Антъни Бруно
Лоши типове (18)

17.

Поли мина зад щанда и си взе слушалки-радио от витрината. Увеличи звука, намери любимата си рок станция на къси вълни, сложи ги на главата и ги намали малко. Обичаше да работи на музика.

Били Джоуел пееше „Момиче от покрайнините“. Поли му пригласяше тихичко, докато вземаше галона с бензин и се качваше по стълбите към изложбената зала на втория етаж. По пътя нагоре забеляза, че мокетът е от специалния вид, дето пречи на разпространението на огъня. Нямаше значение. Пламъците от първия етаж щяха да свършат необходимото и на втория. Просто трябваше да направи така, че покривът на всяка цена да поддаде.

Той извади един обикновен гвоздей от джоба си, проби няколко дупки в горната част на тубата, а после се хвана за работа и започна да я натиска и да полива завесите и лъскавите рекламни транспаранти по стените и тавана. Внимаваше бензинът да не попада на височина, по-малка от обгаряне ниско до пода — сигурен белег, че някаква леснозапалима течност е била разплискана из помещението. Поли се гордееше с това, че никога не оставя улики.

Когато бензинът свърши, той хвърли смачканата туба на долния етаж и я последва. Представяше си как Били Джоуел в омазнен гащеризон се натиска с Кристи Бринкли във видеоклипа „Момичето от покрайнините“.

Поли грабна още две туби и слезе в мазето, което му бяха оставили отключено. Той запали лампата и тръгна покрай водопроводните тръби. Намери парцала, омотан около една от тях в близост до клапана за спиране на водата. Беше поръчал в тръбата да бъде натъпкано топче восък, така че пръскачите на противопожарната система да се запушат. Докато в мазето стане достатъчно горещо и восъкът се разтопи, това вече нямаше да има никакво значение. Най-накрая разтопеният восък щеше да изтече с водата, без да остави никаква следа от чужда намеса. Парцалът сочеше мястото, където е топчето. Поли забеляза, че някой е бил така добър да му остави счупени дървени щайги под тръбата, точно както бе поискал. Беше много доволен от подготовката.

Поли надупчи нова туба и поля с бензин щангите и натрупаните из помещението кашони, като се целеше ликуващо в стоките, които му се виждаха най-скъпи.

Диджеят по радиото даваше прогнозата за времето и се оплакваше от влагата.

— А ето и една по случай жегата — обяви той. — „Танцувайки на улицата“, оригинална версия на Марта и „Ванделас“. — Поли се изненада, че няма да пускат изпълнението на Мик Джагър и Дейвид Бауи. Страшно си падаше по стария „Мотаун“^[1]. Поли започна да пее заедно с Марта, докато дупчеше следващата туба. Страшно му беше хубаво.

Когато тубата се изпразни, той я прати с ритник зад купчина грамофони „Техникс“. Тя изтопурка високо при удара си с циментовия под. Най-хубавото на тези тънки пластмасови контейнери от мляко бе, че напълно изгаряха и огъня. Никакви улики. Не толкова хубавото — че не биваше бензинът да престоява дълго в тях. Той разяждаше пластмасата в крайна сметка и тубата започваше да тече, а това е последното нещо, което човек държи да види в багажника на колата си. Поли обаче си знаеше работата. Наясно беше колко време могат да издържат тубите, когато налееш бензин в тях. А също и че трябва да са пълни догоре, без да остава никакъв въздух. Въздухът създава па̀рите, а именно те са смъртоносни. Па̀рите, а не бензинът сам по себе си, се възпламеняват и избухват. Добрият фитилджия винаги много внимава с изпаренията.

Поли се завърна на първия етаж, взе последните две туби и огледа преценяващо помещението. Бяха оставили доста кутии и кашони, точно както се бе разпоредил. Това беше добре. Електрониката не е толкова леснозапалима, че да няма нужда от малко помощ. Особено с този специален мокет.

На един рафт, близо до касовия апарат, стоеше някакво старомодно радио в дървена кутия с формата на катедрала. Поли бе поискал да има такова за тази работа. Стъпил на един стол, той го включи с кокалчетата на пръстите си, намали звука, а после надникна отзад, за да се увери, че лампите започват да загряват. Транзисторите не се нагорещяват, обаче лампите — да. Някой е оставил тази стара душица да работи цяла нощ, една от лампите се е пръснала, дървената кутия е започнала да тлее и ето как е избухнал огънят. Или поне ето как ще изглежда, че се е запалил.

Направо съм гениален, каза си Поли. Той се възхити на старото радио. Страхотно е. Тоя Стиви, човече. Само да му поискаш нещо и то се озовава точно където трябва, без грешка. Хубав човек.

На Поли не му пукаше какво говорят хората за Стиви. Ако питат него, Пагано беше мъж на място. Винаги имаше работа за Поли, хубави поръчки като тази. Когато Поли поискаше определени неща да го чакат на обекта — помещенията да бъдат подредени по специален начин, восък в тръбите, все едно какво — Стиви го подсигуряваше. А освен това винаги плащаше навреме. В края на седмицата парите просто се появяваха в заключената кутия в банката на Поли като с магическа пръчка. Да, не можеше да се оплаче от работата си за фамилията на Ричи Варга.

В изложбената зала бяха разположени доста хубави неща и Поли направо се побърка от удоволствие, докато ги поливаше. Усещането беше същото, както когато пръскаше с газ на запалки мравуняците като дете и им драсваше кибрита. Веднъж, беше сам у дома, подпали кукленската къщичка на сестра си. Просто си стоеше и гледаше как изгарят всичките мънички мебели, стая след стая. Елегантната трапезария, мъничката дневна, кокетните спални, цялата къщичка. Тя не приличаше на дома, в който живееха — беше къща за богати хора. В нея имаше хубави мънички вещи, безброй нещица, и всички изгоряха наистина красиво. Когато цялата къщичка бе обхваната от пламъци, сърцето на малкия Поли заби силно. Изпаднал в паника, той я изхвърли през прозореца, а после изтича навън и угаси огъня с градинския маркуч. Събра останките в две книжни кесии и ги пъхна в нечий боклук зад ъгъла. А после сестра му се прибра по-късно същия следобед и направо обезумя. Къде й е къщичката за кукли? Поли отвърна, че не знае. Може да са я взели крадци, предположи той. Вечерта в леглото си се съсредоточи върху мисълта за малката къщичка, докато си играеше със себе си. Тогава за пръв път се изпразни.

След като изцеди остатъка от последната туба върху големия високоговорител, който беше висок почти колкото него, Поли я захвърли зад щанда и бръкна в джоба си за кибрита. Извади една малка кутийка дървени клечки със сини главички — предпочиташе ги пред картонените. Дървените клечки имаха някаква тежест, човек можеше да ги запокити по-далече.

Докато се качваше по стълбите нагоре. Поли не се удържа и си потърка чатала. Тая част от работата винаги го възбуждаше.

Той огледа набързо стаята. Знаеше точно откъде ще започне и как ще действа по-нататък, но преди да запали първата клечка, се пресегна към главата си и започна да върти копчето за настройка на слушалките. По неговата радиостанция бяха пуснали серия от реклами, а на Поли в момента му трябваше музика. Всички други станции по това време на денонощието въртяха разни загубени хевиметъли или пък оня дребния педераст, Фил Колинс. Точно когато се канеше да се примири със смяната на ритъма обаче и да върне на станцията, по която свиреха някакъв Щраусов валс, намери „Ронет“ и „Бъди мое сладурче“. Представи си трите момичета в онези тесни вечерни рокли с пайети и невероятните им прически като пчелни кошери. Ехаа!

Той драсна първата клечка, загледа се в пламъка и запя припева заедно с певците от фона. „Ду ду, ду-ду ду ду/ду ду, ду-ду-ду ду ду…“

Запокити клечката към лъскавия транспарант на стената, който рекламираше говорители „Бос“. Той се запали с такова високо „фууп“, че за секунда заглуши Рони. Не след дълго огънят обхвана цялата стена, а пламъците се заблъскаха в тавана.

Той запокити втората клечка към другата стена и едно огнено езиче пробяга по цялото помещение и подпали завесите на предните прозорци.

„Ду ду ду ду дууу, ду-ду-а-уу…“

Той вече танцуваше.

Поли изтича надолу към мазето, застана на стълбите и започна да хвърля клечка след клечка, докато цялото помещение заприлича на ада.

„Ду-ду ду ду/ду ду, ду-ду-ду ду ду…“

Поли разтърка чатала си. От устата му течеше слюнка.

Обратно на първия етаж, заобиколи периметъра на изложбената зала, като пръскаше кибритени клечки и пееше. Огънят танцуваше в очите му.

Най-накрая, в дъното на помещението, той застана пред своето творение като диригент пред оркестъра си. Беше прекрасно.

„Ду ду ду ду дууу, ду-ду-а-уу…“

— Какво по…

Музиката внезапно спря — някой издърпа грубо слушалките от главата му. Чу съскането и бученето на бушуващия огън в пълната им сила, стаята се завъртя пред очите му и гърбът му се блъсна в стената. Краката му висяха във въздуха, а усуканата риза се впиваше в подмишниците му.

Тоци навря лицето си в това на Поли. Той заби юмрук в гръдния кош на малкия мъж и го прикова към стената. Винаги му се бе искало да приклещи някой до стената, както сега, с крака във въздуха. Тортела беше достатъчно лек за тази цел.

— Кой е Хуна? — му изкрещя Тоци. — Как се казва?

Тортела се замята и се опита да се освободи.

— Ще те попитам още веднъж — извика в лицето му Тоци. — Само да не отговориш — хвърлям те в огъня и заключвам вратата.

Очите на Тортела щяха да изскочат, когато хвърли поглед към дебелата стоманена врата.

Тоци не искаше да му дава възможност да си помисли, ето защо го придърпа по-близо до пламъците, за да му покаже, че няма да се озори много, ако се наложи да го хвърли в огъня.

— Да изгориш ли искаш, малък мръснико? — кресна той. — Кажи ми тогава. Кой е Хуна?

— Стив, Стиви — извика Тортела, като продължаваше да се дърпа.

— Стиви чий?

— Не знам, кълна се. — В отблясъците от огъня Тортела приличаше повече на смахнат, отколкото на Смит Грозника.

Тоци го завъртя като чувал с картофи, така че краката му минаха през горящия картон. Пушекът започваше да изпълва помещението и да нахлува в дробовете му. Надяваше се, че ще може да издържи малко по-дълго от Тортела.

— Стиви чий? — Изкрещя Тоци и завъртя Тортела отново към пламъците.

— Пагано — измънка Поли, а после го повтори по-високо още два пъти, за да умилостиви лудия пред себе си.

— Къде е? — викна Тоци. — Къде да го намеря?

Изведнъж една експлозия разтърси пода и Тоци се олюля. Жилавият дребосък падна на крака и светкавично го ритна в слабините.

Тоци се сви надве. Пагано, повтаряше си неспирно той, стиснал зъби, докато болката пулсираше из тялото му. Изправи се с мъка на крака, като кашляше. Стив Пагано. Не би могъл да забрави.

Той видя как Тортела изтича през вратата и се запрепъва подпре му, като дишаше в ръкава на якето си. Не успяваше да спре да кашля.

Хладният въздух вън му подейства като студен душ. Той започна да кашля и да се дави неудържимо. Единственото нещо, което искаше тялото му, бе да изхвърли дима от дробовете му. Тоци чу как някакъв двигател се запали и видя лъскавите черни калници на кадилака да потеглят в тъмнината.

После внезапно долови свистенето на гуми и стърженето на скоростната кутия, включена на задна скорост. Задните светлини се втурнаха към него. Тортела имаше намерение да го премаже.

Тоци се обърна и на бегом скочи в контейнера за отпадъци. Падна върху възглавницата от боклук точно когато задницата на кадилака се блъсна в него. Ударът го разтърси. Той го чу и усети вибрациите му навсякъде около себе си.

Отново изскърцаха гуми. Тоци се изправи и видя как кадилакът се завъртя на паркинга и се отправи към магистралата. Той извади деветмилиметровия си автоматик от кобура, подпря го на ръба на контейнера и бързо и решително натисна спусъка седем пъти.

Голямата кола изсвистя край него и се насочи към шосето. Той изскочи от контейнера и изтича на пътя точно когато оттам се донесе звукът на спукана гума, която издумка силно по паважа. Тортела нямаше да стигне далече с такава гума. Най-малкото тя щеше да го забави достатъчно за ченгетата. А счупените парченца от задните фарове до кофата с боклук ще послужат за доказателство, че е бил на местопрестъплението. Хубаво.

Тоци се усмихна като вампир, без все още да може да си поеме напълно дъх. „Прострелял съм му гумите“ — помисли си той със задоволство. Това също винаги бе искал да го направи.

После дочу воя на приближаващите се сирени и тичешком се отправи към буика. Не искаше да се навърта наоколо, когато се появят пожарникарите и полицаите.