Антъни Бруно
Лоши типове (19)

18.

Хейнс, библиотекарят, седеше на бюрото си в залата с документацията и преглеждаше чекмедже с картончета от картотеката, като сравняваше нещо с терминала на компютъра си. Гибънс го наблюдаваше от една кабинка. На бюрото му имаше поничка със захар върху книжна салфетка и чаша кафе и от време на време Хейнс си отчупваше по едно малко парченце поничка и го изяждаше, наведен напред над бюрото си, за да не поръси с пудра захар дрехите си или клавиатурата. Сякаш гледаше да му стигне за по-дълго, също като малките деца, когато искат удоволствието да трае безкрайно, и това изкарваше Гибънс от кожата му. Защо, по дяволите, просто не я изяде и не приключи с всичко това?

Ако манхатънското управление беше село, често си мислеше той, Хейнс щеше да бъде селският идиот. На външен вид приличаше на професионален футболист, натикан в костюм, а пък говореше с тих шепот и в поведението му имаше нещо неясно и объркано. Направо не е за вярване, но беше започнал във ФБР като специален агент. Физиката му беше предимство, ала нещо му пречеше да я използва като средство за сплашване. И, разбира се, щом си отвореше устата, въобще преставаше да изглежда страшен. Основният му проблем като агент беше, че е прекалено старателен. Вършеше нещата както трябва, което означаваше, че методиката му беше безупречна, обаче резултатите му се равняваха на кръгла нула.

Гибънс седеше в кабинката си с жълт служебен бележник пред себе си и се опитваше да измисли как да преодолее Хейнс и да държи Айвърс вън от играта. Нямаше друг избор, налагаше му се да използва досиетата, а Айвърс щеше да получи седмичната си сводка кой какво е търсил в компютъра. Ако извика един куп данни от всякакво естество, може и да успее да го озадачи.

Гибънс състави списък на имената и събитията, за които искаше данни. В него имаше двадесет и шест точки, а осемнадесет от тях бяха пряко свързани е Тоци — или случаи, по които е работил, хора, които е разпитвал, или пък престъпления, които се е опитвал да разкрие. Седем имаха по-неясна връзка с него. На Айвърс щеше да му се наложи да се поразрови малко, за да разбере защо Гибънс се интересува от тези неща. Надяваше се това да послужи за прикритие на информацията, която всъщност му трябваше, информацията за Стиви „Хуна“ Пагано.

Тоци, копелето му, го беше събудил от дълбок сън късно миналата нощ да му разкаже за срещата си с Поли Тортела и как е измъкнал от него името на Пагано. Беше в такова състояние на възбуда и невъзможност да възприема, че Гибънс дори не си даде труда да му съобщи, че Филип Джовинацо му е дал същата информация. Тоци каза, че трябва да научат повече за този Пагано, и настояваше, че досиетата на ФБР са единственият начин. На Гибънс тази идея не му се виждаше чак толкова страхотна, но нямаше намерение да спори по въпроса в три часа през нощта.

Той се загледа в името на Пагано, в списъка. Тоци може би беше прав и проверката на досиетата във ФБР беше единственият начин — единственият ефективен начин. Гибънс се беше запитал дали да не се върне при Джовинацо и да го попритисне малко повече, но реши, че едва ли има вероятност той да му съобщи нещо важно за събрат от мафията. Omerta^[1] и разни такива глупости. Тоци би могъл пак да разкатае Бочино, пласьора на крадени пещи, да навести и други дребни престъпници и да се опита да събере още факти за Пагано, но на Гибънс този вариант не му допадаше особено много. Тоци беше луда глава и изпълненията му можеше да привлекат ненужно внимание. Имаше късмет, че не са го хванали на мястото на пожара. Гибънс реши, че колкото по-малко време Тоци прекарва на улицата, толкова по-добре. Досиетата оставаха единственият ефективен начин.

Гибънс откъсна горната страница от бележника и прелисти томчето, което си беше донесъл от къщи. Все още четеше същата книга за влиянието на тевтонските племена върху римската империя. Очертаваше му се още един дълъг и досаден ден, още повече, защото щеше да трябва да се преструва, че проучва всичките тези досиета. Затова си беше донесъл и книгата. Смяташе да се занимава с варварите, докато върти досиетата, за да изглежда, все едно че чете от терминала в кабинката си.

Докато отиваше към бюрото на Хейнс, прегледа набързо списъка си. Името на Пагано беше единадесето по ред. Прецени, че ще трябва да изчака попе до единадесет и половина, преди да може да се захване с господин Пагано на спокойствие.

— Искам всичко, което имате за тези — каза той на Хейнс и пусна списъка на масата му.

Хейнс премижа насреща му с обичайното си объркано изражение, а после сведе очи към списъка. Това занимание му отне известно време.

Гибънс погледна към полуизядената поничка върху хартиената салфетка. Имаше вид, сякаш я е гризала мишка.

— Смяташ ли да я ядеш? — попита той.

— Какво?

— Поничката. Имаш ли намерение да я изядеш?

— Защо се интересуваш?

Хейнс дразнеше Гибънс със самия факт на съществуването си, сто защо всеки момент в повече, прекаран в неговата компания, му беше омразен.

— Просто така, питам — отвърна той.

На Хейнс му бяха необходими двадесет секунди да смели думите му, преди да се върне на списъка.

— В този ред ли ги искаш? — попита най-накрая.

— Да.

— Добре — каза бавно той, докато се завърташе на мъничкия си секретарски стол, за да се обърне с лице към клавиатурата.

Гибънс си припомни оная история, дето, ако завържеш сто шимпанзета за сто пишещи машини за период от сто години, в края на краищата все някое от тях ще напише „Хамлет“.

— Ще пусна файловете директно на твоя терминал — каза Хейнс. — Когато искаш да минеш на следващия, натискаш този клавиш, после набираш „н“ интервал „ф“ — тоест нов файл — и натискаш въвеждащия клавиш. Ясно ли е?

— Напълно — отвърна Гибънс и се запъти обратно към преградата си.

— Само че ми дай няколко минути да те включа — извика след него Хейнс.

— Разбира се. Недей да бързаш. — Ти така или иначе за никъде не си се разтичал, голяма маймуна такава.

Гибънс се върна на мястото си и взе книгата. Започна да чете, но мисълта му беше другаде. Мислеше си за всичките тия глупави увъртания и се ядосваше на себе си, че ще трябва да си губи времето, като се прави, че чете всичките досиета. Фактът, че трябва да мошеничи, го караше да се ядосва. Особено след като се налага да го прави заради Хейнс.

Той се изправи и отново отиде при него.

— Забравих да те попитам — каза той. — Ако искам да направя справка с друго досие, мога ли да заобиколя, или трябва да ги викам подред?

Хейнс кимна. На коя част от въпроса му, Гибънс нямаше понятие. Той напусна командния си пост, повлякъл списъка на Гибънс зад себе си, и отиде до ксерокса. Продължаваше да кима. Когато от машината излезе копие на списъка на Гибънс, той му върна оригинала.

— Поглеждай си списъка — обясни най-после Хейнс. — Ще вкарам файловете в този ред. Ако искаш да извикаш първия, натисни „н“ — интервал — „ф“ — интервал — 1. За втория — „н-ф-2“ и така нататък. По този начин можеш да прескачаш. — Човекоподобното се затътри обратно към бюрото си, влачейки кокалчетата на пръстите си по повърхностите.

— Ще ми бъде необходимо малко повече време, за да ти го наглася така. Съвсем малко.

— Няма нищо. — Гибънс сведе очи към натрошената полуизядена поничка. Наистина му лазеше по нервите.

Е, поне по този начин ще си спести време, помисли си той, докато се връщаше на мястото си и преглеждаше списъка. Погледът му се спря на името на преподобния Майнър. Преподобният Майнър и „Царството Божие“. Първа църква на безбожните авантюристи, така я наричаше едно време Тоци. Също и „Свети Рамбо“. Преподобният имаше струпани повече пушки и муниции от националната гвардия на щата Ню Йорк. Именно Тоци откри склада в Рейнбек. Щураво копеле. Не му стига търпението за наблюдение от далечно разстояние и почти никога не изчаква подкрепление. Тогава Тоци взе, че мина през едно пасище на крави посред бял ден с фотоапарат „Никон“, увесен на врата му, качи се на покрива на склада, промъкна се през отдушник на тавана и засне цял филм с арсенала на Майнър. После, когато някакво вярващо фермерче го хванало да излиза с фотоапарата, Тоци му казал, че просто си снима кравите. Момчето държало в ръка секира и съвсем ясно показвало, че иска да му вземе фотоапарата. Тоци, глупакът му с глупак, размахва „Никона“ подноса му като часовника на хипнотизатор, после се завърта и го прасна по тиквата. Ама че каубойски номера!

Следващата точка в списъка беше групата „Картахена“, контрабандистите на кокаин. Гибънс поклати глава при спомена за тях. Тези мазни колумбийци си доставяха стоката на летището в Източен Хамптън, Лонг Айлънд. Действаха под прикритието на редовните полети с хеликоптер до Манхатън. Седем агенти и десетина местни ченгета ги дебнеха скрити да кацнат и да започнат да разтоварват и в този момент някакъв глупав новак избърза като пале пред майка си и започна да крещи и да размахва служебния си револвер срещу хеликоптера. Един от колумбийците вече беше слязъл, но приятелчето му отвътре му извика да се връща. Хеликоптерът е на половин метър от земята, перките му се въртят и се готви отново да се вдигна във въздуха. Всеки момент щяха да запищят куршумите и изведнъж, като гръм от ясно небе, Тоци изтичва на площадката и тика пред себе си косачка за трева. Никой понятие си няма какво, по дяволите, да си мисли, дори и колумбийците. Най-неочаквано Тоци я завърта, сякаш ще хвърля чук. После изведнъж я пуска да полети право в задната перка на хеликоптера. Трясъкът изкара акъла на всички, а после пък се разбра, че на това отгоре хеликоптерът е можел да се преобърне и да експлодира. Тоци прие тази информация с пълно безразличие, доколкото Гибънс помнеше.

Носталгичната усмивка на Гибънс най-после избледня. Тоци неведнъж се е държал безразсъдно. Надали фактът, че сега е сам, го е накарал да бъде по-предпазлив. Дали наистина вярва, че може да види сметката на всичките типове, които си е нацелил, и после да напусне безпрепятствено страната и да отиде при някой от роднините си? Тоци не беше чак толкова глупав. Поне едно време. Гибънс реши, че няма да е зле да разбере как по-точно прекарва времето си. Особено при съпругата на Варга. Сега трябваше да бъдат особено предпазливи.

Гибънс се намръщи. Знаеше, че почва да разсъждава като стара баба. В края на краищата, кой ще е тоя, дето ще ги хване? Той и Кини са единствените, които работят по случая, а на Кини въобще не му пука за Тоци. И все пак беше неспокоен и знаеше защо. Проучването на досиетата на ФБР в полза на углавен престъпник също представлява углавно престъпление. Преди се отнасяше с известна доза скептицизъм към кръстоносния поход на Тоци и мислено се чувстваше необвързан с него, но като се захващаше да прави справки в този момент, той активно му сътрудничеше и наистина добиваше усещането, че върши нещо незаконно.

Главата на Хейнс неочаквано щръкна над преградата му.

— Окей, Гибънс. Включен си. Можеш да почваш.

Гибънс кимна разсеяно. Извика първото досие с мисълта за системата за контрол на Айвърс. Питаше се дали на главния специален агент няма да му излезе късметът и да се сети, че ренегатът има съучастник вътре в бюрото. Той прегледа данните напосоки, а после извика друго досие, задържа се няколко минути на него и се прехвърли на ново, като нарочно отбягваше това на Пагано. Огледа се наоколо. Хейнс продължаваше да гризе проклетата поничка. Какво пък, помисли си той. Щом сме стигнали дотук.

Набра „н-ф-11“ и зачака на терминала да се появи текст. След кратка пауза на екрана излезе едно изречение. „Няма файл с такова заглавие. Търси връзка с други досиета. Моля изчакайте“.

Стомахът на Гибънс се сви. Той си представи как изведнъж на екрана изниква лицето на Айвърс, който му съобщава, че играта е свършила. Гибънс си каза, че започва да се вманиачава. Компютърът само си върши работата, за бога.

Мина почти цяла минута, преди той да открие каквото търсеше, и когато това стана, Гибънс беше напълно убеден, че машинката е сгафила. Документът, който се появи, се казваше: „Тайни операции в мафията: Филаделфийско оперативно управление, 1981-1983“.

Той започна да го преглежда. Това беше един, общо взето, рутинен секретен обзор на данните, който управлението във Фили беше събрало за тамошната фамилия през посочения тригодишен период. Гибънс беше виждал стотици подобни доклади по време на службата си. Обикновено съдържанието им можеше лесно да се предскаже.

Той продължи да го преглежда бегло. А после, няколко страници след началото, името на Пагано започна да мига на екрана, изписано с дебел шрифт. По този начин компютърът ти дава да разбереш, че е открил това, което търсиш.

То беше включено в списък с две колони, където в скоби бяха изнесени прякорите. Гибънс се върна на абзаца преди него. Там пишеше, че по-долу следва списък на имената, използвани от специалните агенти, които работят под чужда самоличност.

Гибънс отново премина на списъка и мигащото име на Пагано. После прочете това, което му съответстваше в другата колона.

Кожата му настръхна.

— По дяволите — изруга тихичко той.

По-късно следобеда Бил Кини се отби в библиотеката. Търсеше Гибънс и се надяваше, че Хейнс може да го е виждал. Хейнс обаче го нямаше на мястото му. Кини реши да го изчака и докато стоеше, разгледа бюрото му.

Погледът му веднага беше привлечен от нещо — копието на написания на ръка списък, който Гибънс беше дал на Хейнс сутринта. Той позна сбитите му драсканици. Кини обърна списъка към себе си и го разгледа по-внимателно. Точката на „Стиви «Хуна» Пагано“ беше оградена. До нея Хейнс беше отбелязал: „Няма файл — препратка към «Тайни операции в мафията: ОУ на Фили, 81-83»“.

Дишането на Кини се забави. Очите му се разшириха. Знаеше какво съдържа това досие.

А сега и Гибънс го знаеше.