ръце и крака, подобни на клони пръсти и подобно на кора на дърво лице, от което святкаха две кафяви очи.

— О-о-о-о-о-о-о! — казаха хорово Парвати и Лавендър, дразнейки Хари. Никога преди това Хагрид не им беше показвал впечатляващи създания. Несъмнено, пихтиестите червеи бяха доста тъпи, но саламандрите и хипогрифите бяха доста интересни и може би раконогите огнемети — също донякъде.

— Моля ви, замълчете, момичета — каза остро професор Гръбли-Планк, разпръсквайки с ръка нещо, прилично на кафяв ориз около съществата, които незабавно започнаха да се хранят — Е, знае ли някои имената на тези създания? Госпожице Грейнджър?

— Огъвачи — отвърна Хърмаяни — Те са дървесни обитатели, живеят на магически дървета.

— Пет точки за Грифиндор — каза професор Гръбли — Планк — Да, това са Огъвачи, и както правилно каза госпожица Грейнджър, живеят основно на дърветата в магическа гора. Някой да знае с какво се хранят?

— Дървесен ориз — отговори Хърмаяни, което обясняваше защо Хари бе намерил зрънца от кафяв ориз, докато вървяха — И ако намерят, яйца от феи.

— Браво, още пет точки за Грифиндор. Затова всеки път, когато се нуждаете от листа и дървесина, които са къщичката на Огъвачите, е разумно да имате подръка като подарък дървесен ориз, за да им отвлечете вниманието. Те може да не изглеждат опасни, но ако са ядосани, могат да ви издерат очите с острите си нокти. Затова ако искате да се приближите до тях, вземете малко дървесен ориз и огъвач, имам достатъчно тук за да има по един за трима от вас, ще можете да ги разгледате отблизо. Искам от вас скица на съчинение с описанието им в края на часа.

Класът се скупчи около масата. Хари безцеремонно ги загърби и отиде при професор Гръбли — Планк.

— Къде е Хагрид? — попита я, докато останалите си избираха Огъвачи.

— Не е твоя работа — отсече професор Гръбли-Планк, както беше направила и последния път, когато заместваше Хагрид. Подхилквайки се, Драко Малфой отиде при Хари и хвана най-големия Огъвач.

— Може би — каза Малфой тихо така, че само Хари да го чуе — глупавият дебелак се е почувствал обиден…

— Може би ти ще бъдеш, ако не млъкнеш — отговори Хари.

— Може би са му съобщили, че този предмет е твърде голям за него, ако следиш мисълта ми…

Малфой се отдалечи, подхилвайки се към Хари, който се почувства като болен. Знаеше ли нещо Драко Малфой? Баща му беше смъртожаден, но ако той имаше информация за Хагрид, която все още не е достигнала до ушите на Ордена? Той забърза към Рон и Хърмаяни, които се бяха отдалечили на тревата и се опитваха да убедят Огъвача да остане достатъчно дълго, че да могат да го разгледат и опишат. Хари извади пергамент и перо, седна между тях и с шепот им съобщи какво беше казал Малфой.

— Дъмбълдор щеше да знае, ако нещо се е случило с Хагрид — каза веднага Хърмаяни — Малфой просто се опитва да те дразни. Не му обръщай внимание, Хари. Ето, подръж за момент този Огъвач, за да мога да нарисувам лицето му.

— Да — чу се отчетливо гласът на Малфой в групата близо до тях — Баща ми разговаря с министъра само преди няколко дена и по всичко изглежда, че Министерството определено е решило да прекрати нестандартното преподаване в това училище. Дори и този слабоумен великан да се появи, най-вероятно ще бъде изгонен незабавно.

— УХ!

Хари беше стиснал Огъвача толкова силно, че той почти изпука и заби острите си нокти в ръката на Хари, оставяйки белези. Краб и Гойл, които се кикотеха при идеята за уволняването на Хагрид, избухнаха в още по-гръмогласен смях при вида на връщащия се в гората Огъвач. Когато звънецът удари, Хари превърза кървящата си ръка с кърпичката на Хърмаяни и тръгнаха за урока по билкология. Зад гърба им се чу смехът на Малфой и компанията му.

— Ако още веднъж нарече Хагрид слабоумен… — процеди през стиснати зъби Хари.

— Хари, не се занимавай с Малфой, не забравяй, че той сега е префект и може да ти направи живота труден…

— Чудех се какво ли би било, ако животът ми стане труден — каза саркастично Хари. Рон се засмя, но Хърмаяни се намръщи. Заедно те минаха покрай зеленчуковата градина. Небето все още не можеше да реши дали да вали или не.

— Просто искам Хагрид по-бързо да се върне — каза високо Хари, като влязоха в оранжерията — И не казвай, че Гръбли-Планк е по-добра учителка — добави той заплашително.

— Няма да го кажа — отвърна спокойно Хърмаяни.

— Защото тя никога няма да е толкова добра, колкото е Хагрид — каза сурово Хари, напълно осъзнаващ, че току-що бе получил нагледен урок по грижа за магически създания.

Вратата на най-близката оранжерия се отвори и няколко четвъртокурсника излязоха от нея, включително Джини.

— Здрасти — каза тя весело, като мина покрай тях. Няколко секунди по-късно се подаде Луна Ловгуд, влачейки се на опашката зад класа, със зацапан с пръст нос и панделка на главата. Когато видя Хари, изпъкналите й очи се ококориха развълнувано и тя му направи съучастнически знак. Много от съучениците му се обърнаха любопитно да видят. Луна си пое дълбоко въздух и тогава каза, без повече прелюдии:

— Вярвам, че Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава се е върнал. Вярвам и, че си се бил с него и си се спасил.

— Ъ-ъ… добре — каза неловко Хари. Луна носеше нещо което изглеждаше като две оранжеви репички вместо обици, факт който бе отбелязан от Парвати и Лавендър, които се закикотиха — сочейки към ушите й.

— Вие може да се смеете — каза Луна, гласът й се повиши, защото Парвати и Лавендър се закискаха още по-силно от това, което каза — но хората също така не са вярвали и в съществуването на Човека-Бомба или Смачканорогия Човек!

— Да, но те са били прави, нали? — каза нетърпеливо Хърмаяни — Човека-Бомба или Смачканорогия Човек не съществуват.

Луна й хвърли смразяващ поглед и рязко си тръгна, репичките гневно се полюшнаха. Вече Парвати и Лавендър не бяха единствените, които се смеят.

— Можеш ли да не дразниш единствените хора, които ми вярват? — попита Хари Хърмаяни, докато влизаха в клас.

— О, за Бога, Хари, можеш да направиш повече от нея — каза Хърмаяни — Джини ми разказа за нея, тя вярва само в неща, за които няма доказателства. Добре, какво друго може да се очаква от някого, чийто баща е редактор на „Клюки и Интриги“?

Хари си мислеше за зловещите крилати коне, които бе видял при пристигането си и как Луна му каза, че също ги е видяла. Беше ли го излъгала? Но преди да отдаде повече значение на това, Ърни Макмилън пристъпи към него.

— Искам да знаеш, Потър — каза високо и загрижено той — че не само чудаците те поддържат. Лично аз ти вярвам хиляда процента. Моето семейство винаги е заставало зад Дъмбълдор, както и лично аз.

— Ъ-ъ-ъ благодаря ти много, Ърни — каза Хари приятно изненадан. Ърни можеше да е помпозен при събития като това, но Хари би предпочел да запази дълбоко в тайна подкрепата на някой, който не носи репички на ушите си. Думите на Ърни изтриха усмивката от лицето на Лавендър Браун и когато тя се обърна да разговаря с Рон и Хърмаяни, Хари улови изражението на Шеймъс, което беше едновременно засрамено и предизвикателно.

Никой не се изненада, когато професор Спраут започна урока с лекция за важността на тази година и изпитите за СОВА. Хари би желал всички учители да спрат да говорят за това, започна да се чувства раздразнен, стомахът му се свиваше всеки път, като си помислеше за купчината домашни, чувството стана още по-драматично след като професор Спраут им даде още едно съчинение накрая на часа. Уморени и миришещи силно на змейска тор, предпочитаната от професор Спраут, грифиндорци се върнаха след час и половина в замъка, никой от тях не говореше много, след този дълъг ден.

Както беше ужасно гладен и му предстоеше първото наказание при професор Умбридж в пет часа, Хари отиде право на обяд без да остави чантата си в кулата на Грифиндор. Питаше се какво ли му е приготвила тя. Току-що бе влязъл в Главната зала, когато висок и ядосан глас извика:

— Хей, Потър!

— Сега пък какво? — промърмори той раздразнено, обръщайки се с лице към Анджелина Джонсън, която изглеждаше разярена.

— Ще ти кажа аз на теб сега пък какво? — каза тя, марширувайки към него и заканвайки му се с пръст — Как можа да си навлечеш наказание за пет часа в петък?

— Какво? — попита Хари — Защо… о, да, изпробването на пазачи!

— Сега той си спомни — озъби се Анджелина — Не ти ли казах, че бих искала да направя пробите с целия отбор и да намеря някой, който си пасва с всички? Не ти ли казах, че специално съм запазила игрището по куидич? И сега реши, че няма да присъстваш!

— Не съм решавал да не присъствам! — каза Хари, вбесен от несправедливостта на тези думи — Получих наказание от тази Умбридж само защото й казах истината, че Ти-Знаеш-Кой…

— Добре, можеш да отидеш право при нея и да я помолиш да те освободи за петък — каза тя бясно — И не ме интересува как ще го направиш. Кажи й, че Ти-Знаеш-Кой е плод на въображението, ако искаш, но просто осигури присъствието си!

Тя се обърна и си тръгна.

— Знаете ли какво? — каза Хари на Рон и Хърмаяни, когато те влязоха в Голямата зала — Мисля, че по-добре да бяхме заплашени с Пъдълмиър Юнайтед и Оливър Ууд да беше убит по време на тренировка, защото Анджелина изглежда си е пуснала гнева на свобода.

— Как мислиш, какви са шансовете Умбридж да те освободи в петък? — попита скептично Рон, когато седнаха на масата на Грифиндор.

— По-малки от нула — каза мрачно Хари, взимайки си от чинията агнешка плешка и започна да се храни — Може и да опитам все пак. Ще й предложа две наказания наведнъж или нещо такова, не знам… — той преглътна парче картоф и добави — Имаме да пишем три съчинения, да упражняваме заклинанията за изчезване за Макгоногъл, да направим броящо заклинание за Флитуик, да завършим рисунката на Огъвачите и да започнем да пишем този глупав дневник на сънищата за Трелони.

Рон изпъшка и по някаква причина погледна към тавана.

— И по всичко изглежда, че ще вали.

— Какво общо има това с домашните ни? — вдигна вежди Хърмаяни.

— Нищо — каза веднага Рон, ушите му се зачервиха.

В пет и пет Хари се сбогува с останалите двама и тръгна към кабинета на Умбридж на третия етаж. Когато почука на вратата, тя отговори — Влез със захарно гласче. Той отвори предпазливо, оглеждайки се наоколо.

Беше влизал в този кабинет при трима предишни преподаватели.

В дните, когато им преподаваше професор Локхарт, навсякъде имаше негови движещи се портрети. Когато го обитаваше Лупин, можеше да видиш някое странно магическо създание. В кабинета на самозванеца Муди кабинетът бе пълен с различни предмети и инструменти за откриване на враговете и нападателите.

Сега изглеждаше напълно неузнаваем. Навсякъде беше драпиран с дантелени покривки и дрехи. Имаше няколко вази, пълни със сухи цветя, всяко от което беше поставено на отделна салфетка. На една от стените имаше колекция от орнаментирани чинии, всяка украсена с голямо шарено коте, което носи различна панделка на вратлето си.

Това беше толкова глупаво, че Хари вкаменен не откъсваше погледа си, докато професор Умбридж не заговори отново:

— Добър вечер, господин Потър.

Хари се огледа наоколо. В първия момент Хари не я забеляза, защото тя носеше пъстра роба на цветя, която се сливаше с покривката на масата пред нея.

— Добър вечер, професор Умбридж — отговори Хари.

— Добре, седни — каза тя, посочвайки към малка масичка, драпирана с дантела, отстрани на която имаше стол. Парче празен пергамент лежеше на масата, видимо очакващо него.

— Ъ-ъ-ъ — каза Хари, без да се движи — Професор Умбридж… ъ-ъ-ъ… преди да започнем, аз… аз бих искал да ви помоля нещо.

Нейните очи се присвиха.

— О, да?

— Добре, аз съм… аз съм в отбора по куидич на Грифиндор. И трябваше да бъда на тренировките за избор на нов пазач в пет часа в петък и аз… и аз се чудех дали не може да се пропусне тази вечер наказанието, и да се изпълни друга вечер…

Той знаеше още преди да завърши изречението си, че ще му откаже.

— О, не — каза Умбридж, усмихвайки се толкова широко, че изглеждаше сякаш току-що е преглътнала голяма сочна муха — О, не, не, не. Това е вашето наказание, защото разпространявате лукави, гадни, търсещи внимание истории, господин Потър, и наказанията не могат да се нагаждат по молба на наказания. Не, вие ще дойдете тук в пет часа утре, и други ден, и в петък също и ще изтърпите наказанието си така, както е планирано. Мисля, че е добре, че ще пропуснете нещо, което наистина искате. Това ще ускори урока, който искам да усвоите.

Хари почувства как кръвта се качва в главата му и ушите му забучават. Значи той разказва — лукави, гадни, търсещи внимание истории, така ли?

Тя го гледаше с леко отпусната встрани глава, все още усмихвайки се широко, тъй като знаеше какво си мисли той и искаше да види дали той отново ще започне да крещи. С голямо усилие Хари извърна очи от нея, постави чантата си отстрани на стола и седна.

— Ето — каза сладко Умбридж — ние започнахме вече да сдържаме гнева си, нали? Сега вие ще напишете няколко реда за мен, господин Потър. Не, не с перо — добави тя, когато Хари понечи да отвори чантата си — Ще използвате моето, което е доста специално. Заповядайте.

Тя му подаде дълго, тънко черно перо с необичайно остър връх.

— Искам да напишете Не трябва да разказвам лъжи — каза му бавно.

— Колко пъти? — попита Хари с похвална имитация на вежливост.

— О, толкова пъти, колкото е нужно на съобщението да потъне — каза сладко Умбридж — Започвайте.

Тя седна на бюрото си и се взря в парчета пергамент, които изглеждаха като съчинения за проверка. Хари вдигна острото черно перо, след това откри какво липсва.

— Не сте ми дали мастило — каза той.

— О, нямате нужда от мастило — отговори Умбридж с многозначителен смях в гласа.

Хари постави върха на перото върху пергамента и написа Не трябва да разказвам лъжи.

Ахна от болка. Думите се появиха върху пергамента с нещо, което изглеждаше като светещо червено мастило. В същия момент те се появиха върху гърба на дясната ръка на Хари с разрез сякаш направен от скалпел. Дори и когато гледаше разреза, кожата се възстановяваше, като оставяше мястото малко по-червено, отколкото е било, но доста гладко.

Хари погледна към Умбридж. Тя го гледаше, широката й жабешка уста се изкриви в усмивка.

— Да?

— Нищо — каза внимателно Хари.

Той погледна отново пергамента, натисна перото още веднъж, написа Не трябва да разказвам лъжи и за втори път почувства болка върху ръката си, още веднъж думите бяха изрязани върху кожата му, още веднъж след секунда бяха зараснали.

И това продължи. Отново и отново Хари написа думите върху пергамента, върху който скоро отбеляза, че вместо мастило, те се появяват със собствената му кръв. И отново и отново думите се изрязваха върху ръката му и зарастваха до следващото поставяне на перото върху пергамента.

През прозореца на Умбридж видя, че навън беше станало тъмно. Хари не попита кога ще му бъде позволено да спре. Той дори не погледна часовника си. Знаеше, че тя го гледа, дебнейки моментите му на слабост и нямаше да покаже такива, дори и да трябваше да седи цяла нощ, режейки собствената си ръка с това перо.

— Елате тук — каза тя, след време, което изглеждаше като цяла вечност.

Той се изправи. Ръката му болезнено пареше. Когато погледна надолу, видя, че кожата беше зараснала, но беше останало ожулено място.

— Ръката — каза тя.

Той я протегна. Тя я взе в своята. Хари потръпна при допира на дебелите й къси пръсти, върху които тя носеше грозни стари пръстени.

— Тъй, тъй, явно не е останал още отпечатък — каза тя, усмихвайки се — Добре, ще опитаме утре вечер отново, нали? Можете да си тръгвате.

Хари напусна кабинета й без да каже нито дума. Училището беше доста пусто, сигурно минаваше полунощ. Той вървеше бавно по коридора, после зави към ъгъла и когато беше сигурен, че тя не може да го чуе, затича.

Той нямаше време да упражнява заклинанията за изчезване, не беше написал и едничък сън в дневника и не беше завършил рисунката на Огъвача, нито беше написал съчиненията си. Той пропусна закуската следващата сутрин, за да се опита да скалъпи няколко сънища за първия си час по пророкуване и беше изненадан да види как разчорлен Рон седна да му прави компания.

— Не можа ли да го направиш миналата нощ? — попита Хари докато Рон гледаше диво наоколо из общата стая за вдъхновение. Рон, който вече беше заспал когато Хари се върна в спалнята, промърмори нещо за правене на друго домашно, тъй като на това не достигнал пергамент и е надраскал няколко думи.

— Това и ще направя — каза той и хлопна дневника — Казах, че съм сънувал, че си купувам нови обувки, тя не може да направи нещо фатално от това, нали?

Забързаха заедно към Северната кула.

— Как мина наказанието с Умбридж? Какво те накара да направиш?

Хари се притесни за стотни от секундата и отговори:

— Редове.

— Е, това не е толкова лошо, нали? — каза Рон.

— Не е — отговори Хари.

Рон изпъшка със симпатия.

Беше още един лош ден за Хари, беше един от най-слабите по трансфигурация, тъй като не беше упражнявал заклинанията за изчезване. Трябваше да пропусне обяда си, за да направи картината с Огъвача и междувременно професорите Макгоногъл, Гръбли-Планк и Синистра им дадоха още повече домашни, които той нямаше изглед да свърши заради второто наказание с Умбридж. За капак на всичко, Анджелина Джонсън го нападна отново по време на обяда, искайки да знае дали ще присъства в петък на пробите, като му каза, че не се впечатлява от неговите пози и би искала в отбора си играчи, за които тренировките са преди всичко останало.

— Аз съм наказан! — изкрещя след нея Хари, когато тя се отдалечи — Мислиш ли, че стоя с удоволствие в кабинета при тази смахната жаба вместо да играя куидич?

— Най-малкото, това са само редове — каза Хърмаяни солидарно, когато Хари седна обратно и погледна към стека и пая си, които вече не го привличаха толкова — Не е като някое смъртоносно наказание все пак…

Хари отвори уста, затвори я отново и клюмна. Не беше много сигурен защо не иска да разкаже на Рон и Хърмаяни какво точно се беше случило в стаята на Умбридж, знаеше само, че не иска да вижда ужаса по лицата им, което щеше да влоши нещата. Чувстваше също, че тази битка между него и Умбридж е лична война на воли и той нямаше да й достави удоволствието да чуе, че той се е оплаквал за това.

— Не мога да повярвам колко много домашни имаме — каза унило Рон.

— Добре, защо не направи нищо миналата нощ? — попита го Хърмаяни — Къде беше все пак?

— Бях… разхождах се — каза Рон.

Хари имаше чувството, че не е единственият, който нещо крие.

Второто наказание беше също толкова лошо, колкото и предишното. Кожата на ръката на Хари сега се раздразни много бързо и скоро почервеня и се възпали. Хари мислеше, че след това ще се нуждае от ефективно лечение. Скоро разрезът щеше да се гравира на ръката му и вероятно Умбридж щеше да бъде доволна. Той не издаде нито един вик на болка и от момента, в който влезе в стаята до момента на напускането, отново след полунощ, не каза нищо повече от „добър вечер“ и „лека нощ“.

Ситуацията с домашните му беше отчайваща и когато се върна в Общата стая на Грифиндор той не отиде да си легне, макар че беше изтощен, а отвори учебника си и започна съчинението на Снейп за лунния камък. Беше два часа през нощта, когато го завърши. Знаеше, че работата му е лоша, но нямаше друг изход, защото ако не я предаде следващото му наказание щеше да бъде със Снейп. След това се зае с въпросите на професор Макгоногъл, опита се да направи нещо с домашното на професор Гръбли-Планк и напълно изтощен, заспа както си беше с дрехите.

Четвъртък премина като насън. Рон също изглеждаше много сънлив, макар че Хари не виждаше защо би могъл да бъде такъв. Третото наказание на Хари премина също както първите две, като след два часа думите „Не трябва да говоря повече лъжи“ не избледняха от ръката му, а продължиха да стоят там, заобиколени от капчици кръв. Паузата между забожданията на перото накараха професор Умбридж да го погледне.

— Ах — каза тя бавно, движейки се около масата, за да провери ръката му — Добре. Това ще ти послужи като напомняне, нали? Можеш да си тръгваш за днес.

— Все още ли трябва да дойда утре? — попита Хари, взимайки чантата с лявата си ръка.

— О, да — каза професор Умбридж, усмихвайки се така широко, както и преди — Да, смятам, че ще можем да направим съобщението малко по-дълбоко с друга вечерна работа.

Хари никога не си беше представял, че ще срещне друг учител, когото да мрази повече от Снейп, но докато вървеше към кулата на Грифиндор, той си мислеше, че Снейп вече има сериозен съперник. Тя е подла, мислеше той, докато изкачваше стъпалата, тя е подла, гадна, луда стара…

— Рон?

Когато стигна на последното стъпало, той тръгна към Рон, криещ се между статуята на Дългунестия Лаклахан, сграбчил дръжката на метлата си. Рон се изненада много, когато видя Хари и побърза да скрие своята Чистометка Седем зад гърба си.

— Какво правиш тук?

— Ъ-ъ-ъ… нищо. Какво ти правиш тук?

Хари му се намръщи.

— Хайде, кажи ми. От какво се криеш тук?

— Аз… аз се крия от Фред и Джордж, ако искаш да знаеш — каза Рон — Те току-що минаха с група първокурсници, обзалагам се, че пак ще тестват върху тях изобретенията си, имам предвид, те не могат да го правят в Общата стая, след като и Хърмаяни е там.

Той говореше много бързо.

— Но за какво си взел метлата си, да не си летял? — попита Хари.

— Аз… добре, добре, о’кей, ще ти кажа, но няма да се смееш, нали? — каза отбранително Рон — Аз… аз мислех да се явя на пробите за пазач на Грифиндор утре. Нали вече имам нова метла. Хайде. Смей се.

— Не се смея — каза Хари. Рон примигна — Това е брилянтна идея! Ще бъде чудесно, ако влезеш в отбора. Никога не съм те виждал да играеш като пазач, добър ли си?

— Не се справям зле — отвърна Рон, неимоверно успокоен от реакцията на Хари — Чарли, Фред и Джордж винаги ме караха да пазя, когато тренираха през ваканцията.

— И ти си се упражнявал тази нощ?

— Всяка вечер от вторник… Опитах се да омагьосам куофъла да лети с мен, но не беше лесно и не знам колко ще ми бъде от полза — Рон изглеждаше нервен и ядосан — Фред и Джордж ми се изсмяха глупаво, когато се записах за пробите. Те не са спирали да ми се подиграват откакто станах префект.

— Искаше ми се да бях там — каза горчиво Хари, когато двамата заедно тръгнаха към спалнята.

— Да, и аз също — Хари, какво е това на гърба на ръката ти?

Хари, който току-що почесваше носа си с дясната ръка, се опита да го скрие, но имаше не по-голям успех при опита си от Рон с неговата Чистометка.

— Това е само разрез, нищо особено, това е…

Но Рон взе ръката му, обърна я и я видя отблизо. Настъпи пауза, през която той четеше думите врязани в кожата, след това с ужасени очи той пусна Хари.

— Мислех, че каза, че тя просто ти е дала редове?

Хари се смути, но след като Рон беше достатъчно напълно искрен с него, той също разказа на Рон истината за часовете в кабинета на Умбридж.

— Тази стара жаба! — възмутено прошепна Рон, когато стигнаха до портрета на Дебелата дама, която кимна миролюбиво от съседната рамка — Тя е болна! Иди при Макгоногъл да й кажеш.

— Не! — каза веднага Хари — Няма да й доставя удоволствието да знае, че ме е наранила.

— Наранила? Не можеш да я оставиш да се измъкне така.

— Не знам Макгоногъл колко повече власт има от нея — каза Хари.

— Дъмбълдор тогава, кажи на Дъмбълдор!

— Не! — каза решително Хари.

— Защо не?

— Той си има достатъчно грижи на главата — каза Хари, но не това беше истинската причина. Откакто Дъмбълдор не му беше проговорил, Хари не бе ходил при него за помощ.

— Добре, аз смятам, че ти трябва — започна Рон, но бе прекъснат от Дебелата дама, която ги гледаше сънливо и им се сопна — Ще ми дадете ли паролата или трябва да ви чакам цяла нощ, докато си свършите разговора?

Петък беше мрачен и подтискащ, както останалата част от седмицата. Хари механично погледна към масата на учителите по време на закуска, без никаква надежда да види там Хагрид, и веднага насочи вниманието си към по-неотложните проблеми: поредната купчина домашни, които го чакаха и предстоящото наказание с Умбридж. Две неща крепяха Хари този ден. Едното беше мисълта, че беше почти уикенд, а другото, че при финалното наказание с Умбридж той имаше далечна гледка от нейния прозорец, от която се виждаше игрището за куидич и би могъл да види нещо от изпробването на Рон. Това бяха доста мижави лъчи светлинка, наистина, но Хари беше благодарен за всичко, което би могло да внесе малко светлина в мрака, той никога не бе имал по-мрачна първа седмица в Хогуортс.

В пет часа той почука на вратата на кабинета на професор Умбридж, искрено надяващ се, че това е за последен път и бе поканен да влезе. Празният пергамент беше приготвен на масичката, острото черно перо стоеше встрани.

— Знаете какво да правите, господин Потър — усмихна му се сладко професор Умбридж.

Хари взе перото и погледна през прозореца. Ако само преместеше стола си около инч вдясно… той го направи под претекст, че се приближава до масата. Сега имаше далечен изглед към игрището по куидич, където отбора на Грифиндор половин дузина малки тъмни фигурки очакваха реда си да пазят. Беше невъзможно от това разстояние да се разбере кой от тях беше Рон.

Не трябва да говоря лъжи — написа Хари. Разрезът на ръката му се отвори и започна да кърви.

Не трябва да говоря лъжи. Разрезът стана по-дълбок, парещ и болезнен.

Не трябва да говоря лъжи. Кръвта опръска цялата му китка.

Той хвърли още един бърз поглед през прозореца. Който и да пазеше сега на вратата, вършеше много лошо работата си. Хари успя да види как Кейти Бел отбеляза два пъти за няколко секунди. Надявайки се от все сърце, че пазачът не беше Рон, той върна погледа си върху светещото с кръв парче пергамент.

Не трябва да говоря лъжи.

Не трябва да говоря лъжи.

Той погледна дали може да рискува, когато чу скърцането на перото на Умбридж или отварянето на чекмеджето на бюрото. Третият човек, който опитваше беше доста добър, четвъртият беше ужасен, петият отклони блъджър сравнително добре, но след това пропусна при лесно спасяване. Небето стана тъмно и Хари се запита ще може ли да види шестия и седмия.

Не трябва да говоря лъжи.

Не трябва да говоря лъжи.

Пергаментът се просмука от капките кръв от ръката му, която пареше от болка. Когато погледна отново през прозореца, навън беше вече нощ и отборът по куидич вече не се виждаше.

— Хайде да видим дали сме получили съобщението? — каза бавният глас на Умбридж половин час по-късно.

Тя отиде при него, хващайки ръката му с късите си дебели пръсти. И тогава, когато видя, че думите са се отбелязали върху ръката му, Хари изпита силна болка, но не от ръката, а от белега на челото си. В същото време той получи най-странното усещане, някъде долу в диагфрагмата си.

Той издърпа ръката си и се изправи, като я гледаше. Тя му обърна гръб с широка усмивка на жабешкото си лице.

— Боли, нали? — попита тя бавно.

Той не й отговори. Сърцето му туптеше много тежко и бързо. Дали тя говореше за ръката му или за това, което току-що беше почувствал на главата си?

— Да, мисля, че постигнах целта си, господин Потър. Можете да си вървите.

Той взе чантата си и излезе от кабинета колкото можеше по-бързо.

Запази спокойствие, каза си, докато тичаше по стълбите. Запази спокойствие, не е задължително да е това, което мислиш, че означава…

— Мимбулус мимблетония — извика той на Дебелата дама, която го пропусна веднага.

Възторжен глас го поздрави. Рон тичаше насреща му с грейнало лице и с бокал бирен шейк в ръката.

— Хари, направих го, в отбора съм, аз съм пазач!

— Какво? О, брилянтно! — каза Хари, като се опитваше да се усмихне естествено, докато сърцето му продължаваше да прескача и ръката му да пари и да кърви.

— Вземи си бирен шейк — подаде му бутилка Рон — Не мога да повярвам, къде отиде Хърмаяни?

— Тук е — каза Фред, който също пиеше бирен шейк и посочи към креслото до камината. Хърмаяни седеше в него, несигурно държейки напитката си.

— Добре, тя каза, че се радва, когато й съобщих — каза Рон.

— Оставете я да спи — каза бързо Джордж. Минаха няколко минути преди Хари да забележи, че няколко първокурсници около тях не даваха признаци на живот.

— Ела тук, Рон, да видим дали някоя от старите роби на Оливър ще ти стане — повика го Кейти Бел — ще махнем неговото име и ще сложим твоето на мястото му.

Когато Рон се махна, Анджелина отиде при Хари.

— Съжалявам, че бях малко рязка с теб, Потър — каза тя внезапно — Знаеш, че този избор беше малко стресиращ. Започвам да мисля, че на Ууд никак не му е било лесно — Тя погледна Рон над бокала си с леко смръщено лице.

— Виж, знам, че е най-добрият ти приятел, но той не е баснословен — каза тя откровено — Мисля, че с малко повече тренировки ще се справи. Идва от семейство на добри играчи по куидич. Може да има повече талант, отколкото показа днес, за да бъда откровена, Вики Фробишър и Джофри Хупър пазеха по-добре тази вечер, но Хупър е наистина досадник, той винаги се мръщи на нещо или някой, а Вики е включена във всички видове общности. Тя си призна, че ако трябва да избира между нейния Клуб на магиите и тренировката, ще избере магиите. Както и да е, утре в 2 часа е първата ни тренировка и този път искам да съм сигурна, че ще дойдеш И… направи ми услуга и помогни на Рон, колкото можеш, о’кей?

Той кимна и Анджелина се върна при Алиша Спинет. Хари отиде и седна до Хърмаяни, която рязко се събуди, когато той сложи чантата си долу.

— О, Хари, това си ти… това е добре за Рон, нали? — каза тя неясно — Аз съм просто… просто… просто… толкова уморена — прозя се тя — Стоях до един часа, правейки още шапки. Изчезваха като луди!

Хари видя пръснати вълнени шапки из цялата стая, където можеха да бъдат взети от непредпазливи духчета.

— Хубаво — каза разсеяно Хари, ако не кажеше скоро на някого, щеше да полудее — Слушай, Хърмаяни, току-що бях в кабинета на Умбридж и тя докосна ръката ми…

Хърмаяни се заслуша внимателно. Когато Хари завърши, тя бавно каза:

— Тревожиш се, че Ти-Знаеш-Кой я контролира така, както контролираше Куиръл?

— Да — каза Хари, понижавайки глас — Това е възможно, нали?

— И аз смятам така? — каза Хърмаяни, но не звучеше съвсем убедено — Но не мисля, че той я е овладял така, както беше овладял Куиръл. Искам да кажа, че сега той е жив, има собствено тяло, няма нужда да обитава нечие чуждо. Предполагам, че може би я контролира с проклятието Империус.

Хари погледна за момент как Фред, Джордж и Лий Джордън жонглираха с празните бутилки от бирен шейк. Тогава Хърмаяни каза:

— Но последната година белегът те болеше, когато никой не те беше докосвал и не каза ли Дъмбълдор, че това се случва, когато и Ти-Знаеш-Кой чувства нещо в същия момент? Може би това няма нищо общо с Умбридж, може би е просто съвпадение, че се е случило докато ти си бил при нея.

— Тя е подла — каза гневно Хари — Двулична.

— Ужасна е, така е… Хари, мисля, че трябва да отидеш да кажеш на Дъмбълдор за болката в белега.

Това беше вторият път през последните два дена, когато получаваше съвет да отиде при Дъмбълдор и отговорът към Хърмаяни беше същият, както към Рон.

— Няма да му досаждам с това. Както сама каза, не е голям проблем. Болеше и спираше да ме боли през цялото лято, беше просто по-лошо тази нощ, това е всичко…

— Хари, сигурна съм, че Дъмбълдор иска да му досаждаш с това.

— Да — каза Хари, преди да може да се спре — единственото нещо свързано с мен, от което се интересува Дъмбълдор е моят белег, нали?

— Не казвай това, не е вярно!

— Мисля да пиша на Сириус и да разбера какво мисли той.

— Хари, не можеш да напишеш нещо такова в писмо — каза Хърмаяни, като изглеждаше стресната — Не помниш ли, че Муди ни каза да бъдем внимателни какво пишем. Не можем да сме сигурни, че совите няма да бъдат хванати.

— Добре, добре, тогава няма да му кажа! — каза раздразнено Хари. Той се изправи на крака — Кажи на Рон за мен, о’кей?

— О, не! — каза Хърмаяни — Ако ти си лягаш, и аз също си лягам. Напълно изтощена съм и искам да направя повече шапки утре. Слушай, можеш да ми помогнеш, ако искаш, доста забавно е. Мога да приготвя кройките и останалите неща сега.

Хари погледна сияещото й лице и се опита да изглежда изкушен от предложението й.

— Ъ-ъ-ъ… не, не мисля, че мога да се справя, благодаря — каза той — Ъ-ъ-ъ… не утре. Имам да пиша толкова много домашни.

И той се запъти по стълбите към момчешката спалня, оставяйки я леко разочарована.