Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (37)

Глава 37. Изгубеното предсказание

Краката на Хари се удариха в твърда земя, коленете му се изкривиха малко и златната магическа глава падна със кънтящ звук на пода. Той погледна наоколо и видя, че е пристигнал в офиса на Дъмбълдор.

Изглеждаше, че всичко се е оправило само по време на отсъствието на директора. Деликатните сребърни инструменти отново стояха на масичките с кръгли крака, пуфтейки и бръмчейки спокойно. Портретите на бившите директори и директорки похъркваха в рамките си, главите им бяха подпрени на облегалките на фотьойлите им или на ръбовете на картините. Хари погледна през прозореца. Имаше права линия бледо зелено на хоризонта, зората наближаваше.

Тишината и спокойствието, нарушавани само от случайните измърморвания или изсумтявания на спящите портрети, бяха непоносими за него.

Ако това обкръжение можеше да отрази чувствата вътре в него, картините щяха да пищят от болка. Той обиколи тихия, красив офис, вдишвайки бързо и опитвайки се да не мисли. Но трябваше да мисли… нямаше спасение…

Негова грешка беше, че Сириус умря, изцяло негова грешка. Ако той, Хари, не беше толкова глупав да падне в капана на Волдемор, ако не беше толкова убеден, че това, което беше видял в съня си е истинско, ако само беше отворил ума си към възможността Волдемор да е, както Хърмаяни каза, разчитал на любовта на Хари да играе герой…

Беше непоносимо, не искаше да мисли за това, не можеше да издържи… имаше една ужасна празнота вътре в него, която не искаше да изпитва, черна дупка, където Сириус беше преди, където Сириус беше изчезнал, не искаше да остава сам с това огромно, празно място, което не можеше да понесе.

Една картина зад него изхърка определено високо и един спокоен глас каза:

— Аааа… Хари Потър…

Файнеас Нигелу се прозина дълго, протягайки ръцете си, изучавайки Хари с проницателните си, тесни очи.

— И какво те води насам в ранните часове на утрото? — каза Файнеас — Този офис би трябвало да е затворен за всеки, освен за праведния Директор. Или Дъмбълдор те изпрати? О, не ми казвай… — Той се прозина още един път.

— Още едно съобщение за моя безполезен пра-пра-правнук?

Хари не можеше да говори. Файнеас Нигелу не знаеше, че Сириус е умрял, но Хари не можеше да му каже. Да го каже на глас означаваше да това да стане окончателно, абсолютно, необратимо.

Още няколко от портретите се раздвижиха. Страха да не бъде разпитват накара Хари да прекоси стаята и да хване дръжката на вратата.

Не се завърташе. Той беше затворен вътре.

— Надявам се това означава — каза дебелият, червенонос магьосник, който висеше на стената зад бюрото на директора — че Дъмбълдор скоро ще се завърне между нас?

Хари се завъртя. Магьосникът го изучаваше с голям интерес. Хари кимна. Той отново натисна дръжката на вратата зад себе си, но тя си остана неподвижна.

— О, добре — каза магьосника — Беше много тъпо без него, наистина много тъпо.

Той се настани на трона, като стола, на който е бил нарисуван и се усмихна любезно на Хари.

— Дъмбълдор те цени много високо, както сигурен съм знаеш — каза той успокоително — О, да. Много те уважава.

Вината, запълваща празнотата в гърдите на Хари като чудовищен, тежък паразит, сега се сви и сгърчи. Хари не можеше да понесе това, не можеше да понесе да бъде себе си повече… никога не се беше чувствал по впримчен в собствената си глава и тяло, никога не беше желал толкова силно да бъде някой друг, който и да е друг…

Празното място в камината избухна в емералдово зелен огън, което накара Хари да отскочи от вратата, взирайки се в мъжа, който се въртеше зад решетката. След като високото тяло на Дъмбълдор спря да се върти в огъня, магьосниците и вещиците на заобикалящите стени внезапно се събудиха, много от тях го поздравяваха с „добре дошъл“.

— Благодаря ви — каза меко Дъмбълдор.

Той не погледна първо към Хари, а отиде до пръта, който стоеше до вратата и извади от вътрешния джоб на мантията си малкия, грозен, неоперен Фоукс и го постави нежно на меките сажди под златния постамент, където обикновено стои порасналия Фоукс.

— Е, Хари — каза Дъмбълдор, като най после се обърна от бебето пиле — ще бъдеш доволен да научиш, че нито един от твоите съученици няма да страда от дълготрайни вреди от снощните събития.

Хари се опита да каже „Добре“, но никакъв звук не излезе. Изглеждаше му, че Дъмбълдор му напомня за размера на щетите, които беше причинил и въпреки, че Дъмбълдор поне един път го гледаше директно и въпреки, че изражението му беше по скоро благо, отколкото обвинително, Хари не можеше да понесе да срещне очите му.

— Мадам Помфри закърпва всички — каза Дъмбълдор — Нимфадора Тонкс може би ще има нужда да прекара малко време в „Св. Мънго“, но изглежда ще се възстанови напълно.

Хари се съгласи с кимване към килима, който ставаше по-светъл, докато небето навън потъмняваше. Той беше сигурен, че всички портрети в стаята слушаха внимателно всяка дума, изречена от Дъмбълдор, чудейки се къде са били Дъмбълдор и Хари и защо е имало наранявания.

— Знам как се чувстваш, Хари — каза Дъмбълдор много тихо.

— Не, не знаете — каза Хари и гласа му внезапно стана ясен и силен, нажежен до бяло гняв подскочи в него, Дъмбълдор не знаеше нищо за неговите чувства.

— Виждаш ли, Дъмбълдор? — каза Файнеас Нигелу закачливо — Никога не се опитвай да разбереш учениците. Те го мразят. Биха предпочели трагично да не бъдат разбрани, да се отдаде на самосъжаление, да се сварят в собствената си…

— Достатъчно, Файнеас — каза Дъмбълдор.

Хари обърна гръб на Дъмбълдор и се зазяпа неопределено през прозореца. Можеше да види стадиона по куидич в далечината. Сириус веднъж се беше появил там, дегизиран като рунтавото черно куче, за да може да гледа Хари как играе… може би е бил дошъл да види дали Хари е толкова добър колкото Джеймс е бил… Хари никога не го попита…

— Няма нищо срамно в това, което изпитваш, Хари — каза гласът на Дъмбълдор — Точно наопаки… фактът, че можеш да изпиташ такава болка е най-голямата ти сила.

Хари усети как нажежения до бяло гняв близна вътрешностите му, възпламенявайки ужасната празнота, изпълвайки го с желание да нарани Дъмбълдор за спокойствието му и празните думи.

— Най-голямата ми сила, така ли? — каза Хари, гласът му трепереше, гледайки към куидичния стадион без повече да го вижда — Вие нямате представа… не знаете…

— Какво не знам? — попита Дъмбълдор спокойно.

Беше твърде много. Хари се обърна, тресящ се от гняв.

— Не желая да разговарям за това как се чувствам, ясно?

— Хари, да страдаш така доказва, че все още си човек! Тази болка е част от това да бъдеш човек.

— ТОГАВА НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ЧОВЕК! — изрева Хари и сграбчи деликатния сребърен инструмент от кръглата масичка зад себе си и го запрати през стаята, той се разби на стотици малки парченца в стената. Няколко от картините издадоха гневни и уплашени крясъци, а портрета на Армандо Дипит каза:

— Така ли?

— НЕ МЕ Е ГРИЖА! — изкрещя им Хари, грабвайки луноскопа и хвърляйки го в камината — ПРЕЖИВЯХ ДОСТАТЪЧНО, ВИДЯХ ДОСТАТЪЧНО, ИСКАМ НАВЪН, ИСКАМ ВСИЧКО ДА СВЪРШИ, ВЕЧЕ НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА!

Той сграбчи масата, на която стоеше сребърния инструмент и хвърли и нея. Тя се счупи на пода и краката й се търкулнаха в различни посоки.

— Грижа те е — каза Дъмбълдор. Той не беше трепнал и не беше направил и крачка да спре Хари да разрушава офиса му. Изражението му беше спокойно, почти отнесено — Толкова те е грижа, че чувстваш като че ли кървиш до смърт от болката.

— НЕ МЕ Е ГРИЖА! — изкрещя Хари толкова силно, че почувства че гърлото му се разцепва и за секунда искаше да се хвърли върху Дъмбълдор и да го счупи също, да разбие това спокойно, старо лице, да го разтърси, да го нарани, да го накара да почувства поне малка част от ужаса вътре в него.

— О, да, грижа те е — каза Дъмбълдор, още по-спокойно — Сега вече си загубил майка си, баща си и най-близкото до родител, което някога си имал. Разбира се, че те е грижа.

— ВИЕ НЕ ЗНАЕТЕ КАК СЕ ЧУВСТВАМ АЗ! — изрева Хари — ВИЕ-СТОЕЙКИ-ТАМ-ВИЕ…

Но думите вече не бяха достатъчни, чупенето на вещи вече не помагаше, той искаше да изтича, искаше да продължи да тича и никога да не погледне назад, искаше да бъде някъде, където нямаше да вижда ясните сини очи да се взират в него, това омразно спокойно, старо лице. Той се завъртя на токовете си и изтича към вратата, сграбчи дръжката отново и я напъна.

Но вратата не се отваряше.

Хари се завъртя към Дъмбълдор.

— Пуснете ме — каза. Трепереше от главата до петите.

— Не — каза Дъмбълдор простичко.

Те се гледаха един друг няколко секунди.

— Пуснете ме — каза Хари отново.

— Не — повтори Дъмбълдор.

— Ако не го направите — ако ме държите тук… ако не ми позволите…

— Във всички случаи ще продължиш да разрушаваш собствеността ми — каза Дъмбълдор ведро — Смея да кажа, че имам твърде много.

Той заобиколи бюрото си и седна зад него, гледайки.

— Пуснете ме — каза Хари отново, но с леден глас, почти толкова спокоен, колкото този на Дъмбълдор.

— Не и докато не съм се изказал — каза Дъмбълдор.

— Мислите ли… мислите ли, че искам… мислите ли, че ме… НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ИМАТЕ ДА КАЖЕТЕ! — изрева Хари — Не искам да чувам каквото и да имате да казвате!

— Ще чуеш — каза Дъмбълдор неотклонно — Защото ни най малко не си ми толкова ядосан, колкото би трябвало да бъдеш. Ако ще ме нападаш, както знам че си близо да направиш, искам изцяло да съм го заслужил.

— Какво говорите?

— Моя е грешката, че Сириус умря — каза Дъмбълдор ясно — Или може би трябва да кажа почти изцяло моя грешка. Няма да бъда толкова арогантен да претендирам за цялата отговорност. Сириус беше смел, умен и енергичен мъж и такива мъже обикновено не се задоволяват да седят в къщи и да се крият, докато смятат че други са в беда. Въпреки това, ти не биваше моментално да вярваш, че трябва да отидеш в Отдела на Мистериите тази нощ. И ако бях честен с теб, Хари, какъвто трябваше да бъда, щеше отдавна да знаеш, че Волдемор може да се опита да те примами в Отдела на Мистериите и никога нямаше да бъдеш измамен да отидеш там тази нощ. И Сириус нямаше да се налага да идва след теб. Тази вина лежи върху мен и само върху мен.

Хари все още стоеше с ръка върху дръжката на вратата, но не го забелязваше. Той се беше вторачил в Дъмбълдор, едва дишайки, слушайки като едва осъзнаваше какво чува.

— Моля те, седни — каза Дъмбълдор. Не беше заповед, беше молба.

Хари се поколеба, след това бавно прекоси стаята, сега покрита със сребърни парчета и части от дърво и зае срещуположното на бюрото на Дъмбълдор място.

— Трябва ли да разбирам — каза Файнеас Нигелу бавно от ляво на Хари — че моят пра-пра-правнук, последният от Блек, е умрял?

— Да, Файнеас — каза Дъмбълдор.

— Не вярвам — каза Файнеас грубо.

Хари обърна главата си навреме за да види как Файнеас излиза от портрета си и знаеше, че отива да посети другия си портрет на Гримо Плейс. Може би щеше да минава от портрет на портрет, викайки Сириус из къщата…

— Хари, дължа ти обяснение — каза Дъмбълдор — Обяснение за грешките на един стар човек. Защото сега виждам какво съм направил и какво не съм направил във връзка с теб, да отбележа всички пропуски на възрастта. Младостта не може да знае как възрастта мисли и чувства. Но възрастните хора са виновни ако забравят какво е да си млад… и аз изглежда съм забравил напоследък…

Слънцето изгряваше нормално, имаше заслепяващо оранжево, видимо през планините и небето отгоре беше безцветно и светло. Светлината падаше върху Дъмбълдор, върху среброто във веждите му и брадата му, върху линиите, дълбоко врязани в лицето му.

— Предположих преди петнадесет години — каза Дъмбълдор — когато видях белега на челото ти, какво би могъл да означава. Предположих, че може да е знак за връзка, изкована между теб и Волдемор.

— Казвали сте ми това и преди, Професоре — каза Хари безцеремонно. Не го беше грижа, че е груб. Вече не го беше грижа кой знае колко за каквото и да е.

— Да — каза Дъмбълдор извинително — Да, но виждаш ли, необходимо е да започна с твоя белег. Защото той стайна забележим скоро след като ти отново се присъедини към магическия свят и аз бях прав, че белегът те предупреждаваше, когато Волдемор е близо до теб или изпитва силна емоция.

— Знам — каза Хари уморено.

— И тази твоя способност — да определяш присъствието на Волдемор, дори когато той е маскиран и да знаеш какво изпитва, когато емоциите му са се раздвижили — стана все повече и повече изразена откакто Волдемор се завърна в собственото си тяло и с пълната си сила.

Хари не си направи труда да кимне. Всичко това му беше вече ясно.

— Напоследък — каза Дъмбълдор — Взех да се притеснявам, че Волдемор може да осъзнае, че тази връзка между вас съществува. Дойде време, когато ти навлезе толкова навътре в неговия мозък и мисли, че той усети присъствието ти. Говоря, разбира се, за нощта когато стана свидетел на нападението срещу г-н Уизли.

— Да, Снейп ми каза — измърмори Хари.

— Професор Снейп, Хари — Дъмбълдор го поправи тихо — Но не се ли чудеше защо не съм аз този, който ти обясни това? Защо аз не те учих на Преграждане? Защо не те поглеждах месеци наред?

Хари погледна нагоре. Сега можеше да види, че Дъмбълдор изглежда тъжен и уморен.

— Да — промърмори Хари — чудех се.

— Виждаш ли — продължи Дъмбълдор — вярвах, че не е далече времето когато Волдемор ще се опита насила да влезе в съзнанието ти, да те манипулира и да насочи мислите ти в грешна посока и не горях от желание да му дам още поощрения за да го направи. Бях сигурен, че ако той осъзнае, че нашата връзка е, или беше, по-близка от тази между директор и ученик, ще хване шанса да те използва за да ме шпионира. Страхувах се от целите, за които щеше да те използва, от възможността да се опита и да те притежава. Хари, вярвам, че бях прав да мисля, че Волдемор можеше да се възползва от теб по този начин. В редките случаи, в които имахме близък контакт, мислех, че виждам сянката му да се движи в очите ти…

Хари си спомни чувството, което непроявилата се змия беше събудила в него, готова да нападне, в моментите, в които той и Дъмбълдор имаха контакт с очите си.

— Целта на Волдемор да те притежава, както демонстрира тази нощ, нямаше да бъде моето унищожение. Щеше да бъде твоето. Той се надяваше, когато те притежаваше за кратко неотдавна, че аз ще те пожертвам с надеждата да го убия. Така че виждаш, че аз се опитвах да се дистанцирам от теб, да те запазя, Хари. Грешка на възрастен човек…

Той въздъхна дълбоко. Хари беше оставил думите да го отмият. Щеше да му е толкова интересно да научи всичко това преди няколко месеца, но сега беше без значение в сравнение с бездната празнота вътре в него, която беше загубата на Сириус, нищо от това нямаше значение…

— Сириус ми каза, че си усетил Волдемор да се събужда вътре в теб в нощта, в която имаше видение за нападението над Артър Уизли. Незабавно разбрах, че най-лошите ми страхове са верни, Волдемор беше осъзнал, че може да те използва. Опитвайки се да те въоръжа срещу нападенията на Волдемор, уредих уроци по Преграждане с професор Снейп.

Той направи пауза. Хари гледаше слънчевата светлина, която бавно се плъзгаше по полираната повърхност на бюрото на Дъмбълдор, осветявайки сребърна мастилница и красиво алено перо.

Хари можеше да каже, че портретите около тях бяха будни и внимателно слушаха обяснението на Дъмбълдор, можеше да чуе случайни шумове от мантиите им, слабо покашляне Файнеас Нигелу още не се беше върнал…

— Професор Снейп откри — продължи Дъмбълдор — че сънуваш една врата в Отдела на Мистериите в продължение на месеци. Волдемор разбира се, беше обсебен от възможността да чуе пророчеството още откакто си възвърна тялото и докато той постоянно мислеше за вратата, това правеше и ти, въпреки че не знаеше какво означава.

И тогава ти видя Рокууд, който работеше в Отдела на Мистериите преди ареста си, да казва на Волдемор, че ние през цялото време сме знаели, че пророчествата в Отдела на Мистериите са много пазени. Само хора, за които те се отнасят, могат да ги повдигнат от рафтовете им без да полудеят, в този случай или самият Волдемор трябваше да влезе в Министерство на Магията и да рискува най-после да се разкрие или ти трябваше да го направиш вместо него. Стана въпрос на още по-голяма спешност и важност да упражняваш Преграждането.

— Но аз не можех — промърмори Хари. Той го каза на глас за да се опита да облекчи голямата тежест от вина вътре в себе си: едно признание със сигурност щеше да разтовари част от ужасното натоварване, стинало сърцето му — Не се упражнявах, не си направих труда, можех да спра да сънувам тези сънища, Хърмаяни не спираше да ми повтаря да го направя, ако го бях направил той никога нямаше да успее да ми покаже къде да отида и Сириус нямаше, Сириус нямаше…

Нещо изригваше вътре в главата на Хари: нужда да се оправдае, да обясни:

— Опитах се да проверя дали наистина е хванал Сириус, отидох в офиса на Умбридж, говорих с Крийчър в огъня и той каза, че Сириус не е там, че е заминал!

— Крийчър е излъгал — каза Дъмбълдор спокойно — Ти не си негов господар, можел е да те излъже без да изпита нужда да се наказва. Крийчър е искал ти да отидеш в Министерство на Магията.

— Той… той ме изпратил нарочно?

— О, да. Опасявам се, че Крийчър служеше на повече от един господар в продължение на месеци.

— Как? — каза празно Хари — Той не е излизал от Гримо Плейс с години.

— Крийчър се възползва от тази възможност малко преди Коледа — каза Дъмбълдор — когато Сириус, очевидно му е изкрещял „Махай се“. Той е приел думите на Сириус буквално и ги интерпретирал като заповед да напусне къщата. Отишъл при единствения член на семейство Блек, когото все още уважавал… братовчедката на Блек Нарциса, сестра на Белатрикс и съпруга на Луциус Малфой.

— От къде знаете всичко това? — каза Хари. Сърцето му биеше много бързо. Почувства се замаян. Спомни си, че се тревожеше за странното отсъствие на Крийчър около Коледа, спомни си го как се появи отново на тавана…

— Крийчър ми каза снощи — каза Дъмбълдор — Виждаш ли, когато ти даде тайнственото предсказание на професор Снейп, той осъзнал че имаш видения как Сириус е хванат в недрата на Отдела на Мистериите. Той, както и ти, се е опитал незабавно да се свърже със Сириус. Трябва да обясня, че членове на Ордена на Феникса имат по-надеждни методи за комуникация от огъня в офиса на Долорес Умбридж. Професор Снейп открил, че Сириус е жив и здрав на Гримо Плейс. Когато обаче ти не се завърна от пътешествието си в Гората с Долорес Умбридж, Професор Снейп започнал да се притеснява, че ти все още вярваш, че Сириус е пленник на Лорд Волдемор. Той незабавно предупредил определени членове на Ордена.

Дъмбълдор въздъхна дълбоко и продължи:

— Аластор Муди, Нимфадора Тонкс, Кингсли Шакълболт и Ремус Лупин са били в главната квартира, когато той се свързал. Всички се съгласили да ти окажат помощ незабавно. Професор Снейп помолил Сириус да остане, тъй като имал нужда някой да остане в главната квартира да му казва какво се е случило, защото ме очакваха там всеки момент. Междувременно Професор Снейп възнамерявал да претърси Гората за теб.

— Но Сириус не искал да остане, докато другите отиват да те търсят. Делегирал на Крийчър задачата да ме уведоми какво се случва. И така, когато аз пристигнах на Гримо Плейс скоро след като те всички бяха тръгнали към Министерството, духчето беше този, който ми каза, смеейки се до припадък, къде е отишъл Сириус.

— Той се е смеел? — каза Хари с празен глас.

— О, да — каза Дъмбълдор — Виждаш ли, Крийчър не е можеш изцяло да ни предаде. Той не е Таен Пазител на Ордена, не е могъл да даде на Малфой местонахождението ни или да им каже които и да било от тайните планове на Ордена, които му е било забранено да разкрива. Бил е ограничен от магията на неговия вид, който е да каже, че не може да не се подчини на директна заповед от своя господар, Сириус. Но той дал на Нарциса информация, много ценна за Волдемор и все пак изглежда е било твърде тривиално за Сириус да помисли да му забрани да я разказва.

— Като например? — каза Хари.

— Като например факта, че човека, за кого Сириус го е било грижа най-много на този свят си ти — каза Дъмбълдор тихо — Като факта, че си започнал да гледаш на Сириус като смесица от баща и брат. Волдемор знаеш, разбира се, че Сириус е в Ордена и че ти знаеш къде е той, но информацията от Крийчър го е накарала да осъзнае, че единствения човек, когото ти би отишъл да спасиш каквото и да ти струва е Сириус Блек.

Устните на Хари бяха студени и безмълвни.

— Така че… когато попитах Крийчър дали Сириус е там тази нощ… Семейство Малфой — без съмнение по инструкция на Волдемор — са му казали, че трябва да намери начин да държи Сириус на страна, след като ти получиш видение как Сириус е тормозен. Тогава, ако ти решиш да провериш дали Сириус е в къщи или не, Крийчър би могъл да се преструва, че той не е. Крийчър рани хипогрифа Бъкбийк вчера и в момента, в който ти се появи в огъня Сириус беше горе да се грижи за него.

Изглежда имаше твърде малко въздух в дробовете на Хари, дишането му беше бързо и напразно.

— И Крийчър ти разказа всичко това… и се смееше? — изграчи той.

— Той не искаше да ми каже — каза Дъмбълдор — Но аз самият съм достатъчно завършен като Проникващ за да знам кога ме лъжат и го убедих да ми каже цялата история преди да тръгна за Отдела на Мистериите.

— И — прошепна Хари, ръцете му се свиха в ледени юмруци на коленете му — и Хърмаяни продължаваше да ни казва да бъдем добри към него.

— Тя беше доста права, Хари — каза Дъмбълдор — Аз предупредих Сириус когато взехме Гримо Плейс дванайсет за наша главна квартира, че Крийчър трябва да бъде третират с внимание и респект. Също му казах, че Крийчър може да бъде опасен за нас. Не мисля, че Сириус ме взе много на сериозно или дали въобще е видял че Крийчър има чувства, проницателни като човешките.

— Не обвинявайте… недейте да… говорите… за Сириус така — Дъхът на Хари беше накъсан, той не можеше да изкарва думите правилно, но гнева, който го беше обхванал преди това избухна в него отново, не можеше да позволи на Дъмбълдор да критикува Сириус — Крийчър е лъжлив глупак той заслужаваше…

— Крийчър е такъв, какъв е са го направили магьосниците, Хари — каза Дъмбълдор — Да, той е за съжаление. Съществуването му е било мизерно като това на твоя приятел Доби. Той е бил принуден да предаде Сириус, защото Сириус е бил последният от семейството, на когото е роб, но не е чувствал истинска лоялност към него. И каквито и да са грешките на Крийчър трябва да се признае, че Сириус не е направил нищо за да улесни Крийчър.

— НЕ ГОВОРЕТЕ ЗА СИРИУС ТАКА! — изкрещя Хари.

Той беше на крака отново, вбесен, готов да полети към Дъмбълдор, който явно въобще не беше разбрал Сириус, колко беше смел, колко е страдал…

— Ами Снейп? — заяде се Хари — Вие не говорите за него, нали? Когато му казах, че Волдемор е хванал Сириус той просто ми се надсмя както обикновено.

— Хари, знаеш че Професор Снейп нямаше избор и трябваше да се преструва пред Долорес Умбридж, че не те взима на сериозно — каза неотклонно Дъмбълдор — Но както обясних, той информира Ордена колкото можеше по бързо за това, което си казал. Той беше този, който се досети къде си отишъл, когато не се завърна от Гората. Той беше този, който даде на Професор Умбридж фалшив Серум на истината, когато тя се опитваше да те принуди да издадеш местоположението на Сириус.

Хари не обърна внимание на това, той почувства свирепо удоволствие от обвиняването на Снейп, изглежда облекчаваше собствената му ужасяваща вина и искаше да чуе, че Дъмбълдор се съгласява с него.

— Снейп… Снейп — подтикна Сириус да остане в къщата — направи така, че Сириус да изглежда страхливец.

— Сириус беше твърде стар и умен за да позволи такива слаби подигравки да го наранят — каза Дъмбълдор.

— Снейп спря да ми дава уроци по Преграждане! — изръмжа Хари — Изхвърли ме от офиса си!

— Знам за това — каза тежко Дъмбълдор — Вече казах, че беше грешка да не те уча самия аз, въпреки че бях сигурен по това време, че нищо не би било по-опасно от това ти да отвориш ума си дори още повече за Волдемор, докато в мое присъствие…

— Снейп даже го влоши, белегът ми винаги ме болеше по-лошо след уроците ми с него — Хари си спомни мислите на Рон по този въпрос и продължи — Откъде знаете, че той не се е опитвал да ме смекчи за Волдемор, да го улесни да влезе в моите…

— Аз имам доверие на Сивиръс Снейп — каза Дъмбълдор просто — Но забравих… друга старческа грешка, че някои рани остават твърде дълбоко за да бъдат излекувани. Мислех, че професор Снейп може да преодолее чувствата си към баща ти… сгреших.

— Но това е добре, нали? — изкрещя Хари, игнорирайки скандализираните лица и неодобрителното мърморене на портретите от стените — Няма проблем Снейп да мрази баща ми, но не е добре Сириус да мрази Крийчър?

— Сириус не мрази Крийчър — каза Дъмбълдор — Той се отнасяше към него като слуга, който не заслужава да бъде забелязван и да представлява интерес. Безразличието и пренебрегването често причиняват повече щети от прямото нехаресване… фонтанът, който унищожихме тази нощ каза лъжа. Ние магьосниците подвеждахме и обиждахме своите другари твърде дълго и сега си жънем наградата.

— ЗНАЧИ СИРИУС СИ Е ЗАСЛУЖАВАЛ ТОВА, КОЕТО ПОЛУЧИ, НАЛИ? — изкрещя Хари.

— Не съм казал това и никога няма да ме чуеш да го казвам — отговори тихо Дъмбълдор — Сириус не беше зъл човек, той общо взето беше добър към домашните духчета. Не обичаше Крийчър, защото Крийчър беше живото напомняне за дома, който Сириус мразеше.

— Да, мразеше го! — каза Хари, гласът му се пречупи, обръщайки гръб на Дъмбълдор и отдалечавайки се.

Сега слънцето беше силно вътре в стаята и очите на всички портрети го проследиха докато вървеше, без да осъзнава какво прави, без да вижда кабинета въобще.

— Вие го накарахте да стои затворен в тази къща и той го мразеше, затова искаше да излезе снощи.

— Опитвах се да запазя Сириус жив — каза тихо Дъмбълдор.

— На хората не им харесва да бъдат заключени! — каза ядно Хари, завъртайки се към него — Вие го направихте и с мен миналото лято.

Дъмбълдор затвори очи и покри лицето си с ръце. Хари го гледаше, но този нехарактерен знак на изтощение или тъга или каквото и да беше от Дъмбълдор не го размекна. Той не трябваше да бъде слаб, когато Хари искаше да беснее и бушува срещу него.

Дъмбълдор свали ръцете си и огледа Хари през очилата си с подобните на половин луна стъкла.

— Време е — каза той — да ти кажа това, което трябваше да ти кажа преди пет години, Хари. Моля те седни. Ще ти разкажа всичко. Моля само за малко търпение. Ще имаш възможност да вилнееш по мен, да правиш каквото поискаш, когато свърша. Няма да те спирам.

Хари го погледна свирепо за момент, после седна обратно на стола срещу Дъмбълдор и зачака.

Дъмбълдор се загледа за момент в осветените от слънцето места през прозореца, после погледна към Хари и каза:

— Преди пет години ти пристигна в Хогуортс, Хари, здрав и невредим, както бях планирал и както възнамерявах. Е, не съвсем цял. Беше пострадал. Знаех, че ще стане така когато те оставих на стълбите на леля ти и чичо ти. Знаех, че те обричам на десет мрачни и трудни години.

Той спря. Хари не каза нищо.

— Можеш да попиташ, и имаш добра причина да го направиш, защо трябваше да става така. Не би ли могло някое магьосническо семейство да те вземе при себе си? Мнозина биха го направили с голямо удоволствие, биха били поласкани и възхитени да те отгледат като собствен син. Отговорът ми е, че приоритет за мен беше да те запазя жив. Ти беше в по-голяма опасност от може би който и да е друг, но осъзнах, че Волдемор беше опасен, но неговите поддръжници, много от тях са почти толкова ужасни колкото е и той, са все още мнозина, ядосани, отчаяни и бесни. И трябваше да взема решение, също така, относно идните години. Вярвах ли, че Волдемор си е отишъл завинаги? Не. Не знаех дали ще минат десет, двайсет или трийсет години преди той да се върне, но бях сигурен, че ще го направи и бях сигурен, също така, познавайки го, че няма да има мира докато не те убие. Знаех, че магическите познания на Волдемор са може би по-обширни от тези на който и да е жив магьосник. Знаех, че дори и моите най-сложни и мощни защитни заклинания и магии е малко вероятно да бъдат непобедими ако той някога се завърне с пълната си сила. Но също така знаех къде е слабото място на Волдемор. И така взех решението си. Ти ще бъдеш защитен от древна магия, която той познава, която той презира и която той винаги по тази причина беше подценявал, за негова сметка. Говоря, разбира се, за факта, че майка ти умря за да те спаси. Тя ти даде продължителна защита, която той въобще не очакваше, защита, която се вля във вените ти този ден. По тази причина аз се доверих на кръвта на майка ти. Оставих те на сестра й, нейната единствена роднина.

— Тя не ме обича — каза незабавно Хари — Тя не дава и пет…

— Но тя те взе — прекъсна го Дъмбълдор — Може да те е взела неохотно, бясно, без желание, с горчивина, но все пак те взе и правейки го тя запечата магията, която ти бях направил. Жертвата на майка ти направи кръвната връзка най-силния щит, който можех да ти дам.

— Аз все още не…

— Докато все още можеш да наречеш дом мястото, където лежи кръвта на майка ти, там не можеш да бъдеш докоснат или наранен от Волдемор. Той проля кръвта й, но тя продължава да живее в теб и сестра й. Нейната кръв стана твое спасение. Можеш и да ходиш там само веднъж годишно, но докато все още можеш да го наречеш дом, докато си там той не може да те нарани. Леля ти го знае. Обясних й какво съм направил в писмото, което оставих заедно с теб на стълбите. Тя знае, че предоставяйки ти дом те е запазила жив през последните петнадесет години.

— Чакайте — каза Хари — Чакайте малко…

Той се изправи в стола си, взирайки се в Дъмбълдор.

— Вие изпратихте онова Конско. Вие й казахте да си спомни, беше Вашия глас.

— Помислих — каза Дъмбълдор, леко накланяйки глава — че може би се нуждае от напомняне на договора, който подпечата взимайки те. Подозирах, че атаката на дименторите може би са я осъзнали за опасностите от това, че си й наследен син.

— Така беше — каза тихо Хари — Е, повече чичо ми, отколкото нея. Той искаше да ме изхвърли навън, но след като дойде Конското тя… тя каза, че трябва да остана.

Той се вгледа в пода за момент и каза:

— Но това какво общо има със…

Не можеш да изрече името на Сириус.

— И тогава, преди пет години — продължи Дъмбълдор все едно не беше спирал — ти пристигна в Хогуортс, нито толкова щастлив нито добре гледан колкото аз бих искал, вероятно, но все още жив и здрав. Не беше разглезен, малък принц, но като нормално момче, както се бях надявал при създалите се обстоятелства. До тук планът ми работеше добре. И тогава… е, спомняш си събитията от първата ти година в Хогуортс почти толкова ясно, колкото и аз. Ти израсна невероятно пред предизвикателството, с което се сблъска и по-скоро… по-скоро отколкото бях очаквал, се сблъска лице в лице с Волдемор. Ти оцеля отново. Направи повече. Забави завръщането му към пълна сила и мощ. Би се мъжки. Аз бях… по-горд с теб, отколкото мога да кажа. И все пак имаше една пукнатина в плана ми — каза Дъмбълдор — Очевидна пукнатина, която дори и тогава знаех, че може да е развалянето на цялото нещо. И все пак, знаейки колко беше важно планът ми да успее си казах, че няма да позволя тази пукнатина да го разруши. Само аз можех да спра това, така че само аз трябва да бъда силен. И тук беше първото ми изпитание, докато ти лежеше в болничното крило, слаб от първата си битка с Волдемор.

— Не разбирам какво говорите — каза Хари.

— Не помниш ли как ме попита, лежейки в болничното крило, защо Волдемор се е опитал да те убие, когато си бил бебе?

Хари кимна.

— Трябваше ли да ти кажа тогава?

Хари се взираше в сините очи и не казваше нищо, но сърцето му препускаше отново.

— Все още ли не виждаш пукнатината в плана ми? Не… може би не. Е, както знаеш, реших да не ти отговарям. Единадесет години, си казах, са твърде малко за да знае. Никога не съм възнамерявал да ти кажа когато си на единадесет. Знанието щеше да е твърде много за такава млада възраст. Още тогава трябваше да забележа опасните сигнали. Трябваше да се запитам защото не се почувствах по-обезпокоен от факта, че вече ми беше задал въпрос, на който знаех, че един ден ще трябва да дам ужасен отговор. Трябваше да забележа, че бях твърде щастлив да си мисля, че не трябва да го правя точно в този ден… ТИ беше твърде млад, твърде твърде млад. И така, идваме до втората ти година в Хогуортс. И отново се сблъска с предизвикателства, които дори големи магьосници не са срещали, отново оправда и най-смелите ми мечти. Не ме попита отново, обаче, защо Волдемор ти е оставил този белег. Ти презираше белега си, о да… идваме много, много близо до целта. Защо не ти разказах всичко? Ами, на мен ми изглеждаше, че дванайсет всъщност едва ли е по-добре от единайсет за да получиш такава информация. Позволих ти да напуснеш офиса ми окървавен, изтощен, но ободрен и ако чувствах силно угризение, че е трябвало, вероятно, да ти кажа тогава, то беше набързо заглушено. Виждаш ли, ти беше все още толкова млад, че не можех да се накарам да разваля тази триумфална нощ… Виждаш ли, Хари? Сега виждаш ли пукнатината в брилянтния ми план? Бях паднал в капана, който бях предвидил и който си бях казал, че мога да избегна, че трябва да избегна.

— Аз не…

— Твърде много ме беше грижа за теб — каза просто Дъмбълдор — Повече ме беше грижа за твоето щастие от това да знаеш истината, повече за мира на ума ти отколкото моя план, повече за живота ти отколкото за животите, които могат да бъдат загубени ако планът се провали. С други думи, действах точно по начина, който Волдемор очакваше че го правим ние глупаците, обичаме да действаме. Има ли разлика? Да видя този, който те е наблюдавал така, както аз, и аз те наблюдавах по отблизо, отколкото някога си си представял, да ти спестя повече болка, от тази, която вече беше изживял. Какво ме интересуваше ако безброй безименни и без-образ хора и създания бъдат избити в неясното бъдеще ако тук и сега ти беше жив и щастлив? Никога не съм си мечтал, че ще имам такъв човек под мое попечителство. Идваме до третата ти година. От далеч наблюдавах как се бориш да отблъснеш Дименторите, когато намери Сириус, научи какъв е и го спаси. Трябваше ли тогава да ти кажа, в момента, в който ти триумфално беше грабнал кръстника си от челюстите на Министерството? Но сега, на тринадесет години, моите извинения се изчерпаха. Може и да си млад, но доказа, че си необикновен. Съвестта ми беше неспокойна, Хари. Знаех, че времето скоро ще дойде… Но ти излезе от лабиринта миналата година, гледайки как Седрик Дигъри умира, самия спасявайки се от смъртта толкова много пъти… и не ти казах, въпреки че знаех, че след като Волдемор се е завърнал, трябва да го направя скоро. И сега, тази нощ, знам, че отдавна си готов за знанието, което пазих от теб твърде дълго, защото ти доказа, че би трябвало да ти прехвърля този товар още преди това. Единствената ми защита е тази — гледах те да се бориш под повече товари от всеки ученик, който някога е минавал през това училище и не мога да не добавя още един — най-тежкият от всички.

Хари изчака, но Дъмбълдор не говореше.

— Все още не разбирам.

— Волдемор се опита да те убие, когато беше дете заради едно пророчество, направено малко преди да се родиш. Той знаеше, че пророчеството е направено, въпреки че не знаеше цялото му съдържание. Той изпрати да те убият, когато ти беше още бебе, вярвайки че изпълнява условията на пророчеството. За своя сметка откри, че греши, когато проклятието, предназначено да те убие, удари обратно. И така, от завръщането му в тялото му и особено след невероятното ти спасение от него миналата година, той беше решен да чуе това пророчество изцяло. Това е оръжието, което той търсеше толкова усърдно след завръщането си, знанието как да те унищожи.

Слънцето изцяло беше изгряло, кабинетът на Дъмбълдор се къпеше в него. Стъклената клетка, където стоеше меча на Годрик Грифиндор блестеше в бяло и опалово, частите от инструментите, които Хари беше хвърлил на пода лъщяха като дъждовни капки и зад него, бебето Фоукс издаваше меки, цвъртящи звуци в гнездото си от пепел.

— Пророчеството е разбито — каза празно Хари — Аз дърпах Невил по пейките в стаята с арките и дръпнах мантията му и то изпадна…

— Това, което се е счупило е само записа на пророчеството, който Отдела на Мистериите пази. Но пророчеството е било направено на някого и този човек има подлостта да го припомни перфектно.

— Кой го е чул? — каза Хари, въпреки, че мислеше, че вече знае отговора.

— Аз — каза Дъмбълдор — В една студена, влажна нощ преди шестнадесет години, в една стая над бара в Свинска Глава. Бях отишъл там за да видя един кандидат за поста учител по Пророкуване, въпреки че беше против склонността ми този предмет въобще да бъде продължен. Кандидатът обаче беше пра-пра-правнучката на много известен, много надарен пророк и аз реших да се срещна с нея от учтивост. Бях разочарован. Изглеждаше, че тя няма и следа от талант. Казах й, учтиво надявам се, че не мисля, че тя е подходяща за поста. Тръгнах да си ходя.

Дъмбълдор се изправи на крака и премина покрай Хари към черния шкаф, който стоеше зад пръта на Фоукс. Наведе се, плъзна едно парче и взе от вътре плиткия, каменен съд, обшит с руни по краищата, в който Хари беше видял как баща му тормози Снейп. Дъмбълдор отиде обратно до бюрото, постави Мислоема отгоре и вдигна пръчката си към собствената си глава. От там извади сребърни, ефирни нишки от мисли, закачени за пръчката и ги постави в съда. Седна обратно на стола си и загледа мислите си да се завъртат и насочват вътре в Мислоема за момент. Тогава, с въздишка, вдигна пръчката си и бодна сребърната субстанция с върха й.

Една фигура се издигна от него, покрита с шалове, очите й се уголемиха до невероятен размер зад очилата й и тя се завъртя бавно, краката й бяха в съда. Но когато Сибил Трелони проговори не беше обичайния й ефирен, мистичен глас, а в сурови, дрезгави тонове, които Хари я беше чувал веднъж да използва:

„Този, със силата да победи Тъмния Лорд наближава… роден от тези, които три пъти са се спасили, роден на края на седмия месец… и Черния Лорд ще му сложи знак като равен, но той ще има сила, която Черния Лорд не познава… и единия трябва да умре от ръката на другия или нито един няма да може да живее докато другия е жив… този, който ще има сила да победи Тъмния Лорд ще бъде роден на края на седмия месец…“

Бавно въртящата се Професор Трелони потъна обратно в сребърната купчина от долу и изчезна.

Тишината в кабинета беше пълна. Нито Дъмбълдор, нито Хари, нито някой от портретите издаваше звук. Дори Фоукс беше замъкнал.

— Професор Дъмбълдор? — каза Хари съвсем тихо, тъй като Дъмбълдор все още се взираше в Мислоема и изглеждаше напълно изгубен в мисълта — Това… това значеше ли… какво значеше това?

— Значеше — каза Дъмбълдор — че човекът, който единствен има шанс да победи Лорд Волдемор за добро е роден в края на Юли, преди близо шестнадесет години. Това момче се е родило на родители, които са успели да се спасят от Волдемор три пъти.

Хари почувства като че ли нещо се затваря в него. Дишането му беше затруднено отново.

— Това значи… аз?

Дъмбълдор го изучи за момент през очилата си.

— Странното нещо, Хари — каза той меко — е че може и да не е значело ти въобще. Предсказанието на Сибил можеше да се приложи за две магьоснически момчета, родени в края на юли тази година, и двамата с родители от Ордена на Феникса, и двете двойки родители едва се бяха спасили от Волдемор три пъти. Единият, разбира се, беше ти. Другият беше Невил Лонгботъм.

— Но тогава… тогава, защо моето име беше написано на пророчеството, а не това на Невил?

— Официалният запис беше преименуван след като Волдемор те атакува като дете — каза Дъмбълдор — Изглеждаше ясно за пазителя на Залата на Пророчествата, че Волдемор би се опитал да те убие защото е знаел, че ти си този, когото има предвид Сибил.

— Тогава, може и да не съм аз? — каза Хари.

— Страхувам се — каза бавно Дъмбълдор, гледайки така все едно всяка дума му струва ужасно усилие — че няма съмнение, че това си ти.

— Но Вие казахте, че Невил също е роден в края на юли и майка му и баща му…

— Забравяш следващата част от пророчеството, последният отличителен знак на момчето, което може да победи Волдемор… Волдемор сам ще го маркира като равен. И той така и направи, Хари. Той избра теб, не Невил. Даде ти белега, който се оказа и благословение и проклятие.

— Но той може и да е избрал грешния! — каза Хари — може да е маркирал грешния човек!

— Той е избрал момчето, което е мислел че е най-вероятно да бъде опасно за него — каза Дъмбълдор — И забележи, Хари, той не е избрал чистокръвен (което, според негово убеждение, е единствения вид магьосник, който си струва да бъдеш или познаваш), а избра полу-кръвен, като себе си. Видял се е в теб преди изобщо да е видял теб и маркирайки те с този белег той не те е убил, както е възнамерявал, а ти е дал сили и бъдеще, което е предопределило да избягаш от него не само един път, а четири пъти до момента — нещо, което нито твоите родители, нито родителите на Невил, някога са постигнали.

— Защо го е направил тогава? — каза Хари, кой се почувства вцепенен и леден — Защо се е опитал да ме убие като бебе? Можел е да изчака и да види дали аз или Невил изглеждаме по-опасни, когато пораснем и да се опита да убие този от нас тогава.

— Това, вероятно, може да е било по-практичното действие — каза Дъмбълдор — освен, че информацията на Волдемор за пророчеството е била непълна. „Главата на свинята“, който Сибил беше избрала защото е евтин, привлича, да ги наречем, по-интересна клиентела от тази на „Трите Метли“. Както ти и твоите приятели сами сте забелязали и както и аз забелязах онази нощ мястото е такова, че никога не е сигурно дали някой не те подслушва. Разбира се не съм и мечтал, когато отидох да се срещна със Сибил Трелони, че ще чуя нещо, което си струва да се чуе. Моят… нашият… единствен удар на добрия късмет беше, че подслушвачът беше разпознат след малка част от пророчеството и изхвърлен от сградата.

— Значи той е чул само…

— Той е чул само началото, частта предсказваща раждането на момче през юли на родители, които три пъти са се спасили от Волдемор. Следователно не е могъл да предупреди господаря си, че да ако те атакува рискува да ти прехвърли сила и да те маркира като равен. Така че Волдемор никога не е знаел, че има опасност в това да те атакува, че може да е по-мъдро да изчака, да научи повече. Той не е знаел, че ти ще имаш сила, непозната на Тъмния Лорд…

— Но аз нямам — каза Хари със заглушен глас — Аз не притежавам сили, които той не притежава, аз не бих могъл да се бия така, както той се би тази нощ, не мога да притежавам хора или да ги убивам…

— Има една стая в Отдела на Мистериите — прекъсна го Дъмбълдор — която се пази заключена през цялото време. Тя съдържа сила, която е едновременно по-прекрасна и по-ужасна от смъртта, от човешката интелигентност, от силите на природата. Тя е също, вероятно, най-мистериозния предмет за изучаване от тези, които са там. Силата, която се съдържа в тази стая е притежавана от теб в такива количества и николко от Волдемор. Тази сила те отведе да спасиш Сириус тази нощ. Тази сила също така те спаси от това Волдемор да те притежава, защото той не можеше да понесе да съществува в тяло, толкова пълно със силата, която той презира. И на края нямаше значение дали ти можеш да си затвориш ума. Сърцето ти те спаси.

Хари затвори очи. Ако не беше отишъл да спасява Сириус, Сириус нямаше да умре. Повече за да отклони момента, в който ще трябва отново да помисли за Сириус Хари попита, без да го интересува кой знае колко отговора:

— Краят на пророчеството… беше нещо… нито един не може да живее…

— … докато другия оцелява — каза Дъмбълдор.

— Значи — каза Хари, издърпвайки думите от това, което изглеждаше като дълбок извор на отчаяние вътре в него — това значи ли, че… че един от нас трябва да убие другия… на края?

— Да — каза Дъмбълдор.

Дълго време нито един от тях не проговори. Някъде далеч отвъд стените на кабинета Хари можеше да чуе гласовете на ученици, запътили се към Голямата Зала за ранна закуска вероятно. Изглеждаше невъзможно да има хора на този свят, които все още имат нужда от храна, които се смеят, които нито знаят, нито се интересуват, че Сириус Блек си е отишъл завинаги. Сириус вече изглеждаше на милиони мили, дори и сега част от Хари все още вярваше, че само ако дръпне обратно тази завеса ще открие Сириус да го гледа, да го поздравява, вероятно със своя смях, подобен на лай…

— Чувствам, че ти дължа още едно обяснение, Хари — каза Дъмбълдор колебливо — Вероятно си се чудил защо никога не те избрах за префект? Трябва да призная… че по-скоро мислех… че имаш достатъчно отговорности, с които да се справяш.

Хари го погледна отново и видя една сълза да се търкулва по лицето на Дъмбълдор към дългата му, сребърна брада.