Антъни Бруно
Лоши типове (12)

11.

Беше 2:15, петък следобед, и магазинът на Бобо — „Видео“ — на авеню „Спрингфийлд“, съвсем близо до Нюарк в Ървингтън, беше претъпкан с хлапета, млади негри и испанци, на които им бе писнало да си търсят работа, няколко размотаващи се старчока и дори един полицай, чието дежурство бе изтекло и беше паркирал колата си в нарушение на правилата пред входа, докато си избираше филм. Покритият с линолеум под беше мръсен, навсякъде смърдеше, все едно цяла нощ в помещението се е играл покер. Ако някоя празна обложка от видеокасета паднеше на земята, клиентелата просто я прескачаше и в крайна сметка я настъпваше, освен, разбира се, ако не беше от филм на Клинт Истууд^[1] или от поредицата „Петък, 13-ти“^[2], които бяха супер популярни и в магазина на Бобо и биваха третирани със съответното уважение. Независимо от занемарения си вид, граничещ със зловещото, местенцето беше златна мина. Тоци наблюдаваше Бобо Бочино и черното момче, което работеше за него и раздаваше касетите зад тезгяха. Наемът за една нощ бе два долара, а откак Тоци бе пристигнал и разглеждаше значителната колекция от порнофилми преди не повече от десет-петнадесет минути, Бобо трябва да беше наринал поне петдесет долара.

— Ей, Бобо — надвика шума едно хлапе в бяла тениска с нарисуван на нея кръст, забит в пожарникарски червено сърце. — Къде е „Ям кожата ти“?

— Взета. — Бобо яростно разтърка носа си.

— Още ли бе?

Бобо сви рамене.

— Поръчал съм нова.

— Кога?

— Не знам, когато пристигне.

Хлапето се начумери.

— Тия ми ги разправяш от три седмици.

— Че какво искаш да ти каже бе? Поръчал съм я и компанията още не ми я е пратила, разбра ли?

— Скапан лъжец. — Хлапето в тениската със свещеното сърце си тръгна възмутено.

Бобо приличаше на Ясер Арафат и Ринго Стар, в зависимост от това, какво с отношението на човек към него. Бръснеше се сигурно веднъж седмично, обикновено носеше хубави джинси, които му висяха на задника, и официална риза цялата в лекета отпред. Мърлячът му с мърляч, не се беше променил особено от училищните години. Тоци го помнеше вечно полян с някаква гадост. И все пак му беше странно да види толкова отдавнашен познат, човек, който си запомнил като нервно подскачащ, пъпчасал тийнейджър, с вече оредяваща коса и голямо бирено шкембе. А после още нещо привлече погледа на Тоци, един много шикозен на вид златен часовник, който висеше хлабаво на косматата му китка и определено не би бил на мястото си на ръката на стария Бобо.

Тоци изчака ченгето да си тръгне, преди да отиде да каже здрасти на стария си съученик от „Сейнт Върджил“.

— Бобо — извика той и си проби път към тезгяха. Как я караш?

— Здрасти, как си? — отвърна Бобо механично. Отначало не позна Тоци, доста време беше минало. После сви очи, видя му се, че това лице нещо му напомня.

— Тоц?

— Знаех си, че не може да си ме забравил. — Тоци му се усмихна престорено сърдечно. Разбира се, че Бобо не го е забравил. Тоци знаеше, че Бобо знае, че е федерален, и Бобо знаеше, че Тоци знае, че е излежавал присъда.

— Как, по дяволите, бих могъл да те забравя, Тоци? Дръж се сериозно. — Бобо пъхна горящата цигара в устата си и разпери ръце в театрално великодушен жест. Тоци се почуди дали не му предлага да го обискира.

— Бобо, трябва да си поприказваме — каза Тоци и като мина зад тезгяха му, посочи с глава задната стаичка.

— Не можем ли да си приказваме тук? Имам клиенти. — Бобо изглеждаше притеснен.

Тоци го прегърна през рамената.

— Хайде бе, само искам да те питам нещо. Твоят човек ще наглежда магазина.

Черното момче дори не погледна към тях. Знаеше много добре, че не бива да обръща внимание на непознатите, които идват при Бобо.

— Айде. Просто искам да те попитам за едно-две нещица. — Тоци отново му се усмихна сърдечно и го заведе в задната стаичка, пълна до тавана със стотици видеокасети и кафяви пластмасови обложки.

— Бях чул, че си отишъл на запад — каза Бобо и се ухили като невестулка. — Какво е станало? Да не си се върнал?

— Отложи се. — Тоци хвърли едно око към купчината видеорекордери на пода зад вратата. Я ми кажи при теб как върви?

Бобо изглеждаше объркан.

— Ами не е зле. Не мога да се оплача.

— Имам предвид, откак се захвана с това. — Тоци посочи към претъпканите с видеокасети рафтове. — След като шефът ти влезе в затвора.

Бобо задавено се опита да се засмее и нервно изтръска пепелта от цигарата си на пода.

— И кой е той. Тоци?

Тоци се ухили и поклати глава. Можеше да се очаква. Типове като Бобо никога не си признават, че работят за хора от сорта на Джо Лукарели, освен когато се фукат един пред друг. Той отново хвърли поглед към видеорекордерите.

— Продаваш ли ги? — попита той Бобо. — Търся си добра машинка.

— Тези ли? Съжалявам, Тоц, не са за продан.

— Така ли? Че какво правят тук тогава?

— Повредени са. Хората ги носят за поправка.

Тоци се огледа из стаята.

— Не виждам никакви инструменти.

— Ами тая работа не я върша аз. Разбираш ли, идва един, взема ги и ги поправя вкъщи. Аз съм само посредник, така да се каже.

— Не виждам етикети по тях, Бобо. Как познаваш кой на кого е?

Бобо подръпна долната си устна.

— Абе, Тоци, ти само така наминаваш или какво?

— Просто питам.

— Чисти са. Повярвай ми.

Сърдечната усмивка се върна на лицето на Тоци.

— Радвам се, много се радвам. Защото иначе щеше да бъде страшно жалко, ако някой дойде и поиска да види фактурите. Знаеш, че можеш доста да си изпатиш за притежание на крадени вещи, което би било ужасно неприятно.

— Ти за какво си дошъл бе, да ме натопиш ли? Какво искаш от мен, Тоци, твойта мамица?

— Не се ядосвай, Бобо. Моля те. Просто искам да ми дадеш мнението си по един въпрос, това е всичко.

— Какъв? Какъв е той?

— Добре, ще ти кажа. Оглеждам се тук и там — Ню Йорк, Нюарк, Джърси, Бруклин, Острова, навсякъде — и виждам да се разиграват какви ли не мръсотии. Знаеш, хазарт, проституция, изнудване, наркотици. Тия работи, дето и ти отбираше от тях едно време. Нали?

Бобо сви рамене. Нямаше намерение да признава каквото и да било.

— И ето как си го обяснявам. Фамилиите не са това, което бяха — почти всички май излежават присъди. Откъде тогава идва тази активна дейност?

Бобо само продължи да тръска цигарата си на пода.

— Виж, Тоц, не си вчерашен. Докато има начин да се припечели някой долар на улицата, винаги ще има желаещи…

— Чакай малко! Тоци стовари ръка на рамото му и Бобо се сепна. Не ти говоря за кокошкарските номера. Става дума за големи удари, професионално свършената работа. Някой би следвало да я финансира. Като разсъждавам, стигам до извода, че някъде има един ангел хранител, който финансира подобни мащабни операции. Кой би могъл да бъде той, Бобо? Кой снася парите?

— Тоци, ние с теб сме от различни категории. Вече не се интересувам от подобни работи.

Сърдечната усмивка на Тоци изведнъж изстина.

— Хубаво магазинче си имаш, Бо. А най-хубавото му е, че всичко става в брой. Колко касети даваш под наем на ден? Сто и петдесет, двеста, двеста и петдесет? Това са четири, пет стотарки на ден, седем дни в седмицата все суха пара. Даже да декларираш само половината от това, което изкарваш, пак добре си се облажил.

— За какво намекваш, Тоци? Какво искаш да кажеш, че не въртя търговията си честно и почтено? — От нерви Бобо започна да се настройва войнствено.

Тоци го измери с поглед.

— Искам да ти кажа, че са ми достатъчни 10 минути, за да ти увеся данъчните на врата, ако това искаш. А пък те, повярвай ми, страшно обичат типове като теб, Бобо. Ще преровят всичко. Ще си станете толкова близки, че ще започне да ти се привиждат вечер в леглото, когато си лягаш.

— Що не ме оставиш на мира?

— И даже да не те дадат под съд — а с твоето досие, приятел, това е малко вероятно, — като платиш насъбралите се данъци и глобите, ще ти се види черен животът. Вярваш ли ми, Бобо? — Тоци отново погледна към кашоните в краката си, почука най-долната кутия с обувка и попита. — И така, какво ще кажеш, Бобо?

Лицето на Бобо беше мокро от пот. Той непрекъснато го търкаше и дърпаше устната си.

— Ти си нямаш понятие какво искаш от мен. Тоци — промърмори той. — Тая работа е страшно сериозна, човече. Тежка категория.

— Тъй ли? Я ми разкажи.

Бобо внезапно отиде до задната врата. Беше се свил, сякаш го боли стомах. Изглеждаше, като че ли започва да се смалява. Тоци го последва.

— Не би трябвало да ти го казвам — просъска Бобо.

— Никой няма да научи откъде съм разбрал — обеща Тоци.

Устата на Бобо беше пресъхнала. Дишаше с усилие.

— Има нов бос. Цяла нова шибана фамилия. — Бобо хвърли поглед към предната част на магазина. — Ричи Врага.

Тоци не се изненада. Само че как Варга ръководи фамилията, след като се намира под закрилата на Програмата за свидетелите?

— Не спирай, Бо.

— Не ме питай как го прави или къде е, щото не знам, кълна се. Знам само, че хората му са — направо страх да те хване. Повечето от тях са от старите фамилии, ала има едни, дето никой не беше чувал за тях преди, особено горилите. Сякаш се пръкнаха от нищото. И затова са толкова страшни. Невидими са.

Очите на Бобо внезапно се ококориха. Той се опули срещу Тоци и през ума му мина една мисъл. Тоци? А, не, не и Тоци.

— Не ти вярвам. — Тоци поклати глава. — Варга беше едно нищо. Даже когато едрите риби го прибраха, задето им помогна да разкарат Колесано, пак си остана нищо и половина. Откъде ще получи такава сила и влияние?

— Варга може да прилича на смотаняк, обаче, повярвай ми, не е такъв. Когато дойде в Ню Йорк, започна да си създава контакти, да си урежда тук една сделчица, там — друга и да си закръгля банковата сметка.

— Хайде бе. Какви чак толкова връзки е завързал Варга в Ню Йорк? Е, да, босовете с удоволствие се възползваха от услугите му срещу Колесано и ония от Фили, но не си падаха чак толкова по него. Държаха изкъсо, другояче не би могло да бъде. Не ми казвай, че Лукарели, Мистрета и Джовинацо са го оставили да си върти каквито сделчици си поиска. С тия типове човек играе според техните правила.

— Не и Варга, Тоц. С него беше различно. Те му се умилкваха като жени, обичаха го. Не му държаха сметка за нищо.

— Защо?

Бобо изглеждаше паникьосан и блед.

— Защото се беше доказал — прошепна той.

— Как така се беше „доказал“?

Бобо си поемаше въздух с усилие.

— Така само съм чувал, ясно ли е? Не съм бил там. Само така съм чувал, разбрано?

— Добре де, разбрах.

— Тъй… Тъй… Виж сега, Варга искал да им докаже, че е абсолютно чист пред тях. Нали прецака тъста си, та не желаел големите шефове да се съмняват в лоялността му. Не знам как е научил, обаче им казал, че по негови сведения във фамилиите работят внедрени федерални, поне трима, доколкото му било известно.

Нещо сякаш тресна в мозъка Тоци. Ландо, Блейни и Новик.

— Босовете искали да чуят имена, но Варга им казал, че той ще се погрижи за всичко. След около седмица ги свикал — в задната стаичка на онзи ресторант в Бруклин, „При Джилберто“ в Шившед Бей. Лукарели, Мистрета и Джовинацо седнали един до друг, адски подозрително настроени помежду си, в очакване да видят какво им е приготвил Варга. И ето го, пристига Варга и тика от ония, количките за десерти. — Бобо сякаш все не успяваше да си поеме въздух. Той преглътна с усилие и продължи: — На количката имало дълъг поднос с тия прозрачните пластмасови капаци, през които се виждат разните сладкиши и тем подобни. Само че на всички веднага им става ясно, че под него няма пасти. Варга го маха, та да могат босовете да разгледат. Три глави. Чух, че очите им били извадени. Защото са видели повече, отколкото трябва. Босовете ги разпознали. По един от всяка фамилия. Варга бръква в джоба си и изважда значките им, за да докаже, че наистина са били федерални. Раздава ги на босовете за спомен. Но да знаеш, не си го научил от мен. Разбра ли, Тоци? Не си го научил от мен.

Тоци не го слушаше. Погледът му се замъгли. Мислеше си за Джо Ландо. Искаше му се да потроши нещо.

— Ти си голямо лайно, мръсен лъжец такъв. Не може да е било така, в никакъв случай. Варга по това време не е бил толкова влиятелен, тоя сдухан педераст не го е извършил сам, със сигурност не е.

— Чух, че имал бодигард, който всъщност свършил работата. Варга само му дал нареждането.

— Кой е този бодигард? Как му е името?

— Не знам, Тоц, кълна ти се. Знам само, че му викат Хуна, защото прилича на мръсно нацистче, нищо че е италианец. Това е всичко, което мога дати кажа, кълна ти се! — Бобо вдигна едната си ръка и сложи другата на една от картонените кутии на рафта. — Бог ми е свидетел, Тоц.

„Хуна, Хуна“… Нищо не му говорете. Тоци се опита да си представи тия, които приличаха на германци — със сламена коса, светлосини очи и квадрати глави, високи, стегнати типове, но не можа да се сети за нито един порасъл хитлерюгенд в мафията. Главата обаче му се въртеше и не можеше да мисли трезво.

Той сграбчи лекясаната предница на ризата на Бобо.

— Искам да знам името на Хуна.

— Казвам ти, Тоц, това е всичко, което ми е известно. Аз…

Ръката на Тоци приклещи Бобо за гърлото и натисна главата му назад в един от рафтовете.

— Да не мислиш, че ще ти цепя басма? Искам името на този тип, ясно ли е? Искам да знам кой е бодигардът на Варга, и то сега, веднага.

Лицето на Бобо почервеня, ръцете му висяха безпомощно като парчета салам. Беше прекалено уплашен, за да се защитава.

— Тоц, аз не…

— Два часа, лайно такова. Толкова са ми нужни, за да докарам данъчни тук. — Тоци натискаше с цяло тяло гърлото на Бобо.

— Слушай… слушай — изхъхри Бобо. — Кълна ти се, не знам, кой е този Хун, но познавам един, който може би знае. Става ли? Човек, който напоследък доста често работи за Варга. Чувал ли си за Поли Тортела?

Тоци поклати глава и поразхлаби хватката си.

— Той е ненормален, от тия, дето биха направили всичко за някой друг долар, стига да е свързано със силни усещания. Беше абсолютно нищо, навлек. От време на време свършваше някоя дреболия за хората на Джовинацо. А пък напоследък започна да се нарича специалист фитилджия. Нахално дребно копеле.

— Къде да го намеря?

— Не знам къде живее, обаче все виси в онова заведение на „Фериботна“. Някакъв португалски бар, мисля, че се казва „При Лео“.

— Как да го открия?

— Няма начин да не го познаеш тоя дребен идиот. Прилича на жокей, само метър и петдесет е. И е ужасен кресльо.

Тоци пусна врата на Бобо и придърпа лицето му до своето.

— Ако не намеря този Тортела, където казваш, ще се върна. Ясно ли е.

Тоци не изчака да чуе отговора. Бобо остана на място, парализиран от страх, и проследи с очи как Тоци си проправи път през предната част на магазина.

— Хей, Бобо. — Негърът си пъхна главата през вратата. — Имаме ли нещо, дето се казва „Мой мръсен кървав, св. Валентин“?

Бобо поклати глава и затвори очи.