Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (17) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аненэрбе. «Наследие предков». Секретный проект Гитлера, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Ханс Улрих фон Кранц

Заглавие: Тайните на Третия райх

Преводач: Лиляна Мандаджиева

Година на превод: 2013

Издател: „Паритет“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: документална проза

Печатница: „Анториери“

ISBN: 978-619-153-023-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3230

История

  1. — Добавяне

Велесовите книги

Институтът „Аненербе“ се занимавал, впрочем, не само с предмети на германската старина. Това красноречиво демонстрира историята с така наречените Велесови книги — един от най-интересните и спорни исторически документи.

Но да започнем отначало. След революцията през 1917 година в Русия се разразила Гражданска война, в която червените комунисти начело с Ленин се сражавали против белите армии, защитаващи царското правителство. Един от големите им вождове бил генерал Антон Деникин, който действал в Южна Русия. Неговите бойни операции се развивали твърде успешно, но до определен момент. От 1919 година белите армии непрекъснато отстъпвали.

Една от частите на белите, командвана от младия полковник Фьодор Изенбек, се спряла в малко селце, бивше имение на някакъв помешчик. Самите стопани ги нямало, но имението било оцеляло. Изенбек със своя щаб се настанил в него за през нощта. Очевидно преди тяхното идване в дома били тършували мародери, защото вътрешността му била разграбена. Сред всеобщия разгром Изенбек намерил някакви странни дъсчици, потъмнели от влагата и времето. Преди революцията полковникът се интересувал от славянските старини и, след като внимателно разгледал дъсчиците, разбрал, че това била твърде древна „дървена книга“. Някои „страници“ били силно повредени, на други отчетливо прозирали странни писания, рисунки на хора и животни. На сутринта, напускайки имението, Изенбек взел със себе си дъсчиците, които могъл да открие и събере.

През 1920 година белите били окончателно разгромени и много руснаци избягали зад граница, за да се спасят от възможното отмъщение на комунистите. Изенбек се озовал в Брюксел. Там той се запознал с изследователя на руската старина професор Юри Миролюбов. Те заедно изследвали загадъчната писменост и дошли до извода, че езикът, на който било писано на дъсчиците, бил древен вариант на старославянския. Да разшифроват текста не представлявало голям труд и скоро двамата приятели изследователи със замряло сърце четели истории за древните славяни, какви са били те дълго преди появяват им на общоизвестната историческа сцена, за тяхното взаимодействие с готите — прадедите на съвременните немци. Последното обстоятелство накарало Миролюбов да привлече към изследването своя добър приятел — професор Александър Ека, немец, занимаващ се с древните славянски и германски племена. Впрочем Ека се отнесъл към тези така наречени Велесови книги твърде скептично, смятайки ги за фалшификат. Затова пък от тях се заинтересувал неговият асистент Марк Шефтел. След като се запознал с артефакта, той го признал за оригинален.

Изенбек се опитал да представи своето откритие на обществеността, но не успял да го стори. Нещо повече, обявили го за авантюрист, автор на фалшиви реликви, каквито имало много в Европа по онова време. След това Изенбек съхранявал дъсчиците в своя дом, без да предприема никакви опити да обнародва тяхното съдържание.

Минали години. Шефтел постъпил на работа в института „Аненербе“, но не забравил за Велесовите книги. През 1940 година, когато немските войски окупирали Белгия, Шефтел си издействал командировка в Брюксел. Няколко дни след неговото пристигане в града Изенбек умрял при загадъчни обстоятелства. Официален наследник на Изенбек бил Миролюбов, но Гестапо, зад чийто гръб прозирала фигурата на Шефтел, иззело от дома на покойния всичко повече или по-малко ценно. Така Велесовите книги се озовали в института „Аненербе“.

По-нататъшната съдба на загадъчните дъсчици е неизвестна. Знаем само, че в „Наследството на предците“ Шефтел активно се занимавал с тяхното изследване и дори публикувал няколко статии в научно списание, издавано от института. В тези статии той писал, че сега в ръцете на историците се намирало неопровержимо доказателство за превъзходството на германската раса. Древните славяни уж били писали за готите като за полубогове, от които те заимствали всички постижения на науката и културата. Във връзка с това изниква въпросът доколко точно този тезис отразява съдържанието на древните книги — тъй като да се пише каквото и да било, противоречащо на Хитлеровата теория за расите, било забранено в Третия райх.

След войната Шефтел емигрирал в САЩ и продължил научната си работа в Корнуолския университет. За Велесовите книги заявявал, че са фалшификация. Твърде странна промяна, нали? Още повече че самите дъсчици след войната не били открити. Останали само фотокопия на някои от тях, случайно оцелели в личния архив на Миролюбов.

Във връзка с това отново възниква въпросът: къде се намират тайните архиви на „Аненербе“? В руснаците? В американците? В трети лица, тайни наследници на хитлеровия режим? Или са укрити в недостъпни тайници?

На този въпрос ни предстои да намерим отговора…