Антъни Бруно
Лоши типове (38)

37.

— Не го прави — каза Гибънс, като държеше Тоци под прицел. — Ако го сториш, ще трябва да те прибера. Ти не представляваш закона. Нека съдът да реши какво заслужава. Остави ме да го арестувам, както му е редът.

— Ами Ландо, Блейни…

Без предупреждение се разнесоха изстрели. Гибънс почувства как един от тях го удари и се отдръпна механично, преди да е усетил истинска болка.

— Мамка му — изръмжа той и се хвана за лакътя с ръката, в която държеше оръжието си.

Тоци изпразни пистолета си по посока на източника на изстрелите без секунда колебание. Джоан изпищя и се строполи по лице на масата. Оръжието, с което беше стреляла, отскочи от повърхността и падна на килима. Тя лежеше на края на масата и се мъчеше да възстанови равновесието си, като си вдигне главата, стиснала окървавеното си бедро с две ръце.

— Помогнете ми — настойчиво каза тя, но нито баща й, нито съпругът й се помръднаха. Усилията й само още повече я избутваха от масата и тя се преобърна по гръб. Ругаеше и скимтеше от болка. Бузата й с цвят на слонова кост беше оцапана с кафе, а по косата и лицето й бяха полепнали лепкави парченца кекс. По ръцете й се беше размазала собствената й кръв.

— Дяволите да те вземат! — извика тя. — Дяволите да те вземат! — не спираше да повтаря, но Гибънс не беше сигурен кого има предвид — Тоци или Варга. Струваше му се, че унижението да се търкаля безпомощно на пода й причинява по-голяма болка от оловото в бедрото й.

Кучетата вече не ръмжаха. Едното от тях подуши предпазливо крака й.

— О, боже — прошепна шокирано Джулс. О, миличка… — Той се отпусна на колене, за да отиде при дъщеря си, но Тоци го върна на мястото с дулото на пистолета си.

— Ръцете на масата, да ги виждам. С разперени пръсти, и двамата. — Той отстъпи крачка назад и насочи последователно оръжието към единия и към другия. — Добре ли си? — попита партньора си.

— Лакътят ми — обясни Гибънс кратко, като тръскаше кърпичката си, за да си направи турникет. — Ще оцелея.

— Не се надявай на това, Бърт.

Гибънс се обърна по посока на новия глас. Блиц и Криг отново заръмжаха. Бил Кини стоеше на прага на кухнята с гръб към летящата врата.

Светлокафявият му костюм беше омачкан, имаше нужда от обръсване. В дясната си ръка държеше автомат. Лявата му все още беше превързана в огънатите метални шини. Гибънс забеляза, че ланецът му е увит около превързаната му ръка, а старинния часовник се люлее между двата му здрави пръста.

— Не, въобще не бих се надявал на това, Бърт. — На лицето му отново беше изписано изражението на мистър Хайд^[1].

Гибънс бавно изпусна въздуха от гърдите си и преглътна с мъка.

— Както се казва във филмите, пуснете оръжията си на пода, момчета.

Изправени под дулото на „Узи“ от близко разстояние, Гибънс и Тоци не възнамеряваха да спорят. Те оставиха оръжията си да паднат. Пистолетът на Тоци се удари в малкия автоматик калибър 22, който бе използвала Джоан Варга, изглежда, й го беше бутнал под масата, докато се целуваха. Гибънс изрита двата пистолета извън обсега на Джоан с крак.

— Чух за престрелката в „Империал“ — каза Кини. Той поклати глава и се подсмихна. — Веднага дойдох. Реших, че ще имаш нужда от някой компетентен човек да оправи кашата, Ричи.

Никой нищо не каза. Погледът на Гибънс се спря на назъбения нож за хляб, с който Джоан бе разрязала кекса. Лежеше на крайчеца на масата, точно над главата й. Той погледна към Кини, който също гледаше към него.

— Кажи, Ричи. Ако искаш, мога да ти спестя проблемите с господата Гибънс и Тоци. Така както направих с Ландо, Блейни и Новик, имам предвид.

Варга не отвърна нищо, но самодоволната му усмивка се беше стопила.

— Надали имаш от ония японски ножове, а, Джулс? — попита Кини. — Нали знаеш, дето ги рекламираха по телевизията. С които можело да разрежеш кутийка от бира? Ще бъдат подходящи.

Джулс се насили да се засмее.

— Хей, Кини, внимавай, къде насочваш тая пущина, чу ли?

Кини завъртя автомата и притисна късата цев в бузата на Джулс.

— Ще си я насочвам, където, по дяволите, си искам — процеди той през зъби.

Джулс погледна умолително към Варга, чиито безжизнени очи не се отделяха от Кини.

Когато отдръпна оръжието от лицето на Колесано, той бавно обходи стаята с него, като го насочваше от Джулс към Гибънс, към Джоан и Варга, а после обратно. Докато го правеше, говореше.

— Помниш ли колко се измъчих с очите, Ричи? Адски трудно е да ги извадиш, без да оплескаш всичко. Трябва ти нещо като лъжичка за грейпфрут, извита, с дълга дръжка и остър назъбен край. Идеална е. Да, очите са сложна работа — кимна сам на себе си Кини. — Рязането на главите не е проблем. Нужно ти е единствено здраво острие. Здравината на метала всъщност е толкова важна, колкото и остротата на ножа според мен, понеже трябва да разсечеш вратната кост.

Джоан беше страшно пребледняла.

— Накарай го да спре, Ричи — изсъска тя, поемайки си с труд въздух.

— Да, необходима е добре закалена стомана — продължи Кини. — Знаеш за какво говоря, Ричи. Разбираш ли, ако става въпрос за мене, навярно бих могъл да го направя с хубав нож за пица. Сигурно ти се намира хубав нож за пица, а, Джулс. Нали си италианец в края на краищата.

Божичко, помисли си Гибънс.

— Какво си ме зяпнал, а, Тоци? Мислиш си, че си по-добър от мен? Аз съм Джак Изкормвача, а ти си Робин Худ, нали? Не, не, не, не. Не е така. — Той замахна яростно с птичата си лапа. — Да, и двамата сме убийци, ама аз съм умен, а пък ти не си. Аз търсех възможности за издигане, а ти само отмъщение. Аз имах план, ти само мисия, някаква загубена кауза.

— Аз имам чисто съзнание — обади се Тоци.

— С него и с още един долар можеш да се повозиш в метрото. — Той претегли нервно узито в ръката си. — Знаеш ли, вас двамата наистина си ви бива. Толкова възвишено благородни, толкова праведни. Така ли ви учеха, когато беше на подготовка в Куантико, Бърт? Знам, че когато аз и Тоци минахме оттам, законът беше най-важното. Агентите не пишат законите и не им се налага да ги тълкуват. Те просто ги прилагат. Такива ни ги разправяха. Може би по времето на Хувър са ви учели друго. Нещата били по-свободни тогава, доколкото разбирам.

— Не. Просто беше по-лесно да разпознаеш добрите и лошите типове в ония времена — отвърна Гибънс.

Кини се разсмя.

— Съмнявам се. Всеки е лош, освен когато му се плаща да не бъде такъв. С изключение на вас, двамата идиоти.

— Ти обаче ги съчетаваш, нали? — Гибънс искаше да го накара да продължава да говори. — Едновременно и добър, и лош тип.

— Би могло и така да се каже. Предпочитам обаче да се смятам за умен тип. Аз съм един от малкото хора на тоя свят, които знаят как да използват разума, с който са били надарени. Дайте ми само една година и аз ще държа цялата операция в ръцете си. — Очите му се разшириха, когато погледна към Варта. Стискаше здраво часовника. — Плаша ли те, Ричи? — Презрителният му смях се изроди във влажна кашлица. — Та какво ще речеш, Ричи? — Кини повиши глас и размаха узито. — Засега ти си шефът. Още не съм поел властта. Кажи ми какво искаш да направя? Хайде. Прояви малко инициатива. Ако поискаш да ги накълцам на пържоли, ще го имаш. Само кажи.

Гибънс погледна към Варга, който пък гледаше към Кини. Погледът му бе студен и неотклонен, странна комбинация между силна омраза и презрение. Под масата той потупа едно от кучетата по хълбока със страничната част на обувката си. После произнесе една дума с равен монотонен глас.

— Блицкриг.

На секундата двете животни скочиха на крака и нападнаха, по-бързо отколкото Гибънс въобще можеше да си представи, че тези дебели отпуснати животни са в състояние да се движат. Едното се вкопчи в коляното на Кини, другото прелетя със скок до гърдите му и го събори през летящата врата. Късото изтрещяване на автомата в кухнята за малко заглуши ужасните звуци, които вдигаха ротвайлерите, докато си вършеха работата.

Тоци бързо се наведе, взе оръжието си и покри Варга и Джулс. Гибънс уви кърпичката около ръката си, после вдигна пистолета си и прибра в джоба си този на Джоан.

Чуха гъргорещ писък и още по-силно ръмжене. Тоци понечи да тръгне към вратата, но Колесано го спря.

— Не влизайте там — каза той настойчиво.

Когато вратата отново се отвори, Блиц и Криг влязоха в тръс в кухнята, а зад тях двете й крила се разклатиха. Второто куче носеше прегризана ръка в пастта си, чийто показалец все още беше увит около спусъка на люшкащия си автомат. То покапа килима с кръв по целия път от вратата до Варга, а после пусна ръката на Кини в краката на господаря си. И двете кучета седнаха на задните си крака пред него, дишайки тежко през озъбените си като в усмивка челюсти, в очакване на похвала.