Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (15)

Глава 15. Инквизитора на Хогуортс

Те очакваха че ще трябва да преровят внимателно „Пророчески вести“ на Хърмаяни на следващата сутрин, за да намерят статията, която Пърси беше споменал в писмото си. Все пак отпътувалия бухал едва излетял над върха на каната за мляко, когато Хърмаяни въздъхна и захвърли вестника, в който се разкри огромна снимка на Долорес Умбридж, усмихваща се широко и мигаща бавно срещу тях под заглавието.

Министерството търси образователна реформа

Долорес Умбридж привлечена

Първия инквизитор в историята

— Умбридж — инквизитор? — каза Хари мрачно, изпускайки наръфаната си филийка препечен хляб — Какво означава това?

Хърмаяни зачете на глас:

Като изненадващ свой ход миналата вечер Министерството на магията пусна ново законодателство, даващо му невиждано ниво на контрол в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“. „Министъра попадна в неловко положение относно нередностите в Хогуортс напоследък“ — каза асистента на Министъра, Пърси Уизли — Сега той отговаря за интересите на загрижени родители, които усещат, че училището може би се насочва към път, който те не одобряват. Това не е първия път през последните седмици когато Министъра Корнелиус Фъдж, използва нови закони, за да повлияе върху напредъците в магическото училище. На скоро, на 30 Август, Образователен указ номер 22 беше пуснат, за да предпази от невъзможността на настоящия директор да предостави кандидат за учителски пост, така че Министерството да избере подходящ човек. „Ето как Долорес Умбридж беше назначена сред учителския персонал в Хогуортс“ — каза Уизли снощи — „Дъмбълдор не намери никой, така че Министерството назначи Умбридж и, разбира се, назначаването и беше непосредствен успех.“

— КАКВО е било назначаването й? — попита Хари шумно.

— Чакай, има още — каза Хърмаяни строго.

Непосредствен успех, променящ коренно преподаването по Защита срещу Черните Изкуства и снабдяващ Министъра с реална представа какво всъщност става в Хогуортс. Това е последното назначение, което Министерството вече направи с влизането в сила на Образователния указ номер 23, който създава нова позиция на инквизитор в Хогуортс, „Това е вълнуваща нова фаза в плана на Министъра да започне да се бори с това, което някои наричат западащи стандарти в Хогуортс“ — каза Уизли — „Инквизитора ще има пълномощията да наглежда своите колеги учители и да бъде сигурна, че те са на необходимото равнище. На професор Умбридж тази позиция и беше предложена в допълнение към нейния собствен учителски пост и сме радостни да кажем че тя е приела“. Новите ходове на Министерството получиха възторжена подкрепа от родители на ученици в Хогуортс. „Чувствам се доста по-спокойно сега, когато знам, че Дъмбълдор е бил подложен на честна и обективна оценка“ каза господин Луциус Малфой, говорейки от своето имение в Уилтшър снощи. „Много от нас смятат че най-големите интереси на нашите деца са били засегнати от някои от ексцентричните решения на Дъмбълдор през последните години и сме доволни да чуем, че Министерството държи ситуацията под око“. Сред тези ексцентрични решения са без съмнение спорните назначения на персонал, описани преди във вестника, между които назначенията на върколака Ремус Лупин, полувеликана Рубиъс Хагрид и правещия си илюзии бивш аврор „Лудоокия“ Мууди. Има слухове, разбира се, че Албус Дъмбълдор, бивш Главен Председател на Международната Конфедерация на Магьосниците и Вещиците и Главен Председател на Визенгамот, вече не е отговорен за задачата да управлява престижното училище Хогуортс. „Мисля, че привличането на инквизитора е първа стъпка към осигуряването на това, че Хогуортс има директор, на който всички можем да разчитаме“ каза вътрешен човек от Министерството снощи. Визенгамотските магове Гризелда Марчбенкс и Тибериус Огдън са се отказали от позициите си в знак на протест срещу въвеждането на поста Инквизитор в Хогуортс. „Хогуортс е училище, не аванпост на офиса на Корнелиус Фъдж“ каза госпожа Марчбенкс. „Това е поредният, отвратителен опит за дискредитиране на Албус Дъмбълдор“ (За пълен отчет на връзките на госпожа Марчбенкс с подривните таласъмски групи, обърнете на седемнадесета страница.)

Хърмаяни свърши с четенето и към двамата на другия край на масата.

— Значи сега знаем как се преустановихме с Умбридж! Фъдж е пуснал този Образователен указ и ни я натресе! И сега и е дадена силата да инспектира другите учители! — Хърмаяни дишаше бързо и нейните очи бяха много светли — Не мога да повярвам! Това е скандално!

— Знам че е — каза Хари. Той погледна надолу към дясната си ръка, свита в юмрук върху масата и видя бледите бели контури на думите, които Умбридж беше го накарала да гравира в кожата си.

Но усмивка се разля по лицето на Рон.

— Какво? — казаха Хари и Хърмаяни в един глас, опулени срещу него.

— Ох, нямам търпение да видя Макгоногъл инспектирана — каза Рон щастливо — Умбридж няма да разбере какво я е ударило.

— Добре, хайде — каза Хърмаяни скачайки — по-добре да тръгваме, ако тя инспектира часът на Бинс не бива да закъсняваме…

Но Професор Умбридж не инспектира техния час по История на Магията, който беше също толкова скучен колкото предишния, нито в подземията на Снейп, когато те пристигнаха за двоен час по Отвари, където съчинението за лунния камък му беше върнато обратно с огромно, заострено, черно и задраскано „У“ в единия горен край.

— Пиша ти оценката, която би получил ако представиш тази работа на изпита СОВА — каза Снейп самодоволно, профучавайки между учениците, връщайки им домашните — Това трябва да ти даде реална представа какво да очакваш на изпита.

Снейп стигна до катедрата и се завъртя на пета за да се обърне с лице към класа.

— Общия стандарт на това домашно беше висок. Повечето от вас се провалиха. Очаквам да видя повече усилие на есето тази седмица върху различните видове противоотрова, или ще трябва да наложа задържане след часовете на тези кретени които имат „У“.

Той се усмихна докато Малфой се хихикаше и каза шепнейки:

— Някой хора имат „У“? Ха!

Хари видя че Хърмаяни гледаше настрани за да види каква оценка има той, Малфой бързо мушна съчинението си в чантата колко се е възможно по-бързо, усещайки че ще бъде по-добре да запази за себе си тази информация. Твърдо решен да не дава извинение на Снейп че изостава на този урок, Хари прочете и препрочете инструкциите на черната дъска поне три пъти, преди да започне да работи по тях. Неговия Подсилващ разтвор не беше толкова тюркоазен колкото на Хърмаяни, но поне беше син, а не розов като този на Невил и Хари занесе манерка от разтвора си на бюрото на Снейп в края на часа със смесено чувство от предизвикателство и облекчение.

— Е, не беше толкова зле като миналата седмица, нали? — каза Хърмаяни, докато изкачваха стълбите на изхода на подземията и си проправяха път към Голямата зала за обяд — И домашното не беше толкова лошо, нали?

Когато нито Рон, нито Хари отговориха, тя продължи:

— Имам предвид не очаквах най-високата оценка, не и ако се води по стандартите на изпита за СОВА, но преминаването на това ниво е окуражаващо, не мислите ли?

Хари издаде гърлен звук.

— Разбира се, много неща могат да се случат между сега и изпита, имаме време в изобилие да се подобрим, но оценките, които получаваме сега са основна база, нали? Нещо, върху което можем да си изградим знания…

Те седнаха заедно на масата на Грифиндор.

— Очевидно, аз щях да треперя ако нямах „О“

— Хърмаяни — каза Рон остро, ако искаш да знаеш какви оценки имаме, питай.

— Не искам… нямах предвид това… е, ако искате да ми кажете…

— Аз имам „С“ — каза Рон, сипвайки супа в паницата си — Доволна ли си?

— Това не е нещо, от което да се срамуваш — каза Фред, който току-що беше дошъл на масата с Джордж и Лий Джордан, и беше седнал от дясно на Хари — Няма проблем с едно хубаво „С“

— Но — каза Хърмаяни — „С“ не е ли за…

— „Слаб“, да — каза Лий Джордан — Все пак е по-добре от „У“, нали? „Ужасен“?

Хари усети, че лицето му почервенява и се изкашля. Когато се измъкна от ситуацията, той съжали че Хърмаяни все още беше в дълбок размисъл за оценки за изпита СОВА.

— Значи най-високата оценка „О“ е за „Отличителен“ — каза тя, след това е „П“…

— Не, „ОО“ — поправи я Джордж — „ОО“ за „Оправдани очаквания“. Аз винаги съм си мислил, че аз и Фред трябва да имаме „ОО“ по всичко, защото оправдаваме очакванията дори като се появим на изпитите.

Всички се засмяха с изключение на Хърмаяни, която подхвърли:

— Значи след „ОО“ е „П“ за „Приемлив“ и това е последната оценка, с която минаваш, нали?

Аха, ’ каза Фред, топейки цяло парче хляб в супата си, лапайки я и поглъщайки я цяла.

— След това е „С“ за „Слаб“… — тук Рон вдигна двете си ръце смеейки се — и „У“ за „Ужасен“

— И тогава „Т“ — напомни и Джордж.

— „Т“? — попита Хърмаяни ужасено — По-слабо дори от „У“? Какво за Бога означава „Т“?

— „Трол“ — незабавно отговори Джордж.

Хари се засмя, дори и да не беше сигурен дали Джордж не се шегува. Той си представи че се крие от Хърмаяни, понеже е получил „Т“ на всички изпити СОВА и твърдо реши отсега да работи усилено.

— Вие вече имахте ли инспектиран час? — попита ги Фред.

— Не — каза веднага Хърмаяни — А вие?

— Точно сега, преди обяд — каза Джордж — Вълшебство.

— Как беше? — попитаха Хари и Хърмаяни в един глас.

Фред вдигна рамене.

— Не толкова лошо. Умбридж просто се сви в ъгъла, водейки записки в дневник. Знаете как е при Флитуик, той се държеше с нея като с гост, въпреки това не изглеждаше да му пречи. Тя не говореше много. Зададе на Алиша няколко въпроса за това какви са класовете, Алиша и каза че са наистина добри и това беше.

— Не виждам стария Флитуик да отговаря на очакванията — каза Джордж — той обикновено пуска всички на изпитите.

— С кой имате този следобед? — попита Хари Фред.

— Трелони…

— „Т“, ако някога видя някой.

— И самата Умбридж…

— Е, бъди добро момче и внимавай с Умбридж днес — каза Джордж — Анджелина ще се побърка ако изпуснеш още тренировки по Куидич.

Но Хари не трябваше да чака за часа по Защита срещу Черните изкуства за да срещне Професор Умбридж. Той захлупи дневника със сънищата си на стола в много сенчестата стая по Пророкуване, когато Рон го удари с лакът в ребрата и, оглеждайки се, видя как Професор Умбридж влезе от капандурата на земята. Класът, който говореше оживено, изведнъж замълча. Рязкото преминаване от шум в тишина накара Професор Трелони, която носеше копия от „Сънния оракул“, да се огледа.

— Добро утро, Професор Трелони — каза Професор Умбридж с широката си усмивка — Получили сте бележката ми, нали? С часа и датата на инспекцията ви?

Професор Трелони кимна рязко и изглеждайки недоволна, обърна гръб към Професор Умбридж и продължи да раздава книги. Все още усмихвайки се, Професор Умбридж сграбчи гърба на най-близкото кресло и го добута пред класа, така че то беше на няколко инча от местото на Професор Трелони и седна, взе бележник от чантата си на цветя и зачака класът да започне.

Професор Трелони наметна шала си с леко треперещи ръце и погледна класа през увеличените си лещи.

— Днес ще продължим с урока за пророческите сънища — каза тя в храбър опит да запази нормалните си мистични нотки, но гласът й леко трепереше — Разделете се по двойки, моля, и започнете взаимно да тълкувате последните си сънища с помощта на Оракула.

Тя понечи да се върне обратно в креслото си, но видя, че там е седнала професор Умбридж и незабавно се запъти към Парвати и Лавендър, които обсъждаха оживено последния сън на Парвати.

Хари отвори своя екземпляр от Оракул на сънищата, гледайки скришом Умбридж. Тя си водеше записки в бележника. След няколко минути стана и закрачи из стаята по пътя на Трелони, слушайки нейните разговори с учениците и задавайки въпроси тук и там. Хари забоде нос в книгата си.

— Измисли си бързо сън — каза той на Рон — защото тя идва насам.

— Направих го миналия път — протестира Рон — сега е твой ред, кажи ми ти един.

— Ох… не знам… — каза отчаяно Хари, който не можеше да си спомни да е сънувал нещо през последните дни — Да кажем, че съм сънувал… че съм удавил Снейп в моя котел. Да, това съм сънувал…

Рон се изкиска, докато отваряше неговия Оракул на сънищата.

— О’кей, трябва да добавим годините ти към датата на съня ти, броят на буквите в думата… дали е „удавяне“, „котел“ или „Снейп“?

— Няма значение, сложи която и да е — каза Хари, като хвърли поглед зад себе си. Професор Умбридж сега надничаше зад рамото на професор Трелони и си водеше записки, докато учителката по пророкуване питаше Невил за неговия дневник на сънищата.

— Кога е бил сънят ти? — попита Рон, докато пресмяташе.

— Не знам, минала нощ, сложи каквото искаш — отговори му Хари, опитвайки се да чуе какво казва Умбридж на професор Трелони. Бяха на разстояние само на една маса от тяхната. Професор Умбридж записа още нещо в бележника си и професор Трелони изглеждаше крайно разстроена.

— Сега — каза Умбридж, като гледаше професор Трелони — от колко време сте на този пост?

Професор Трелони се намръщи, ръцете й бяха кръстосани, а раменете прегърбени сякаш искаше да се предпази колкото се може от унизителната инспекция. След кратка пауза през която тя реши, че въпросът не е достатъчно нападателен, че да може да го игнорира, каза с дълбоко засегнат тон:

— Около шестнадесет години.

— Доста дълъг период — каза професор Умбридж, като си записа нещо в бележника — Професор Дъмбълдор ли беше този, който ви ангажира?

— Точно така — отговори кратко професор Трелони.

Професор Умбридж си записа още нещо.

— И вие сте пра-пра-правнучка на знаменитата гадателка Касандра Трелони?

— Да — каза професор Трелони, като леко повдигна глава.

Друга записка в бележника.

— Но аз мисля, поправете ме ако греша, че вие сте първата в семейството ви след Касандра, която е била обладана от Втория Знак?

— Тези неща често пропускат… ъ-ъ-ъ… три поколения — каза професор Трелони.

Жабешката усмивка на професор Умбридж стана още по-широка.

— Разбира се — каза тя сладко, докато си записа още нещо в бележника — Тогава можете ли да предскажете нещо за мен? — И тя зачака, все още усмихвайки се.

Професор Трелони имаше такъв израз, сякаш не може да повярва на ушите си.

— Не ви разбирам — каза тя, мачкайки конвулсивно шала около врата си.

— Бих искала да ми направите предсказание — каза много ясно професор Умбридж.

Сега Хари и Рон не бяха единствените, които гледаха и слушаха тайно зад учебниците си. По-голямата част от класа гледаше слисано професор Трелони, която сякаш се беше смалила, броениците и гривните й подрънкваха.

— Вътрешното Око не Вижда под команда! — каза тя със скандализиран глас.

— Разбирам — каза професор Умбридж бавно и записа отново нещо в бележника си.

— Аз-но-но… почакайте! — каза внезапно професор Трелони в опит да звучи ефирно както обикновено, сякаш мистичният ефект се бе изгубил някъде във въздуха и се беше заменил с гняв — Мисля… мисля, че виждам нещо… нещо, което ви касае… усещам нещо… нещо тъмно… някаква смъртна опасност…

Професор Трелони насочи треперещ пръст към професор Умбридж, която продължи да й се усмихва, веждите й се повдигнаха.

— Боя се… боя се, че вие сте в голяма опасност! — Завърши драматично професор Трелони.

Настъпи пауза. Професор Умбридж изучаваше професор Трелони.

— Добре — каза бавно тя и отново записа нещо в бележника си — Добре, ако това наистина е най-доброто, което можете да направите…

Тя се обърна. Професор Трелони беше напълно изгубила равновесието си, дишаше тежко. Хари улови погледа на Рон и знаеше, че Рон си мисли същото: и двамата знаеха, че професор Трелони е стара откачалка, но от друга страна те толкова ненавиждаха Умбридж, че бяха на страната на Трелони, докато няколко секунди по-късно тя не дойде при тях.

— Е? — каза тя, размахвайки дългите си пръсти под носа на Хари с нехарактерна бързина — Нека да видя вашите дневници на сънищата, моля.

И от момента, в който започна да тълкува сънищата на Хари на висок глас /с който предсказа, че яденето на овесени ядки предвещава ранни смърт/, той почувства, че все по-малко започва да й симпатизира. През цялото време професор Умбридж стоеше на няколко крачки, водеше си бележки и когато звънецът би, тя се спусна преди тях първа и ги изчака да влязат за урока си по Защита срещу Черните изкуства десет минути по-късно.

Тя си мърмореше нещо и се усмихваше на себе си, когато те влязоха в стаята. Хари и Рон разказаха на Хърмаяни, която беше на аритмантика, какво се беше случило в часа по пророкуване докато изваждаха учебниците си по Теория на защитната магия, но преди Хърмаяни да им зададе въпроси, професор Умбридж им извика да седнат и да запазят тишина.

— Пръчки настрани — инструктира ги с усмивка и тези, които с надежда ги бяха извадили, тъжно ги върнаха в чантите си — След като миналия път завършихме Глава Първа, искам всички да обърнете на страница деветнайсет и да започнете „Глава Втора, Общи Защитни Теории и техният произход“. Няма нужда да се говори.

Все още усмихвайки се широко и самодоволно, тя седна на бюрото си. Класът като един въздъхна, докато обръщаше на страница деветнайсет. Хари се чудеше тъпо дали в книгата има достатъчно глави за четене, че да им стигнат до края на годината и прелисти на страницата, когато забеляза, че Хърмаяни отново е вдигнала ръка.

Професор Умбридж също я забеляза и изглежда беше променила стратегията си. Вместо да се прави, че не вижда Хърмаяни, тя се изправи и тръгна между чиновете докато не застанаха лице в лице, тогава се наведе и прошепна така, че останалата част от класа да не чуе:

— Какво има този път, госпожице Грейнджър?

— Вече съм прочела втора глава — отвърна Хърмаяни.

— Добре, преминете тогава на трета.

— И нея съм чела. Чела съм цялата книга.

Професор Умбридж примигна, но почти веднага възвърна самообладанието си.

— Добре, тогава можете да ми кажете какво пише Слинкхарт за Заклинанията за лош късмет в глава петнайсета?

— Той казва, че Заклинанията за лош късмет е неправилна формулировка — отвърна веднага Хърмаяни — Той казва, че Заклинанията за лош късмет е просто име, което хората дават на своите нещастия, за да звучат по-приемливо.

Професор Умбридж повдигна вежди и Хари знаеше, че тя е впечатлена за разлика от него.

— Но аз не съм съгласна — продължи Хърмаяни.

Веждите на професор Умбридж се вдигнаха малко по-високо и изразът й стана студен.

— Не сте съгласна? — повтори тя.

— Да, не съм — каза Хърмаяни, която за разлика от Умбридж не шепнеше, а говореше с ясен, отчетлив глас, което привлече вниманието на останалите от класа — Господин Слинкхарт не харесва кутсузите, нали? Но според мен те могат да бъдат много полезни, ако се използват като защита.

— О, така ли, така ли? — каза професор Умбридж, като забрави да шепне и се изправи — Страхувам се, че мнението на господин Слинкхарт, а не вашето има значение в тази класна стая, госпожице Грейнджър.

— Но… — започна Хърмаяни.

— Достатъчно — каза професор Умбридж. Тя отново започна да се разхожда между класа и застана отпред, цялата самоувереност, която бе показала в началото на урока, бе изчезнала — Госпожице Грейнджър, отнемам за това пет точки от Грифиндор.

По чиновете премина вълна от мърморене.

— За какво? — попита ядосано Хари.

— Не се бъркай! — прошепна му бързо Хърмаяни.

— За разстройване на класа ми с безсмислени прекъсвания — отговори професор Умбридж — Тук съм за да ви уча по одобрен от министерството метод, който не включва покана към учениците да изказват мнения по материя, която разбират твърде малко. Предишните ви преподаватели по този предмет са ви позволявали това, но като никой от тях, с изключение на професор Куиръл, който се е ограничавал до подходящи за годините ви неща, не би преминал през инспекцията на министерството.

— Да, Куиръл беше велик учител — каза високо Хари — имаше само малък проблем с него, че в чалмата около главата му беше Лорд Волдемор — При произнасянето на това настъпи гробно мълчание.

— Мисля, че още една седмица наказание ще ви се отрази добре, господин Потър — каза мазно професор Умбридж.

Разрезът върху ръката на Хари беше почти зараснал, но на следващата сутрин отново започна да кърви. Той не се оплака от вечерното наказание; нямаше да достави на Умбридж това удоволствие, отново и отново той пишеше Не трябва да говоря повече лъжи и не издаде нито звук, докато разрезът ставаше все по-дълбок с всяка дума.

Далеч по-лоша от наказанието втора седмица беше, както предсказа Джордж, реакцията на Анджелина. Тя прегради пътя му, когато отиваше на масата на Грифиндор за закуска и крещеше толкова силно, че професор Макгоногъл дойде при тях да ги укротява.

— Госпожице Джонсън, как си позволявате да вдигате този шум в Главната зала! Пет точки от Грифиндор!

— Но, професоре — той отново си е изпросил наказание!

— Какво значи това, Потър? — попита го остро професор Макгоногъл, като се обърна към него — Наказание от кого?

— От професор Умбридж — промърмори Хари, като отбягваше погледа на професор Макгоногъл.

— Да не би да ми казваш — понижи тя глас, защото група любопитни рейвънклоувци зад тях се опитваха да чуят — че след предупреждението, което ти дадох миналата седмица, ти отново си изтървал нервите си по време на урока на професор Умбридж?

— Да — промърмори Хари, като гледаше към земята.

— Потър, трябва да се научиш да се владееш! Причиняваш големи неприятности! Още пет точки от Грифиндор!

— Но защо? Професоре, недейте! — каза Хари, вбесен от тази несправедливост — Вече съм наказан от нея, защо и вие отнемате точки?

— Защото наказанията очевидно нямат никакъв ефект върху теб — каза остро професор Макгоногъл — Не, нито дума за обяснение повече, Потър! А колкото до вас, госпожице Джонсън, ограничете викането си само на тренировките по куидич или рискувате да загубите поста си на капитан на отбора!

Професор Макгоногъл се върна обратно на учителската маса. Анджелина изгледа Хари с дълбоко отвращение и си тръгна, докато той седна на скамейката до Рон.

— Тя отнема точки на Грифиндор, защото разрязвам всяка нощ ръката си. Как може това да е честно, как!

— Знам, приятелю — каза със симпатия Рон, слагайки бекон в чинията на Хари — тя те удари без основание.

Хърмаяни, която просто прелистваше Пророчески вести, не каза нищо.

— Смяташ, че професор Макгоногъл е права, нали? — обърна се ядосано Хари към снимката на Корнелиус Фъдж закриваща лицето на Хърмаяни.

— Бих искала да не отнема точки от теб, но мисля, че е права да те предупреждава да не губиш самоконтрола си с Умбридж — каза гласът на Хърмаяни, докато Фъдж жестикулираше бързо от първа страница, явно държащ някаква реч.

Хари не проговори на Хърмаяни през целия час по вълшебство, но когато влязоха в час по трансфигурация, забрави за караницата. Професор Умбридж и бележникът й седяха в ъгъла и при вида й споменът за закуската избледня.

Професор Макгоногъл маршируваше из стаята без да показва и най-малкия знак, че знае за присъствието на професор Умбридж.

— Това, което ще правим — каза тя и настъпи мълчание — Господин Финегън, елате, ако обичате и върнете домашнит, госпожице Браун, вземете тази кутия с мишки — не бъди глупава, момиче, няма да те наранят, и раздайте по една на всеки ученик.

— Хм, хм — каза професор Умбридж със същото глупаво покашляне, с което бе прекъснала речта на Дъмбълдор при откриването на учебната година. Професор Макгоногъл не й обърна никакво внимание. Когато Шеймъс върна съчинението на Хари, Хари без да погледне към Шеймъс, го взе и за голямо свое облекчение видя, че е оценен с „А“.

— Добре, всички слушайте внимателно, Дийн Томас, ако още веднъж направиш това на мишката си, ще ти наложа наказание, повечето от вас вече успешно накараха да изчезнат охлюви и дори тези, които го направиха с черупки имат вече представа за заклинанието. Днес ще…

— Хм, хм — каза професор Умбридж.

— Да? — каза професор Макгоногъл, като се обърна и веждите й се сключиха в дълга извита дъга.

— Просто се чудех, професоре, дали сте получила бележката, която ви съобщаваше датата и часа на вашата инспе…

— Сигурно съм я получила, иначе бих ви попитала какво правите в моята класна стая — каза професор Макгоногъл, като се обърна рязко към професор Умбридж — Много от учениците си размениха ликуващи погледи. — Както казах, днес ще упражняваме доста по-трудното изчезване на мишки. Сега Изчезващото заклинание…

— Хм, хм…

— Чудя се — каза професор Макгоногъл с ледена ярост, като се обърна към професор Умбридж — как очаквате да се запознаете с обичайните ми методи на преподаване, ако продължавате да ме прекъсвате. Както виждате, не позволявам на хората да говорят, когато аз говоря…

Професор Умбридж изглеждаше като ударена през лицето. Тя замълча, но отвори бележника си и започна яростно да пише.

Изглеждайки напълно безучастна, професор Макгоногъл се обърна веднага към класа:

— Както казах, Изчезващото заклинание се усложнява съобразно същността на животното. Охлювът, като безгръбначно, не представлява голямо предизвикателство, мишката като бозайник обаче предлага такова. Това не е магия, която бихте усвоили, докато мислите за обяда си. Затова, знаете формулата, нека да видя какво можете…

— Как може тя да ми чете лекции да си контролирам нервите с Умбридж! — промърмори под носа си Хари към Рон, но се ухили — ядът му към професор Макгоногъл беше започнал да се топи.

Професор Умбридж не последва професор Макгоногъл из класа, както беше го направила с професор Трелони, вероятно осъзнаваше, че професор Макгоногъл не би й го позволила. Тя направи много повече бележки в тефтерчето си, докато седеше в ъгъла и когато най-после професор Макгоногъл им каза да си тръгват, тя се изправи със сурово изражение на лицето си.

— Ето, започва се — каза Рон, като държеше за опашката мишката си и я постави обратно в кутията, с която Лавендър минаваше.

Когато всички останали напуснаха стаята, Хари видя професор Умбридж изправена до катедрата. Той кимна на Рон, който кимна на Хърмаяни и тримата предпазливо се заслушаха.

— От колко години преподавате в Хогуортс? — попита професор Умбридж.

— Този декември ще станат тридесет и девет — каза рязко професор Макгоногъл, като подреждаше чантата си.

Професор Умбридж го записа.

— Много добре — каза тя — ще получите резултатите от вашата инспекция в срок от десет дена.

— Мога да чакам дълго — каза професор Макгоногъл с ледено безразличие и тръгна към вратата — Побързайте вие тримата — добави тя, побутвайки пред себе си Хари, Рон и Хърмаяни.

Хари не можеше да се въздържи да не отправи към нея щастлива усмивка, която тя му върна.

Мислеше, че следващата му среща с Умбридж ще бъде при наказанието, но беше сгрешил. Когато вървяха по ливадата към гората за урока по грижа за магически създания, тя ги очакваше с бележник в ръце заедно с професор Гръбли-Планк.

— Обикновено не взимате този клас, нали? — я попита Хари, когато пристигнаха на масата — където група пленени Огъвачи пълзяха сред купчина горски вейки и шума.

— Точно така — каза професор Гръбли-Планк с ръце зад гърба си — Аз съм заместничка на професор Хагрид.

Хари размени поглед с Рон и Хърмаяни. Малфой си шепнеше с Краб и Гойл, със сигурност му допадаше идеята да разказва лъжи за Хагрид пред представител на министерството.

— Хм-м-м — каза професор Умбридж, понижавайки гласа си, но Хари все още можеше да чува ясно — Чудя се, Директорът странно защо, не пожела да ми даде тази информация, можете ли да ми кажете кое налага толкова продължителното отсъствие на професор Хагрид?

Хагрид забеляза нетърпеливият Малфой да се приближава до Умбридж и Гръбли — Планк.

— Не бих могла да ви кажа — каза нехайно професор Гръбли-Планк — Не зная повече от вас по този въпрос. Получих сова от Дъмбълдор дали бих ли желала да поема преподавателската работа за няколко седмици и приех. Това е всичко, което зная. А сега може ли да започваме?

— Да, моля, направете го — каза професор Умбридж, докато записваше в бележника си.

Умбридж започна да обикаля класа и да задава въпроси за магическите създания. Повечето от учениците отговаряха добре и настроението на Хари се повиши, най-малкото класът нямаше да провали Хагрид.

— Обиколих — каза професор Умбридж, когато се върна обратно при професор Гръбли-Планк след продължителен разпит на Дийн Томас — Как се чувствате като временен заместник, де факто аутсайдер? — Предполагам, че трябваше да кажа, как намирате Хогуортс? Чувствате ли, че получавате достатъчна подкрепа от училищното ръководство?

— О, да, Дъмбълдор е отличен — каза сърдечно професор Гръбли-Планк — Да, много съм доволна от начина, по който вървят нещата, наистина съм щастлива тук.

С леко скептичен израз Умбридж написа нещо в бележника си и продължи:

— Какво планирате да изучавате с класа през тази година — разбира се, ако професор Хагрид не се върне?

— О, ще ги запозная с всички създания, които са включени в програмата за СОВА — каза професор Гръбли-Планк — Не сме изучавали много — изучавали са Еднорозите и Смрадльовците, мисля, че ще продължим с Колянковците, сигурна съм, че вече разпознават успешно Подопашковци и Израстиковците…

— Добре, изглежда вие знаете какво правите — каза професор Умбридж, като записа нещо в бележника си. Хари не хареса ударението, което тя постави върху думата вие и все по-малко го харесваше, когато тя зададе следващия си въпрос на Гойл:

— Сега. Чух, че в този клас е имало наранявания.

Гойл се ухили глупаво. Малфой се втурна да отговори на въпроса:

— Това бях аз — отговори — Бях нападнат от хипогриф.

— Хипогриф? — попита професор Умбридж, като пишеше бясно.

— Само защото той беше твърде глупав, за да чуе какво му казва да прави Хагрид — каза ядосано Хари.

Рон и Хърмаяни се намръщиха. Професор Умбридж бавно завъртя главата си в посоката на Хари.

— Още една нощ наказание, мисля — каза тя бавно — Добре, благодаря ви много, професор Гръбли-Планк. Мисля, че научих каквото ми трябваше. Ще получите резултатите от вашата инспекция в срок от десет дена.

— Всичко хубаво — каза професор Гръбли-Планк и професор Умбридж се запъти през ливадата към замъка.

Беше близо полунощ, когато Хари напусна кабинета на Умбридж, ръката му кървеше толкова обилно, че се наложи да я превърже с кърпичка. Той очакваше при завръщането му общата стая да е празна, но Рон и Хърмаяни го очакваха. Беше му приятно да ги види, още повече, че Хърмаяни изглеждаше по-скоро симпатизираща, отколкото критична.

— Тук — каза тя загрижено, мажейки го с някаква жълта течност — мажи ръката си с тази отвара от пипала на Стенопълзач, ще помогне.

Хари потопи кървящата си и болезнена ръка в бокала и почувства голямо облекчение. Свитият до краката му Крукшанкс измяука високо, изправи се на лапите си и отново легна.

— Благодаря — каза благодарно и почеса с лявата си ръка Крукшанкс зад ушите.

— Все още мисля, че трябва да разкажеш за това — каза тихо Рон.

— Не — каза упорито Хари.

— Ако професор Макгоногъл узнае, тя ще направи…

— Да, вероятно ще направи — каза тъпо Хари — И колко време мислите, че ще отнеме на Умбридж да получи друг декрет, в който се казва, че всеки, който не е съгласен с Великият инквизитор ще бъде уволняван незабавно?

Рон отвори уста да отговори, но от нея нищо не излезе, после я затвори.

— Тя е ужасна жена — каза с тъничък глас Хърмаяни — Ужасна. Знаеш ли, току-що казвах на Рон, когато ти дойде… трябва да направим нещо срещу нея.

— Предложих да я отровим — каза рязко Рон.

— Не… имах предвид колко непоносима учителка е тя и как от нея няма да научим нищо за защитата срещу Черните изкуства — каза Хърмаяни.

— Добре, какво можем да направим срещу това? — каза Рон и се прозя — Твърде късно е, нали? Тя вече получи работата и ще остане, Фъдж може да е сигурен в това.

— Добре — каза колебливо Хърмаяни — Знаете ли, мислих си днес… — тя погледна нервно към Хари — Мислех си, че може би е време да го направим сами.

— Кое да направим сами? — попита мнително Хари, който все още държеше ръката си в отварата от пипала на Стенопълзач.

— Добре — да изучаваме самостоятелно Защита срещу Черните изкуства.

— Забрави! — намръщи се Рон — Искаш да се заемем с извънкласна работа? Осъзнаваш ли, че с Хари сме затрупани с домашни и това е едва втората седмица?

— Но това е много по-важно от домашно! — каза Хърмаяни.

Хари и Рон се опулиха насреща й.

— Не мислех, че на света има нещо по-важно от домашните! — каза Рон.

— Не ставай глупав, разбира се, че има — отговори Хърмаяни и Хари почувства застрашителното чувство, че изразът на лицето й става толкова вдъхновен, както когато говори за СМРАД — Това е да се приготвим, както Хари каза на първия урок на Умбридж, за това, което ни очаква вън оттук. Трябва да сме сигурни, че можем да се защитаваме. Ако не научим нищо през цялата година…

— Не можем да направим кой знае какво сами — каза унило Рон — Исках да кажа, добре, можем да прочетем някои проклятия в библиотеката и да се опитаме да ги упражняваме, предполагам…

— Не, съгласна съм, че трябва да научим неща, за които не пише в книгите — каза Хърмаяни — Имаме нужда от учител, който може да ни покаже как да прилагаме заклинанията и да ни поправя, ако грешим.

— Ако говориш за Лупин — започна Хари.

— Не, не, не говоря за Лупин — каза Хърмаяни — Той е твърде зает с Ордена и повече можем да го виждаме само през уикендите в Хогсмийд, което не е достатъчно.

— Тогава кой? — намръщи й се Хари.

Хърмаяни въздъхна дълбоко.

— Не е ли очевидно? — попита тя — Говорех за теб, Хари.

За момент настъпи тишина. Лек нощен бриз повя от прозореца зад Рон и огънят изгасна.

— Какво за мен? — попита Хари.

— Говорех ти да ни учиш на защита срещу Черните изкуства.

Хари я погледна. Тогава се обърна към Рон, готов да си разменят разгневени погледи, както винаги, когато Хърмаяни измислеше нещо налудничаво като СМРАД. За изненада на Хари обаче Рон не изглеждаше разгневен.

Той се намръщи леко, като очевидно размишляваше. Тогава каза:

— Това е идея.

— Какво е идея? — попита Хари.

— Ти — отговори Рон — Да ни научиш да го правим.

— Но…

Хари се ухили, сигурен, че те двамата се шегуват.

— Но аз не съм учител, аз не мога…

— Хари, ти си най-добрият от нас по Защита срещу Черните изкуства.

— Аз? — усмихна се още по-широко Хари — не, не съм. Побеждаваш ме на всеки тест.

— Всъщност не съм — каза хладно Хърмаяни — Победи ме третата година, единствената година, когато заедно се явихме на теста и имахме учител, който наистина разбираше предмета. Но аз не говоря за резултати от тестове, Хари. Мисля, че ти имаш основата!

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш ли какво, не съм сигурен, че искам някой толкова глупав да ме учи — каза Рон, като намигна на Хърмаяни. Той се обърна към Хари.

— Да помислим — каза, като направи физиономия като Гойл, когато се съсредоточава — Ъ-ъ-ъ… първата година, ти спаси Философския камък от Ти-Знаеш-Кой.

— Но това беше късмет — каза Хари — а не умение.

— Втората година — прекъсна го Рон — ти уби Базиликса и унищожи Риддъл.

— Да, но ако Фоукс не се беше върнал, аз…

— Третата година — каза по-високо Рон — ти се би наведнъж със стотици диментори наведнъж.

— Знаеш, че това беше случайност, ако времевъртът не беше…

— Последната година — сега Рон почти крещеше — се би срещу Ти-Знаеш-Кой отново…

— Чуйте ме! — каза почти ядосано Хари, тъй като Рон и Хърмаяни си намигаха — просто ме изслушайте, о’кей? Звучи като нещо велико, когато го казвате, но през цялото време това беше късмет, половината време не знаех какво правя, не съм планирал нищо от това, аз само правех това, което мислех, че трябва и получавах помощ…

Рон и Хърмаяни все още си намигаха и Хари почувства, че гневът му нараства; не беше сигурен защо се чувства толкова разярен.

— Не се хилете така, сякаш мислите, че знаете какво правя по-добре от мен — каза той — знам през какво съм минал, о’кей. И съм минал не защото съм брилянтен в защитата срещу Черните изкуства, аз преминах през всичко това защото… защото помощта идваше навреме или, предполагам, че съм прав, съм бил преведен през всичко това без да имам представа какво правя, СПРЕТЕ ДА СЕ СМЕЕТЕ!

Бокалът с отварата падна на пода и се разля. Той не усети кога се бе изправил на крака. Крукшанкс се шмугна под дивана. Усмивките на Рон и Хърмаяни изчезнаха.

— Вие не знаете какво е! Вие, никой от вас, никога не сте заставали лице в лице с него. Мислите, че е достатъчно да си спомните няколко проклятия и да ги хвърлите срещу него, като че ли сте в клас или нещо такова. Мислите, че нищо не застава между вас и смъртта ви освен вашите… вашите мозъци или издръжливост или каквото и да е там, не знаете какво е да сте на наносекунда от това да бъдете убити или изтезавани или да виждате как приятелите ви умират, никога не са ни учили на това в клас, и вие тук седите и се държите така, сякаш аз съм умно малко момче, което стои тук живо, докато Дигъри е умрял защото е бил глупав, а всъщност аз можеше да бъда мъртъв, ако Волдемор тогава нямаше нужда от мен.

— Не сме казвали нищо такова, приятелю — каза втрещен Рон — Не сме твърдели това за Дигъри, разбрал си ни погрешно…

Той погледна безпомощно към Хърмаяни, чието лице беше поразено.

— Хари — каза тя плахо — не виждаш ли? Това… ние се нуждаем точно от това… да знаем какво е да го видим лице в лице… да го видим… В-Волдемор!

Беше първият път, когато тя бе изрекла името на Волдемор, което успокои Хари повече от всичко. Все още дишайки тежко, той седна в креслото си, разбирайки какво бе направил, ръката започна отново да го боли ужасно. Той съжали, че беше счупил бокала с отварата от пипала на Стенопълзач.

— Добре… помисли за това — каза внимателно Хърмаяни — Моля те…

Хари не можеше да измисли какво да каже. Той се чувстваше засрамен от избухването си. Кимна трудно в нещо като съгласие.

Хърмаяни стана.

— Добре, отивам да си лягам — каза с колкото се може по-естествен глас — Ъ-ъ-ъ… лека нощ.

Рон също се изправи.

— Идваш ли? — каза несръчно на Хари.

— Да — каза Хари — След… минута. Трябва да почистя тук.

Той посочи разсипания на пода бокал. Рон кимна и си тръгна.

— Репаро! — промърмори Хари, насочвайки пръчката си към парчетата порцелан. Те се слепиха като нови, но не можеше да върне отварата обратно.

Беше толкова изморен, че би заспал в креслото, но си наложи да стане и да последва по стълбите Рон. Неспокойната му нощ бе придружена със сънища за дълги коридори и заключени врати и той се събуди на следващата сутрин отново със силни болки в белега.