Ханс Улрих Фон Кранц
Тайните на Третия райх (10) („Аненербе“ — секретният проект на Хитлер)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Аненэрбе. «Наследие предков». Секретный проект Гитлера, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2019)

Издание:

Автор: Ханс Улрих фон Кранц

Заглавие: Тайните на Третия райх

Преводач: Лиляна Мандаджиева

Година на превод: 2013

Издател: „Паритет“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: документална проза

Печатница: „Анториери“

ISBN: 978-619-153-023-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3230

История

  1. — Добавяне

Пътищата на черния магистър

Ще започнем с най-известния от цялата компания, както, вероятно, вече се досещате, а именно — с райхсфюрера на СС Хайнрих Химлер. Бъдещият повелител на най-страшната армия в света се родил през 1900 година в Мюнхен в семейството на скромен учител (о, колко тъмни личности са народили тези педагози!). От детството си мечтаел за военна кариера и, когато започнала Първата световна война, той страдал, че всички подвизи ще се извършат без негово участие. Но войната неочаквано се проточила и за младия Хенрих се появил шанс. Той постъпил в офицерско училище, но да попадне на фронта преди капитулацията на страната си все пак не успял. Това било първото голямо разочарование в живота му. Без да се отчайва, юношата постъпил в „доброволческия корпус“, борещ се с „червената заплаха“. Очевидно именно тогава у него са се формирали изявени националистични и расистки възгледи — средата била твърде подходяща за това. Но скоро корпусите били разпуснати в съответствие с условията на Версайския мир и Хенрих, жадуващ за активна дейност, отново останал извън нея.

Да се лута в градската суматоха, да избере кариера на дребен чиновник (външността му за тази цел, трябва да кажем, била най-подходяща) — всичко това не било за него. Той избрал селската тишина и уединение и, бързайки да реализира мечтата си, постъпил в Мюнхенския висш институт да следва за агроном. Там всички го запомнили (по-точно — много малко, ако изобщо някой го е запомнил) като изключително тих и прилежен студент, с нищо не се отличаващ от тълпата, не понасящ алкохол и не участващ в дуели. Само когато ставало дума за политика, мълчаливият Хенрих се преобразявал: целият кипял от ярост, от ненавист към „предателите“ и „чуждестранните злодеи“, чието главно желание било да смажат Германия.

Не е учудващо, че в един прекрасен ден Химлер встъпил в редиците на НСДАП. В началото изпълнявал второстепенна роля — не особено силен физически, той не можел да постигне голям успех в ударните щурмови отряди. По време на „бирения пуч“ през 1923 година му била поверена напълно достойната, но не бойна мисия — да носи огромното знаме със свастиката. Впоследствие това знаме, пробито от куршуми и с високопарното наименование „Знаме на кръвта“, ще да стане една от главните нацистки реликви. Но за всичко това после. А засега…

А засега Химлер окончателно се скарал с домашните си. Родителите му се отвърнали от него и за Хенрих партията завинаги станала негово семейство. Впоследствие това изиграло още веднъж съдбоносна роля, когато Химлер, след като получил диплома за агроном, започнал работа във фирма за производство на изкуствени торове. След една година успешна работа той бил уволнен заради връзките му с нацистите. Положението спасил изгодният му брак с Маргарет Боден, дъщеря на земевладелец, което му позволило да се сдобие с неголяма ферма. Впрочем работите на земеделския собственик вървели извънредно лошо — явно още от рождението си той е бил лишен от бизнес таланти.

Решаваща роля в съдбата на Химлер изиграло познанството му с Валтер Даре, който видял в младия „почвеник“[1] сродна душа. Даре станал покровител на младия нацист, на когото от този момент нататък повече нито веднъж не му се наложило да изпита финансова нужда. След известно време Химлер станал началник на „охранителните отряди“ на самия Хитлер — знаменитите СС. По това време СС не е бил толкова могъща институция, а по-скоро — шепа хора, отделили се от безбрежното море на щурмовите отряди. Но Химлер, комерчески напълно несъстоятелен, прекрасно се ориентирал в света на интригите. И неговата длъжност му донесла слава и влияние.

Особено бързо се увеличавала мощта на „верния Хенрих“, както го наричал самият фюрер, след 1933 година. И дори не от идването на власт на нацистите — а от изложбата „Наследството на предците“, за която току-що разказах. И преди нея Химлер бил достатъчно могъщ човек. Но реално всесилен се оказал през втората половина на 30-те години, съдейки по всичко, не без действената подкрепа на „Аненербе“.

В какво се изразявала тази подкрепа? Можем само да гадаем. Тя е могла да бъде твърде прозаична: в щата на „Аненербе“ били привлечени много прекрасни учени, в това число и такива, свързани с непосредствени практически изследвания, с които Химлер е могъл редовно да се консултира. По такъв начин към райхсфюрера на СС се формирал своеобразен мозъчен щаб, който заздравил неговите позиции. Освен това древната германска история и окултните науки били слабост и на самия Хитлер и Хенрих умеел прекрасно да я използва. Често предсказанията и пророчествата, направени в неговия институт, влияели върху решения от държавна важност.

Специалистите от „Наследството на предците“ изпълнявали и ролята на шпиони. Те можели да съставят досие на всеки ръководител в държавата (в това число и на Хитлер), при това акцентирайки върху произхода и родословието му. Защото от гледна точка на арийската теория за расите всеки от нацистките босове имал сериозни недостатъци по отношение на предците си: на някого дядо му бил евреин, на друг — славянин. Всички тези факти Химлер внимателно събирал, съставяйки досиета.

Но очевидно с това списъкът не се изчерпвал. Във всеки случай, Химлер не бил завършен прагматик: той свято вярвал в мистиката и езотериката, а себе си смятал ни повече, ни по-малко за реинкарнация на средновековния германски крал Хенрих 1 Фаулър. Кведлинбургската катедрала, където бил погребан кралят, станала за него истинска светиня. На приближените си Химлер заявявал, че между стените на катедралата общува с духа на покойния монарх.

Именно Химлер — по поръчение на Хитлер — взел в свои ръце делото по ликвидацията на „получовеците“ и насаждането на истинската раса. Съдейки по всичко, райхсфюрерът на СС твърде настойчиво е действал да му бъде възложена тази мисия. Защото създадената от него империя на концлагери се нуждаела от постоянно подхранване и разширяване. Освен това огромните човешки раси, обречени на унищожение, можело да бъдат използвани като безплатна работна сила, а също така и в качеството на опитни животни.

В цял свят са известни гигантските концлагери като Бухенвалд, Аушвиц или Равенсбрюк. Много по-малко известен е Оберзалцах, въпреки че този лагер играел най-важна роля в „империята на смъртта“ на СС. Силата му не била в мащабите — в сравнение с Освиенцим те били смехотворни. Но в длъжностната йерархия на СС началникът на Оберзалцах заемал сред своите колеги най-високата позиция и се подчинявал непосредствено на Химлер. Защо? Това става ясно от названието на лагера: „Образцова колония за научни изследвания“. Тук, в Оберзалцах, се държали хора, които било планирано да се използват като опитни мишки за различни научни експерименти. Един от главните поръчители на „човешки материал“ бил институтът „Аненербе“. Да-да, това същото безобидно учреждение, което се занимавало с всякакви митове и легенди! Сиверс дори веднъж писал молба лагерът да бъде предаден на подчинение на „Аненербе“. Химлер не се съгласил: всички лостове на властта той искал да държи в ръцете си.

Към края на войната Химлер съсредоточил в ръцете си власт, аналогична с властта на държавен глава. Всъщност към този момент СС вече се било превърнало в държава — със свои заводи, учреждения и армия с численост над един милион души. Всеки пети немски войник, сражаващ се на фронта през пролетта на четиридесет и пета, бил есесовец. В края на войната Химлер решил да се пробва в ролята на пълководец, но не преуспял в това начинание. Групата на армията „Висла“, която поел под свое командване, била разбита на пух и прах от настъпващите руски войски. След това райхсфюрерът изпаднал в дълбока депресия; струвало му се, че по някакъв начин съдбата го е пренебрегнала. Последният, трескав опит да поспори със злата съдба той направил след поражението, когато се опитал да заличи следите си сред бежанците под фамилията Хицингер. Почти успял, но лоша шега му изиграло излишното старание: британските офицери, проверяващи документите на тълпата бежанци на контролно-пропускателния пункт, обърнали внимание, че за разлика от останалите Хицингер имал пълен комплект от необходимите документи. След кратък разпит Химлер прекратил борбата със съдбата и назовал истинското си име, след което погълнал ампула с отрова.

Защо на райхсфюрера от СС му е бил нужен проектът „Аненербе“? Отговорът е прост: искал е по такъв начин да съсредоточи в ръцете си още по-голяма власт. Очевидно изследванията на учените от „Аненербе“ действително са му помагали да реши тази задача, иначе защо толкова дълго и упорито Химлер е поддържал този институт? Но по какъв начин именно е ставало това? Ще търсим отговора…

Бележки

[1] Пучвеничество — течение в руската обществена мисъл, възникнало през 1860-те години, родствено на славянофилството. Привържениците му се наричали почвеници и проповядвали идеята за сближаване на „образованото общество“ с „народа“ („националната почва“) на религиозно етническа основа. Терминът „почвеничество“ възникнал въз основа на публицистиката на Ф. М. Достоевски с характерните й призиви за връщане към „своята почва“, към народа, към националното начало. — Бел.прев.