Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (14) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Катарите и Граалът

Един от първите секретни проекти на „Аненербе“ била операцията „Граал“. Идеята за нея дал лично Хитлер. Увлечен от романтичните легенди за Свещения Граал и рицарите на Кръглата маса^[1], посветили се на търсенето му, той мечтаел за създаването на нещо подобно в съвременния свят. Всъщност самият орден на СС трябвало да стане въплъщение на ордена на Кръглата маса. Такава маса, трябва да кажем, имало в замъка Вевелсбург — любимата рожба на Химлер — и се използвала по най-пряко предназначение: около нея се провеждали събранията на висшите членове на СС и всевъзможните мистични церемонии.

Но по какъв начин Хитлер съумявал да съчетава увлечението по Свещения Граал с ненавистта си към християнството? Действително в неговата противоречива натура тези две тенденции трудно съжителствали. „Нямах никакви причини — ще каже фюрерът впоследствие — да се възхищавам на всички тези нищожни рицари, обезчестили арийската си кръв, следвайки суеверията на евреина Исус“. Хитлер дълго мислел над разгадаването на този ребус и, в края на краищата, намерил изход: Граалът, казвал той, съвсем не е християнска светиня. Легендата, че това е била чашата с кръвта на Исус Христос, била измислена по-късно. В действителност Граалът имал много по-древен произход от християнството; той бил на не по-малко от десет хиляди години.

Какво представлявал Граалът? На този въпрос Хитлер не можел да отговори точно. Очевидно е ставало дума за някаква арийска светиня. Възможно е това да е бил камък с рунически надписи, на който били фиксирани главните събития на истинската, неизопачена от евреите история на човечеството или на арийската религия. Изобщо, ставало дума за арийска светиня, която рицарите на Кръглата маса съхранявали именно по силата на своя произход, а не по силата на християнската вяра. „Какво общо може да има подобен път на посвещение с еврейския дърводелец от Назарет? — заявявал Хитлер. — С този равин, чието възпитание било основано на подчинението и любовта към ближния и което имало за цел единствено забравата на волята за оцеляване? Действително изпитанията, свързани с търсенето на Граала и предназначени за пробуждане на латентните възможности на човека с чиста кръв, нямали нищо общо с християнството! Добродетелите на Граала били присъщи на всички арийски народи. Християнството е добавило тук само семена на израждане, такива като прощаване на оскърбленията, самоотричането, слабостта, покорството и дори отказа от законите на еволюцията, провъзгласяващи оцеляване на най-приспособения, на най-храбрия и най-ловкия“.

Съществувал ли е в действителност Свещеният Граал? Хитлер напълно допускал, че да. Но тогава съвсем не било изключено, че е могъл да „доживее“ до наши дни. Действително легендите нищо не говорели за унищожаването на реликвата, а само споменавали, че е била грижливо укрита. Да се постарае да намери Свещения Граал — такава задача поставил фюрерът пред института „Аненербе“. В папката с документи, която по щастлива случайност ми дадоха в архива, намерих писмо на Хитлер до Вирт от 24 октомври 1934 година. В него, в частност, се казваше:

Уважаеми господин Вирт! Бързото разрастване на Вашия институт и успехите, които той можа да постигне в последно време, дават основание за оптимизъм. Предполагам, че сега „Аненербе“ е готов да се справя и с по-сериозни задачи от тези, които се поставяха пред него досега. Става дума за търсенето на така наречения Свещен Граал, който, според моето мнение, представлява реално съществуваща реликва на нашите арийски предци. За търсенето на този артефакт Вие можете да задействате допълнителни парични фондове в необходимия размер.

За изпълнение на поставената от фюрера задача на Вирт били дадени твърде широки пълномощия. Но едва ли е щял да постигне нещо, ако не е бил един човек, който не по-малко от Хитлер бил заинтересован от търсенето на Свещения Граал. Той се е казвал Ото Ран.

Ран бил сравнително млад — родил се на 18 февруари 1904 година — и затова дори не успял да вземе участие в сраженията на Първата световна война. Докато неговите връстници жадно следили обстановката на фронта, Ото се занимавал с историята и вероучението на една от най-големите еретични секти — катарите. Своите изследвания той продължил и през 20-те години, постъпвайки в университет.

Кои били катарите? Тази еретична секта се появила в Южна Франция през XII век. Те смятали, че в света имало две начала, два бога — добър и лош. При което лошият бог сътворил нашия, материалния свят. Катарите отричали цялата християнска символика — кръста, иконите, статуите, не признавали тайнствата на католическата църква. Съществуването на ада и рая, на учението за Страшния съд те също отхвърляли. Вместо християнските ритуали, те разработили собствени ритуали и собствена система от символи. И едно от централните места в нея, колкото и да е странно, заемал Граалът.

По времето, когато католическата църква напълно се компрометирала, ересът на катарите започнал стремително да се разпространява по Европа. Все повече хора — не само бедни селяни и чираци, но и знатни рицари и графове — станали последователи на учението им. Ситуацията ставала опасна за Ватикана и през 1209 година папа Инокентий II обявил кръстоносен поход срещу катарите. Той за малко не закъснял: за да изкорени ереса, трябвало да мине половин век, толкова дълбоко бил вкоренен той в умовете и сърцата на хората. В крайна сметка, обаче, катарите били разгромени, а остатъците от техните армии — обсадени в непристъпния замък Монсепор, тяхното главно свърталище. Монсепор устоял повече от една година и бил превзет с огромни усилия. През 1244 година масовите бесилки официално унищожили ереса на катарите.

Но какво било мястото на Граала тук? Работата била там, че според откъслечните сведения, дошли до наши дни, катарите почитали Граала съвсем не абстрактно; свещената чаша се намирала в главното светилище на Монсепор. Къде се е дянал впоследствие — не било известно, но Ран напълно основателно предполагал, че катарите са укрили Граала. При това толкова добре, че никой не успявал да го намери; или онзи, който го е намерил, съумял, от своя страна, достатъчно сигурно да укрие находката си. През 1928–1929 години Ран предприел дълго пътуване по „катарските“ места във Франция, Испания, Италия и Швейцария. Най-много привличали вниманието му, разбира се, развалините на Монсепор, които се намирали недалеч от селцето Лавлан. В околните планини имало много пещери и Ран подробно ги изследвал в продължение на три месеца.

За съдбата на младия немец важна роля изиграло познанството му с още един специалист по катарите — Антонин Габал, който бил много по-възрастен от Ран и бил успял да събере през живота си много ценна информация. Габал търсел друга светиня на катарите — Евангелието от Йоан и затова двамата фанатични изследователи станали не конкуренти, а партньори. Богатият опит и знания на Габал и острият аналитичен ум на Ран образували блестяща комбинация.

Ран изследвал Пиренейските пещери седмица след седмица — впрочем без видими резултати. И действително безсистемните търсения на Граала (Ран нямал дори представа какво, всъщност, представлявал той) в планинския масив силно наподобявали опита да се намери прословутата игла в копа сено. Трябвало да се открие някакво решение, някакъв метод, за да се намери ключът за разгадаване на тайната.

И Ран отново заседнал над ръкописите на катарите. Материалите, предоставени от Габал, му оказали неоценима помощ. Сред тях имало твърде подробен план на замъка Монсепор. Изучавайки го, Ран внезапно открил, че той напълно съвпадал с описанието на легендарната планина Монсалват, където била укрита реликвата. Значи Граалът се е намирал в непосредствена близост до замъка, ако не в самия замък! Продължавайки изследването на Монсепор, Ран открил, че замъкът е геометрически съвършен и, ако не били отделни елементи, би представлявал идеална симетрична сграда. От една страна, за нивото на архитектурното майсторство през XII век такива грешки биха били съвсем нормални. И все пак нещо в тези отстъпления от симетрията — отсъстващи коридори и помещения — не давали мира на Ран. Докато не си задал въпроса: а кой е казал, че действително ги няма?

Действително, ако планът се дочертаел така, че замъкът да придобие идеална симетрия, биха се появили помещения, които като че ли никога не са съществували. Ран предположил, че тези тайни подземни коридори и зали просто са били погребани под развалините и че именно в тях се укривала реликвата. Заедно с Габал и още няколко помощници-ентусиасти от местните селяни той се захванал за работа. А по-нататък се случило нещо непонятно.

Ран действително успял да открие подземните коридори, за съществуването на които никой не подозирал. Те водели в свещените пещери, входът към които „отвън“ отдавна бил затрупан от лавини. В тези природни пещери се били запазили следи от хора от много епохи — от неандерталците, които украсявали стените с примитивните си рисунки, до катарите, превърнали ги в свои светилища. Ето как Ран описал тези пещери: „През онези древни времена, през онази далечна епоха, едва докосната от съвременната историческа наука, пещерата се използвала като храм, посветен на иберийския бог Илхомбер, бога на Слънцето. Между двата монолита, единият от които се срутил, стръмна пътека водеше до гигантския вестибюл на храма Ломбрив. Между сталагмитите от бял варовик, между тъмнокафявите, блестящи като планински кристал стени, пътеката водеше надолу към самите недра на планината. Високата около 80 метра зала служела на еретиците за храм“.

Тук Ран направил още едно откритие: покрай всички надписи и рисунки стените на пещерите били покрити още и със символите на тамплиерите! Значи рицарите на Храма действително са били свързани с еретиците и вероятно в продължение на много години след унищожаването на Монсегюр са охранявали Свещения Граал! След завръщането си от експедицията Ран посветил на този въпрос няколко книги. За съжаление, писал той, така и не успяхме да открием Свещения Граал. Така се смята и досега. Но аз, използвайки най-проста логика, искам да подложа на съмнение този извод.

Да предположим, че Ран действително не е намерил Граала. Какво би направил фанатичният изследовател? Разбира се, би организирал нова експедиция с надежда да постигне успех. Или, напълно разочарован от неуспеха, би захвърлил, по принцип, всичките си изследвания. Ран не направил нито едното, нито другото! Той продължавал своите изследвания на историята на катарите, но повече не търсел Граала — така се държи, обаче, само човек, постигнал целта си.

Да допуснем, че Граалът все пак е бил намерен. Какво е пречело на Ран да обнародва своето откритие? За това можем да правим само предположения. Възможно е Граалът да се е оказал носител на информация, която се е сторила на Ран твърде шокираща и той е протакал публикацията. Възможно е също да е искал да събере колкото може повече сведения и да придаде на своето откритие достойна „опаковка“. Както и да е било, през 1934 година, когато Хитлер изпратил своето писмо до Вирт (по същината си — заповед), никой дори не се досещал, че Граалът е бил намерен и се е намирал у Ран.

А е трябвало само да прочетат митническите декларации, които ученият бил запълнил при пресичане на франко-германската граница през 1929 година. Сред останалите предмети фигурирал „меден котел за парова инсталация с висока мощност“. Кажете, моля, за какво на археолога му е потрябвал паров котел? Само за това, за да скрие в него от чужди очи някакъв достатъчно голям предмет. Очевидно по такъв начин Граалът е попаднал в Германия.

Книгите на Ран привлекли вниманието на „Аненербе“ и лично на Химлер. Предложили му отначало да сътрудничи на института, а после да стане щатен работник в него. През 1936 година Ото Ран официално встъпил в СС. Придвижването на младия учен по служебната стълба вървяло с невероятна скорост. През 1937 година той взел участие в голямата експедиция на „Аненербе“ в Исландия, организирана за търсене на легендарната земя Туле. В рамките на експедицията Ран изпълнявал и своята задача — търсел следи от пребиваването на катарите в далечния северен остров, наистина без особен успех.

А през 1938 година младият учен с блестяща кариера изпаднал в немилост. Причините за това били толкова загадъчни, колкото и много други неща в бурния и богат на събития живот на Ран. Защо се е случило това, съществуват няколко версии.

Първата версия гласи, че Ран се опитал да възстанови в рамките на СС религията на катарите и може би дори е постигнал определени успехи в тази посока. Според свидетелствата на много съвременници това било твърде вероятно. Действително в някакъв момент Ран започнал да изповядва вярванията на катарите. Ако е правел това тихо, без да привлича чуждо внимание, всичко щяло да му се размине. Но той открито пропагандирал своите възгледи, сериозно разминаващи се с теорията на Хитлер. В частност, говорел за това, че е необходимо на всяка цена да се избегне европейската война, че въз основа на древната религия, на древните ценности било възможно възраждането и сплотяването на Европа. Ран отхвърлял грубото преследване на инакомислещите, правел негативни изказвания по повод концентрационните лагери. В едно свое писмо с болка говорел колко му е трудно да наблюдава това, което ставало в Германия.

Опечален съм от това, което става в моята страна. Преди две седмици бях в Мюнхен. След два дни вече предпочитах да замина в планината. На либерален, търпим човек като мен е невъзможно да живее в такава страна, каквато е станала моята родина. Срамувам се от черната униформа, която съм принуден да нося, и мечтая да се отърва от нея.

Избавлението дошло. Ран подал молба за напускане и си отишъл, преследван от множество лъжливи слухове. Според едни родителите му се оказали евреи, според други — младият учен бил уличен в хомосексуализъм. Но в такъв случай, ако Ран е проявил явна политическа неблагонадеждност, тогава без всякаква жалост биха го хвърлили в един от немските концентрационни лагери и юношата би се превърнал в пепел. Това не се случило. Ран можел спокойно да се разхожда на свобода. Наистина на своите близки той се оплаквал, че усеща постоянно заплаха, че животът му е в голяма опасност. Предчувствията не излъгали младия учен: през пролетта на 1939 година, карайки ски по склоновете на тиролските планини, бил затрупан от лавина.

Официалната версия — смърт при нещастен случай — скоро била изместена от друга, полуофициална: самоубийство. Припомнили, че в религията на катарите, за разлика от християнството самоубийството било разрешено, нещо повече — едва ли не се поощрявало като начин да се преодолее грешното и тленно земно съществуване. Очевидно тази версия била пусната в ход, за да могат хората да забравят очевидното: Ран е искал да живее и се е боял от смъртта. Следователно ставало дума за истинско убийство.

За кратко ще оставим търсенето на убийците. Да се попитаме: с каква цел се е криел самият факт на убийството, защо се е наложило да убиват учения по сложен начин? Очевидно отговорът маже да бъде само един: страхували са се от Ран. Той твърде много е знаел.

И вторият въпрос: след смъртта на Ран къде се е дянал Граалът? Да се отговори на него е по-лесно, отколкото изглежда. Изключително трудно било да се държи шилото в торбата и в началото на 40-те години в Германия плъзнали слухове, че в орденския замък на СС във Вевелсбург сред другите реликви се пазел и Граалът. След поражението на Германия във войната официално било обявено, че в подземията на замъка нямало нищо ценно, а под думата „Граал“ се подразбирал голям къс планински кристал. Правдоподобно ли е било това? Честно казано, не много. От къде на къде есесовците е трябвало да мъкнат в леговището си планински кристал и при това да го наричат Граал? Все едно да сложите чувал с отпадъци в скрина си и да го наричате „ковчеже със скъпоценности“. Затова остават два варианта: или сътрудниците на Химлер са били клинични идиоти (в което не вярвам), или Граалът действително се е намирал в подземията на Вевелсбург, но са се опитвали по всякакъв начин да скрият това. Къде се е дянал след войната е отделен въпрос, към който отново ще се върнем, а сега да проследим съдбата на Ран.

И така, през 1934 година Хитлер дори не подозирал къде в действителност се намирал Граалът. А той се намирал у Ран. В края на 30-те години благополучно бил преместен в подземията на Вевелсбург. Какво е се е случило? Логично е да се предположи, че по някакъв начин нацистите са узнали кой пази Граала в своята ракла. И напълно естествено било сериозно да се обидят на Ран за това, че се е опитал да укрие реликвата. Това е могло да стане основна причина за изпадането му в немилост и за загадъчната му гибел.

С това историята би могла да приключи, ако не била третата версия. Работата е там, че в непубликуваните ръкописи на Ран, на които аз попаднах по съвършено немислим начин, фигурира една мощна и тайнствена организация, която би могла да извърши убийството на учения. Организация, най-тясно свързана както с Католическата църква, така и с масонството, и с нацистката върхушка. Става дума за Приората^[2] на Сион.

Приоратът е известен на съвременния книгоман от произведенията на Дан Браун. Американският писател, обаче, както се казва, чувал камбаната, но не знаел къде се намира. Приората на Сион той превърнал в организация, враждебна на Католическата църква. В действителност всичко било точно обратното.

По време на своите изследвания Ран се натъкнал на ръкописи на катарите, написани на непонятен шрифт. След многомесечна работа успял да разгадае шифъра. И пред удивения учен се разкрили, както изглеждало, нови страни на отдавна забравена история. Оказало се, че катарите били свързани не само с тамплиерите. Еретиците имали цяла мрежа от свои „агенти на влияние“ — същите онези знаменити трубадури и скитащи музиканти, пеещи за любовта. Ето как описал своето откритие Ото Ран.

Когато говорим за религията на любовта на трубадурите, за посветените рицари на Граала, трябва да се опитаме да разберем какво се крие в техния език. В онези времена под думата „любов“ се разбирало не това, което ние имаме предвид днес. Думата „любов“ (Amor) била шифър, кодова дума. Amor, ако се чете отдясно наляво, означава Roma (Рим). Тоест тази дума в този вид, в който била написана, означавала противоположност на Рим, на всичко, което въплъщавал Рим. Освен това Amor може де се раздели на две части: A-mor (без смърт), което означава възможност за безсмъртие, за вечен живот. Това е езотерично, соларно християнство. Ето защо Рим (Roma) е разрушил Любовта (Amor) на катарите, тамплиерите, пазителите на Граала, на минезингерите^[3] (менестрелите^[4]).

Имало в тези текстове и указание за силите, противостоящи на катарите. На първо място бил тайнственият Приорат на Сион, на който била посветена лъвската част на зашифрованите страници. Ран се заел да ги изследва — и открил цял пласт от европейската история, щателно скривана от нашите очи.

Оказало се, че Приоратът на Сион бил таен орден, който действал „в двойка“ с Католическата църква. Но ако църквата действала открито, то Приоратът бил крайно законспирирано тайно общество, което не се притеснявало от условностите на вероучението. Задача му била това, с което не могла да се справи официалната Църква — да установи пълен контрол над умовете и душите на хората. Скоро след основаването си през XI век Приоратът се опитал да създаде собствена държава и избрал за тази цел земята на Палестина. Знаменитите кръстоносни походи били инициирани и финансирани именно от тази тайна организация, а кръстоносните крале в действителност били висшите длъжностни лица на Приората.

Когато тази доблестна инициатива била унищожена в зародиш от арабите (трябва да кажем, че оттогава Приоратът отчаяно се бори с исляма. Съвременното огнище на напрежение в Близкия Изток в значителна степен е дело на неговите ръце), ръководството на Приората решило да основе своя „тайна държава“. Впрочем някои от неговите членове не пожелали да служат на не особено чистите цели и напуснали ордена, основавайки движението на катарите. Разбира се, те били обречени на унищожение по две причини — твърде много знаели и оказвали съпротива.

Когато катарите били унищожени, пред ордена се изправила нова заплаха. Рицарите-тамплиери, изначално главната военна опора на ордена, се разбунтували и започнали да претендират за самостоятелност. Наложило се те също да бъдат унищожени. Едва след това в ордена се извършила вътрешна реформа, която окончателно укрепила неговите основи.

Глава на ордена бил Великият магистър. Тази длъжност заемали много удивителни, легендарни личности — Сандро Ботичели, Леонардо да Винчи, Исак Нютон, Виктор Юго, Клод Дебюси. Магистърът бил заобиколен от тесен кръг приближени — така наречените Зрящи — само те знаели кой стои начело на ордена. По-ниската степен — Посветените — били онези, които не познавали личността на Великия магистър, но достатъчно дълбоко били посветени в делата на ордена. Тези две висши степени образували, всъщност, основното ядро на ордена. Хората попадали в него след щателен подбор и единствената причина за напускането му била смърт. Двата низши слоя били онези, които служели на Приората, без да подозират истинските му цели и задачи. Орденът се състоял от хора, облечени с власт (политици, финансисти, военачалници), и просто „пушечно месо“, разходен човешки материал.

Член на Приората — Посветен, ако не Зрящ, — бил Хаусхофер. Съдейки по всичко, именно той предложил на ордена да подкрепят Хитлер. Историците и досега се учудват: как е могла малката националистическа партия, която имала куп конкуренти, за няколко години да достигне небивали висоти? Какво е накарало индустриалците и финансистите да й дават многомилионни субсидии? По всяка вероятност това може да се обясни само с влиянието на Приората и с нищо друго.

Приоратът се свързал пряко с нацистките лидери и между двете страни бил сключен договор. Очевидно се предвиждало създаването на държава в Южна Франция, където Приоратът би могъл да реализира хилядолетната си мечта за притежаване на собствена територия. Съвсем неслучайно след разгрома на Франция през 1940 година Германия окупирала само северната й част, а в южната оставила марионетното правителство на Филип Петен^[5]. Съдейки по съществуващите сведения, и Петен, и главата на неговия кабинет Лавел са били изпълнители на волята на Приората. За това свидетелства и бурната активна дейност, която развил Приоратът на Сион в Южна Франция в началото на 40-те години. Рискувайки да наруши конспирацията, орденът дори издавал собствено списание „Венкър“. Впоследствие много се говорело за това, че списанието било създадено от движението на Съпротивата, доколкото някои материали в него имали откровено антинемска насоченост. Но това, меко казано, не отговаряло съвсем на истината. Първо, списанието, за разлика от останалите списания на Съпротивата излизало на прекрасна хартия, която никъде, освен при немците не можела да се намери. Второ, никакви особено антинемски изказвания в него не можели да се открият дори при голямо желание. Аз лично прегледах течението на „Венкър“ и намерих само това, което очаквах да намеря: скрита подготовка на читателя към установяване на светска власт от духовни лица. В частност, много статии били посветени на опита на теокрацията, който се тълкувал изключително положително. Приоратът на Сион подготвял благоприятна почва за себе си.

Приоратът бил най-тясно свързан и с „Аненербе“, преди всичко чрез конкретни сътрудници на института, които били едновременно и Посветени в ордена. Най-интересното било това, че Приоратът активно действал и в западните страни, членки на антихитлеровата коалиция. Очевидно именно с това се обяснява стремежът да се скрият някои факти от историята на Третия райх.

Колко надълбоко е могъл да проникне Ран в тайните на Приората на Сион? Това, вероятно, вече няма да узнаем никога. Във всеки случай, проникнал е достатъчно навътре, за да се обрече на неминуема гибел. И да отнесе със себе си в гроба много тайни, разгадаването на които търсим и досега.