Антъни Бруно
Лоши типове (28)

27.

Над площад „Фоли“ се стелеше синкава мъгла от изгорелите газове на часа пик, притискани към земята от безмилостната влага. Гибънс излезе от гаража на паркинга, като се мръщеше на деня. Докато караше тази сутрин, чу по радиото, че през нощта ниските температури не са слезли под осемдесет градуса^[1] и в седем и тридесет температурата вече е била осемдесет и пет^[2]. Беше забелязал дигитално табло за часа в температурата през витрината на един клон на „Чейз Манхатън“, докато свиваше встрани от Бродуей. Показваше деветдесет^[3], а беше само девет и двадесет. А сега, като минаваше през улица „Централна“, усещаше в устата си вкуса на замърсяването.

Беше в отвратително настроение. Струваше му се, че е прекарал последните два дни с непрекъснато главоболие. Беше започнало по обратния път от Пенсилвания с Тоци, след като бяха измъкнали фалшивия Варга от леглото му. Въпреки че непрекъснато му казваше да си затваря устата, Тоци не спря да плещи за Варта, за Кини, за Ландо, Блейни и Новик, като все опяваше какво трябвало да направят сега, как трябвало да намерят Варта, как било хубаво да използват Кини като примамка, как непременно било необходимо да приклещи Кини и Варта, как непременно се налагало да го извърши заради Ландо. Беше почти четири часа сутринта, когато се прибра в апартамента си и въпреки че успя да поспи малко, сънят му приличаше повече на изпадане в безсъзнание. Когато се добра до службата на сутринта, Кини беше там, но даже и да беше научил нещо, не го показваше. А като го видя в целия му блясък на златно момче, главоболието на Гибънс само се усили.

Имаше чувството, че се е блъснал в тухлена стена, защото нямаше ни най-малката представа какво да прави по-нататък. Ако отидеше при Айвърс с това, което знаеше, можеше да изложи на риск Тоци. Запита се дали да не проследи Кини след работа, но незабавно се отказа. Опитният агент може да забележи опашката за нула време. Помисли си да се изправи лице срещу лице с него, но това пък беше твърде рисковано. Нямаха никакви неоспорими доказателства, че той е палачът на Варга, следователно Кини можеше да отрича и тогава, ако той се отнесеше до Айвърс, Гибънс щеше да си навлече куп въпроси, на които не искаше да отговаря. Направо се побъркваше, като се сетеше колко много знае за Кини и Варга. Чувстваше се, сякаш е седнал да играе покер и държи чифт аса в ръката си, обаче просто не му е ясно как да ги изиграе. Стоя буден почти през цялата нощ и се опитва да намери някакво решение.

В този момент изпитваше ужасна нужда от кафе. Влезе в кафенето „Шоколад с лешници“, където обикновено закусваше, и си проправи път през тълпата от хората, наредили се да си вземат опакованите поръчки. Всички се оплакваха от жегата. Охлаждането на въздуха вътре беше минимално, но поне беше някакво облекчение след жегата навън. Чиновници седяха рамо до рамо на виещия се барплот и се мотаеха с кафетата си до последно, без съмнение опитвайки се да отложат излизането си на улицата с няколко минути. Гибънс се оглеждаше за свободно столче, когато забеляза някой в дъното да му маха. Беше Кини и по случайност мястото до него беше празно. Какво съвпадение.

— Добр’утро, Бърт — поздрави той ведро, когато Гибънс се приближи.

— Добр’утро. — Гибънс седна и видя, че яде от ония сандвичи, дето всичко е наблъскано на едно място — парче шунка, пържено яйце и парче сирене между препечена английска кифличка. Почуди се дали Кини знае, че той знае.

— Бива ли ги? — попита, като сочеше сандвича му.

— Стават.

Сервитьорката пристигна с приготвен върху тефтера молив. Беше около осемдесетгодишна с лице като на майката на Уислър^[4], само че имаше конструкция като топка за боулинг и знаеше как да си проправя път. Гибънс я беше забелязал всяка сутрин да заобикаля по-младите момичета, които не си даваха много зор.

— Какво ще обичате? — обърна се към него тя. В гласа й имаше едва доловима следа от славянски акцент.

Гибънс отново хвърли поглед към сандвича на Кини.

— Кафе и сладка кифличка — поръча той.

— Ще затопляме ли сладката кифличка? — попита тя.

— Не, благодаря.

Сервитьорката се пресегна под тезгяха и измъкна кифличка в навосъчена хартиена кесийка. Сложи я пред Гибънс с една празна чаша, която напълни бързо и чисто. Другите сервитьорки винаги разливаха по малко. Понякога и по-много, но старата келнерка никога не покапваше.

След като тя си тръгна, Кини каза:

— И така… чувам, че си ходил в Пенсилвания наскоро.

Гибънс разбърка кафето си с дървената пръчица, забил поглед в закуската си. Кини беше агресивен играч. Гибънс се замисли дали да не се направи на ударен, но Кини не му остави време за размишления.

— Нашият приятел господин Дейвис в Източен Струдсбърг — каза той. — Научих всичко за малката ви визита оная нощ.

Гибънс разви сладката си кифличка.

— Новините се разнасят бързо.

Кини не отговори.

Гибънс подуха кафето си и отпи.

— Предполагам, че сега вече за главите ни с Тоци е обявена награда.

Кини сви рамене и отхапа от сандвича си.

— Няма откъде да знам.

— Нима? Че нали си касапинът от Бухенвалд? Мислех, че кълцането на агенти е твой специалитет?

Кини отпи една продължителна глътка от кафето си. Гибънс улови проблясването на граната в големия му колежански пръстен.

— Стъпваш върху опасен лед, Бърт.

— Така ли?

— Помисли си по въпроса. Ако тръгнеш да разправяш разни истории за мен, аз пък ще разправя моите за теб и Тоци. Оказването на помощ и насърчаването на агент ренегат, заподозрян в убийство, е доста неприятно обвинение.

— Само ми хвърляш прах в очите, Кини.

— Разполагам със снимки.

— Сигурен съм, че е така.

— Искаш ли да ги видиш?

— Вярвам ти.

Старата келнерка се понесе към тях с нова кана кафе.

— Още? — попита ги тя.

— Ако обичате — каза Кини и побутна чашата си към нея. Тоя мръсник имаше маниерите на принц.

— За мене не — отговори й Гибънс и тя отмина към следващия клиент. — Да предположим, че взема и кажа на Айвърс за среднощните ти похождения. Можеш в отговор да отправяш каквито си искаш обвинения към мен. Обаче Тоци? Той е луд, няма какво да губи. Сто процента ще тръгне подире ти с пищова.

Кипи се усмихна.

— Тоци не представлява проблем. Ще го открием. — Гребенът му се беше оперил вече.

— Аз съм стар човек — каза Гибънс. — С един добър адвокат бих могъл да направя това, което правят мафиотските босове — да се преструвам на болен, да протакам с обжалванията си, да използвам всичките тези тактики. Ами ако реша, че си струва да се изправя пред прокурора, само и само да прикова задника ти към стената?

Кини си взе касовата бележка.

— Кой знае? — Той бръкна в джоба си и отброи точната сума.

Старата келнерка профуча край тях и загреба парите и бележката му още щом ги остави. Кини се завъртя на столчето си да стане.

— Кажи ми нещо — обади се Гибънс. Кини спря и се обърна към него. — Трудно ли се режат глави?

Ъгълчетата на устните на Кини се извиха нагоре и той поклати глава.

— Никак. Препоръчвам ти тежко мачете с остър ръб. Започваш от гърлото, а не отзад от врата. Така е по-лесно. — Той се изправи и бръкна в джоба си. — Трудно е с очите. — Остави петнадесет цента на барплота. — Ще се видим, Бърт — каза той.

Гибънс го гледа, докато излезе от бара, изправен, самоуверен и без нито една гънчица като ръководител от висшия ешелон на някоя фирма.

Той довърши последното парченце от сладката си кифла и пресуши чашата си. Келнерката се появи светкавично да му долее, но той отказа. Тя незабавно отмина да предлага още кафе на другите клиенти, истински образец на ранното сутрешно обслужване и експедитивност. Когато стана да си върви, Гибънс погледна скъперническия бакшиш, оставен от Кини. Той взе монетата, прибра я в джоба си и остави на нейно място еднодоларова банкнота.

Като отиваше към вратата, усещаше монетата на Кини в джоба си така, както човек продължава да усеща подметката на обувките дори след като изстърже кучешкото лайно. Бутна стъклената врата и излезе навън на улицата. Навън беше все едно да се движиш в топло желе. За момент се почуди дали Кини е човешко същество.