Антъни Бруно
Лоши типове (1)

Пролог

23 септември 1984

Ландо вкара кадилака си на малкия паркинг зад ресторанта на Джилберто, изключи двигателя и се загледа в километража. Колата беше само на двадесетина хиляди километра, когато се захвана с тази работа. Сега показваше 70229. А той имаше усещането, че дори и това не е вярно. Чувстваше се, сякаш цяла вечност вече участва в тази операция.

Той излезе от колата, заключи я и прекоси паркинга с ръце в джобовете. Дори тук, в Бруклин, есента най-после започваше да се усеща. Сутринта по пътя от Хантингтън насам забеляза няколко дървета, които бяха започнали да пожълтяват. Сети се за децата си и се запита как ли се справят в училище тази година. Не че не ги навестяваше редовно, но тези посещения винаги се превръщаха в цяло събитие — много ястия, децата, облечени в най-хубавите си дрехи, а жена му следи всичко да мине гладко и безупречно. По-лошо, отколкото да те хванат в изневяра и да трябва да се съобразяваш с определените от съда дни за посещение. Сякаш се завръщаш от оня свят. Винаги на лицата им за момент се изписваше точно този слисан вид.

Момчетата от бюрото го бяха предупредили какво да очаква. „Това е част от играта, когато агентът бъде внедрен за по-дълъг период от време — му бе казал приятелят Тоци. — Живееш далеч от семейството си в името на безопасността им и неминуемо се отчуждаваш от тях“.

Е, поне от себе си не се бе отчуждил. И това било доста типично — толкова да свикнеш с новата си самоличност, че да забравиш кой всъщност си. Слава богу, с него не бе станало така. Като се замислиш, добре, че не се беше представил като италианец. За мафията той бе Арни Силвър, евреин, счетоводител. Добре е, че го мислят за евреин — доверен служител, макар и не съвсем наш човек. Някои от съдружниците на Мистрета отначало твърде му нямаха доверие, но на шефа му се нравеше мисълта, че един евреин води сметките по заемите му с висока лихва там, на Острова^[1]. Евреите имат усет към числата, я вижте Лански^[2] как се оправи. След известно време те започнаха да го наричат „мистър Спок“^[3].

Имаше висше по математика от Карнеги-Мелън и май че, ако трябва да бъдем точни, ФБР го беше нарочило за тази работа по същата причина като мафията. Евреите имат усет към числата.

Дяволският му Тоци, си помисли Ландо и поклати усмихнато глава. По принцип беше предвидено той да вземе тази самоличност. Но когато разбраха, че фамилията Мистрета се нуждае от счетоводител, смениха плана. ФБР имаше други агенти, които бяха внедрени в мафията в ролята на дребни мошеници — нещо подобно гласяха и за Тоци. Ала възможността да вкарат свой човек, който да има достъп до паричните операции, не беше за изпускане. „Ти ще бъдеш невероятен осведомител — му бе казал главният специален агент Айвърс. — Само си представи информацията — имена, места, престъпни деяния, — която ще можеш да ни предаваш“. Така беше, но Ландо понякога си задаваше въпроса, какво ли щеше да стане, ако Тоци беше постъпил във фамилията Мистрета вместо него. Той щеше да се чувства като в свои води сред тези типове. Страшно щеше да му допадне. Но не дотам, че да мине на другата страна. Не и Тоци. Ако някой знаеше кои са добрите и кои лошите, това бе той. Копеле с късмет.

Ландо се изкачи по стълбите към задния вход на ресторанта. „Мини през кухнята“ — му бе поръчал Варга вчера по телефона, когато го покани на джамборето — изненада по случай годишнината на господин и госпожа Мистрета. Е, поне храната ще е хубава. Ландо си закопча горното копче, като мислеше за телешките котлети, и си оправи връзката.

Опита да отвори, но бе заключено. Когато почука, на вратата се подаде главата на Ричи Варга.

— А, Арни, влизай — покани го Варга и му подаде ръка.

— Здрасти, Ричи, какво правиш? — Ландо разтърси енергично отпуснатата десница на Варга. Варга беше чешит и въобще не приличаше на другите мафиоти, които познаваше. На Ландо винаги му се бе виждал един такъв муден и вял, а освен това имаше у него нещо сбъркано. И всеки път, когато го видеше, сякаш му се струваше още по-разплут. И все пак сигурно мозъкът му щракаше. Как иначе се става consigliere^[4] на тримата най-големи мафиотски босове на Ню Йорк?

— Господин Мистрета още го няма. Забравих, че госпожата винаги ходи на литургията от дванайсет в събота. Ама ти влез и си налей нещо на бара.

Варга го прегърна през рамо и го поведе по покрития с плочки коридор. На Ландо никак не му се нравеше това внезапно интимничене. Запита се, дали пък Варга не му пуска ръце?

Когато свиха зад ъгъла и влязоха в кухнята, погледът на Ландо веднага бе привлечен от нещо. Първият образ, който изникна в съзнанието му, бе пилета, окачени на куки пилета във витрината на еврейската месарница в родния му квартал в Бъфало. На ченгелите обаче бяха преметнати не пилета, а мъже в омачкани костюми, увесени за белезниците, които опасваха китките им.

Стомахът му се обърна. Той се опита да разсъди. Как би реагирал на тази гледка Арни Силвър? Как би реагирал, който и да било? Повдигна му се и той се наведе напред. Варга му помогна да се свие, като го придържаше за китката, извита зад гърба му.

— Ей възкликна задавено Ландо, когато някой сграбчи китката на другата му ръка. Той опита да се освободи, но един неочакван удар в бъбреците го скова от болка. Дръпнаха ръцете му назад и усети върху тях студенината на метала. А после чу щракането на белезниците.

— Познаваш ли ги?

Гласът не беше на Варга.

Ландо се опита да зърне лицето на мъжа зад себе си, само че мръсникът държеше изкъсо верижката на белезниците и не му даваше да се изправи.

— Кой, мамка ти…

— Няма значение, кой, мамка му, съм аз — отвърна мъжът. — Мърдай!

Някой блъсна Ландо и той политна напред в кухнята. Когато вдигна очи, видя Варга, застанал до един тезгях за рязане. На него върху метален поднос бяха сложени две глави, подпрени една на друга. Очите им бяха извадени.

— Позна ли ги вече, Ландо? — попита с усмивка Варга.

Не му достигаше въздух. Премигна, за да не затвори очи.

— Това са твоите авери от ФБР, Ландо. Господата Новик и Блейни. Мръсни копои, които са видели твърде много. Също като теб, Ландо. А когато някой външен, особено пък федерален, види, научи повече, отколкото трябва, се налага да постъпваме така.

— Не… не…

Не му достигаше въздух.

— Окей, Стив — каза Варга, — действай.

Ландо усети мокрия тезгях под бузата си. После коляното в гърба, което го притискаше надолу. Варга сграбчи косата му с две ръце и го натисна с цялото си тяло, премазвайки ухото му. Ландо съзря ръката на мъжа и проблясването на острие.

— Не… моля ви, недейте…

Дългият касапски нож бе последното нещо, което той видя.