Джоан Роулинг
Хари Потър и орденът на Феникса (30)

Глава 30. Грауп

Историята за бягството на Фред и Джордж на свобода се преразказваше толкова често през следващите няколко дни, че за Хари беше ясно, че скоро тя ще стане хогуортска легенда: само след седмица дори очевидците бяха вече наполовина убедени, че са видели как близнаците са пикирали на метлите си, бомбардирайки Умбридж с торови бомбички, преди да изхвърчат през вратите. Непосредствено след заминаването им се чуваха много гласове, зовящи да се последва техният пример. Хари често чуваше ученици да казват такива неща като: „Честно казано, понякога просто ми се ще да скоча на метлата си и да се махна от това място“ или „Още един такъв урок и ще направя като Уизли“.

Фред и Джордж се бяха погрижили никой да не ги забрави твърде скоро. Например не бяха оставили указания, как да се махне блатото, наводняващо коридора на петия етаж от източното крило. Умбридж и Филч бяха забелязани да опитват различни начини да го премахнат, но без успех. Накрая мястото бе заградено с въжета и на яростно скърцащия със зъби Филч бе дадена задачата да превозва през него с плоскодънна лодка учениците до класните им стаи. Хари беше сигурен, че учители като Макгоногъл или Флитуик биха могли да премахнат блатото за миг, но както и в случая с лудите фойерверки на Фред и Джордж, те изглежда предпочитаха да гледат, как Умбридж се мъчи.

Освен това, във вратата на кабинета на Умбридж имаше две големи дупки с формата на метли, които „Чистометките“ на Фред и Джордж бяха пробили, за да се върнат при собствениците си. Филч постави нова врата и замъкна „Светкавицата“ на Хари в подземията, където според слуховете Умбридж бе поставила въоръжен трол от охраната да я пази. Нейните неприятности обаче далеч не бяха свършили.

Вдъхновени от примера на Фред и Джордж, голям брой ученици сега се състезаваха за вакантните места на Главни пакостници. Напук на новата врата, някой се бе изхитрил да пусне един душко в кабинета на Умбридж и той бързо го бе опустошил, търсейки блестящи неща; беше скочил върху Умбридж, когато тя бе влязла, и се бе опитал да отгризе пръстените от дебелите и къси пръсти. Толкова често се хвърляха торови бомбички и смърдящи сачми, че за учениците стана нова мода да си правят заклинанието за балоноглавие, преди да излязат от час, това им осигуряваше запас от чист въздух, макар и да им придаваше странен вид с обърнатите златисти глобуси върху главите им.

Филч бродеше по коридорите с готов конски камшик в ръце, жадуващ да хване нарушители, но затруднението бе в това, че сега, когато те бяха толкова много, той никога не знаеше, накъде да тръгне. Инквизиторският отряд се опитваше да му помага, но на членовете му постоянно се случваха странни неща. Уорингтън от отбора на „Слидерин“ по куидич постъпи в болничното крило с ужасна кожна болест, която го караше да изглежда като посипан с мюзли, Панси Паркинсън, за голяма радост на Хърмаяни, пропусна на следващия ден всички часове, тъй като и бяха пораснали еленови рога.

Междувременно стана ясно, колко много закусчици бяха успели да продадат Фред и Джордж, преди да напуснат Хогуортс. Само да влезеше Умбридж в час, и събраните там ученици започваха да припадат, да повръщат, да ги втриса застрашително или пък да леят кърви и от двете си ноздри. Крещейки от ярост и безпомощност, тя се опитваше да проследи тайнствените симптоми до източника им, обаче учениците упорито и заявяваха, че страдат от „умбриджит“. След като наказа със задържане четири последователни класа и не успя да разкрие тайната им, тя бе принудена да се предаде и да позволи на кървящите, припадащи, потящи се и повръщащи ученици да напускат на цели тълпи часовете и.

Но дори потребителите на Закусчиците не биха могли да се мерят с Пийвс, този цар на хаоса, който изглежда бе взел прощалните думи на Фред твърде присърце. Той се носеше с безумен кикот из училището, преобръщайки маси, изхвърчайки от черните дъски, прекатурвайки статуи и вази, на два пъти заключи Госпожа Норис в някакви доспехи, откъдето тя, мяучейки високо, бе спасена от разярения пазач. Пийвс трошеше фенерите и духаше свещите, жонглираше със запалени факли над главите на пищящите ученици, караше спретнато подредените купчинки пергамент да падат в огнищата или през прозорците, наводни втория етаж, когато отвори всички кранове в баните, пусна на закуска торба с тарантули насред Голямата зала, а когато си позволеше малко отдих, летеше по цели часове след Умбридж и я освиркваше гръмко всеки път, когато тя си отвореше устата.

Изглежда никой от персонала освен Филч не си мръдваше пръста да и помогне. Нещо повече, седмица след заминаването на Фред и Джордж Хари видя професор Макгоногъл да минава точно покрай Пийвс, който настойчиво се мъчеше да откачи един кристален полилей, и би могъл да се закълне, че я чу как каза на полтъргайста под носа си: „Развива се на другата посока“.

Като капак на всичко, Монтегю все още не беше се възстановил от пребиваването си в тоалетната, оставаше объркан и дезориентиран и родителите му бяха забелязани във вторник сутринта да крачат към входната врата с извънредно сърдит вид.

— Трябва ли да кажем нещо? — попита загрижено Хърмаяни, притискайки бузата си към прозореца на кабинета по вълшебство, за да може да види как господин и госпожа Монтегю влизат вътре — За това, какво му се е случило? В случай, че ще помогне на мадам Помфри да го излекува?

— То се знае, че не трябва, той ще се оправи — рече безразлично Рон.

— Така или иначе, една неприятност в повече за Умбридж, нали? — каза Хари със задоволство.

Двамата с Рон почукваха с пръчките си чаените чаши, които трябваше да омагьосат. От чашата на Хари се показаха четири много къси крачка, които не можеха да достигнат чина и се заизвиваха напусто във въздуха. От тази на Рон поникнаха четири много тънки и източени крака, които повдигнаха чашата от чина с голяма мъка, потрепериха малко и се огънаха, при което чашата падна и се счупи на две.

— Репаро — изрече бързо Хърмаяни, залепяйки чашата на Рон с едно махване на пръчката си — Всичко това е много хубаво, ама какво ще стане, ако Монтегю е трайно увреден?

— Какво ми пука? — отвърна заядливо Рон, докато чаената му чаша отново се изправяше, люлеейки се като пияна с отчаяно треперещи колене — Монтегю по-добре да не беше се опитвал да лишава „Грифиндор“ от всичките онези точки, не е ли така? Ако искаш да се тревожиш за някого, Хърмаяни, тревожи се за мен!

— За теб? — каза тя, хващайки чашата си, която бе хукнала щастливо по чина на четирите си здрави крака, украсени в китайски стил и връщайки я обратно пред себе си — Защо пък да се тревожа за теб?

— Когато следващото писмо от мама най-после мине през проверката на Умбридж — рече горестно Рон, крепейки чашата си, докато четирите и хилави крачка правеха слаби опити да издържат тежестта и — аз ще съм в голяма беда. Няма да се учудя, ако ми е пратила още някое конско.

— Но…

— Аз ще съм виновният, задето Фред и Джордж си тръгнаха, само почакай — каза мрачно Рон — Тя ще каже, че не е трябвало да ги пускам да заминат, че е трябвало да сграбча опашките на метлите им и да увисна на тях или нещо подобно… да, за всичко ще съм виновен аз.

— Виж какво, ако тя наистина каже така, това ще е много несправедливо, ти не можеше нищо да направиш! Но аз съм сигурна, че няма, искам да кажа, ако е вярно, че те имат помещение на Диагон — али, те трябва да са били планирали това отдавна.

— Да, ама това е друг въпрос, как са успели да вземат помещение? — каза Рон, удряйки чашата си така силно с пръчката, че крачката и се подгънаха отново и тя се строполи в конвулсии пред него — Малко е странно, нали? Биха им трябвали сума ти галеони, за да си позволят наема на помещение на Диагон — али. Тя ще иска да знае какво са замислили, за да докопат толкова злато.

— Ами да, и на мен ми мина през ум това — рече Хърмаяни, оставяйки чашата си да потича в хубави малки кръгчета около тази на Хари, чиито дебели и къси крака все още не можеха да достигнат повърхността на чина — Чудех се, дали Мъндънгус не ги е придумал да продават крадени неща или подобно ужасно нещо.

— Не е — каза рязко Хари.

— Откъде знаеш? — запитаха в хор Рон и Хърмаяни.

— Защото… — Хари се поколеба, но май часът да си признае най-сетне бе настъпил. Нищо хубаво нямаше да се постигне с мълчание, щом това означаваше някой да подозира, че Фред и Джордж са престъпници — Защото те получиха златото от мен. Дадох им моята награда от Тримагическия турнир миналия юни.

Настъпи пропита от смайване тишина, в която чашата на Хърмаяни се затича право през ръба на чина и се разби на пода.

— О, не, Хари, ти не си направил това! — промълви тя.

— Да, направих го — каза Хари предизвикателно — и никак не съжалявам. Златото не ми трябваше, а те ще постигнат много с шегобийницата.

— Но това е прекрасно! — възкликна Рон развълнуван — За всичко си виновен ти, Хари — мама изобщо не може да ме обвини! Може ли да й кажа?

— Аха, предполагам, че ще е по-добре да и кажеш — рече глухо Хари — особено ако си мисли, че те приемат крадени котли или нещо такова.

Хърмаяни не продума нищичко до края на часа, но Хари бе обхванат от някакво предчувствие, че самообладанието й скоро ще и изневери. И наистина, тъкмо бяха напуснали замъка в междучасието и излязоха на слабото майско слънце, когато тя се втренчи със светнали очи в Хари и отвори уста с решителен вид.

Хари я прекъсна преди даже да е започнала.

— Няма смисъл да ми натякваш, всичко е свършено — каза той твърдо — Фред и Джордж взеха златото и както изглежда, са похарчили доста от него и аз не мога да си го взема обратно от тях, пък и не искам. Така че спести си думите, Хърмаяни.

— Нямах намерение да кажа нищо за Фред и Джордж! — рече тя обидено.

Рон изсумтя невярващо и Хърмаяни го изгледа много накриво.

— Не, наистина нямах! — ядно каза тя — Всъщност се канех да попитам Хари кога смята да се върне при Снейп и да помоли за още уроци по преграждане!

Сърцето на Хари се сви. След като бяха вече изчерпали темата за драматичното заминаване на Фред и Джордж, която естествено им отне много часове, Рон и Хърмаяни бяха поискали да чуят новини от Сириус. Тъй като Хари не им беше доверил дори причината, поради която искаше да говори със Сириус, беше му трудно да измисли какво да им каже, накрая беше казал съвсем правдиво, че Сириус е поискал Хари да поднови уроците си по преграждане. Оттогава не беше спрял да съжалява за това; Хърмаяни не би допуснала темата да и се изплъзне и постоянно се връщаше на нея, когато Хари най-малко очакваше.

— Само не ми казвай, че си спрял да сънуваш странни сънища — рече сега Хърмаяни — защото Рон ми каза, че снощи отново си бълнувал.

Хари хвърли гневен поглед на Рон. Рон прояви тактичността да изглежда засрамен от себе си.

— Само малко мърмореше — измънка той извинително — нещо като „още малко по-нататък“.

— Сънувах, че ви гледам как всички играете куидич — излъга безсрамно Хари — Опитвах се да те накарам да се протегнеш още малко, за да хванеш куофъла.

Ушите на Рон почервеняха. Хари почувства някакво отмъстително удоволствие, той, разбира се, не беше сънувал нищо подобно.

Нощес той отново бе направил пътешествието по коридора на Отдела по загадки. Беше преминал през кръглата стая, после през стаята, пълна с цъкане и с танцуваща светлина, докато се бе озовал отново в онази подобна на пещера стая, пълна с полици, на които бяха наредени прашни стъклени кълба. Беше бързал към редица номер деветдесет и седем, беше завил наляво и тичал покрай нея… вероятно тъкмо тогава бе бълнувал на глас… още малко по-нататък… защото бе почувствал, че нещо в самия него съзнателно се бори да го събуди… и преди да достигне до края на редицата, отново се бе намерил легнал в леглото, вторачен в балдахина.

— Нали се опитваш да затвориш съзнанието си? — запита Хърмаяни, гледайки го със светнали очи — Нали продължаваш със своето преграждане?

— То се знае — каза Хари, опитвайки се отговорът да прозвучи така, сякаш въпросът беше оскърбителен, но всъщност без да я гледа в очите. Истината бе, че той изпитваше такова любопитство да узнае какво бе скрито в онази стая с прашни кълба, че всъщност беше изпълнен с желание сънищата да продължат.

Трудното бе в това, че както оставаше по-малко от месец до изпитите и всеки свободен миг беше посветен на преговор, умът му изглежда бе така преситен с информация, че когато си легнеше, му беше много трудно изобщо да заспи, а когато заспеше, претовареният му мозък през повечето нощи му представяше глупави сънища за изпитите. Освен това той подозираше, че част от съзнанието му — онази част, която често говореше с гласа на Хърмаяни — сега се чувстваше виновна, когато се луташе по онзи коридор, завършващ с черна врата, и се мъчеше да го събуди, преди да е успял да достигне края на пътуването.

— Знаеш ли — каза Рон, чиито уши още пламтяха — ако Монтегю не се възстанови до срещата между „Слидерин“ и „Хафълпаф“, можем да имаме шанс да спечелим купата.

— Аха, предполагам — рече Хари, доволен от смяната на темата.

— Искам да кажа, че сме спечелили една, загубили сме една — и ако „Слидерин“ падне от „Хафълпаф“ другата събота…

— Аха, точно така — каза Хари, без да съзнава с какво се съгласява. Чо Чан току-що бе прекосила двора, нарочно без да погледне към него.

Последният мач от куидичния сезон, „Грифиндор“ срещу „Рейвънклоу“, щеше да се състои в последната събота на май. Въпреки, че „Слидерин“ паднаха със съвсем малко от „Хафълпаф“ в последния си мач, „Грифиндор“ не смееха да се надяват на победа, главно заради (макар, разбира се, никой да не му го казваше) отчайващата вратарска репутация на Рон. Той обаче изглеждаше обзет от нов оптимизъм.

— Искам да кажа, че не мога да стана по-зле, нали? — рече той мрачно на Хари и Хърмаяни по време на закуска в утрото на срещата — Сега нямам какво да губя, не е ли така?

— Знаеш ли — каза Хърмаяни, докато тя и Хари вървяха към игрището малко по-късно сред силно възбудената тълпа — мисля, че Рон може би ще се справи по-добре без Фред и Джордж край него. Те никога не се стараеха особено да му вдъхват самоувереност.

Настигналата ги Луна Ловгуд беше с нещо като жив орел, кацнал на темето и.

— О, как забравих! — каза Хърмаяни, гледайки как орелът пляскаше с криле, докато Луна невъзмутимо подминаваше група кикотещи се и сочещи я слидеринци — Чо ще играе, нали?

Хари, който не бе забравил това, само изсумтя.

Намериха си места на най-горния ред на трибуните. Беше хубав, ясен ден; Рон не би могъл да си пожелае по-добър и Хари почувства, че продължава отчаяно да се надява Рон да не даде на слидеринците повод отново да припяват възторжено „Уизли е нашият крал“.

Лий Джордън, който беше много обезсърчен, откакто Фред и Джордж бяха заминали, както винаги коментираше мача. Докато отборите излизаха на игрището, той обявяваше имената на играчите по-монотонно от обикновеното.

— Брадли… Дейвис… Чан — каза той и Хари почувства, че стомахът му не се стегна, а по-скоро едва потрепна, когато Чо излезе на игрището с блестяща черна коса, вълнуваща се от най-лекия полъх. Той вече не знаеше, какво иска да се случи, освен че не би понесъл още свади. Дори гледката на оживения и разговор с Роджър Дейвис, докато се канеха да яхнат метлите си, не му причини нищо повече от лека тръпка на ревност.

— И те излитат! — каза Лий — Дейвис незабавно взема куофъла, капитанът на „Рейвънклоу“ Дейвис е с куофъла, той минава Джонсън, минава Бел, минава и Спинет… насочва се право към обръчите! Ще стреля… и… и… — Лий изруга много високо — и той отбеляза.

Хари и Хърмаяни простенаха заедно с останалите грифиндорци. Както можеше да се очаква, слидеринците от другата страна на трибуните запяха противната си песен:

„Уизли нищичко не пази, и един обръч не ще опази…“

— Хари — каза един дрезгав глас в ухото на Хари — Хърмаяни…

Хари се огледа и видя огромното брадато лице на Хагрид да стърчи между седалките. Личеше, че той се беше процедил през целия заден ред, понеже учениците от първи и втори курс, край които току-що бе преминал, имаха разрошен и сплескан вид. Кой знае защо Хагрид се беше превил надве, сякаш загрижен да не бъде забелязан, макар и все още да стърчеше най-малко един метър над всички.

— Слушайте — пошепна той — можете ли да дойдете с мен? Сега? Додето — ’сички гледат мача?

— Ъ-м-м… това не може ли да почака, Хагрид? — попита Хари — Докато мачът свърши?

— Не — каза Хагрид — Не, Хари, тряб’а сега… додето — ’секи гледа на друга страна… моля?

От носа на Хагрид бавно капеше кръв. И двете му очи бяха насинени. Хари не беше го виждал толкова отблизо от завръщането му в училище; той имаше крайно злочест вид.

— Разбира се — каза Хари веднага — то се знае, че ще дойдем.

Той и Хърмаяни се запромъкваха обратно през тяхната редица, предизвиквайки силно недоволство сред учениците, които трябваше да станат заради тях. Хората от редицата на Хагрид не протестираха, а само се опитваха да станат колкото е възможно по-малки.

— Благодарен съм ви за туй на вас двамата, много ви благодаря — рече Хагрид, когато достигнаха до стълбите. Той продължаваше да се оглежда нервно, докато слизаха към поляната — Само дано тя да не види, че си тръгваме.

— Умбридж ли? — каза Хари — Няма, не виждаш ли, че е турила целия Инквизиторски отряд да седи до нея? Сигурно очаква неприятности на мача.

— Аха, добре, малко неприятности хич не биха навредили — отвърна Хагрид, спирайки се да се огледа покрай края на трибуните, за да се убеди, че поляната пред неговата къща е безлюдна — Биха ни дали повече време.

— Какво има, Хагрид? — запита Хърмаяни, гледайки го загрижено, докато бързаха през тревата към края на гората.

— Вий… ще видите ей сега — отвърна Хагрид, поглеждайки през рамо, когато силен рев изригна от трибуните зад тях — Ха, някой вкара ли?

— Ще да са „Рейвънклоу“ — процеди мрачно Хари.

— Добре… добре… — каза Хагрид разсеяно — Туй е добре…

Те трябваше да подтичват, за да не изостават от него докато той крачеше през поляната, оглеждайки се час по час наоколо. Когато достигнаха до неговата къща, Хърмаяни по навик зави наляво към входната врата. Хагрид обаче просто подмина и навлезе в сенките на крайните дървета на гората, откъдето взе един арбалет, който беше подпрян на едно дърво. Той усети, че те вече не са до него, и се обърна.

— Ний отиваме ей тука — каза той, кимайки назад с рунтавата си глава.

— В гората? — попита Хърмаяни объркана.

— Аха — отговори Хагрид — Айде сега, бързо, преди да са ни видели!

Хари и Хърмаяни се спогледаха, а после се гмурнаха под свода на дърветата след Хагрид, който вече крачеше навътре в зелената мрачина с арбалета в ръка. Хари и Хърмаяни хукнаха да го настигнат.

— Защо си въоръжен, Хагрид? — попита Хари.

— Просто за ’секи случай — каза Хагрид, свивайки грамадните си рамене.

— Ти не си беше взел арбалета в деня, в който ни показа тестралите — рече плахо Хърмаяни.

— Не, ама тогаз ние не ходихме толкоз далеч — каза Хагрид — И освен туй, то беше, преди Фирензи да напусне гората, нали тъй?

— Какво значение има заминаването на Фирензи? — попита Хърмаяни с любопитство.

— Щото другите кентаври са ми много сърдити — отвърна тихо Хагрид, оглеждайки се наоколо — Те преди бяха… ами, трудно е да кажеш дружелюбни, ама се погаждахме добре. Държаха си се настрана, ама винаги се появяваха, кат’ исках да си поприказваме. Сега вече не.

Той въздъхна дълбоко.

— Фирензи каза, че те са ядосани, защото е отишъл да работи за Дъмбълдор — рече Хари и се спъна в един стърчащ корен, защото се бе загледал в профила на Хагрид.

— Да — каза мрачно Хагрид — Ама ядосани не значи нищо. Дяволски са разярени. Ако не бях се намесил, сигур’ щяха да стъпчат Фирензи до смърт…

— Те са го нападнали? — възкликна Хърмаяни потресена.

— Аха — каза дрезгаво Хагрид, пробивайки си път през някакви увиснали ниско клони — Нахвърлило му се беше половината стадо.

— И ти си ги спрял? — изуми се Хари, силно впечатлен — Сам?

— То се знае, че ги спрях, не можех да стоя и да гледам, как го убиват, нали тъй? — каза Хагрид — Истински късмет беше, че минавах… и си мислех, че Фирензи може да си спомни туй, преди да почне да ми праща глупави предупреждения! — неочаквано се разгорещи той.

Хари и Хърмаяни се спогледаха изненадани, но Хагрид се навъси и не се доизказа.

— Във всеки случай — каза той, дишайки малко по-тежко от обичайното — другите кентаври оттогаз са ми бесни, а пък бедата е в туй, че имат голямо влияние в гората… най-умните същества тук са.

— Това ли е причината да сме тук, Хагрид? — запита Хърмаяни — Кентаврите?

— А, не — разтърси глава Хагрид — не е заради тях. Ама те, разбира се, могат да забъркат работата, тъй е… но след малко вий ще видите за какво говоря.

След тази неразбираема забележка той се умълча и избърза малко напред, правейки по една крачка на всеки три техни, така че те с голяма мъка го следваха.

С навлизането им все по-навътре и по-навътре в гората пътеката ставаше все по-обрасла, а дърветата растяха така нагъсто, че беше тъмно като на свечеряване. Скоро те бяха далеч отвъд поляната, на която Хагрид им беше показал тестралите, но Хари не усещаше безпокойство, докато Хагрид не се отби неочаквано от пътеката и не започна да си проправя път между дърветата към тъмното сърце на гората.

— Хагрид! — повика го Хари, пробивайки си път се през гъсто сплетените къпини, които Хагрид с лекота бе прегазил, спомняйки си много живо, какво му се беше случило преди време, когато пак така беше напуснал пътеката през гората — Къде отиваме?

— Още малко — подхвърли Хагрид през рамо — Айде, Хари… тряб’а сега да вървим заедно.

Беше извънредно трудно да се догонва Хагрид, особено при тези клони и трънливи гъсталаци, през които Хагрид вървеше с такава лекота, сякаш бяха паяжини, но които се закачаха за одеждите на Хари и Хърмаяни и често ги оплитаха толкова силно, че трябваше да спират, за да се освободят. Ръцете и краката на Хари скоро се покриха с малки рани и драскотини. Сега бяха толкова навътре в гората, че понякога Хари едва различаваше в мрачината пред себе си едрия тъмен силует на Хагрид. В глухата тишина всеки звук изглеждаше застрашителен. Звуците от счупването на всяка клонка ечаха силно, а най-слабото шумолене от движение, дори и предизвикано от някой безобиден паяк, караше Хари да се взира в полумрака за неговия източник. Той осъзна, че никога не бе прониквал толкова дълбоко в гората, без да срещне някакво същество; липсата им внезапно му се видя твърде зловеща.

— Хагрид, какво ще кажеш да светнем с пръчките си? — каза тихичко Хърмаяни.

— Ъ-ъ-ъ… бива — прошепна и Хагрид — Всъщност…

Внезапно той спря и се обърна; Хърмаяни се блъсна в него и полетя назад. Хари я хвана тъкмо преди да падне на земята.

— Май ще е най-добре да спрем за малко, та да мога… да ви разправя — каза Хагрид — Преди още да сме стигнали.

— Добре! — рече Хърмаяни, след като Хари я изправи на крака. И двамата промърмориха „Лумос!“ и върховете на пръчките им се възпламениха. На светлината на двата трепкащи лъча лицето на Хагрид изплува от сумрака и Хари отново забеляза, че той изглеждаше неспокоен и тъжен.

— Тъй — започна Хагрид — Ами… виждате ли… работата е в туй, че…

Той пое огромна глътка въздух.

— Значи, много е възможно всеки момент да ме уволнят — каза той.

Хари и Хърмаяни се спогледаха, а после отново се взряха в него.

— Но ти се задържа досега — неуверено възрази Хърмаяни — Какво те кара да мислиш…

— Умбридж смята, че аз съм тоз, дето е пуснал оня душко в кабинета й.

— А ти ли беше? — не можа да се сдържи Хари.

— Не, да го вземе дяволът, не съм бил аз! — каза възмутен Хагрид — Само нещо да има вземане — даване с магически същества, и тя си мисли, че трябва аз да съм замесен. Вий знаете, че тя търси възможност да се отърве от мен още откакто се върнах. Аз не ща да си заминавам, то се знай, но ако не беше заради… ъ — ъ — ъ… особените обстоятелства, които сегичка ще ви обясня, аз щях веднага да се махна, преди да и падне случай да го направи пред цялото училище, както постъпи с Трелони.

Хари и Хърмаяни възкликнаха в знак на протест, но Хагрид ги прекъсна с махване на една от огромните си ръце.

— Туй не е краят на света, веднъж като се махна оттук, ще мога да помагам на Дъмбълдор, ще бъда полезен за Ордена. А пък вий ще си имате Гръбли — Планк, вий… вий ще си изкарате изпитите добре…

Гласът му потрепери и пресекна.

— Няма да се притеснявате за мен — каза той бързешком, когато Хърмаяни го потупа по ръката. Измъкна огромната си носна кърпа от джоба на жилетката си и избърса очите си в нея — Вижте, аз хич нямаше да ви разправям туй, ако не трябваше. Нали разбирате, ако аз си отида… е, не мога да си тръгна, без… без да кажа на някого… щото аз… аз ще имам нужда от вас двамата да ми помогнете. И Рон, ако иска.

— Разбира се, че ще ти помогнем — каза веднага Хари — Какво искаш да направим?

Хагрид подсмъркна гръмко и, не намирайки думи, потупа Хари по рамото с такава сила, че той отхвръкна настрани право в едно дърво.

— Знаех си, че ще кажете да — каза Хагрид в носната си кърпа — ама аз няма… никога… да го забравя… добре… — ’айде… още малко нататък… сега се пазете, че има коприва…

Те повървяха в тишина още петнайсетина минути; тъкмо Хари отвори уста да попита, колко още остава, когато Хагрид им даде с дясната си ръка знак, че трябва да спрат.

— Много полека — каза той меко — Съвсем тихичко сега…

Те се промъкнаха дебнешком напред и Хари видя срещу тях голяма, гладка могила от пръст, висока почти колкото Хагрид, която, помисли той с тръпка на ужас, сигурно беше бърлогата на някакво огромно животно. Навсякъде около могилата дърветата бяха изтръгнати с корените им, така че тя се издигаше на гола поляна, обкръжена от купища дънери и клони, образуващи нещо като ограда или барикада, зад която стояха Хари, Хърмаяни и Хагрид.

— Спи — пошепна Хагрид.

И наистина, Хари можеше да чуе далечно, ритмично бучене, звучащо като чифт огромни бели дробове. Той погледна настрани към Хърмаяни, която гледаше могилата с леко отворена уста. Изглеждаше крайно ужасена.

— Хагрид — запита тя с едва чуващ се от звука от спящото същество шепот — кой е той?

Въпросът се видя странен на Хари… той се канеше да попита: „Какво е това?“

— Хагрид, ти ни каза — рече Хърмаяни, а пръчката се тресеше в ръката и — каза ни, че никой от тях не е искал да дойде!

Хари отмести поглед от нея към Хагрид и после, когато прозрението го удари, обратно към могилата с тихо ахване от ужас.

Грамадната могила пръст, на която лесно биха се побрали той, Хърмаяни и Хагрид, се повдигаше и спускаше бавно с дълбоко, сумтящо дишане. Това изобщо не беше могила. Беше извитият гръб на нещо, което очевидно беше…

— Е… не… той не щеше да идва — каза Хагрид отчаяно — Ама аз трябваше да го доведа, Хърмаяни, трябваше!

— Но защо? — попита Хърмаяни с такъв глас, сякаш искаше да заплаче — Защо… какво… о, Хагрид!

— Знаех, че само ако го доведа — каза Хагрид, който като че ли всеки момент щеше да се разплаче — и… и го понауча на обноски… щях да мога да го изведа и да покажа на — ’сички, че е безобиден!

— Безобиден! — възкликна пискливо Хърмаяни и Хагрид започна неистово да и прави знаци с ръце да мълчи, когато огромното същество пред тях изсумтя шумно и се размърда в съня си — Той те е наранявал през цялото това време, нали? Ето защо все беше в тези рани!

— Той не си знай силата! — рече сериозно Хагрид — И става все по-добър, вече не се бий толкоз…

— Затова значи са ти трябвали два месеца да се върнеш! — каза замаяна Хърмаяни — О, Хагрид, защо си го довел, щом той не е искал да идва? Нямаше ли да си е по-добре при своите?

— Хърмаяни, те ’сички го тормозеха, задето е такъв дребен! — каза Хагрид.

— Дребен? — възкликна Хърмаяни — Дребен?

— Хърмаяни, аз не можех да го оставя — каза Хагрид, а сълзите му вече се стичаха по изподраното му лице в брадата му — Разбери… той ми е брат!

Хърмаяни просто се взираше в него с отворена уста.

— Хагрид, като казваш „брат“ — започна бавно Хари — имаш ли пред вид…?

— Е, добре — природен брат — уточни Хагрид — Станало тъй, че майка ми се събрала с друг великан, когато напуснала татко, и тъй се родил Грауп, дето го виждате…

— Грауп? — каза Хари.

— Аха… е, горе — долу тъй звучи, когато сам си казва името — рече нетърпеливо Хагрид — Не знай много английски… Опитвах се да го уча… както и да е, изглежда тя го е харесвала не повече, отколкото мен. Нали разбирате, за великанките има значение само това да имат хубави големи деца, а пък той винаги е бил малко дребничък за великан… само пет метра…

— О, да, съвсем мъничък! — каза Хърмаяни с някакъв истеричен сарказъм — Абсолютен дребосък!

— Те ’сички го подритваха… просто не можех да го оставя…

— Мадам Максим искаше ли да го вземете? — запита Хари.

— Тя… ами тя можа да забележи, че туй е много важно за мен — каза Хагрид, кършейки грамадните си ръце — Ама… ама по едно време и писна от него, да си призная… тъй че се разделихме по обратния път… обаче тя обеща да не казва на никой…

— Как по дяволите го доведе дотук, без никой да забележи? — попита Хари.

— Ами то затуй стана толкоз бавно, нали разбираш — каза Хагрид — Можехме да пътуваме само нощем, през диви места и тъй нататък. То се знай, той може да върви доста добре, когато поиска, ама все искаше да се връща.

— О, Хагрид, защо не си го пуснал! — изхлипа Хърмаяни, просна се на едно повалено дърво и зарови лице в шепите си — Какво смяташ да правиш с един свиреп великан, който даже не иска да остане тук!

— Виж к’во… „свиреп“ е малко грубо казано — отвърна Хагрид, все още кършейки възбудено ръце — Признавам, че може и да ме е цапардосвал сегиз — тогиз, когато не е бил в настроение, но той става по-добър, много по-добър, много по-спокоен е.

— За какво са тогава тези въжета? — запита Хари.

Той току-що бе забелязал дебелите колкото ръка въжета, завързани за стволовете на най-големите околни дървета, които отиваха към мястото, където Грауп лежеше свит на земята с гръб към тях.

— Ти си го държал вързан? — едва изрече Хърмаяни.

— Ами… да… — каза Хагрид с неспокоен вид — Нали разбирате… както вече казах, той просто не си знай силата.

Сега вече Хари проумя на какво се дължеше подозрителната липса на каквито и да е било други живи същества в тази част на гората.

— И така, какво искаш Хари, Рон и аз да направим? — попита загрижено Хърмаяни.

— Грижете се за него — каза Хагрид задавено — След кат’ си отида.

Хари и Хърмаяни размениха нещастни погледи. Хари с тревога осъзна, че вече бе обещал на Хагрид да направи, каквото и да го помоли.

— Какво… какво точно включва това? — поиска да знае Хърмаяни.

— Не да го храните или нещо таквоз! — каза нетърпеливо Хагрид — Той може сам да си намира храна, няма проблем. Птици, елени и разни таквиз… не, туй, дето му трябва, е компания. Само да можех да знам, че някой ще гледа да се опита да му помогне мъничко… да го учи, нали разбирате.

Хари не каза нищо, но се обърна да погледне пак огромната форма, спяща на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който просто приличаше на прекалено едър човек, Грауп изглеждаше странно уродлив. В това, което беше взел за огромен мъхест камък вляво от землистата могила, Хари разпозна главата на Грауп. В сравнение с човешка глава тя беше несъразмерно голяма спрямо тялото му, съвършено кръгла и покрита със ситно накъдрена, гъста коса с цвят на папрат. Отгоре на главата, която както на вуйчо Върнън сякаш бе поставена направо върху раменете му без врат помежду им, се виждаше краят на едното му голямо, месесто ухо. Под нещо, прилично на мръснокафеникава престилка, направена от грубо съшити животински кожи, се виждаше много широкият му гръб и докато Грауп спеше, грубите шевове на кожите се опъваха от него. Краката му бяха свити под тялото. Хари можеше да види ходилата на огромни, мръсни боси стъпала, големи като шейни, положени едно над друго върху горската почва.

— Искаш да го учим — промълви Хари с глух глас. Сега той разбра, какво означаваше предупреждението на Фирензи. Опитът му бил безуспешен. По-добре да го бил изоставел. Естествено другите същества, живеещи в гората са чули безплодните опити на Хагрид да учи Грауп на английски.

— Да — макар само да му приказвате по малко — каза с надежда Хагрид — Щото си мисля, че ако той може да приказва с хората, ще разбере по-добре, че ние всички наистина го харесваме и искаме да остане.

Хари погледна Хърмаяни, която му хвърли един поглед през покрилите лицето и пръсти.

— Ще ти се Норбърт да се върне, нали? — рече той и тя се изсмя със силно разтреперан глас.

— Значи, ще го направите? — каза Хагрид, който изглежда не беше схванал това, което Хари току-що бе казал.

— Ще… — каза Хари, вече обвързан от обещанието си — Ще се опитаме, Хагрид.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Хари — рече Хагрид, усмихвайки се през сълзи и бършейки отново лицето си с носната си кърпа — И не ща да прекалявате, че… знам, че ви чакат изпити… ако можеш просто да прескачаш насам под твойта мантия — невидимка примерно веднъж седмично и малко да си говориш с него. Аз тогаз ще го събудя… да ви запозная…

— Какво… не! — възкликна Хърмаяни, скачайки — Хагрид, недей, не го събуждай, наистина не е нужно…

Но Хагрид вече беше прекрачил големия дънер пред себе си и вървеше към Грауп. Когато наближи на около три метра, той вдигна един голям отчупен клон от земята, усмихна се успокояващо през рамо на Хари и Хърмаяни и после смушка силно Грауп в средата на гърба с края на клона.

Великанът нададе рев, който прокънтя в смълчаната гора; птиците изхвръкнаха с цвърчене от върховете на дърветата над тях и изчезнаха. Междувременно, пред очите на Хари и Хърмаяни гигантският Грауп се надигаше от земята, която потрепери, когато той сложи на нея едно от огромните си ръчища, за да се надигне на колене. Той извъртя глава, за да види кой го е обезпокоил.

— Добре ли си, Граупи? — каза Хагрид с престорено бодър глас, отстъпвайки заднишком с вдигнатия клон, готов да мушне Грауп отново — Хубаво ли спа, а?

Хари и Хърмаяни се отдръпнаха толкова назад, колкото беше възможно, така че все още да виждат великана. Грауп застана на колене между две дървета, които още не беше изкоренил. Те се взряха в удивително огромното му лице, което наподобяваше сива пълна луна, плуваща в сумрака на поляната. Изглеждаше, сякаш чертите му бяха изсечени в голяма каменна топка. Носът бе къс, дебел и безформен, устата — изкривена и пълна с уродливи жълти зъби с големината на половин тухла, очите му, малки за един великан, бяха мръснозеленикавокафяви и в момента полузатворени след съня. Грауп вдигна кокалчетата на ръцете си, всяко колкото топка за крикет, към очите си, разтърка ги силно, а после неочаквано се изправи на крака с удивителна скорост и пъргавина.

— О-о-о! — чу Хари как Хърмаяни изписка ужасена зад него.

Дърветата, за които бяха завързани краищата на въжетата от китките и глезените на Грауп, злокобно проскърцаха. Както Хагрид беше казал, той бе не по-нисък от пет метра. Взирайки се наоколо с мътен поглед, Грауп протегна ръка, голяма колкото плажен чадър, сграбчи едно птиче гнездо от горните клони на един висок бор и го преобърна с рев на очевидно недоволство от това, че вътре нямаше птица; яйцата нападаха като бомби по земята и Хагрид вдигна ръцете си над главата, за да се запази.

— Както и да е, Граупи — извика Хагрид, гледайки неспокойно нагоре за още падащи яйца — довел съм едни приятели, за да ви запозная. Помниш ли, бях ти казвал, че може да ги доведа? Помниш ли, като ти казах, че може да се наложи да ида на малко пътуване и за малко да ги оставя да се грижат за теб? Помниш ли туй, Граупи?

Грауп обаче просто нададе още един нисък рев, трудно беше да се каже, дали слушаше Хагрид или даже дали разпознаваше звуците, издавани от Хагрид като говор. Сега беше хванал върха на боровото дърво и го дърпаше към себе си, очевидно само заради удоволствието да види, колко ще отскочи, щом го пусне.

— Хайде, Граупи, не прави туй! — извика Хагрид — Знаеш какво стана, като дърпаше другите…

И наистина Хари можеше да види как земята около корените на дървото започваше да се пропуква.

— Доведох ти гости! — изкрещя Хагрид — Гости, виж! Погледни надолу, голям палячо, доведох ти приятели!

— О, Хагрид, недей — простена Хърмаяни, но Хагрид вече беше вдигнал отново клона и бодна силно Грауп в коляното.

Великанът пусна върха на дървото, което се залюля застрашително, обсипвайки Хагрид с дъжд от борови иглички, и погледна надолу.

— Тоз — каза Хагрид, бързайки към мястото, където стояха Хари и Хърмаяни — е Хари, Грауп! Хари Потър! Той може да идва да те навестява, ако се наложи аз да замина, разбра ли?

Великанът едва сега разбра, че Хари и Хърмаяни са там. Те гледаха с голям трепет как той навежда огромната си, подобна на валчеста скала глава, за да може да се вгледа със замъгления си поглед в тях.

— А туй е Хърмаяни, разбра ли? Хър… — Хагрид се поколеба. Обръщайки се към Хърмаяни, той попита: — Имаш ли нещо против той да те нарича Хърми, Хърмаяни? Само ’щото туй име е трудно за него да го запомни.

— Не, ни най-малко — изписка Хърмаяни.

— Туй е Хърми, Грауп! И тя също ще идва и тъй нататък! Не е ли чудесно? Е? Двама приятели, за да те… — ГРАУПИ, НЕ!

Ръката на Грауп се бе стрелнала внезапно към Хърмаяни, Хари я сграбчи и я дръпна назад зад дървото, така че юмрукът на Грауп избумтя по стъблото, но хвана само въздуха.

— ЛОШО МОМЧЕ, ГРАУПИ! — чуха те Хагрид да вика, докато Хърмаяни се притискаше до Хари зад дървото, разтреперана и хлипаща — МНОГО ЛОШО МОМЧЕ! НЯМА ДА ХВАЩАШ… ОХ!

Хари показа главата си иззад дънера и видя Хагрид да лежи по гръб, притискайки с ръка носа си. Грауп, явно изгубил интерес към него, се беше изправил и отново се беше заел да дърпа бора колкото можеше по-назад.

— Хубаво — каза хрипливо Хагрид, надигайки се, стиснал кървящия си нос с една ръка и хващайки арбалета с другата — добре, ей ви го… запознахте се с него и… и сега той ще ви познай, като дойдете пак. Да… добре…

Той погледна към Грауп, който пак навеждаше бора с изражение на прехласната наслада върху подобното си на камък лице, корените запращяха, докато той ги изтръгваше от земята.

— Е, струва ми се, че като за пръв път туй стига — каза Хагрид — Ний по-добре… ъ — ъ — ъ… да… земем да се връщаме обратно, а?

Хари и Хърмаяни кимнаха. Хагрид преметна отново арбалета си през рамо и, все още стискайки носа си, ги поведе обратно между дърветата.

Известно време никой не продума, дори когато чуха далечен трясък, който означаваше, че Грауп най-после е изкоренил бора. Лицето на Хърмаяни беше бледо и вцепенено. Хари не можеше да измисли нищо, което да каже. Какво ли щеше да се случи, когато някой откриеше, че Хагрид е крил Грауп в Забранената гора? А пък Хари беше обещал, че той, Рон и Хърмаяни ще продължат напълно безсмислените опити на Хагрид да очовечи великана. Как можеше Хагрид, дори при цялата му безмерна способност да се самозаблуждава, че зъбатите чудовища са мили и безвредни, да се залъгва, че Грауп някога би могъл да общува с хората?

— Чакайте — каза внезапно Хагрид тъкмо когато Хари и Хърмаяни се бореха с един участък с гъста пача трева зад него. Той измъкна една стрела от колчана на рамото си и я постави в арбалета. Хари и Хърмаяни вдигнаха пръчките си, те също бяха спрели, те също чуваха някакво движение наблизо.

— О, по дяволите — рече Хагрид тихо.

— Мисля, че ти казахме, Хагрид — каза един дълбок мъжки глас — че ти вече не си добре дошъл тук?

Един гол мъжки торс сякаш плуваше към тях през пъстрата зелена полусянка; после те видяха, че кръстът му преливаше плавно в кестеняво конско тяло. Този кентавър имаше гордо, скулесто лице и дълга черна коса. Подобно на Хагрид и той бе въоръжен, колчан със стрели и голям лък бяха провесени през раменете му.

— Как си, Маджориан? — каза внимателно Хагрид.

Дърветата зад кентавъра прошумоляха и още четири — пет кентавъра се появиха зад него. Хари разпозна черния, брадат Бейн, с когото се бе срещнал преди около четири години в нощта, в която се бе запознал с Фирензи. Бейн не показа с нищо, че е виждал някога преди Хари.

— Така — каза той с противен тон и се обърна право към Маджориан — Мисля, че постигнахме съгласие относно това, какво ще направим, ако този човек си покаже още веднъж носа в гората?

— Вече съм „тоз човек“, тъй ли? — рече сопнато Хагрид — Просто зарад туй, че ви спрях сичките да извършите убийство?

— Не биваше да се месиш, Хагрид — каза Маджориан — Нашите пътища не са ваши, както не са и нашите закони. Фирензи ни предаде и опозори.

— Не знам отде го измислихте туй — обади се нетърпеливо Хагрид — Той не е направил нищо, освен дето помогна на Албус Дъмбълдор…

— Фирензи стана слуга на хората — каза един сив кентавър с кораво, дълбоко набраздено лице.

— Слуга! — рече язвително Хагрид — Туй, че прави услуга на Дъмбълдор е…

— Той пилее нашето знание и тайни между хората — каза Маджориан тихо — Няма връщане назад след такъв позор.

— Щом казвате — повдигна рамене Хагрид — но аз лично мисля, че правите голяма грешка…

— Както и ти, човече — каза Бейн — като се връщаш в нашата гора, след като те предупредихме…

— А сега вий слушайте — започна ядосано Хагрид — Колкото таз гора е „ваша“, толкоз е и моя. Не сте вий тия, дето ще кажат кой да ходи тука и кой да не ходи…

— Нито пък си ти, Хагрид — отвърна безстрастно Маджориан — Днес ще те пусна да си идеш, защото си с малките си…

— Те не са негови! — надменно го прекъсна Бейн — Ученици са от онова училище! Навярно вече са се облагодетелствали от уроците на предателя Фирензи.

— Въпреки това — каза спокойно Маджориан — клането на жребчета е ужасно престъпление, ние не закачаме невинните. Днес ще минеш, Хагрид. Отсега нататък стой далеч от това място. Ти бе лишен от приятелството на кентаврите, когато помогна на изменника Фирензи да избяга от нас.

— Няма стадо дърти мулета кат вас да ме спрат да идвам в гората! — изрече високо Хагрид.

— Хагрид — продума Хърмаяни с писклив и изпълнен с ужас глас, когато Бейн и сивият кентавър започнаха да ровят с копита земята — да се махаме, моля те, да се махаме!

Хагрид тръгна напред, но арбалетът му бе още вдигнат, а очите му бяха заплашително втренчени в Маджориан.

— Ние знаем, какво държиш в гората, Хагрид! — извика Маджориан след тях, когато кентаврите се изгубиха от погледа им — И нашето търпение се изчерпва!

Хагрид се обърна, сякаш готов да тръгне обратно към Маджориан.

— Ще го търпите, додето е тук, таз гора е толкоз негова, колкото и ваша! — изрева Хагрид, докато Хари и Хърмаяни го дърпаха с всички сили за кожуха му от къртичи кожи, мъчейки се да го накарат да върви напред. Все още намръщен, той погледна надолу, изражението му се замени с лека изненада, когато ги видя двамата да го бутат; изглежда, не беше усетил това.

— Успокойте се, де — каза той, обърна се и продължи да върви, а те подтичваха след него — Ама че проклети дърти мулета, а?

— Хагрид — рече Хърмаяни, останала без дъх, докато заобикаляше участък с коприва, през който бяха преминали на отиване — ако кентаврите не искат хора в гората, изглежда, че май ние с Хари няма да можем да…

— Ами, нали ги чу к’во казаха — прекъсна я Хагрид — те не биха сторили зло на жребчета, имам пред вид, деца. Във всеки случай, не можем да се оставим да ни командват тия.

— Добър опит — пошушна Хари на Хърмаяни, която изглеждаше оклюмала.

Най-сетне те се върнаха на пътеката и след десетина минути дърветата започнаха да се разреждат; отново можеха да виждат късчета ясносиньо небе, а в далечината ясно се чуваха радостни викове и крясъци.

— Дали пак са вкарали гол? — попита Хагрид, поспирайки под прикритието на дърветата, щом куидичното игрище се появи пред погледа им — Или мачът е свършил, как мислите?

— Не зная — каза с нещастен глас Хърмаяни. Хари видя, че тя имаше окаян вид, косата и бе пълна с клечки и листа, одеждите и бяха изпокъсани на много места, а по лицето и ръцете и имаше множество драскотини. Ясно му беше, че той самият надали изглежда по-добре.

— Знаете ли, мисля, че е свършил! — рече Хагрид, все още взирайки се към игрището — Гледайте… вече излизат хора… ако вий двамата побързате, ще можете да се смесите с тълпата и никой няма да усети, че не сте били там!

— Добра идея — каза Хари — Е… довиждане тогава, Хагрид.

— Не мога да повярвам — продума Хърмаяни с много разтреперан глас веднага щом се отдалечиха толкова, че Хагрид да не я чуе — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам.

— Спокойно — каза Хари.

— Спокойно! — възкликна тя възбудено — Великан! Великан в гората! И от нас се очаква да го учим английски! При това предполагайки, разбира се, че ще успеем да минем покрай стадото от кръвожадни кентаври на отиване и връщане! Не… мога… да… повярвам!

— Засега нищо не трябва да правим! — опита се тихо да я увери Хари, когато се сляха с поток бърборещи хафълпафци, насочвайки се обратно към замъка — Той не ни е молил да правим нищо, освен в случай, че го изгонят, а това може никога да не стане!

— О, Хари, стига! — каза ядосано Хърмаяни, спирайки така рязко, че хората зад нея трябваше да свият, за да не я блъснат — Разбира се, че ще го изгонят и, ако трябва да бъдем съвършено честни, след това, което току-що видяхме, кой може да обвини Умбридж?

Настъпи мълчание, в което Хари я гледаше свирепо, а нейните очи бавно се наливаха със сълзи.

— Ти нямаше пред вид това — каза спокойно Хари.

— Не… ами… добре де… нямах — рече тя, ядно изтривайки очите си — Но защо той трябва да прави живота толкова труден за себе си… за нас?

— Не знам…

Уизли е нашият крал,

Уизли е нашият крал, куофъла спря полетял,

Уизли е нашият крал…

— И ми се ще да бяха спрели да пеят тази тъпа песен — каза нещастно Хърмаяни — не се ли назлорадстваха достатъчно?

Голяма група ученици се изкачваше нагоре по поляната.

— О, да влизаме вътре, преди да сме се срещнали със слидеринци! — каза Хърмаяни.

Уизли може да спаси всеки обръч от врази,

„Грифиндор“ цял е запял:

Уизли е нашият крал…

— Хърмаяни… — бавно каза Хари.

Песента ставаше все по-силна, но тя не идваше от тълпа слидеринци в зелено и сребърно, а от множество в червено и златно, движещо се бавно към замъка, носейки на ръце самотна фигура.

Уизли е нашият крал,

Уизли е нашият крал, куофъла спря полетял,

Уизли е нашият крал…

— Не? — каза Хърмаяни сподавено.

— ДА! — високо изрече Хари.

— ХАРИ! ХЪРМАЯНИ! — викаше Рон, размахвайки сребърната куидична купа във въздуха, явно извън себе си от възторг — УСПЯХМЕ! ПОБЕДИХМЕ!

Те му се усмихнаха, когато мина край тях. На входа на замъка настана бутане и главата на Рон доста здраво цапардоса горния праг, но изглежда никой не искаше да го пусне долу. Все още пеейки, тълпата се процеди във Входната зала и се изгуби от очите им. Усмихнати, Хари и Хърмаяни гледаха след тях, докато и последният напев „Уизли е нашият крал“ заглъхна. Тогава те се обърнаха един към друг и усмивките им помръкнаха.

— Ще спестим новините до утре, нали? — рече Хари.

— Да, добре — каза Хърмаяни с досада — Аз за никъде не бързам.

Те изкачиха заедно стъпалата. На входната врата и двамата инстинктивно погледнаха назад към Забранената гора. Хари не бе сигурен, дали не си въобразява, но му се стори, че малко птиче ято излетя във въздуха над далечните върхове на дърветата, сякаш дървото, на което бяха гнездили, току-що бе изтръгнато из корен.