Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (11)

Глава 11. Новата песен на Разпределителната Шапка

Хари не искаше да казва на другите, че той и Луна имат една и съща халюцинация, ако това беше ако наистина това беше обяснението, за това не каза нищо повече за конете, когато седна в каретата и тръшна вратата зад себе си. Въпреки това, нямаше как да не гледа силуетите на конете мърдащи отвъд прозореца.

— Видяхте ли Гръбли-Планк? — попита Джини — Какво прави пак тук? Не е възможно Хагрид да е напуснал нали?

— Аз бих се радвала ако го е направил — каза Луна — не е много добър учител, нали?

— Напротив, добър е! — отговориха ядосано Хари, Рон и Джини в един глас.

Хари изгледа свирепо Хърмаяни. Тя се изкашля леко и бързо каза — Ъ-ъ-ъ… да… той е много добър.

— Ние пък в Рейвънклоу го приемаме на шега — каза Луна безчувствено.

— Явно имате много тъпо чувство за хумор — сопна й се Рон.

Луна не изглеждаше засегната от грубостта на Рон, напротив тя просто го изгледа за малко все едно е средно интересна ТВ програма.

Тракайки и люшкайки се, каретите се наредиха в конвой по пътя. Когато минаха покрай високите каменни колони с крилати глигани от двете страни на портите водещи към училищните земи, Хари пробва да види дали къщата на Хагрид свети, но всичко беше в непрогледна тъмнина. Замъка Хогуортс, обаче се виждаше: високи смолисточерни кули на фона на тъмното небе, а тук-там някое прозорче хвърляше ярка светлина над тях.

Каретите спряха близо до каменните стъпала водещи до дъбовата порта и Хари първи излезе. Отново се обърна към Забранената Гора, но нямаше и следа от живот в колибата на Хагрид. Неохотно, понеже се надяваше да са изчезнали, той се обърна към странните скелетни създания стоящи тихо на хладния нощен въздух, празните им бели очи блещукаха.

Досега само веднъж на Хари му се бе случвало да вижда нещо, което Рон не може да види, но онова беше отражение на огледало, нещо доста по-въображаемо отколкото стотици доста масивно изглеждащи чудовища достатъчно силни да дърпат каретите. Ако Луна е била права, значи зверовете винаги са били там, но невидими. Защо тогава Хари изведнъж започва да ги вижда в Рон не може?

— Ехо… идваш ли? — попита Рон зад него.

— О… да — отговори бързо Хари и те се присъединиха към тълпата бързаща към замъка.

Входната Зала бе осветена от факли и ехтеше под стъпките на учениците преминаващи през настилания с плочи под за да стигнат до двойната врата водеща към Голямата Зала.

Четирите дълги маси в Голямата зала бяха под беззвезден черен покрив точно като небето навън. Свещи се носеха във въздуха осветявайки сивите призраци и лицата на учениците говорещи си енергично, разменяйки си летни новини, и обсъждайки новите прически и мантии на другите. Отново, Хари забеляза хора да се оглеждат и да си шушукат, че той е минал. Той изскърца със зъби и се престори, че въобще не забелязва и не го интересува.

Луна се отдели от тях и тръгна към масата на Рейвънклоу. Когато стигнаха масата на Грифиндор, Джини бе повикана от нейни съученици и отиде да седне при тях. Хари, Рон, Хърмаяни и Невил си намериха места между Почти Безглавия Ник, духът на домът Грифиндор, и Парвати Патил и Лавендър Браун. Последните две поздравиха приятелски Хари и това го направи сигурен, че току-що са го обсъждали. Имаше по-важни неща, за които да се тревожи: той оглеждаше масата на учителите.

— Той не е там.

Рон и Хърмаяни също прегледаха учителската маса, макар и да нямаше нужда защото размерите на Хагрид го правеха лесно видим независимо къде е.

— Не може да е напуснал — каза Рон леко притеснено.

— Естествено, че не е — каза Хари твърдо.

— Не мислите, че… може да му се е случило нещо, нали? — каза Хърмаяни тревожно.

— Н е — веднага отвърна Хари.

— Но къде е тогава?

Последва малка пауза, тогава Хари каза много тихо, така че Невил, Парвати и Лавендър да не чуят — Може би не се е върнал. Нали се сещате от мисията-работата, която вършеше за Дъмбълдор през лятото.

— Да… да, това трябва да е — каза Рон успокоено, но Хърмаяни захапа устната си гледайки към учителската маса с надеждата да намери убедително обяснение на отсъствието на Хагрид.

— Кой е това? — каза рязко тя, сочейки към средата на учителската маса.

Очите на Хари проследиха нейните. Първо видя Професор Дъмбълдор да седи на златния си стол в центъра на дългата учителска маса. Носеше тъмно лилава мантия на сиви звездички и островръха шапка. Главата му бе наклонена към жената седяща до него, която му говореше в ухото. На Хари тя му изглеждаше като нечия неомъжена леля: ниска, с къса къдрава кафява коса на която бе сложила отвратителна розова лента, която отиваше на розовия й пуловер, който бе облякла над мантията си. Тогава тя обърна лицето си за да пие от чашата си и Хари я разпозна: бледо жабешко лице и чифт издадени торбести очи.

— Това е оная Умбридж.

— Коя? — попита Хърмаяни.

— Беше на моето прослушване, тя работи за Фъдж!

— Хубава жилетка — каза Рон и се подсмивайки се.

— Тя работи за Фъдж! — повтори намръщено Хърмаяни — Какво по дяволите прави тука тогава?

— Не знам.

Хърмаяни прегледа учителската маса, очите и се притвориха.

— Не — промърмори тя — не, не е възможно…

Хари не разбра какво има предвид, но и не попита. Вниманието му бе насочено към професор Гръбли-Планк, която току що се бе появила зад учителската маса и зае мястото на Хагрид. Това значеше, че първокурсниците са преминали езерото и са стигнали замъка. Секунди по-късно вратите към Входната Зала се отвориха. Дълга линия от изплашени първокурсници влезе водена от Професор Макгоногъл, която носеше стол на който седеше стара шапка, цялата в кръпки с широк процеп близо до оръфания ръб.

Шумът в Голямата Зала заглъхна. Първокурсниците се подредиха пред учителската маса и Професор Макгоногъл сложи столчето срещу тях.

Лицата на първокурсниците изглеждаха бледи на светлината на свещите. Едно момче в средата на редицата изглеждаше сякаш трепереше. Хари си спомни колко изплашен беше като седеше там чакайки неизвестен тест, който щеше да определи в кой дом ще бъде.

Цялото училище чакаше със затаен дъх. Цепката близо до ръба на шапката се отвори като уста и Разпределителната Шапка запя:

В времена когато аз все още нова бях

И училището Хогуортс едва бе се появило

Тез, които сложиха нашата основа

Мислеха, че никога и нищо не би ги разделило:

Със цел, която ги обедини

Те имаха все същото желание

Да създадат най-доброто училище за магии

Да предадат нататък своето знание.

— Заедно ще учим и градим! —

Четиримата приятели взеха това решение

И без да си помислят че

Някой ден може да са разделени,

Защото нямаше никъде такава задруга

Като Слидерин и Грифиндор!

Освен в двойката друга

На Хафълпаф и Рейвънклоу!

И как всичко се обърка там?

Такова приятелство как се проваля?

Защо, аз бях и мога да ви дам

Тъжна, печална историята цяла.

Слидерин каза

— Ще учим тези чиято кръв е чиста. —

Рейвънклоу каза

— Ще учим тези с интелигентност бистра. —

Грифиндор каза,

— Ще учим онези с най-смелите дела. —

Хафълпаф каза

— Ще уча всички на еднакви начала. —

Спорове се разразиха

Когато първо тез различия се появиха

Защото всеки основател имаше дом, в който взимаше само тези, които той желае, така,

Например, Слидерин

Вземаше само онези с чиста кръв

И хитрост най-голяма, точно като него,

А само на тези с остър ум

Преподаваше Рейвънклоу

Докато смелите и дръзки

Отиваха при безстрашния Грифиндор.

Добрата Хафълпаф, взимаше всички други,

И ги учеше на всичко, което знае,

Така основатели и домове

Запазиха приятелството предано и здраво.

И Хогуортс бе в хармония

За няколко години тъй желани

Но раздор се между нас прокрадна

От нашите страхове и грешки се подхрани.

Домовете, като четири колони,

Някога на нашето училище опорен пласт

Се обърнаха един срещу друг

Разединени, търсещи власт.

И за момент училището сякаш

Отиваше към своя свършек,

С дуели и с борба,

И между приятелите сблъсък,

И тогава дойде сутрин една,

Когато старият Слидерин замина, бяхме разделени

И въпреки, че споровете отминаха

Той ни остави доста обезверени.

И никога откакто четиримата основатели

Останаха три

Домовете не са били обединени

Както трябвало да са били.

И сега Сортиращата шапка е тук

И причината всички знаете я Вие

Аз ви разпределям по домовете

Защото това е моята задача

Но тази година ще отида по-далече

Слушайте моята песен, туй е спешно

Осъдена съм аз да ви разделям

И все пак мисля, че това е грешно

Трябва да изпълня своя дълг

И да въведа отново разделение

Но чудя се дали Сортирането няма

Да доведе до края, това е мое опасение.

О-о, знайте опасността, разчетете знаците,

От историята предупреждение е дошло

Защото нашият Хогуортс е в опасност

От външен смъртен враг и зло

И ние трябва да се обединим

Или отвътре ще строшим

Казах ви, предупредих ви…

И нека сега да ви Разпределим!

— Ейбъркромби, Юън.

Ужасеното момче, което Хари бе забелязал по-рано се препъна, направи няколко крачки напред и си сложи шапката; единственото, което го предпази от падане бяха големите му издадени уши. Шапката се замисли за момент, после цепката близо до ръба й се отвори и извика:

— Грифиндор!

Хари пляскаше силно заедно с останалите от масата на Грифиндор, когато Еуан Ейбъркромби залитайки стигна до масата им и седна, изглеждайки все едно искаше да потъне в земята и никога да не бъде погледнат отново.

Постепенно дългата линия от първокурсници намаляваше. В паузите между имената и решенията на Разпределителната Шапка, Хари можеше да чуе стомаха на Рон да къркори. Най-накрая Зелър, Роуз бе разпределена в Хафълпаф и професор Макгоногъл взе столчето и шапката и ги постави настрани, а професор Дъмбълдор стана на крака.

Каквито и да бяха неотдавнашните му болезнени чувства към Директора, на Хари някак му олекна като видя Дъмбълдор прав пред тях. Между отсъствието на Хагрид и появяването на онези драконови коне, беше почувствал, че завръщането му в Хогуортс, толкова дългоочаквано бе пълно с неподозирани изненади. Но това поне беше както трябва да бъде: техния Директор изправен за да ги поздрави преди началото на празненството.

— За новодошлите — каза Дъмбълдор със звънящ глас и с усмивка — добре дошли! За останалите, добре дошли отново! Има си време за реч, но не това, така че… Нагъвайте!

Последва смях и аплодисменти след като Дъмбълдор седна и си отмести брадата зад рамото за да не му пречи като яде. Храна се появи от нищото, така че пет дълги маси бяха затрупани от пайове, чинии със зеленчуци, хляб, сосове и шишета с тиквен сок.

— Чудесно — изпъшка Рон и започна да пълни чинията си с пържоли, гледан тъжно от Почтибезглавия Ник.

— Какво казваше преди Разпределянето? — Хърмаяни попита духът — Нещо за предупреждения на Шапката?

— О, да — каза Ник, който изглеждаше доволен от причината да се отдръпне от Рон който сега ядеше печени картофи с невероятен ентусиазъм — Да, чух, че Шапката е предупреждавала няколко пъти преди, винаги когато засече период на велика опасност за училището. И естествено винаги един и същ съвет: бъдете заедно, бъдете силни.

— Кък мое дъ знъи, чъ уч’щето и в упъснаст щъм е шъпкъ? — каза Рон.

Устата му бе толкова пълна, че на Хари му се стори постижение, че издава въобще някакъв звук.

— Извинявай не разбрах — каза учтиво Почтибезглавия Ник, докато Хърмаяни изглеждаше отвратена. Рон преглътна и каза — Как може да знае, че училището е в опасност щом е шапка?

— Нямам идея — каза Почтибезглавия Ник — Естествено, тя живее в офиса на Дъмбълдор, така че може би от там получава информация.

— И иска всички домове да бъдат приятели? — каза Хари, гледайки към масата на Слидерин, която бе владение на Драко Малфой.

— Е, сега не бива да имате такова отношение — каза укорително Ник — Мирно сътрудничество, това е ключът. Ние духовете на различните домове също поддържаме приятелски връзки. Колкото до неразбирателството между Грифиндор и Слидерин, не бих дори и сънувал да търся тема за разговор с Кървавия Барон.

— Само защото се ужасяваш от него — каза Рон.

Почтибезглавия Ник изглеждаше силно оскърбен.

— Ужасен? Надявам се, че аз Сър Николас де Мимси-Портингтън никога не съм бил страхлив в живота си! Благородната кръв течаща във вените ми…

— Каква кръв? — попита Рон — Да не би да имаш все още?

— Това е фраза за бога! — каза Почтибезглавия Ник толкова разтревожен, че главата му се клатеше злокобно на почти отрязания му врат — Надявам се че все още имам радостта, да използвам, която дума си поискам, въпреки че удоволствия като ядене и пиене са ми забранени! Но съм свикнал с ученици подиграващи се на смъртта ми, мога да те уверя!

— Ник, той не ти се смееше! — каза Хърмаяни хвърляйки яростен поглед на Рон.

За жалост, устата на Рон бе отново напълнена до пръсване и единственото, което можеше да каже бе — ’ъмф ’гънфън ’мнъф — което за Ник не звучеше като извинение. Издигна се във въздуха и отиде на другия край на масата при братята Крийви, Колин и Денис.

— Е, браво, Рон, — викна Хърмаяни.

— Какво? — възмути се Рон, преглъщайки най-накрая това, което беше в устата му. — Не мога ли да попитам?

— По-добре млъкни — раздразнено каза Хърмаяни и двамата се намръщиха. Остатъкът от вечерята премина в мълчание.

Хари отдавна беше свикнал с техните заяждания и не се опита да ги помири, знаейки от опит, че много по-умно е да си дояде спокойно стека и пая с бъбреци, още повече, че след това го чакаше любимият му десерт — сладкиш с петмез.

Когато всички се нахраниха и в залата отново се чуха разговори, Дъмбълдор се надигна от масата. Разговорите изведнъж стихнаха и всички глави се обърнаха към директора. Приятна, сита сънливост завладя Хари и той с наслада си мислеше за леглото с балдахина, което го чакаше горе, меко и топло…

— Разрешете ми за няколко минути да отвлека вашето внимание от това великолепно пиршество и да кажа това, което винаги казвам в началото на учебната година, — обърна се към залата Дъмбълдор. — На първо място, първокласниците трябва да запомнят, че гората, която обкръжава територията на училището е забранена зона за всички ученици. Позволявам си, също така, да изразя надежда, че към настоящия момент този факт е стигнал и до съзнанието на някои ученици от горните класове. (Хари, Рон и Хърмаяни си размениха доволни усмивки.)

— По-нататък. Училищният надзирател господин Филч ме помоли да ви напомня, както той ме уверява — за четиристотин шестдесет и втори път, че на учениците е забранено да правят магии през междучасията в коридорите. Също така са забранени и ред други действия, списъкът на които виси на вратата на кабинета на господин Филч.

— Освен това, тази година в нашето училище станаха някои промени в учителския състав. Ние много се радваме отново да приветстваме между тези стени професор Гръбли-Планк, която ще води занятията по Грижа за магическите създания. Също така съм щастлив да ви представя професор Умбридж, новият преподавател по Защита от черни изкуства.

Раздадоха се вежливи, но не много силни аплодисменти, по време на които Хари, Рон и Хърмаяни в паника се гледаха един-друг: Дъмбълдор не каза нищо за това, колко дълго ще бъде с тях професор Гръбли-Планк.

Дъмбълдор продължи:

— Тренировките на желаещите да се включат в отборите по куидич ще се проведат…

Той се спря, като погледна очаквателно професор Умбридж. Тъй като тя не беше по-висока права, отколкото седнала, настъпи момент, когато никой не разбра защо Дъмбълдор спря да говори, но тогава професор Умбридж прочисти гърло: Хъм, хъм, изправи се и се приготви да държи реч.

За момент Дъмбълдор се слиса, след което си седна на мястото и погледна внимателно професор Умбридж като мислеше, че най-малкото, което би искал е да я слуша. Другите от учителската маса не бяха толкова умели, когато скриваха изненадата си. Очите на професор Спраут изчезнаха в хвърчащата й коса, устата на професор Макгоногъл беше се присвила повече, отколкото Хари я беше виждал някога. Никога нов учител преди това не беше прекъсвал Дъмбълдор. Много от учениците се подхилваха, тази жена определено не беше наясно как стоят нещата в Хогуортс.

— Благодаря ви, директоре — усмихна се превзето професор Умбридж — за тези няколко думи, които бих искала да кажа…

Гласът й беше треперлив и малко момичешки и, отново Хари почувства нарастващо чувство на антипатия, което не можеше да си обясни. Всичко, което знаеше е, че всичко у нея го отблъсква: от глупавия й глас до розовата й жилетка. Тя отново се прокашля — Хм, хм и продължи:

— Трябва да кажа, че е чудесно да се върна в Хогуортс — тя се усмихна, показвайки зъбите си — И да видя толкова щастливи малки лица, които ме гледат.

Хари погледна наоколо. Никое от лицата, които видя не изглеждаше щастливо. Напротив, всички изглеждаха доста смутени, че към тях се обръщат сякаш са на пет години.

— Много бих искала да се опознаем и съм сигурна, че ще станем много добри приятели.

При това изказване учениците си размениха погледи, някои от тях и усмивки.

— Ще й бъда добра приятелка, докато не заема от нея тази жилетка — прошепна Парвати на Лавендър и двете се разкикотиха.

Професор Умбридж отново прочисти гърлото си: Хм, хм, но когато продължи, някои от придиханията изчезнаха от гласа й. Тя звучеше по-делово и сега думите й звучаха монотонно и отегчително за тях:

— Министерството на магията винаги е взимало предвид първостепенната важност на обучението на младите вещици и магьосници. Дарбите, с които сте родени могат да не доведат до нищо, ако не бъдете възпитавани и напътствани под внимателни инструкции. Древните заклинания, уникални за магьосническото общество трябва да бъдат предавани от поколение на поколение, преди да сме ги изгубили завинаги. Съкровищницата от магически познания, натрупана от нашите предшественици трябва да бъде опазена, попълвана и шлифована от тези, които са призвани към благородната учителска професия.

Професор Умбридж направи пауза и се поклони леко към останалите от учителската маса, никой от които не й се поклони в отговор. Веждите на професор Макгоногъл се сключиха и изглеждаше като на ястреб, и Хари улови размяната на погледи между нея и професор Спраут, след което професор Умбридж отново се прокашля — хм, хм — и продължи изказването си:

— Всеки директор и директорка на Хогуортс са внесли по нещо ново в тази трудна задача при управлението на това историческо училище, и така трябва да бъде, защото без прогрес ще настъпи стагнация и разлагане. Тук отново, в името на прогреса прогресът трябва да бъде обезсърчен в името на добрите стари проверени традиции. Балансът между старото и новото, между утвърденото и промяната, между традиция и иновация…

Хари вече не слушаше, вниманието му все повече се отклоняваше. Спокойствието, което изпълваше Голямата зала, когато говореше Дъмбълдор беше прекъснато и учениците събираха глави, като си шепнеха и се кикотеха. На масата на Рейвънклоу Чо Чанг разговаряше оживено с приятелите си. На няколко места от нея Луна Ловгуд отново четеше „Клюки и Интриги“. На масата на Хафълпаф Ърни Макмилън беше един от тези, които все още гледаха професор Умбридж, но той беше късоглед и Хари беше сигурен, че само си дава вид, че слуша в опит да защити светещата на гърдите му значка на префект.

Професор Умбридж изглежда не забелязваше безгрижието на нейната аудитория. Хари остана с впечатлението, че няма намерение да прекрати речта си дори и при пълната размирица под носа й. Учителите все още я слушаха внимателно, а Хърмаяни изглежда попиваше всяка дума, изречена от Умбридж и ако се съдеше по изражението й, не й бяха по вкуса.

— … Защото някои промени може би са за добро, но други напълно могат да бъдат определени като грешки. Някои от старите навици ще бъдат запазени, но други, които са старомодни и негодни трябва да бъдат изкоренени. Нека заедно да преминем в новата ера на отвореност, ефективност и отговорност, с намерение да запазим това, което трябва да бъде запазено, да усъвършенстваме това, което трябва да бъде усъвършенствано и да скъсаме с онова, което трябва да бъде забранено.

Тя си седна. Дъмбълдор изръкопляска. Учителите последваха примера му, но Хари забеляза, че някои от тях събраха ръцете си само един-два пъти и спряха. Няколко ученици се присъединиха към тях, но повечето дори не бяха чули повече от няколкото думи в края на речта й. Дъмбълдор се изправи отново.

— Благодаря ви много, професор Умбридж, това беше много впечатляващо — каза той, обръщайки се към нея — Сега искам да кажа, че мачовете по куидич ще бъдат последвани…

— Да, наистина беше впечатляващо — каза Хърмаяни с нисък глас.

— Да не би да ми казваш, че ти е харесало? — попита внимателно Рон, обръщайки се с лице към нея — Това беше най-тъпата реч, която някога съм чувал, откакто съм израснал с Пърси.

— Казах впечатляваща, а не приятна — отвърна Хърмаяни — Обяснява много.

— Така ли? — каза изненадано Хари — На мен ми звучи като куп дрънканици.

— Има няколко важни неща, скрити под дрънканиците — каза строго Хърмаяни.

— Така ли? — попита Рон неразбиращо.

— Какво ще кажете за „прогресът в името на прогреса трябва да бъде обезкуражен“? Какво ще кажете „за скъсването с практики, които трябва да бъдат забранени“?

— Добре де, какво означава това? — попита нетърпеливо Рон.

— Ще ти кажа какво означава — отвърна Хърмаяни през стиснати зъби — Означава, че Министерството се намесва в Хогуортс.

Около тях имаше голяма врява и глъчка, Дъмбълдор очевидно се беше оттеглил от училището, тъй като всеки беше готов да излезе от Голямата зала. Хърмаяни подскочи, като изглеждаше развълнувана.

— Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!

— О, да — каза Рон, който беше напълно забравил за това — хей, вие! Дребосъците!

— Рон!

— Добре, те са, те са начинаещи…

— Знам, но не трябва да ги наричаш дребосъци! — Първокурсници! — извика към масата повелително Хърмаяни — Оттук, моля!

Група от нови ученици вървеше срамежливо в пролуката между масите на Грифиндор и Хафълпаф и всички те се опитваха да не се откъсват от групата. Наистина изглеждаха много малки, Хари беше сигурен, че той самият не се виждаше толкова малък, когато пристигна тук. Той им се усмихна. Русото момче близо до Юън Ейбъркромби се вкаменени, то смушка Юън и му прошепна нещо на ухо. Юън Ейбъркромби се стресна и хвърли ужасен поглед към Хари, който почувства как по лицето му се плъзна усмивка.

— Ще се видим по-късно — каза той тъпо на Рон и Хърмаяни и излезе от Голямата зала сам, като правеше всичко възможно, за да не обръща внимание на шепота и погледите към себе си. Той гледаше право пред себе си, докато мина през Входната врата, след това забърза към главното стълбище, направи няколко замаскиращи крачки и скоро се изгуби от погледа на останалите.

Беше глупаво да не очаква това, мислеше си ядосано, докато вървеше по празните коридори. Разбира се, че всеки ще го гледа: той се бе върнал от Тримагическия турнир преди два месеца, носейки мъртвото тяло на свой съученик и заяви, че е видял Лорд Волдемор да се връща с възстановена сила. Нямаше време последния срок да го обясни, тъй като всички трябваше да се връщат в къщи, дори ако той се бе почувствал длъжен да даде подробен отчет на цялото училище за ужасните събития, които се бяха случили.

Хари стигна до края на коридора, водещ до общата стая на Грифиндор и застана пред портрета на Дебелата дама, но откри, че не знаеше новата парола.

— Ъъъ… — каза той неловко, гледайки Дебелата дама, докато тя изглаждаше гънките на розовата си рокля и му бе обърнала гръб.

— Няма парола, няма влизане — отвърна му тя.

— Хари, аз я знам! — каза някой зад гърба му и Хари видя Невил, който тичаше към него — Познай каква е. Този път ще я запомня веднага! — Невил размаха малкия кактус, който им беше показал във влака — Мимбулус мъмблетония!

— Правилно — отговори Дебелата дама, портретът се отвори и Хари и Невил преминаха през него.

Общата стая на Грифиндор изглеждаше както винаги: кръгла стая, пълна с разнебитени разкашкани кресла и стари маси. Огънят весело играеше в камината и няколко души топлеха ръцете си преди да отидат в своите спални; от другата страна Фред и Джордж Уизли пишеха нещо на таблото за обяви. Хари им пожела лека нощ и се запъти към вратата, която водеше към спалнята на момчетата. Не беше много в настроение за приказки. Невил го последва.

Дийн Томас и Шеймъс Финегън бяха стигнали в спалнята първи и облепваха стените над леглата си с плакати и снимки. Те разговаряха, докато Хари отваряше вратата, но млъкнаха в момента, щом го видяха. Хари се чудеше дали не бяха разговаряли за него или става параноик.

— Здравейте — каза той, сложи куфара на леглото си и го отвори.

— Хей, Хари! — каза Дийн, който подреждаше две пижами с цветовете на Уест Хям — Добре ли мина ваканцията?

— Не лошо — промърмори Хари — А при теб?

— Да, чудесно беше — отговори Дийн — По-добре от тази на Шеймъс, както той току-що ми разказваше.

— Защо, какво се е случило, Шеймъс? — попита Невил, докато нежно поставяше своята Мимбулус Мимбетония на нощното си шкафче.

Шеймъс не отговори веднага, той се опитваше да се увери, че плакатът на куидичният тим на Кенмеър Кестрълс е закрепен здраво. След това отговори, все още с гръб към Хари:

— Майка ми не искаше да се върна в Хогуортс.

— Какво? — попита Хари, като спря да подрежда робите си.

Шеймъс загърби плакатите си и извади собствените си пижами, все още без да поглежда Хари.

— Но защо? — попита поразен Хари. Той знаеше, че майката на Шеймъс е вещица и не можеше да разбере защо тя се държи като семейство Дърсли.

Шеймъс не отговори, докато не свърши с подреждането на пижамите си.

— Добре — отговори той сдържано — Предполагам… заради теб.

— Какво искаш да кажеш? — попита бързо Хари.

Сърцето му заби учестено. Беше почувствал смътно, че е свързано с него.

— Добре — каза отново Шеймъс, все още избягвайки погледа на Хари — тя… ъ-ъ-ъ… добре, не е само заради теб, но и заради Дъмбълдор…

— Тя е повярвала на „Пророчески вести“, така ли? — попита Хари — Тя мисли, че аз съм лъжец, а Дъмбълдор е стар глупак?

Шеймъс го погледна.

— Да, нещо такова.

Хари не отговори нищо. Той хвърли пръчката си върху нощното шкафче, взе робите си, постави ги ядосано в куфара си и извади пижамите си. Беше му омръзнало всичко това: беше му омръзнало да бъде човекът, когото всички гледат и за когото непрекъснато се говори през цялото време. Ако някой от тях знаеше, ако някой имаше и най-малката идея как се чувства той от всичко, което му се беше случило… Госпожа Финегън е глупачка, която няма никаква представа, мислеше той разярено.

Той си легна и понечи да придърпа завесите, но преди да го направи, Шеймъс се обади:

— Слушай… какво се случи нощта, когато… ти знаеш, когато… със Седрик Дигъри и останалото?

Шеймъс изглеждаше нетърпелив и нервен. Дийн, който се беше навел над куфара си, като се опитваше да го затвори, се обърна и Хари знаеше, че слуша напрегнато.

— За какво ме питаш? — отвърна язвително Хари — Просто чети „Пророчески вести“ като майка си. Там ще ти кажат всичко, което искаш да знаеш.

— Не споменавай майка ми — изръмжа Шеймъс.

— Ще споменавам всеки, който ме нарича лъжец — отговори Хари.

— Не ми говори по този начин!

— Ще ти говоря както си искам — гневът на Хари се покачваше, той сграбчи пръчката от шкафчето си — Ако имаш проблем, че споделяш спалнята си с мен, попитай Макгоногъл дали можеш да се премести… и маменцето ти повече няма да се тревожи…

— Остави майка ми настрани, Потър!

— Какво става?

Рон се появи на вратата на спалнята. Разширените му очи се местеха от Хари, който насочваше пръчката си към Шеймъс към Шеймъс, който стоеше със свити юмруци.

— Той обижда майка ми! — кресна Шеймъс.

— Какво? — попита Рон — Хари не би го направил. Ние сме виждали майка ти и я харесваме…

— Това беше преди тя да започне да вярва на всяка дума, която вонящият „Пророчески вести“ пише за мен! — каза Хари с висок глас.

— Ох — каза с разбиране Рон — Ох… добре.

— Знаеш ли какво? — каза гневно Шеймъс, хвърляйки злобен поглед към Хари — Той е прав, не искам повече да съм в една спалня с него, той е луд.

— Това не е твоя работа, Шеймъс — каза Рон, чиито уши бяха започнали да почервеняват, винаги опасен знак.

— Не е моя работа, така ли? — извика Шеймъс, който в контраст на Рон побледня — Ти да не би да вярваш на тези измишльотини за Ти-Знаеш-Кой и за неговото завръщане?

— Да, вярвам! — отговори ядосано Рон.

— Тогава ти също си луд — каза с отвращение Шеймъс.

— Така ли? За твое нещастие, приятелю, аз съм също така и префект — каза Рон, посочвайки с пръст към гърдите си — Така че ако не искаш наказание, затваряй си устата!

Шеймъс се замисли за малко дали е готов да плати с цената на наказание този разговор, след което млъкна, обърна се и отиде на леглото си. Рон погледна към Шеймъс, после към Дийн и Невил.

— Нечии други родители да имат проблем с Хари? — попита агресивно той.

— Моите родители са мъгъли, човече — отвърна Дийн — Те не знаят нищо за тези смъртни случаи в Хогуортс, защото аз не съм толкова глупав да им кажа.

— Ти не познаваш майка ми, тя не лицемери никога за нищо — кресна Шеймъс — Така или иначе, родителите ти не получават „Пророчески вести“. Те не знаят, че нашият директор е изгонен от Магьосническия трибунал и Международната конфедерация на магьосниците, защото си е загубил акъла.

— Баба ми казва, че това са измишльотини — обади се Невил — Тя казва, че „Пророчески вести“ са тези, които дрънкат, а не Дъмбълдор. Тя прекрати абонамента ни. Ние вярваме на Хари — каза Невил простичко. Той отиде на леглото си и погледна към Шеймъс — Баба ми винаги е твърдяла, че Вие-Знаете-Кой ще се върне някой ден. Тя казва, че когато Дъмбълдор казва, че той се е върнал, значи той наистина се е върнал.

Хари почувства прилив на благодарност към Невил. Никой друг не проговори. Шеймъс прибра пръчката си, дръпна завивките на леглото и изчезна под тях. Дийн легна на своето легло и се умълча. Невил, който изглежда нямаше какво повече да каже, се загледа в кактуса си.

Хари легна на възглавницата си докато Рон на съседното легло оправяше нещата си. Той се чувстваше разтреперан от спора със Шеймъс, когото винаги бе харесвал много. Колко още хора щяха да го обвинят, че лъже и колко да му повярват?

Дали Дъмбълдор беше страдал през това лято когато първо Трибунала на магьосниците, а после Международната магьосническа конфедерация го бяха изключили от своите редици? Изпитваше ли яд към Хари, това ли беше причината за мълчанието му през тези месеци? Двамата бяха в едно и също положение; Дъмбълдор беше повярвал на Хари, анонсирайки неговата версия за събитията пред цялото училище и след това сред магьосническото общество. Хари беше лъжец, както и Дъмбълдор, както и всеки, който бе измамен… Те всички щяха да повярват накрая, мислеше горчиво Хари, докато Рон си легна и духна последната свещ в спалнята. Но се чудеше колко още атаки като тази на Шеймъс ще трябва да изтърпи преди да дойде часът на истината.