Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Майк Тоци и Кътбърт Гибънс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bad Guys, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Антъни Бруно

Заглавие: Лоши типове

Преводач: Милена Григорова

Година на превод: 1993

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3823

История

  1. — Добавяне

20.

Следобедното слънце се процеждаше през високите дървета и разпръскваше слънчеви петна по стария пясъчник на тротоарите в студентското градче. Беше топло, но не много влажно и студентите от летния семестър четяха, учеха и се целуваха, излегнати на тревата. Принстън наистина беше красиво място. Винаги караше Гибънс да застава нащрек. Нещата, които изглеждаха съвършени, инстинктивно събуждаха подозрителността му.

Лорейн беше облечена в джинси и синя работна риза с червени и черни магарета, избродирани по предницата й. Косата й беше вързана назад с някакво кожено-дървено приспособление, което не му беше много ясно. Приличаше на участник в протестен митинг в Съюза на фермерите, поддръжник на Сесар Чавес[1] или пък анахронизъм от времето на хипитата. Така, както вървеше до него, сигурно изглеждаше, сякаш я водят на разпит, помнели си той. Много красива.

Мълчаха, което не беше необичайно за тях, но Гибънс имаше усещането, че трябва да каже нещо. Прекалено много работи бяха останали недоизказани между него и Лорейн. Чувстваше се виновен, че е така. Искаше да настъпи някаква промяна, но не беше съвсем сигурен каква. Нещата помежду им трябваше да се изяснят, но моментът не изглеждаше подходящ за това. Тя беше прекалено разтревожена за Тоци. Той също.

Те излязоха от двора и изведнъж пред тях се издигна готическият параклис. Гибънс намали крачка, за да възприеме гледката.

— Наистина ли мислиш, че това момче може да се справи? — попита той.

Лорейн го погледна така, сякаш чак сега забелязва присъствието му.

— Е, той не смята, че е невъзможно. Поне това е впечатлението, което остави у мен. Той е един от четиримата ученици от Скарсдейл, които се вмъкнаха в компютърната система на Бостънската банка преди няколко години.

— Я ми кажи пак, как му е името?

— Дъглас Ънтърман.

— И как успя да го накараш да се съгласи да ми помогне?

Лорейн го погледна и се ухили.

— Длъжник ми е.

Бузите на Гибънс пламнаха в пристъп на ревност, когато си представи как някакъв съвременен Казанова от Айви лигата[2], момченце от типа на Бил Кини, сваля професорката си по история.

— Какво искаш да кажеш?

— Записа се в класа ми от европейска история през ранното средновековие миналата есен и толкова изостана с четенето, че беше принуден да си отложи изпита. Трябваше да се яви през март, обаче все още не беше наваксал и ме помоли да му дам още време. Отлага явяването си още два пъти, като всеки път ме молеше за милост. На Дъг са му необходими оценки по обществени науки, за да се дипломира, разбираш ли? Ето защо има нужда от мен.

— И какъв му е проблемът тогава?

Лорейн сви рамене.

— Той е „слон“. — Тя се изсмя на думата. — Знаеш ли, че тези хлапета — магьосници на компютъра — наричат себе си слонове? Каква представа имат за себе си, а?

— И каква сделка му предложи ти?

— Само чуй това. Цялата пролет миналата година, докато ме залъгваше и отлагаше изпита си, все ме молеше да му позволя да напише нещо, вместо да се явява. Когато го попитах каква тема си е избрал, той отговори, че искал да сравни царуването на Хенри II с някакъв герой, който си измислил, докато играел на оная игра — „Тъмници и дракони“.

— Направо не мога да повярвам. — Гибънс целият излъчваше учудване.

— Абсолютно е вярно. Казах му да си гледа работата. Но когато ти ми се обади оная вечер и ме попита дали познавам някой дискретен компютърен гений, аз позвъних на Дъг и му казах, че съм размислила и ще му позволя да напише съчинението си, ако ми направи една малка услуга.

— Много хубаво, професор Бърнстейн — отбеляза Гибънс и взе ръката й. — Задължен съм ти.

Те минаха по някаква каменна пътека, която внезапно ги изведе до една великолепно поддържана градина, обсипана с цветя. Група сватбари се беше нагласила за снимка на фона на бели и червени слабоноги, розови гладиоли и наситено оранжеви невени. Бялата рокля на булката просто сияеше на слънцето сред всичките тези цветове. Младоженецът изглеждаше много доволен от себе си.

Изведнъж Гибънс почувства много осезаемо ръката на Лорейн в своята. Никой от двамата не каза нищо, докато прекосяваха градината.

— Наистина ли смяташ, че той може да проникне в компютрите на Министерството на правосъдието? — попита той.

Лорейн сви рамене.

— Работи върху това вече цяла нощ — отвърна му тя с надежда. Полагаше усилия да се държи бодро, но в очите й витаеше отчаян израз на страх и тревога.

Искаше му се да й каже да не се притеснява, че всичко ще бъде наред, но не можеше да я лъже.

 

 

Дъглас Ънтърман беше осемнадесетгодишен второкурсник. Очевидно беше прескочил един клас по някое време. Държеше се изключително необщително, но не особено враждебно. Общуването с хората просто не му беше толкова интересно, колкото компютрите. За него те представляваха нещо, което му дава безкрайни възможности и все пак винаги си остава предсказуемо. Дъг предпочиташе предсказуемостта. Толкова по-добре, реши Гибънс, особено за момче, което има външност на прасешки ембрион и характер на бормашина с пет скорости.

Гибънс седна на свободното място в компютърния център и се загледа през прозореца, докато Дъг, сведен над клавиатурата, неспирно натискаше различни комбинации или каквото там правеше, за да проникне в Министерството на правосъдието във Вашингтон. Не си бяха казали нито дума, откакто Лорейн ги остави преди два часа. Трябваше да отиде да свърши нещо в кабинета си. През това време Гибънс изпи две чаши прегорено кафе, накъса и двете чашки на малки парченца и преброи малките дупчици по върховете на обувките си. Въздържаше се да заприказва хлапето от страх, че то ще хукне като подплашен заек. Ситуацията обаче започваше да става нелепа. Ако Дъг казва истината, захванал се е с тая работа миналата нощ в десет и в момента, седемнадесет часа по-късно, все още продължава да пробва. Нали това била епохата на компютрите, за бога.

Гибънс най-после плесна с ръка по металната повърхност на масата, за да привлече вниманието на слона.

— И така, Дъг, какво ще ми кажеш?

Дъг вдигна длан във въздуха като пътен полицай, без да отлепя очи от монитора.

— Чакайте — изломоти той.

Мониторът изведнъж се изпълни с цифри и започна да ги предава с демонична скорост. Когато приключи с може би хилядата набора от числа, той спря и екранът се изпразни. Дъг се отпусна на стола си като пробит балон.

— Мамицата му — промърмори той.

— Какво стана?

— Опитах всичко, но не мога да я заобиколя. — Дъг имаше вид, сякаш се кани да се разплаче.

— Какво не можеш да заобиколиш?

— Защитната им система! Няма вратичка. Пробвах да открия нещо, но системата е абсолютно непробиваема.

Гибънс беше изумен, че държавата поне веднъж си е свършила работата както трябва.

— Не можеш да се промъкнеш в банката на Министерството на правосъдието. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Дъг само се нацупи. Бяха го надхитрили и той не го понасяше много добре. Далечното стакато на матричния принтер в съседната стая наруши тишината помежду им. Изведнъж Дъг отново се оживи.

— Дяволите да ги вземат! Не е честно.

— Кое не е честно?

— Тези нови системи. Оператори, хора — оператори. Не е честно. И всички вече ги използват. Трябва първо да се обадиш на оператора и да му дадеш кодовото си название. Ако е вярно, те ти се обаждат и те пускат в системата. Най-тъпото е, че ти звънят на предварително уточнен номер, тоест дори и да разгадаеш кодовото название на някой, който има право да я ползва, трябва да чакаш на телефона му да те включат. Идиотски нечестно е!

Гибънс имаше чувството, че Дъг обяснява всичко това на компютъра си, а не на него.

— Значи са го превърнали в клубче само за потребителите, а? — Все още не можеше да повярва, че държавната машина е способна на такава компетентност. Предполагаше се, че няма нещо, което тези компютърни чеда да не могат да направят.

— Аха, голяма гадост.

Те помълчаха малко, а после Дъг отново се отприщи, като телетайп в празна стая.

— Едно време беше много забавно да се вмъкваш в системите им. Тоест наистина създаваха пречки, но те можеше да бъдат преодолени.

— Така ли? И кое е най-голямото ти постижение? — Гибънс знаеше, че хлапето си няма добър барман, на чието рамо да си поплаче, пък и му беше любопитно как действат тия момчета.

На бледото лице на Дъг се изписа мечтателно носталгично изражение.

— Най-доброто? Най-доброто ми постижение беше, когато открих приятелката на баща ми. Това беше най-страхотното, честно.

— Как го направи?

Дъг се прегърби на стола си, загледа се в празното пространство и размаха пухкавите си ръце.

— Ами майка ми подозираше, че баща ми я мами, но не можеше да го докаже. И аз имах такова усещане. Баща ми доста пътува по работа, значи определено имаше възможност да върти любов. Пък и печелеше добри пари, така че можеше да си позволи да издържа любовница, ако поиска.

— Къде работи?

— В IBM.

Естествено.

— И така, първата ми работа беше да взема номера на сметката му в „Американ Експрес“ — на служебната му сметка, а не на личната, и да проверя къде си прекарва времето…

Гибънс го прекъсна.

— Откъде взе номера?

— От Портфейла му, докато беше в банята. Все едно, когато получих достъп от данните по сметката му, проверих къде е бил през последната година и едно от местата ми се наби на очи: Голям Барингтън, Масачузетс. Различаваше се от другите, понеже IBM нямат кантора единствено там. Да се включа към градския компютър на Голям Барингтън след това беше фасулска работа. Нали разбираш, имах подозрение и то се оказа вярно. Сведенията за данъците показваха, че баща ми притежава малка къщичка по тези места. Неговото малко убежище.

Дъг си изпука кокалчетата, преди да продължи.

— Като знаех вече адреса на къщата и имах номера на социалната му осигуровка, се набутах в банките на няколко големи фирми за обработка на данни и потърсих застрахователната полица за къщата. Отне ми известно време, тъй като с тия застраховки се налага да се преобърне голямо количество данни. Все едно, след седмица най-после я намерих. Беше я застраховал чрез „Стейт Фарм“, а полицата беше на името и на двамата с момичето. По този начин се сдобих с името й, номера на социалната й осигуровка, възрастта и всичко останало. Татко е глупак. Трябвало е да вади всички документи на нейно име. Сигурно й е нямал достатъчно доверие.

Гибънс не можеше да повярва на ушите си.

— И какво направи след това?

— Сключих сделка с майка ми. Казах й, че ако ми купи оня самонабиращ модем с 2400 бода, който искам, ще й дам името на гаджето на татко и адреса на любовното им гнезденце.

— Тя съгласи ли се? — Гибънс вече знаеше какъв ще е отговорът.

— Разбира се. Нейният адвокат изпрати частен детектив да ги проследи, да направи уличаващи снимки и така нататък. Разводът им беше окончателно обявен в началото на лятото.

Гибънс поклати глава. Стана му смешно.

— Добро момче. Да се обърнеш така срещу стария.

— Какво искате да кажете? Нали можех да съобщя на мама за всичките ония пари, дето ги беше прехвърлил на името на баба. Открих, че има поне два пъти повече, отколкото представи в съда. Спестих му една прилична сумичка от издръжката.

— Страхотно. Значи си изиграл и старата.

Дъг премигна.

— Тя е ужасно досадна. Пък и татко ми купи 40-мегабайтов харддиск „АТ“ с цветен монитор, за да си държа устата затворена за парите. Така се получи много добре. Татко казва, че сега е много по-щастлив с Ема.

Гибънс се изправи и изпъна гърба си.

— Благодаря ти за труда. Ще кажа на Лорейн, че си направил всичко възможно.

Дъг кимна и се върна при компютъра си.

Още една сериозна причина да не се оженя отново, помисли си Гибънс.

Бележки

[1] Сесар Чавес (1927) — създател на националния съюз на фермерите в САЩ. — Б.пр.

[2] Айви лига — име, с което се наричат осем източни американски университета, които се ползват с особен академичен и социален престиж. — Б.пр.