Антъни Бруно
Лоши типове (9)

8.

Джоан Колесано Варга мушна езика си в ухото на Тоци.

— Събуждай се, господин Томпсън — измърка тя. — Трябва да вървя на работа.

Тоци се протегна под чаршафите и потърка носа си. Радиочасовникът от нейната страна на леглото бе настроен на станция със сериозна музика. Звукът бе намален — струнен квартет, който изпълняваше нещо съвременно и атонално, — но достатъчно висок, за да дразни.

— Спри тази дивотия — изохка той.

— Само не ми казвай, че си от ония, дето като станат, първата им работа с да си пуснат рок. — Изглеждаше леко разочарована.

— Не съм. — Лъжеше. Малко Брус Спрингстийн или „Дайър стрейтс“ не биха му дошли никак зле в момента. А също и още едно отърколване с Джоан.

Той се обърна към нея, придърпа я и я целуна. Отново го изненада вкусът на тютюн в устата й. Той самият не пушеше, но можеше да се примири с този мирис. Като се има предвид това, което го съпровождаше, кой не би го понесъл?

Тоци сложи дланта си върху тила й, усети великолепието на тъмната й разбъркана коса и се ухили доволно под целувката. Тя беше първата жена с вид на италианка, с която беше спал.

Джоан бавно се отдръпна от него.

— Трябва да вървя на работа — прошепна му тя.

— Нали си вицепрезидент. Няма да те изритат, ако закъснееш. Кажи, че си болна, и ще прекараме целия ден в леглото.

Джоан поклати глава и се усмихна. Един гарваново чер кичур се виеше сластно под окото й и го възбуди отново.

— Предложението е съблазнително, господин Томпсън, само че…

— Само че какво? Никога не ти е било толкова гот. Признай си.

Под чаршафите тя прокара нокътя си по дължината на члена му.

— Определено не и с Ричи.

— Нещастник — каза Тоци. — Да е женен за теб и да е в оставка! Направо трагедия.

— За съжаление той виждаше нещата в малко по-различна светлина.

— Нима?

— Иначе не му ставаше, но откъм надежди го раздаваше добре. Опитвахме, той както винаги се проваляше, а после ме напердашваше, за да си излее разочарованието. Не се случваше често… но все пак достатъчно често…

— Някога наранявал ли те е?

— Само веднъж.

Тоци поклати глава. Тези цигулки направо го влудяваха.

— Не мога да повярвам, че баща ти го е оставял безнаказано да върши подобни работи. Бих предположил, че старият Джулс ще го накара горчиво да съжалява, задето е докоснал с пръст дъщеричката му.

— Ричи беше златното момче, предполагаемият наследник. Джулс просто каза на дъщеричката си да си отива вкъщи и да положи по-големи усилия, всичко щяло да се оправи, да не съм се притеснявала. Беше обикнал това копеле. — Тя се обърна по гръб и се загледа в тавана. — Ричи беше като паленце — много ентусиазиран и предан, винаги на разположение, когато потрябва на баща ми. Той затова и го обичаше, защото Ричи никога не го беше разочаровал. Докато не го прекара обаче. Но преди да се случи това, баща ми смяташе Ричи за образец на „добро момче“. Господи, та той го познаваше от детските му години.

— Така ли?

Тя махна къдрицата от окото си. Тоци би предпочел да я беше оставила.

— Ричи е наполовина кубинец — обясни тя. — Знаеше ли? Баща му работел в едно казино в Ханава, което моят баща притежавал, преди Кастро да поеме управлението. Докато Батиста още беше на власт.

— Не, не го знаех. — Тоци я наблюдаваше как гледа тавана и говори.

— Когато стана революцията, семейството на Ричи напуснало Куба и дошло в Америка. Изглежда, че доста са били закъсали и Мани — бащата на Ричи — отишъл да се срещне с баща ми. Той винаги е смятал Мани за свестен тип, затова му дал един от баровете си в Камдън. Работата не с била нищо особено, но за свекъра ми беше чест да служи на Джулс Колесано. Нали ги знаеш латиноамериканците с тяхното идиотско „ах, колко много съм ви задължен“. Между другото, Ричи си смени името, не знам дали ти е известно. Всъщност то е Варгас. Когато умря баща му, той махна „с“-то, за да прилича повече на италианско име.

— Страхотно. — На Тоци му се искаше ония цигулки по радиото да се пръснат на парчета.

— Както и да е, Мани вкара Ричи и бизнеса и все гледаше да покаже колко много синчето му зачита баща ми и неговите приятели от организацията. Баща ми направо не усети как му влязоха под кожата. След като Мани умря, моят старец взе Ричи под крилото си — синът, който не бе имал. Скоро след това някак от само себе си беше прието, че ще се оженим.

Истински Рики и Луси^[1].

— От колко време сте женени — попита Тоци.

— Нали ти казах, формално ние все още сме съпрузи. Сигурно бих могла да получа развод, предполагам, но докато продължава да се крие, едва ли си струва труда. А и представи си каква шумотевица ще се вдигне, ако трябва да се яви в съда, като се има предвид, че е под закрилата на Програмата за свидетелите.

— А докато бяхте женени — тоест докато живеехте заедно, — някога имала ли си повод да се съмняваш, че работата му не е много чиста и всъщност иска да свие номер на баща ти?

Тя се намръщи срещу Тоци и стисна здраво члена му.

— Защо говорим за него? Нямам намерение да си вземам половин ден почивка, за да си говорим за тоя дръвник.

Тоци се ухили и се повдигна на лакът. Докато пак я целуваше и прокарваше езика си под зъбите й, се пресегна зад нея и завъртя копчето на радиото. Намери по-свястна станция и гласът на Дейвид Бауи заля стаята. Тоци бързо намали звука и започна да си припява под нос. „Хайде да танцуваме, ба-да, ба-да, бум, ба-да-дум, дум, дум. Хайде да танцуваме…“

Той обгърна с шепа задника й, зарови лице в цялата тази красива коса и ухапа меката част на ухото й. Бауи щеше да му дойде тъкмо на място.

Тоци усети как тя се пресегна и хвана топките му с двете си ръце. Започна да насочва твърдия му член към себе си и изви гърба си, за да го посрещне. С изненада откри, че тя вече е влажна и сатенено мека. Внезапно влезе докрай, а тя го дърпаше все по-плътно към себе си, задълбаваше в него и увиваше бедрата си около тялото му.

— Застани на колене — прошепна тя.

Той го направи, а тя го прегърна, вдигна се на скута му и се задвижи напред-назад преднамерено и сладостно бавно. Поддържаше равномерен ритъм, като с всяко задълбочаване се изместваше съвсем леко и променяше ъгъла, така че да го подлуди.

А после той усети, че му идва, опита се да го спре и да изчака нея.

— Не се сдържай — каза тя и облиза устните му. — Отпусни се.

Бедрата й се удариха в неговите и той повече не можеше да се владее. Излита такова усещане, че сякаш се вози на алпийско влакче и му предстои най-страшната част — спускането след изкачването — също стягане на стомаха на топка по пътя нагоре, а после бързата загуба на контрол и шеметната тръпка. И през цялото време, самозабравата на екстаза, смътно осъзнаваше, че никога досега не е изживявал нещо подобно с жена. Ни най-малко подобно на това.

Телефонът иззвъня, докато Тоци беше в банята. Джоан се обади от кухнята.

— Ало?

— Какво става там?

Тя спря и отпи една глътка кафе от тъмносинята чаша.

— В момента се къпе. До половин час ще го разкарам.

Чуваше дишането му на другия край. Знаеше, че е бесен.

— Мисля, че ме обича — каза тя и се ухили самодоволно в слушалката. — Правихме го два пъти нощес и още веднъж сутринта.

— Дано да е заразен със СПИН.

Тя се разсмя. Знаеше си, че ще го изкара от кожата му и й беше страшно приятно. Ричи има толкова развито чувство за собственост.

— Всичко е уредено — продължи той. — Гледай да не се мотаеш много.

— Не се притеснявай. Скоро ще изляза.

Тя затвори, взе чашата си и отиде да си дооправи грима.

Малко след десет те седяха на паркинга зад нейния блок и се натискаха като тийнейджъри — той, облегнат на калника на колата на братовчед си, тя, в морскосин делови костюм, плътно залепена за него, с ръце около раменете му. На лицата и на двамата бяха изписани идиотски усмивки.

Това надминава всичко, помисли си той.

— Мисля, ъъ, че трябва да тръгвам каза тя и гърлено се изсмя, а после прекара езика си по зъбите му.

— Казваш го от седем сутринта.

— Знам.

Тоци хвърли поглед към възрастния господин, който ги гледаше кръвнишки от балкона си. Имаше адски вбесен вид като човек, който е платил двеста бона за мъничкия си двустаен апартамент и срещу тази сума не държи да гледа някаква разгонена двойка на паркинга да му показва какво няма никога вече да изпита, ако въобще му се е случвало да го получава. На Тоци не му пукаше особено, но, от друга страна, дъртакът можеше да извика ченгетата, а в момента най-малко му трябваше точно тяхното внимание.

— Е — каза той, — предполагам, че си права. Май ще е по-добре да престанем, преди съседът ти там горе да получи инфаркт.

Тя дори не си направи труда да погледне нагоре, а се натисна с цяло тяло към Тоци и впи устните си в неговите, а езикът й шареше като бесен. Пружините на колата на братовчед му изскърцаха под тежестта на тази невероятна целувка. Тоци внезапно си спомни фразата „целувка на душите“ от гимназията.

Когато най-после се отлепиха един от друг, тя прокара любвеобилно ръка по бузата му, леко го целуна за последно и каза:

— Трябва да вървя. — Обърна се и тръгна.

— Ей — извика той подпре й, — Джоан, може ли — ще те видя ли пак?

Тя обърна глава, усмихна се престорено свенливо и продължи да върви, а токчетата й почукваха ритмично.

— От теб зависи, Фантомас. Знаете къде да ме намерите… господин Томпсън. — Тя изрови ключовете от чантата си и отключи вратата на един червено-кафяв „СААБ-900 Турбо“. Изглеждаше нов. Двигателят запърпори приятно, тя се измъкна на заден, махна му в страничното огледалце и потегли за работа.

Той й помаха в отговор и слезе от капака на сребристия „Нисан“ на братовчед си. Ако Боби знаеше, че съм взел скъпоценната му колица, щеше да подлудее, помисли си Тоци. Само дето няма да разбере, освен ако не провери километража. Тоци си представи как дебеланкото Боби се връща от редовната си командировка в Калифорния, отключва гаража, запалва колата, оставя двигателя да загрее, поглежда километража и получава удар, а после започва да се чуди как така, по дяволите, са влезли в гаража му, взели са автомобила му, навъртели са над три хиляди километра и са го върнали, все едно че не е бил пипан.

Тоци бръкна в джоба си за универсалния ключ, който бе взел „назаем“ от бюрото, и отвори вратата на нисана. Започваше да става горещо, ето защо той си свали якето и се наведе да го хвърли на седалката. Точно тогава усети, че нещо не е наред. Миризмата беше друга, като от дрехите на пушач на пури. Боби палеше цигарите една от друга, но не пушеше пури, още повече малките извити боклуци от Италия, които миришат така. Тоци погледна през предния прозорец. Старецът продължаваше да му се чумери от балкона си.

Внимателно се измъкна от колата и клекна да надзърне под таблото. После се сгъна на две и се опита да види какво има под седалката. Забеляза някаква жълта жица, която не би следвало да е там.

Тоци се изправи и се дръпна на разстояние, като обмисляше възможните варианти. Извика ли ченгетата да я огледат, си губи колелата. Нещо повече, ако разберат по номера чия е, бюрото автоматически ще реши, че той я е взел. Ще проверят кой живее в блока и ще направят връзка с Джоан Варга. Не става.

Само че не може просто така да я изостави. След ден-два домакинът на сградата ще извика да я вдигнат, някое глупаво хлапе ще седне зад кормилото и задникът му ще се пръсне на парчета. Не, не може просто да я остави тук.

По дяволите. Имаше само едно разрешение и то не беше кой знае колко добро.

Тоци отстъпи още няколко крачки до храстите по края на паркинга, където намери строшена буца въглища в пръстта. Той я взе, претегли на око и си спомни за стареца, който го наблюдаваше от балкона.

— К’во зяпаш бе, дъртак? Я вземи се чупи вътре, твойта мамица — извика му Тоци.

Усети как оня се накокошини.

— Казах, чупи се вътре и си гледай работата.

Старецът изломоти нещо, което Тоци не разбра.

— Ама че упорито магаре — измърмори Тоци, а после му показа среден пръст, което накара оня тип набързо да се прибере вътре, като преди това възмутено му изкрещя, че отива да повика полицията.

— Чудесно, направи го — каза полугласно Тоци, прицели се с буцата и я метна с лекота. Хвърли я по колата, все едно беше конска подкопа.

Буцата закачи крайчеца на вратата, удари се в кормилото и падна на предната седалка. Натискът беше достатъчен, за да откачи скритата пружина на плочката под нея, която падна и направи контакт с така наречената „неокачена бомба за под“. Тоци вече беше залегнал по лице с ръце на главата. От експлозията ушите му изпукаха. Когато вдигна очи, вътрешността на колата на Боби приличаше на пещ, а от прозорците се виеха пламъци и ближеха това, което беше останало от покрива.

По дяволите. Боби щеше да побеснее.

Тоци се изправи, отръска се и бързо започна да се отдалечава. Върви, не тичай, просто изчезни от местопроизшествието, pronto^[2].

Той се огледа през рамо и за миг спря очи на горящите останки. Какво пък, господ за това е създал застраховките, Боби.

 

 

Гибънс точно бе захапал една шоколадова бисквита, когато телефонът иззвъня. Той затвори книгата, която четеше, върху пръста си и задъвка замислено. Това беше научен труд за влиянието на тевтонските варвари върху завладелите ги римляни и тяхната чужда култура, разпространила се в империята и устояла на усилията на римляните да я унищожат. Гибънс откриваше доста паралели с настоящето.

Телефонът продължаваше да звъни. Той се изправи на дивана и посегна към слушалката, междувременно изпусна книгата и си изгуби страницата.

— Ало — обади се, като продължаваше да дъвчи.

— Аз съм.

Позна гласа на Тоци, въпреки че звучеше приглушено и се чуваше шум от улично движение.

— Какво има?

— Някой се опита да ме убие тази сутрин.

Гибънс си взе още една бисквита.

— Не може да бъде.

— Бомба под предната седалка.

— Има ли ти нещо?

— Не, но е възможно да се появят усложнения.

Гибънс спря да преглътне.

— Какви усложнения?

— Колата може да бъде свързана с мен. На братовчед ми е. Той е в Сан Диего по работа и няма да се върне още една-две седмици. Но ако направят връзката с мен и мястото, където се намира, това може да провали всичко. Ей, телефонът ти не се подслушва, нали?

— Надявам се, не.

— Добре, слушай. Братовчед ми се казва Бенедето, а не Тоци, така че отначало връзката няма да е явна. Плюс това всичко стана в Джърси, Мористаун, така че ако повикат бюрото, няма да сме ние, а нюаркското управление.

„Ние“, забеляза Гибънс.

— Ти с тази твоя мания за преследване — каза той. — Даже и нюйоркското управление да надуши, по кой начин някакви си ламарини могат да ги отведат до теб?

— Не за това се притеснявам. Колата беше паркирана пред апартамента на Джоан Варга. Ако тръгнат да разпитват из сградата, ще открият, че бившата жена на Ричи Варга живее там. Точно тази връзка не искам да направят.

— Нищо не разбирам.

— И аз. Поне засега.

— Мислиш, че тя те е вкарала в капана?

— Не знам. Не ми се вярва. Бяхме заедно с нея поне двадесет минути, даже половин час.

— И какво правехте?

— Използвай въображението си.

Гибънс взе още една бисквита от пакета и я задържа близо до устата си.

— На тебе май няма да ти дойде акълът. Не й вярвай.

— Ако ми беше устроила капан, нямаше да се мотае там.

— Не й вярвай — повтори Гибънс. — Само си спомни, по дяволите, коя е и какъв е произходът й.

— Добре де. Всичко при нея изглежда законно, но знае ли човек? Просто се налага да й хвърля малко прах в очите. Струва ми се, че може да ме отведе до Варга.

Гибънс слушаше как Тоци се опитва да се прави на печен тип. Беше му пределно ясно, че той спи с мацето и това му харесва. Май дори започва да си пада по нея, глупакът му с глупак.

— Слушай — обади се Тоци, — опитах се да открия логиката в тая работа. Притеснява ме последователността на събитията. Първо, Варга изиграва тъст си и снабдява с вътрешна информация Мистрета, Джовинацо и Лукарели, като по същество им предава Атлантик Сити. Следват Ландо, Блейни и Новик. После Варга се обръща срещу тримата кръстници и пропява пред Върховния съд. Предполага се, че на организираната престъпност в Ню Йорк е нанесен удар, но за нула време тежките престъпления стават повече отпреди. Сега това, което се питам, е кой финансира тия на „свободната практика“? Дребни пласьори купуват на едро. Не са били достатъчно дълго в бранша, та да имат такъв капитал. Типове като Вини Мидата. Как така се издигнаха толкова бързо?

— Предавам се. Как?

— Мисля, че има нов бос, някой, когото не познаваме, който обаче много хитро действа, без да се показва на сцената. Може цялата тази дейност по улиците да не е случайна и тези типове въобще да не са на свободна практика. Може би има цяла нова фамилия, много могъща фамилия, и тя държи монопола върху Ню Йорк сега, когато Мистрета, Джовинацо и Лукарели са вън от играта.

— Интересна теория — каза Гибънс. — Мислиш ли, че ще мине?

— Рано е да се каже. Важното сега е да открием „гнилата ябълка“ в бюрото. Имам чувството, че щом го намерим, всичко ще си дойде на мястото. Включително и това, кой уби Ландо, Блейни и Новик.

— Какво искаш от мен? — Гибънс взе един тъп молив и се огледа за бележник. Разрови купчините книги по масичката, които от години се канеше да прочете. Бележникът го нямаше. По дяволите, ще запомни. Мозъкът му не беше кой знае колко претоварен напоследък.

— Провери досието на Варга — поръча Тоци. — Виж с кого е работил, когато е станал свидетел на обвинението — нали знаеш, федерални, прокурори, пазачи и т.н. Разтърси се за нещо по-особено. И се опитай да вземеш списък на всички агенти, които са работили под чуждо име във фамилиите през последните пет-шест години. Възможно е нашата „гнила ябълка“ да е преминала на другата страна, докато е работил в мафията.

— Ще го имаш — каза Гибънс.

— Ще държа връзка…

— Чакай, искам да знам едно нещо.

— Какво е то?

Гибънс се ухили в слушалката.

— Бивали я?

— А ти как мислиш? — отвърна Тоци и веднага затвори.

Сигналът отекна в ухото на Гибънс, но той не му обърна внимание. Разгледа бисквитата в ръката си, а после я налапа цялата.