Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (10)

Глава 10: Луна Ловгуд

Хари имаше тревожни сънища… Родителите му се появяваха и изчезваха в съня му, но никога не говореха; госпожа Уизли ридаеше над мъртвото тяло на Крийчър пазено от Рон и Хърмаяни, които носеха корони на главите си, и отново Хари започваше да върви по коридор, завършващ със затворена врата. Той внезапно се събуди, белегът го болеше, а Рон, вече облечен, му говореше:

— … по-добре побързай, мама е бясна, че ще изпуснем влака…

Голямо вълнение цареше в къщата. От това, което чу докато се обличаше максимално бързо, Хари разбра, че Фред и Джордж, за да не си правят труда да си носят куфарите, са ги омагьосали да си отлетят сами долу, но по профучавайки по стълбите са ударили Джини и тя е паднала през две стълбища в коридора; госпожа Блек и госпожа Уизли крещяха с пълен глас:

— … МОЖЕХТЕ СЕРИОЗНО ДА Я НАРАНИТЕ, ИДИОТИ ТАКИВА…

— … МРЪСНИ, НЕВЪЗПИТАНИ ХУЛИГАНИ, ВИЕ ПЕТНИТЕ КЪЩАТА НА БАЩА МИ…

Хърмаяни влезе бързо в стаята като изглеждаше объркана, тъкмо когато Хари си обуваше маратонките. Хедуиг се люлееше на рамото и, а в ръцете и се бе свил Крукшанкс.

— Мама и татко тъкмо изпратиха Хедуиг обратно. Совата изпърха услужливо нагоре и кацна върху клетката си. Готов ли си вече?

— Почти. Джини добре ли е? — попита Хари докато си слагаше очилата.

— Госпожа Уизли и сложи лепенка — каза Хърмаяни — Но сега Лудоокия се оплаква, че не можем да тръгнем преди да се е върнал Стърджис Подмор, иначе охраната ще е с един по-малко.

— Охрана? — каза Хари. — Трябва да отидем до Кингс Крос с охрана?

— Ти трябва да идеш до Кингс Крос с охрана — поправи го Хърмаяни.

— Защо? — каза Хари раздразнено — Мислех, че Волдемор трябваше да се покрива или ми казвате, че ще изскочи иззад някое кошче за боклук, за да ме преследва отново?

— Не знам, това е, което каза Лудоокия! — каза Хърмаяни разсеяно, гледайки часовника си — но ако не тръгнем скоро определено ще изпуснем влака…

— ЩЕ СЛЕЗЕТЕ ЛИ ВЕДНАГА ВСИЧКИ ТУК, МОЛЯ — изкрещя госпожа Уизли. Хърмаяни подскочи като опарена и бързо излезе от стаята. Хари грабна Хедуиг, напъха я безцеремонно в клетката и излетя след Хърмаяни надолу по стълбите, влачейки куфара след себе си. Портретът на госпожа Блек крещеше яростно, но никой не си даваше труд да спусне завесите пред нея; целият шум в залата сигурно я бе събудил отново.

— Хари, ти идваш с мен и Тонкс — изкрещя госпожа Уизли между повтарящите се крясъци МЪТНОРОДИ! ИЗМЕТ! МРЪСНИ СЪЗДАНИЯ!… Остави куфара и совата си, Аластор ще се погрижи за багажа… О, за бога, Сириус, Дъмбълдор каза не! Подобно на мечка черно куче се бе появило до Хари докато той се катереше по всевъзможните куфари, задръстили коридора, за да се добере до госпожа Уизли.

— Ох, честно… — каза госпожа Уизли отчаяно — Е, щом ще го правиш на твоя глава — така да бъде!

Тя с усилие отвори предната врата и пристъпи навън под слабите лъчи на септемврийското слънце. Хари и кучето я последваха. Вратата се затръшна зад тях и крясъците на госпожа Блек спряха мигновено.

— Къде е Тонкс? каза Хари оглеждайки се докато слизаха по каменните стъпала на номер 12, които изчезнаха в момента, в който те стъпиха на тротоара.

— Тя ни чака там горе каза госпожа Уизли рязко отделяйки поглед от мотаещото се около Хари черно куче. Една стара жена ги поздрави на ъгъла. Тя имаше ситни посивели къдрици и носеше шапка подобна на пай с месо.

— Внимавай, Хари — каза тя примигвайки — По-добре да побързаме нали, Моли? — добави тя, гледайки часовника си.

— Знам, знам… изпъшка госпожа Уизли забързвайки крачките си — но Лудоокия искаше да изчакаме Стърджис… само ако Артър можеше отново да вземе коли от Министерството… но напоследък Фъдж не би му заел дори празна мастилница… как мъгълите издържат да пътуват без магия… Но голямото черно куче залая радостно и заподскача наоколо като се мъчеше да хване гълъбите или гонеше опашката си. Хари не можеше да не се засмее. Сириус е бил затворен наистина много време. Госпожа Уизли присви устни почти както леля Петуния. Отне им 20 минути да стигнат пеша до гара Кингс Крос и през това време не се случи нищо по-значимо от това как Сириус уплаши две котки, за да забавлява Хари. Веднъж пристигнали, на гарата непредвидено ги забави минаването през бариерата между девети и десети перон, но когато теренът беше вече чист те преминаха един по един до перон девет и три четвърти, където експрес Хогуъртс испускаше черни кълба дим над заминаващите ученици и техните семейства. Хари вдиша познатата миризма и почувства, че сякаш полита… той наистина се връщаше…

— Дано другите дойдат навреме — каза притеснено госпожа Уизли взирайки се назад към арката от ковано желязо, през която щяха да дойдат другите заминаващи.

— Хубаво куче, Хари! — извика едно високо момче с ужасни къдрици.

— Благодаря, Лий! — каза Хари хилейки се докато Сириус махаше с опашка като обезумял.

— Ох, добре… — каза госпожа Уизли с облекчение — … ето го и Аластор с багажа, вижте…

Нахлупил шапка на носач ниско над кривогледите си очи, Муди се задаваше накуцвайки по арката като буташе пред себе си количката с багажа им.

— Всичко е наред — измърмори той на госпожа Уизли и Тонкс — не мисля, че са ни проследили…

Секунда по-късно господин Уизли се появи на перона с Рон и Хърмаяни. Те почти бяха разтоварили количката на Муди, когато Фред, Джордж и Джини се появиха с професор Лупин.

— Някакви проблеми? — изръмжа Муди.

— Никакви — каза Лупин.

— Все пак ще трябва да докладвам на Дъмбълдор за Стърджис — каза Муди — за втори път не се е появявал от седмица. Става ненадежден като Мандънгус.

— Е, грижете се за себе си — каза Лупин ръкувайки се с всички наоколо. Той стигна до Хари последен и го потупа по рамото — Ти също, Хари. Бъди внимателен.

— Да! Дръжте си очите отворени бъдете нащрек — каза Муди стискайки ръката на Хари — И не забравяйте — внимавайте какво пишете! Ако се съмнявате, не го пишете изобщо в писмото!

— Страхотно е, че се запознах с вас! — каза Тонкс прегръщайки Хърмаяни и Джини — Дано да се видим скоро пак.

Прозвуча предупредително изсвирване и учениците, които все още бяха на перона забързаха да се качат във влака.

— Бързо, бързо — каза госпожа Уизли, прегръщайки ги напосоки и хващайки Хари два пъти.

— Пишете… бъдете добри… ако сте забравили нещо ще ви го изпратим… ще го изпратим по влака, сега, побързайте.

За един кратък миг голямото черно куче се изправи на задните си крака и сложи предните си лапи на раменете на Хари, но госпожа Уизли издърпа Хари към вратата на влака просъсквайки — За бога, Сириус, дръж се все пак като куче!

— Ще се видим — извика Хари през отворения прозорец, когато влакът потегли, докато Рон, Хърмаяни и Джини махаха до него. Фигурите на Тонкс, Лупин, Муди и господин и госпожа Уизли се смаляваха бързо, но черното куче тичаше наравно с вагона, махайки с опашка, а изчезващите вече от поглед хора на перона се смееха, гледайки го как преследва влака, който направи завой и Сириус си беше отишъл.

— Той не трябваше да идва с нас — каза Хърмаяни разтревожено.

— О, я се успокой — каза Рон — горкият човек не е виждал дневна светлина от месеци.

— Е — плесна с ръце Фред — не можем да стоим тук цял ден да си приказваме, имаме да обсъждаме бизнес с Лий. Ще се видим по-късно — и той и Фред изчезнаха надолу по коридора. Влакът набираше скорост и къщите навън профучаваха сякаш се полюшваха на местата си.

— Ще отидем ли да си намерим купе? — попита Хари.

Рон и Хърмаяни си размениха погледи.

— Ами… — каза Рон. Ние… ами… Рон и аз трябва да отидем във вагона на префектите — каза Хърмаяни несигурно. Рон не поглеждаше Хари; той изглеждаше дълбоко заинтересуван от ноктите на лявата си ръка.

— О — каза Хари — Ами, добре, чудесно.

— Не мисля, че ще трябва да стоим там през цялото пътуване — каза Хърмаяни бързо.

— В писмата се казваше, че само Главното момче и момиче ще ни инструктират и после ще патрулираме по коридора от време на време.

— Добре — каза Хари отново — Е, тогава… тогава ще се видим по-късно.

— Да, определено — каза Рон, поглеждайки несигурно и неспокойно към Хари — За нас е наказание да отидем там. Бих предпочел…, но ние трябва… имам превид, че не ми харесва, аз не съм Пърси — завърши Рон непокорно.

— Знам, че не си — каза Хари и се ухили. Но когато Рон и Хърмаяни затътриха куфарите си, Крукшанкс и затворената Пигуиджън надолу към локомотива, Хари почувства странно чувство на загуба. Той никога не беше пътувал в експрес Хогуортс без Рон.

— Хайде — каза му Джини — ако побързаме можем да им запазим места.

— Вярно — каза Хари вдигайки клетката на Хедуиг в едната си ръка и дръжката на куфара в другата. Те напредваха по коридора, вглеждайки се през стъклените врати на купетата, покрай които минаваха, но те вече бяха пълни. Хари не можа да не забележи, че много от хората го зяпаха с голям интерес, а някои от тях побутваха съседите си и го сочеха. След като това се повтори в пет последователни вагона той си спомни, че „Пророчески вести“ цяло лято бяха казвали на читателите си какъв лъжлив фукльо е. Той мрачно се питаше дали хората, които сега го гледаха и си шушукаха, вярват на тези истории. В последния вагон те срещнаха Невил Лонгботъм, съученикът пета година на Хари в Грифиндор, лицето му лъщеше от усилията да мъкне куфара си и с другата ръка да държи съпротивлявящата му се жаба, Тревър.

— Здрасти, Хари! — каза той запъхтяно. — Здрасти, Джини… навсякъде е пълно… не мога да си намеря място…

— Какво говориш? — каза Джини, която се беше промушила покрай Невил, за да види в купето зад него — В това има място, вътре е само Луна Ловгуд…

Невил промърмори, че не искал да безпокои никого.

— Не ставай глупав — засмя се Джини — тя няма да има нищо против.

Тя отвори вратата и издърпа куфара си вътре, Хари и Невил я последваха.

— Здрасти, Луна — каза Джини — нещо против да седнем тук?

Момичето до прозореца ги погледна. Тя имаше рядка, дълга до кръста, мазна, руса коса, много светли вежди и изпъкнали очи, които и придаваха неизменно учуден израз. Хари веднага разбра защо Невил беше подминал това купе. Момичето наистина излъчваше наоколо явна смахнатост. Може би беше, защото държеше пръчката си зад лявото ухо, за по-сигурно, или заради това, че носеше навързани запушалки от бирен шейк като огърлица, или за това, че четеше списание, обърнато на обратно.

Погледът и премина покрай Невил и се спря върху Хари. Тя кимна.

— Благодаря — каза Джини като и се усмихваше.

Хари и Невил сложиха багажа и клетката на Хедуиг в багажника и седнаха. Луна ги гледаше над обърнатото си списание, което се казваше „Клюки и интриги“. Изглежда тя нямаше нужда да мига колкото останалите хора, защото се взираше ли взираше в седналия срещу нея Хари, на когото сега му се щеше да не беше сядал там.

— Добре ли прекара лятото, Луна? — попита я Джини.

— Да — каза Луна замечтано, без да сваля очи от Хари — Да, знаеш ли, беше наистина приятно. Ти си Хари Потър — добави тя.

— Знам — каза Хари.

Невил се закиска. Луна го погледна с воднистите си очи.

— А аз не знам кой си ти?

— Аз не съм никой — каза бързо Невил.

— Не вярно — каза Джини рязко — Невил Лонгботъм — Луна Ловгуд — Луна е на моите години, но е в Рейвънклоу.

— Най-голямото богатство за човека е знанието — каза тя с напевен тон. След това вдигна обърнатото си списанието дотолкова, че да скрие лицето и замълча. Хари и Невил се погледнаха, вдигнали вежди. Джини едва успя да не се изкикоти. Влакът продължи да се носи напред, през различни местности. Времето беше много променливо — в един момент вагонът бе огрян от слънчевите лъчи, а в следващия тъмни, заплашителни облаци ги скриваха.

— Познай какво получих за рождения си ден? — каза Невил.

— Ново всепомниче? — каза Хари спомняйки си подобното на мраморно топче устройство, което бабата на Невил му бе изпратила в усилията си да подобри паметта на внука си.

— Не — каза Невил — можех да мина и с едно, въпреки че старото го загубих преди цяла вечност… не, виж това…

Той започна да рови в куфара си с една ръка, а с другата здраво държеше Тревър и след малко тършуване извади нещо, което изглежда беше малък сив кактус в саксия, само че изглежда беше покрит с циреи вместо с бодли.

— Мимбулус Мимбълтония — каза той гордо.

Хари се вгледа в нещото. То леко пулсираше и имаше вид на заболял вътрешен орган.

— То е много, много рядък вид — каза Невил сияейки — Не знам дали дори в оранжерията на Хогуъртс има такова. Нямам търпение да го покажа на професор Спраут. Прачичо ми Алджи го е взел от Асирия. Ще видя дали не мога да го развъдя. Хари знаеше, че любимият предмет на Невил е билкологията, но и за цял живот той не можеше да си представи какво ще може да прави това малко закърняло растенийце.

— То… ами… прави ли нещо? — попита той.

— Много неща! — каза Невил гордо — То има невероятни механизми за защита. Ето, подръж Тревър вместо мен…

Той изтърси жабата в скута на Хари и взе едно перо от чантата си. Надзъртащите очи на Луна Ловгуд се появиха над обърнатото и списание, за да гледа какво ще направи Невил. Той държеше своята Мимбулус Мимбълтония на височината на очите, бе прехапал език от усърдие и като избра едно място той убоде растението с върха на перото си. Гъста, воняща, тъмно зелена течност започна да хвърчи от всеки негов цирей. Струите опръскаха тавана, прозорците и списанието на Луна Ловгуд; Джини, която тъкмо навреме бе прикрила лицето си с ръце само изглеждаше сякаш на главата си имаше лигава, зелена шапка, но Хари, чиито ръце бяха заети с мъчещия се да избяга Тревър, беше уцелен в лицето. Миришеше на гранясал тор. Невил, чието лице и тяло също се бяха намокрили, разклати глава, за да изкара течността от очите си.

— Из-звинявайте — изпъшка той — Не съм пробвал това преди… не мислех, че може да е толкова… не се притеснявайте, все пак, сокът не е отровен — добави той нервно, когато Хари изплю на земята всичко, което бе попаднало в устата му.

Точно в този момент вратата на купето им се отвори.

— О… здравей, Хари — чу един нервен глас — А… лош момент?

Хари избърса стъклата на очилата си с ръката, в която не държеше Тревър. Едно много хубаво момиче с дълга, лъскава черна коса стоеше на вратата и му се усмихваше: Чо Чанг, търсачката от отбора по куидич на Рейвънклоу.

— О… здрасти — каза Хари безизразно.

— Ами… — каза Чо — Е… мислех само да кажа здравей… чао тогава.

С доста порозовяло лице тя затвори вратата и изчезна. Хари се свлече обратно на седалката си и изстена. Изкаше му се Чо да открие как той седи с група много готини хора, които се превиваха от смях на шегата, която тъкмо е казал; той никога не би избрал да седи с Невил и Луни Ловгуд, държейки жаба и целият във вонящ сок.

— Няма значение — каза Джини ободряващо — Можем бързо да се отървем от всичко това. Тя извади пръчката си — Премахни!

Вонящият сок изчезна.

— Извинявайте — тихо каза Невил отново.

Рон и Хърмаяни не се бяха появили почти от час, като през това време количката с храна вече беше минала. Хари, Джини и Невил бяха привършили тиквените си пасти и бяха заети да си разменят картички от шоколадови жаби, когато вратата на купето се отвори и те влязоха, придружени от Крукшанкс и пронизително писукащата Пигуиджън в клетката и.

— Умирам от глад — каза Рон, слагайки Пигуиджън до Хедуиг, вземайки една шоколадова жаба от Хари и хвърляйки се на седалката до него. Той разкъса опаковката, отхапа главата на жабата и се излегна със затворени очи сякаш беше прекарал много изморителна сутрин.

— Е, има по двама префекти пета година от всеки дом — каза Хърмаяни, изглеждайки видимо недоволна докато сядаше — Момче и момиче от всеки.

— И познай кой е префект на Слидерлин? — каза Рон, все още със затворени очи.

— Малфой — веднага отговори Хари, сигурен, че най-големият му стах ще се потвърди.

— Разбира се — каза злобно Рон, натъпквайки остатъка от жабата в устата си и вземайки си друга.

— И тази абсолютна крава Панси Паркинсън — каза Хърмаяни гневно — Как може да е станала префект, като е по-глупава от трол със сътресение на мозъка…

— Кои са от Хафълпаф? — попита Хари.

— Ърни Макмилиан и Хана Абът — каза Рон с пълна уста.

— И Антъни Голдщайн и Падма Патил от Рейвънклоу — каза Хърмаяни.

— На Коледния бал ти беше с Падма Патил — каза един неясен глас.

Всички погледнаха Луна Ловгуд, която се взираше без да мига в Рон над „Клюки и интриги“. Той преглътна жабата, която дъвчеше.

— Да, знам — каза той, като изглеждаше меко казано учуден.

— Тя не се забавлява особено — информира го Луна — Тя мисли, че не си се държал много добре, защото не си танцувал с нея. Не мисля, че аз бих имала нещо против — добави тя замислено — Не обичам много да танцувам.

Тя отново се оттегли зад „Клюки и интриги“. За няколко секунди Рон се беше вторачил в корицата с отворена уста, после се погледна към Джини за някакво обяснение, но тя беше напъхала пръстите си в устата, за да спре да се кикоти. Рон поклати глава слисано и погледна часовника си.

— Трябва да обикаляме по коридорите от време на време — каза той на Хари и Невил — и можем да даваме наказания ако някой не се държи прилично. Нямам търпение да хвана Краб и Гойл за нещо…

— Не трябва да злоупотребяваш с позицията си, Рон! — каза Хърмаяни рязко.

— Да бе, вярно, защото Малфой няма да злоупотребява изобщо — саркастично каза Рон.

— И ти затова ще паднеш на неговото ниво?

— Не, просто искам да се уверя, че аз ще хвана неговите съученици преди той да хване моите.

— За бога, Рон…

— Ще накарам Гойл да преписва, това ще го убие, той мрази да пише, — каза Рон весело. Той си преправи гласа, за да звучи като грухтенето на Гойл и изкривявайки лице сякаш му е трудно да се концентрира започна да пише във въздуха. Не… трябва… да… приличам… на… павиански… задник…

Всички се смееха, но Луна Ловгуд се смееше най-силно. Тя така изпищя от радост, че Хедуиг се събуди и плесна с криле неодобрително, а Крукшанкс скочи в отделението за багаж съскайки. Луна се смееше толкова силно, че списанието й се изплъзна и падна в краката й на пода.

— Това беше смешно!

Изпъкналите й очи се напълниха със сълзи, докато се опитваше да си поеме дъх, гледайки втренчено Рон. Абсолютно объркан той погледна останалите, които сега се смееха на изражението му и на нелепо продължителния смях на Луна Ловгуд, която се люшкаше напред-назад, хванала бедрата си.

— Схващаш ли шегата? — каза Рон, мръщейки й се.

— Павиански… задник! — каза тя задъхвайки се и държейки се за ребрата. Всички гледаха как Луна се смее, но погледът на Хари попадна върху списанието на пода и забеляза нещо, което го накара да се наведе, за да го вземе. Обърнато наопаки беше трудно да се каже каква е снимката отпред, но сега Хари разбра, че беше доста лоша карикатура на Корнелиус Фъдж; Хари го позна единствено по избелялото зелено бомбе. Едната му ръка стискаше торба със злато, а с другата душеше едно джудже. Карикатурата беше озаглавена: Колко далеч ще отиде Фъдж, за да спечели Гринготс?

Под нея стояха заглавията на други статии в списанието.

Измама в лигата по куидич:

Как „Торнадата“ поемат управлението

Разбулване тайните на древните руни

Сириус Блек: Престъпник или жертва?

— Може ли да погледна? — Хари жадно попита Луна.

Тя кимна като все още се бе втренчила в Рон, без дъх от смях. Хари отвори списанието и прегледа списъка от статии. До този момент той напълно беше забравил за списанието, което Кингсли беше дал на господин Уизли, за да го предаде на Сириус, но сигурно е било това издание на „Клюки и интриги“. Той намери страницата и зачете напрегнато. Това също беше илюстрирано с доста лоша карикатура; всъщност, Хари не би могъл да се сети, че това трябва да е Сириус, ако не беше отбелязано. Сириус седеше върху куп човешки кости с извадена пръчка. Заглавието беше:

СИРИУС — ТАКЪВ, ЗА КАКЪВТО ГО ОБВИНЯВАТ?

Известен масов убиец или невинна сензация в музиката?

Хари трябваше да прочете първото изречение няколко пъти преди да се убеди, че го е разбрал правилно. От кога Сириус беше сензация в музиката?

Четиринайсет години Сириус Блек е смятан за виновен за масовото убийство на дванайсет мъгъли и един магьосник. Дръзкото бягство на Блек от Азкабан преди две години бе последвано от най-голямото преследване, водено някога от Министерството на Магията. Никой от нас не се бе замислял дали той заслужава да бъде хванат и върнат отново на Дименторите.

 

НО ТАКА ЛИ Е?

Потресаващи нови доказателства наскоро излезли наяве може да докажат, че Сириус Блек не е извършил престъпленията, заради които е бил изпратен в Азкабан. Всъщност, според думите на Дорис Пъркис, живееща на улица.

— Актиния N 18 в Литър Нортън, Блек може би дори не е присъствал по време на убийствата.

— Това, което хората не разбират е, че Сириус Блек е псевдоним, казва госпожа Пъркис. Човекът, който хората познават като Сириус Блек е всъщност Стъби Бордман, вокалист на известната група — Плашилата, който се оттегли от обществения живот, след като бе уцелен с ряпа в ухото на концерт в салона на църквата в Литър Нортън преди около петнайсет години. Веднага го познах на снимката във вестника. Стъби не би могъл да извърши тези престъпления, защото същият ден той беше на романтична вечеря на свещи с мен. Писах до Министъра на Магията и очаквам той да помилва Стъби, наричан още Сириус, много скоро.

Хари прочете статията и гледайки страницата не можеше да повярва на очите си. Може би беше шега, той си помисли, че вероятно в списанието често се публикуват измислени статии. Той прехвърли няколко страници и намери статията за Фъдж.

Корнелиус Фъдж, Министърът на Магията, отрече да е имал някакви планове да вземе управлението на магьосническата банка — Гринготс, по време на избирането му за Министър на Магията преди пет години. Фъдж винаги е настоявал, че единствено желае мирно сътрудничество с пазачите на нашето злато.

 

НО ТАКА ЛИ Е?

Източници близки до Министъра разкриха наскоро, че най-голямата амбиция на Фъдж е да упражнява контрол над запасите от злато на таласъмите и няма да се поколебае да използва сила ако това е необходимо.

— Това също не се случва за първи път, каза човек от Министерството.

— Корнелиус — Размазващия таласъми — Фъдж, както го наричат приятелите му. Ако можехте да го чуете, когато си мисли, че никой не го чува, о, той все говори за таласъмите, които е съсипал, удавил, пуснал от върха на сгради, отровил, сготвил…

Хари не продължи по-нататък. Фъдж може да имаше много недостатъци, но Хари не можеше да си представи как е наредил таласъми да бъдат сготвени. Той прелисти нататък списанието. От време на време спираше, за да прочете: обвинение към „Тътшилските Торнада“, че са спечелили лигата по куидич с изнудване, незаконни експерименти с метли и мъчения; интервю с магьосник, твърдящ че е летял до луната с Чистометка 6 и за доказателство е донесъл оттам жаби; и статия за древните руни, която най-накрая обясняваше защо Луна четеше „Клюки и Интриги“ наобратно. Според списанието ако обърнеш руните с главата надолу те изписват заклинание, с което можеш да превърнеш ушите на този, който ти е неприятен в kumquats. Всъщност, сравнено с останалите статии, твърдението, че Сириус може да е вокалист на „Плашилата“, звучеше доста смислено.

— Нещо интересно? — попита Рон, когато Хари затвори списанието.

— Разбира се, че не — каза Хърмаяни язвително, преди Хари да успее да отговори. „Клюки и Интриги“ е боклук и всички го знаят.

— Извинявай — каза Луна, чийто глас беше загубил сънливостта си — Баща ми е редакторът.

— Аз… о — смутено каза Хърмаяни — Е… има някои интересни… имам предвид, че е доста…

— Ще си го взема, благодаря — каза Луна студено и като се наведе напред тя го грабна от ръцете на Хари. Прелиствайки до страница петдесет и седем тя решително го обърна отново с главата надолу и изчезна зад него, точно когато вратата на купето се отвори за трети път.

Хари се огледа; беше очаквал това, но така видът на Драко Малфой, който му се хилеше насреща с приятелчетата си Краб и Гойл, не ставаше по-приятен.

— Какво? — агресивно каза той преди Малфой да може да си отвори устата.

— Дръж се прилично, Потър, или ще трябва да стоиш след часовете — провлечено каза Малфой, чиято пригладена, руса коса и вирната брадичка приличаха точно на тези на баща му — Виждаш ли, аз, за разлика от теб, станах префект, което пък значи, че аз, за разлика от теб, имам право да раздавам наказания.

— Да — каза Хари, — но ти за, разлика от мен, си идиот, така че излез и ни остави намира.

Рон, Хърмаяни, Джини и Невил се засмяха, Малфой презрително сви устни.

— Какво е чувството Уизли да е предпочетен пред теб, Потър? — попита той.

— Млъквай, Малфой — сряза го Хърмаяни.

— Явно темата е болезнена — каза Малфой хихикайки. Е, Потър, ти само се пази, защото ще те следвам като хрътка, в случай че някога престъпиш правилата.

— Махай се! — каза Хърмаяни, изправяйки се. Кикотейки се, Малфой за последно изгледа злобно Хари и изчезна, а Краб и Гойл се затътриха след него. Хърмаяни тръшна вратата на купето зад тях и се обърна да погледне Хари, който веднага разбра, че и на нея, като него, казаното от Малфой й е направило впечатление и тя е също толкова разстроена.

— Хвърли насам още една жаба — каза Рон, който очевидно не беше забелязал нищо.

Хари не можеше да говори спокойно пред Невил и Луна. Той размени с Хърмаяни още един нервен поглед и се втренчи през прозореца. Той мислеше, че идването на Сириус на гарата беше просто шега, но изведнъж то изглеждаше безразсъдно, та ако не и направо опасно… Хърмаяни беше права… Сириус не биваше да идва. Ами ако господин Малфой е забелязал черното куче и е казал на Драко? Ами ако той е стигнал до извода, че семейство Уизли, Лупин, Тонкс и Муди са знаели къде се крие Сириус? Или това, че Малфой каза — като хрътка е само съвпадение? Времето остана променливо докато пътуваха все по-на север. Слаб дъждец запръска по прозорците, след това слънцето показа бледите си лъчи преди отново да се скрие зад облаците. Когато се стъмни и във всички вагони светнаха лампите, Луна нави „Клюки и Интриги“, остави го внимателно в чантата си и вместо него започна да разглежда всички в купето. Хари седеше с чело, опряно на прозореца на влака, опитвайки се да зърне Хогуортс в далечината, но нощта беше безлунна и по мръсния прозорец се стичаха кални струйки дъжд.

— По-добре да се преоблечем — най-накрая каза Хърмаяни и всички заотваряха куфарите си и извадиха училищните мантии. Тя и Рон внимателно забодоха значките си на префекти отпред на гърдите. Хари забеляза как Рон се оглеждаше в черния прозорец. Най-после влакът намали и те чуха обичайната врява, когато всички ходят нагоре-надолу за да вземат багажа и животните си и да се приготвят за слизане. Тъй като Рон и Хърмаяни трябваше да наглеждат всичко това, те отново изчезнаха от купето оставяйки Хари и другите да наглеждат Крукшанкс и Пигуиджън.

— Ако искаш аз ще държа совата — каза Луна на Хари протягайки се да вземе Пигуиджън, докато Невил внимателно слагаше Тревър във вътрешния си джоб.

— О… ами… благодаря — каза Хари подавайки й клетката и повдигайки тази на Хедуиг по-сигурно.

Те се измъкнаха от купето и усетиха пощипването на нощния въздух върху лицата си докато се присъединяваха към тълпата в коридора. Те се придвижваха бавно към вратите. Хари можеше да усети мириса на боровите дървета покрай пътеката надолу към езерото. Той стъпи на перона и се ослуша за познатото „първокурсниците ей тука… първокурсниците…“. Но така и не го чу. Вместо това един съвсем различен остър женски глас викаше:

— Първокурсниците, моля, наредете се тук! Всички първокурсници при мен!

Един фенер се приближи люлеейки се към Хари и на неговата светлина той видя изпъкналата брадичка и строгата прическа на професор Гръбли-Планк, вещицата, която беше поела да води вместо Хагрид уроците по Грижа за Магическите Създания миналата година.

— Къде е Хагрид? — каза Хари на глас.

— Не знам — каза Джини — но по-добре да се махнем от вратата, защото пречим на движението.

— О, да…

Хари и Джини се оказаха разделени когато тръгнаха по перона и излязоха от гарата. Тласкан напред от тълпата той хвърли бегъл поглед в тъмното за Хагрид; той трябваше да е тук, Хари разчиташе на това — да види отново Хагрид беше едно от нещата, които бе очаквал с най-голямо нетърпение. Но от него нямаше и следа. Не може да е напуснал, каза си Хари докато се измъкваше бавно през тесния портал навън към пътя с останалата част от тълпата. Сигурно е настинал или нещо подобно… Той се огледа за Рон и Хърмаяни, с желанието да разбере какво мислят те за завръщането на професор Гръбли-Планк, но никой от тях не беше наблизо, така че той се остави тълпата да го носи напред по тъмния, измит от дъжда път извън гарата на Хогсмийд.

Тук стояха стоте или повече файтони, които винаги караха учениците, без първокурсниците, до замъка. Хари ги погледна без особен интерес и се огледа за Рон и Хърмаяни, но нещо го накара отново да се обърне към колите. Те вече не бяха без коне. Някакви създания стояха отпред. Ако трябваше да им даде име той предполагаше, че би ги нарекъл коне, въпреки че имаха нещо общо и с влечугите. Те сякаш бяха безплътни, можеше да се видят всичките им кости и черните им чулове плътно прилепваха за скелетите им. Главите им бяха подобни на драконовски, а белите им, втренчени очи нямаха зеници. Всеки от тях имаше крила — огромни, черни ципести криле, които сякаш бяха принадлежали на огромни прилепи. Стоейки тихо и спокойно в мрака, създанията изглеждаха тайнствено и зловещо. Хари не можеше да разбере защо файтоните трябва да бъдат теглени от тези ужасни коне, когато те можеха да се движат доста добре и сами.

— Къде е Пиг? — чу се гласът на Рон точно зад Хари.

— Ами онази Луна я носеше — каза Хари, като се обърна бързо, нетърпелив да поговори с Рон за Хагрид — Къде мислиш…

— … че е Хагрид? Не знам — каза Рон притеснено — Дано да е добре…

Малко по-нататък Драко Малфой и няколко от неговите приятели, включително Краб, Гойл и Панси Паркинсън, отклоняваха от пътя няколко плахи второкурсници, за да могат той и компанията му да си намерят файтон. След няколко секунди Хърмаяни се появи от тълпата като едва си поемаше дъх.

— Малфой се е държал абсолютно отвратително с един първокурсник ей там. Кълна се, ще го докладвам, има тази значка от три минути и я използва да тормози хората по-лошо от всякога… къде е Крукшанкс?

— Джини го взе — каза Хари — Ето я…

Джини тъкмо се беше появила от тълпата, едва удържайки неспокойно въртящия се Крукшанкс.

— Благодаря — каза Хърмаяни докато освобождаваше Джини от котката — Хайде да си намерим кола преди всички да са се напълнили…

— Още не съм взел Пиг! — каза Рон, но Хърмаяни вече се беше запътила към най-близкият незает файтон. Хари остана назад с Рон.

— Какви са тези неща според теб? — попита той Рон кимвайки към ужасните коне, около които се движеха другите ученици.

— Какви неща?

— Тези коне…

Луна се появи с клетката на Пигуиджън в ръце; малката сова пърхаше възбудено както обикновено.

— Ето ви и вас — каза тя — Много е сладка, нали?

— Ами… да… горе — долу — каза Рон сърдито — Е, хайде тогава да се качваме… какво казваш, Хари?

— Питах, какви са тези конеподобни неща? — каза Хари, докато той, Рон и Луна отиваха към колата, в която вече седяха Хърмаяни и Джини.

— Какви конеподобни неща?

— Тези, които теглят файтоните! — каза Хари с нетърпелив тон. Те, все пак, бяха на три крачки от най-близкия, който ги гледаше с празните си бели очи. Въпреки това Рон погледна Хари объркано.

— За какво говориш?

— Говоря за… виж!

Хари го дръпна за ръката и го притегли, така че да застане лице в лице с крилатия кон. Рон се вгледа в него за секунда, после погледна към Хари.

— И какво все пак би трябвало да гледам?

— Това там, между тегличите! Впрегнати в колата! Точно там пред…

Но след като Рон продължаваше да гледа объркано, на Хари му хрумна нещо странно.

— Не… не можеш ли да ги видиш?

— Да видя какво?

— Не можеш ли да видиш какво тегли файтоните?

Сега Рон изглеждаше сериозно разтревожен.

— Добре ли си, Хари?

— Аз… да…

Хари се почувства напълно объркан. Конете бяха там пред него, проблясвайки все така едри на слабата светлина идваща от прозорците на гарата зад него, пара излизаше от ноздрите им в хладния нощен въздух. И все пак, освен ако Рон не се преструваше, а това беше доста лоша шега ако наистина беше така — той изобщо не можеше да ги види.

— Ще се качваме ли тогава? — каза несигурно Рон гледайки Хари сякаш се притесняваше за него.

— Да — каза Хари — Да, давай…

— Всичко е наред — каза един тих глас до Хари, когато Рон изчезна в тъмната вътрешност на каретата — Не си полудял или нещо подобно. Аз също ги виждам.

— Наистина? — каза Хари отчаяно обръщайки се към Луна. Той можеше да види отраженията на крилатите коне в големите й ясни очи.

— О, да — каза Луна — Аз бях способна да ги видя от първия си ден тук. Те винаги са теглели каретите. Спокойно. Ти си толкова с ума си, колкото и аз.

Усмихвайки се леко тя се качи в остарялата вътрешност на файтона след Рон. Не съвсем успокоен Хари я последва.