Никол Джордан
Прелъстяване (7)

6.

Ванеса потръпна и се събуди. На възглавницата й отново имаше роза. Още сънена, тя протегна ръка към цветето и помилва кадифените листенца. Миналата нощ розата беше кървавочервена, а тази блещукаше сребърнобяла под лунната светлина, пронизана от фини розови жилчици.

— Сортът се казва Шропшиър Бюти — прозвуча познат глас от другия край на стаята.

Ванеса вдигна глава и погледна в замъглените очи на мъжа, който я наблюдаваше под бледата светлина на луната. Сърцето й заби ускорено.

Лорд Синклер седеше удобно във високото кресло както предишната нощ, облечен само с риза и панталон като провинциален земевладелец. Ала никой не би открил у него нещо друго, освен благороден произход. Бялата риза подчертаваше загорялото от слънцето лице и черната коса.

Ванеса си бе заповядала да не изпитва чувства към този мъж, но въпреки това усети радостни тръпки. Той бе споменал, че ще продължи нощните си посещения, и колкото и безумно да звучеше, тя се радваше, че бе удържал на думата си.

Почувства се съвсем естествено, когато стана, уви раменете си с шал, обу топли пантофи и седна до него пред камината, където гореше огън.

Съзнаваше, че прави грешка, но не можеше другояче. Демиън я посрещна с обезоръжаваща усмивка, която размекваше и най-силните жени. За да скрие смущението си, Ванеса вдигна розата към лицето си и я помириса.

Колко дълбоко бе паднала — държеше се като кокетка. Този мъж беше опасен. Само да щракне с пръсти и тя се подчиняваше като покорно кученце. Но беше безсмислено да се опитва да му устои.

За да скрие чувствата си, тя избягна погледа му.

— Проверих дървената ламперия, но не открих механизма.

— Ако желаете, ще ви покажа как се отваря вратата.

— Къде води тайният коридор?

Демиън я погледна пронизващо и след кратко мълчание отговори:

— В моята спалня.

Блясъкът в сребърносивите очи я опари.

— Няма ли резе?

— Няма. Не се притеснявайте, скъпа, няма да ви принудя да споделите леглото с мен. Няма да направя нищо без ваше съгласие.

— Може би ще се наложи да чакате дълго.

— Радостното очакване подслажда наслаждението, ангеле мой — усмихна се той.

Ванеса издиша шумно.

— Слугите знаят ли за тайния тунел?

— Не. Наистина е таен. Открих го случайно, докато бях малко момче. Скъпият ми баща често канеше в Розууд разни дами. Една нощ го изненадах с омъжена жена.

— Метресата му е била омъжена?

Демиън направи подигравателна гримаса.

— Боя се, че още като дете бях лишен от илюзиите си.

— Вероятно сте искал да надминете баща си?

— В никакъв случай! — Той отпи глътка бренди и се загледа замислено в пламъците. — Баща ми беше морално пропаднал човек. Сигурно нямаше да го харесате. Упражняваше неустоима привлекателна сила върху жените и непрекъснато сменяше метресите си. Един ден обаче се влюби до полуда и се отрече от всички други жени, включително и от майка ми.

Ванеса чу в гласа му болка и обвинение и го погледна изпитателно.

— Признавам, че сте много по-различен, отколкото очаквах.

— До каква степен?

Ванеса се намръщи замислено. Тук, в Розууд, лорд Синклер беше друг човек. Нежната му загриженост за доброто на сестра му я изненада силно. Значи не беше напълно покварен.

— Имам чувството, че сте се променили. Не сте такъв демон, какъвто си ви представях.

— В тази къща не се отдавам на оргии и перверзни — отвърна сухо той. — Ограничавам и любовните си приключения.

— Какво успокоение да чуя тези думи.

Острата й забележка бе посрещната с бегла усмивка.

— Говоря сериозно — продължи Ванеса. — Вие не преставате да ме учудвате. Библиотеката ви е подредена със същата грижливост, с която поддържате градините си. Днес следобед слязох да я разгледам. Честно казано, не очаквах да намеря такова изобилие от сериозни произведения. Отличен подбор на класическа литература, да не говорим за политическите и научните трактати.

— Похвалата ви се отнася на първо място до моя секретар. Преди около година той каталогизира всички книги и ги подреди според специалните им области. Библиотеката в лондонската ми къща не успя да побере всички книги, затова от време на време изпращам по някой сандък в Розууд. Доколкото си спомням, вие се запознахте с Джордж Хаскил в Лондон.

— Да.

— Бедният Джордж. Той е умен млад мъж и много ученолюбив. — Демиън се усмихна виновно. — Без съмнение щеше да бъде по-щастлив при друг работодател. В неговите очи аз съм безнадежден случай.

— Какво значи безнадежден случай?

— Хаскил постоянно ме упреква, че не използвам мястото си в Горната камара, за да правя добро. Съчинява ми превъзходни речи, но аз не съм произнесъл нито една от тях.

— Защо, за бога?

— Не се интересувам особено от политика. Джордж обаче не губи надежда, че един ден ще стана политик.

Ванеса не преставаше да се учудва.

— Книгите в библиотеката ви изглеждат четени. Нима секретарят ви ги е прочел всичките?

— Не. Боя се, че тази точка е в моя полза. Аз обичам да чета. Тук няма други развлечения.

— Нима сте прочели и „Защита на правата на жените“ от Уолстънкрафт?

— Да. Да не би и вие да сте я чели?

— Разбира се — отвърна предизвикателно Ванеса. Трудът на Мери Уолстънкрафт, изобличаващ потисничеството на жените, се смяташе от изисканото общество за еретични и бунтовнически. — В много отношения съм съгласна с нея. Особено ми харесват обвиненията срещу произвола на съпрузите.

— Що се отнася до тиранията на мъжкия свят, мис Уолстънкрафт наистина има право — кимна спокойно Демиън. — Някои от възгледите й обаче са прекалено дръзки.

— Сигурно — отвърна Ванеса.

Демиън я измери с преценяващ поглед.

— Вие също не сте жената, която очаквах — призна с усмивка той. — Изглеждате напълно невинна. Не ми се вярва, че сте била омъжена.

— Защо казвате това?

— Защото сте много плаха в присъствието на мъжете.

— Не на всички мъже.

— Само пред мен?

Ванеса го удостои с високомерен поглед.

— Боя се, че ми давате сериозни основания да бъда плаха във ваше присъствие.

— Явно се налага да предприемем нещо срещу това.

Ванеса се засрами от необичайните тръпки, които пробягаха по тялото й при звука на кадифено мекия, пълен с обещания глас. За нея беше загадка защо се чувства толкова добре в неговата компания — сигурно защото той не бързаше да я прелъсти.

В спалнята се възцари потискащо мълчание.

— Винаги ли заплитате косата си на плитка, когато си лягате? — попита неочаквано Демиън.

Ванеса го погледна подозрително.

— Обикновено да. Защо?

— Имате прекрасна коса. Бих желал да я видя разпростряна върху възглавниците.

Ванеса се направи, че не е чула тази преднамерено провокираща забележка. Ала бузите й пламнаха и Демиън остана много доволен от себе си.

Трудно му беше да я извади от равновесие. Нуждаеше се от здрава и същевременно нежна ръка, за да пробие отбраната й.

Ванеса наистина се оказа много по-различна от очакванията му. Очевидно я бе преценил неправилно, подведен от скандалите около покойния й съпруг и от слуховете, които бе чул в обществото. Представата му за нея бе напълно погрешна. Ванеса по нищо не приличаше на мъжа си и на брат си.

Демиън беше готов да признае, че неслучайно я е преценил погрешно. Много дами от изисканото общество бяха ужасни егоистки и мислеха единствено за своята изгода. Ванеса нямаше нищо общо с тях.

Бързият й успех със сестра му го изпълни с благодарно учудване. Трябваше да изчака, за да разбере дали сърдечността и добротата й са искрени. Ако загрижеността й за Оливия е неискрена, значи е отлична актриса.

Интелигентността й го смая. Никога не беше искал от метресите си духовни стимули, никога не беше водил с тях сериозни разговори. Умна любовница беше желана новост. Изпитваше все по-силно желание да опознае Ванеса отблизо, да проникне в скритите й дълбини.

Поради съмненията си относно личността й той се намираше в необичайно вътрешно раздвоение: вече не беше сигурен дали трябва да държи на уговорката им и да я направи своя метреса.

Прелъстяването започна като приятно предизвикателство. Сдържаната маска и хладното й пренебрежение към мъже като него го накараха да отвърне на удара. В началото беше уверен, че без усилия ще завладее тази красива, интересна жена. Какво беше учудването му, когато бързо промени мнението си — само за няколко дни видя в нея съвсем друг човек и интересът му непрестанно растеше.

Естествено, той все още беше решен да спечели тази битка, но искаше повече, не просто доброволно отдаване. Задачата му беше да превърне хладното й презрение в горещо желание.

Вероятно най-доброто решение беше да остави отношенията им да се развиват от само себе си. Да я ухажва внимателно, докато тя се отърси от подозренията си.

Доставяше му страхотно удоволствие да си представя отдаването й. Радваше се как ще разпали страстта й, ще отвори душата й за телесните радости, ще събуди жаждата й… Едно от най-важните правила в изкуството на прелъстяването, напомни си Демиън, е да не оставаш по-дълго, отколкото си желан. Колкото и да съжаляваше, трябваше да сложи край на това нощно интермецо.

Изправи се колебливо и застана пред нея.

— Време е да се оттегля, скъпа моя, и да ви оставя да се наспите хубаво. Оставам с надеждата да ме поканите отново.

Ванеса едва успя да скрие изненадата си от внезапното сбогуване и равнодушно да вдигне рамене.

— Свободен сте да идвате и да си отивате, когато пожелаете, милорд. Това е вашият дом. Но да знаете, че няма да очаквам трескаво следващото ви посещение.

Демиън нежно плъзна пръст по бузата й, победен от желанието да помилва топлата й кожа. Ванеса трябваше да свикне с докосванията му.

Искрата, която прескочи при тази кратка милувка, уплаши Ванеса. В дълбините на тъмните очи се появи объркване, което му достави огромно удоволствие.

Тази нощ щеше да се задоволи с една малка победа.

Но само тази нощ.

Планът му да прелъсти Ванеса се осъществяваше с лекота, защото двамата бяха постоянно близо един до друг. Демиън прекарваше по няколко часа на ден в нейната компания, двамата вечеряха заедно и заедно разхождаха Оливия в градината.

Много скоро от Кент пристигна гледачката с целебните ръце и усърдно се зае да масажира Оливия и да й прави гимнастика. Сега Ванеса разполагаше с много повече свободно време отпреди.

Тя излизаше на езда всеки ден, придружена от млад коняр, и постепенно опозна земите на барона и местността, в която се намираше имението. Няколко пъти отиде в село Алчестър, за да купи някои дреболии, с които се надяваше да зарадва Оливия. Най-приятно й беше обаче да излиза на езда с Демиън.

Ванеса прекарваше много време в библиотеката, която скоро стана предпочитаното й място в къщата. Помещението беше разкошно обзаведено, с обюсонски килими, ламперия от благородно дърво и таван, изрисуван с красиви фрески и златни орнаменти. Съкровищата, скрити зад подвързии от скъпа кожа във високите остъклени шкафове, я привличаха най-силно. Ванеса прекарваше много часове в лежащия стол до прозореца към розовата градина, зачетена в поредния вълнуващ роман.

В писмата до майка си и сестрите си тя се пазеше да споменава лорд Синклер и оставяше у тях впечатлението, че е ангажирана единствено като компаньонка на сестра му. Само Обри знаеше истината за ролята й.

Преди да замине, двамата водиха ожесточен спор. Обри бе разбрал колко далеч смята да стигне Ванеса, за да го освободи от дълговете, и се опита да я спре. Тя безпощадно му разкри истината, за да му покаже какво е причинил с безогледното си поведение. Накрая Обри бе принуден да се примири и да признае, че няма друг изход от катастрофалното положение.

Останалите от семейството обаче вярваха, че тя е приела мястото като гувернантка и компаньонка на парализираната мис Синклер, за да спечели пари — все пак почтено занимание за обедняла аристократка.

Ванеса мразеше да лъже семейството си. Беше й крайно неприятно да се преструва и пред подопечната си, да крие от нея, че е сестра на мъжа, който й бе причинил цялото това страдание. Причерняваше й при мисълта как ще реагира Оливия, ако научи истината. От друга страна, въпреки че принудителната лъжа я потискаше, тя твърдо вярваше, че не вреди на болната, а й прави добро. Оливия беше богата наследница, но се чувстваше самотна, копнееше за приятелка и всеки ден благодареше на Ванеса за компанията й.

Всеки час, прекаран с Оливия, я радваше. Младото момиче бе започнало да се надява на оздравяване и постепенно подобри отношенията си с Демиън.

Отначало лорд Синклер възнамеряваше да придружи парализираната си сестра в Бат, където да прави процедури в горещите минерални извори. После му стана ясно, че Оливия все още е твърде слаба и дългото, мъчително пътуване само ще влоши състоянието й. А и Оливия категорично отказа да замине. Ужасяваше се от мисълта, че целият свят ще узнае за болестта й и ще я засипе с лицемерно съчувствие. Затова Демиън реши да построи специална баня за сестра си в Розууд и прекара много часове с плановете и рисунките си в оранжерията, където цъфтяха най-красивите му рози.

За свое съжаление Ванеса възприемаше отсъствието му също толкова развълнувано, колкото присъствието му. Не беше в състояние да го прогони от мислите и сънищата си. Еротичното му излъчване я преследваше и нощем. Демиън Синклер се оказа много по-сложна личност, отколкото беше предполагала в началото. Постепенно, малко по-малко, тя научаваше как се бе превърнал в легендарния лорд Грях.

Една сутрин, през втората й седмица в Розууд, Ванеса срещна Демиън пред конюшнята и прие с радост поканата му да пояздят заедно. Навлязоха в галоп в близката гора, препускаха дълго и едва на връщане забавиха темпото. Щом изкачиха възвишението над езерото, Ванеса спря кобилата си.

— Прекрасна гледка — въздъхна блажено тя.

— Да… почти я бях забравил — отвърна меланхолично Демиън и също спря коня си.

— Очевидно не прекарвате много време в Розууд.

Демиън изкриви уста.

— Опитвам се да избягвам това място.

— Защо, за бога? — учуди се Ванеса. — Ако аз притежавах такова великолепно имение в провинцията, нищо не би ме накарало да живея в града.

— Още като дете мразех имението. С Розууд ме свързват твърде много неприятни спомени.

— Какви спомени?

Демиън скочи от коня и се загледа замислено в далечината.

— Бракът на родителите ми беше бойно поле — започна да разказва след малко. — Баща ми беше обсебен от метресата си и поиска да се разведе с мама. Тя го намрази с цялото си сърце.

— Поискал е развод? Доколкото знам, е много трудно да се издейства развод.

— Правото беше на негова страна, тъй като мама му изневеряваше почти толкова често, колкото и той на нея. Ала семейството й е твърде влиятелно и намери начин да му попречи да я отведе пред съдията — обясни Демиън, клатейки глава. — Тя си вземаше любовник след любовник, сигурно за да му отмъсти. Един ден поредният мъж я заряза заради някаква млада красавица. Оттогава бракът й беше напълно разрушен. За щастие аз успях да избягам от постоянната брачна война. Започнах да следвам в университета и почти не се връщах вкъщи. След като завърших, получих част от наследството си и това ми даде възможност да си купя собствена къща в Лондон. Баща ми също живееше в Лондон, а мама си остана в Розууд. Двамата избягваха да се срещат.

Демиън се изсмя горчиво.

— По странна ирония на съдбата родителите ми загинаха заедно при злополука на връщане от бал на принц — регента. За първи път от много години решили да отидат заедно на бал и ето какво стана. Не мога да кажа, че тъгувах за загубата им.

Той се обърна и погледна Ванеса. Сивите очи заблестяха под слънчевите лъчи. Ванеса видя болката от детските спомени и потрепери.

Демиън сви рамене и й помогна да слезе от коня. Остави я на земята и тя бързо отстъпи няколко крачки, за да избегне близостта му.

— Вероятно тогава поехте настойничеството над сестра си? — попита Ванеса, за да поднови разговора.

— Да. — Демиън откъсна една тревичка и я захапа. — Вместо да изпълня задължението си сам, го предадох на други хора. Едва през последните месеци осъзнах, че съм пренебрегвал Оливия. Сестра ми имаше всичко, което може да желае едно младо момиче — богатство, благородно име, най-добрите възпитателки. Ала бе принудена да израсне сама. Знам, че тя ме обвинява за случилото се, и не й се сърдя. Няма извинение за моята престъпна немарливост, да не говорим за неспособността ми да заменя бащата и майката на едно малко момиче.

— Не би било зле да говорите с нея за това.

— Какво бих могъл да й кажа?

— Според мен Оливия няма понятие колко сте привързан към нея. Бихте могли да й кажете колко съжалявате за станалото, колко се укорявате за неспособността си да й бъдете истински настойник. Според мен тя никога не е помисляла, че големият й брат не е в състояние да изпълни такава задача.

Демиън се усмихна едва-едва.

— Нима очаквате тя да ми прости?

— Струва си да опитате. Според мен Оливия желае да има брат, който я обича. Вие сте единственият жив член на семейството й, но сте й чужд. Тя се е чувствала безкрайно сама — пренебрегвана от вас, изолирана от обществото, тормозена от строгата си гувернантка. Без съмнение самотата е виновна за това, че Оливия се е изкушила да извърши глупост. — Без да спомене брат си, Ванеса продължи: — А сега е прикована към инвалидната количка. Тя се нуждае от вас по-силно от всякога, Демиън, макар че в момента не го осъзнава.

Той изкриви лице.

— Да, не го осъзнава.

— Някога питали ли сте сестра си какво желае?

— Какво искате да кажете?

— Наскоро ми призна колко зле се чувства, че се е родила жена. Синът има право да пътува по света, да преживява приключения, а момичето си стои вкъщи и чака някой млад мъж да почне да я ухажва. Сам казахте, че домът ви е бил като бойно поле. Вие сте избягали, но Оливия е останала.

Демиън я погледна скептично, но Ванеса беше сигурна, че думите й са стигнали до сърцето му.

След малко той й помогна да възседне коня си. Потънал в мислите си, не забеляза, че тя се разтрепери под докосването му. Тя се укори, че не може да се владее. Демиън успяваше без никакви усилия да я извади от равновесие и изобщо не забелязваше, че тя копнее за компанията му.

Междувременно бе започнала да чака с нетърпение нощните му посещения и се радваше на розата, която откриваше върху възглавницата си. Всеки път беше различна: веднъж крехка светложълта пъпка, друг път разкошен бледорозов цвят, после елегантна наситеночервена роза с дълго стъбло.

Среднощните им срещи бяха изпълнени с еротично напрежение, въпреки че той рядко я докосваше.

След няколко нощи двамата седяха както обикновено пред камината. Демиън бе запалил свещ и отпиваше от брендито си, а Ванеса миришеше розата — този път с цвят на слонова кост.

— Ако продължавате така, скоро в градината ви няма да остане нито една роза.

— Няма опасност да опустоша градините си — отвърна Демиън с обезоръжаваща усмивка.

— Как получихте прякора лорд Грях? — попита неочаквано тя.

Сериозният му отговор я учуди силно.

— Боя се, че тръгнах по пътя на баща си. Бях див младок с гореща кръв, никой не ме укоряваше за ексцесиите ми, никой не ми поставяше граници. А Лондон е истински рай на забранените забавления. Отлична школа за всеки младеж.

— А по-късно, когато пораснахте и помъдряхте? Когато сте основали клуб Хелфайър, не сте били младеж.

Демиън равнодушно вдигна рамене.

— Мъжът търси развлечения. Клубът предлагаше възможност за прогонване на скуката.

— А сега?

— Очарованието на новото отдавна угасна.

Двамата замълчаха, всеки зает с мислите си. Ванеса мислеше, че Демиън е жертва на същото страдание като брат й — твърде много свобода, никакви сериозни занимания, накратко, никой не го бе научил да носи отговорност. Покойният й съпруг също бе търсил с какво да си прекарва времето, затова се бе посветил на хазарта и красивите жени. Град като Лондон предлагаше предостатъчно възможности за грешни забавления и изстъпления.

— Не обичам особено Лондон — промълви тя.

— Наистина ли?

— С града ме свързват твърде много лоши спомени. Прекарах повечето време от брака си в Лондон. Там овдовях. — Ванеса си представи онези ужасни дни и потрепери. — Никога няма да забравя онзи ден. Приятел на Роджър ми донесе вестта, че съпругът ми е бил убит на дуел, скоро докараха тялото му вкъщи на носилка… Смътно си спомням следващите дни. Слава богу, брат ми беше до мен през цялото време. Утешаваше ме и се погрижи за погребението. Преговаряше с кредиторите, с институциите… — Ванеса спря уплашено. Бе нарушила уговорката им. — Простете, бях обещала да не говоря за Обри.

— Убеден съм, че с Лондон ви свързват и по-приятни спомени — възрази Демиън, без да споменава грешката й.

— Да, прав сте. Сигурно при други обстоятелства щях да харесам града.

— Обзалагам се, че аз щях да ви покажа най-хубавите страни на Лондон.

— Аз пък се боя, че ми липсват порочни наклонности и няма да харесам вашия свят — засмя се Ванеса.

Демиън наклони глава и я огледа скептично.

— Никога ли не сте изпитвали желание да извършите грях?

— О, сигурно съм изпитвала, но моята дефиниция за грях се различава силно от вашата. Имала съм доста случаи, когато съм горяла от желание да се опълча срещу лицемерието на обществото. Спомням си как на един бал херцогиня Салфорд направи пренебрежителна забележка по адрес на гост, който бил недостоен да бъде в една зала с нея… тогава изпитах диво желание да й плисна чашата с пунш в лицето.

— Наистина щяхте да извършите непростим грях — отвърна Демиън с усмивката на паднал ангел, която разтопяваше женските сърца.

Ванеса се изчерви и се обърна към огъня.

— Защо ви разказвам толкова лични неща?

— Сигурно защото нямам предразсъдъци.

Той е прав, помисли си Ванеса. Никога нямаше чувството, че Демиън произнася присъда над нея.

— Както и да е — продължи весело той, — аз съм на мнение, че е справедливо да науча нещо за вас. Помните ли колко пъти сте прониквали в тъмните тайни на душата ми?

Ванеса се боеше, че не само интимната атмосфера на среднощните им срещи е причината за подобни признания. Лорд Синклер съзнателно я тласкаше да признава тайните си, за да я привлече по-лесно в леглото.

Стратегията му изглеждаше успешна, поне в известно отношение. Тя вече не го подозираше в лоши намерения. Все по-трудно й ставаше да пази самообладание в негово присъствие. Един поглед, едно нежно докосване и тя се разтреперваше и дъхът й се ускоряваше.

Сигурно я безпокоеше мисълта за неизбежното, което скоро щеше да се случи. Демиън търпеше въздържаността й, не й искаше дори целувка, но това нямаше да продължи вечно. Рано или късно щеше да й напомни, че е обещала да му стане метреса.

Една нощ, в началото на третата седмица от пребиваването й в Розууд, разговорът стана още по-личен и това силно я разтревожи. Пак седяха пред камината под златното сияние на единствената свещ. Ванеса усети върху себе си пронизващия поглед на Демиън, но си заповяда да остане спокойна. Вече беше свикнала с изучаващите я сиви очи.

Ала не бе подготвена за въпроса, с който той наруши спокойното мълчание.

— От колко време не сте го правили?

Би могла да заяви, че не го разбира. Би могла да откаже да отговори на такъв безсрамен въпрос. Ала връзката им още от самото начало беше белязана от откровеност и Ванеса се бе научила да цени това.

— От две години.

— Толкова дълго?

Тя избягна изучаващия му поглед.

— Погрешно ме преценявате — поясни с леко треперещ глас. — Казах ви истината. Нямам никакъв опит в интимните отношения. Не съм имала любовник. Познавам само съпруга си.

— И не сте изпитали удоволствие с него — допълни той с дълбок, дрезгав глас.

— Не бих казала, че беше приятно — отвърна тя и веднага се изчерви, засрамена, че Демиън е успял да й изтръгне това признание.

— Нека да отгатна — продължи той. — Мъжът ви никога не се е потрудил да ви възбуди. Мислил е само за собственото си удоволствие, без да помисли за вас. Лежали сте под него, скована и студена, очаквали сте болка и сте се молили досадното задължение да свърши скоро.

Ярката картина, която нарисуваха думите му, беше много близо до действителността. Ванеса сведе глава.

— Да, аз изпълнявах задължението си, но той… той нарочно ми причиняваше болка.

— Аз никога няма да ви причиня болка, Ванеса, обещавам ви.

Тя вдигна поглед към него, потърси увереност в искреността му. Доверието не беше понятие, което би употребила за човек като Демиън Синклер. В същия миг смаяно установи, че му вярва. Иначе би ли му доверила тайните си с такава готовност? Вместо да отхвърли възмутено упорития разпит, тя изпитваше почти облекчение, че е научил най-срамните й тайни.

Очите му се впиха в нейните.

— Интимността не би трябвало да причинява болка на жената. Точно обратното.

— Той ме наричаше студена… безчувствена… защото не понасях натрапничеството му.

В сивите очи блесна гневна искра.

— Мъжът ви е бил жалък глупак.

Ванеса го изгледа продължително. Толкова й се искаше да повярва в думите му.

— Ванеса — продължи с мек глас Демиън, — вашето отвращение от физическата любов е следствие от ужасните ви преживявания. Разбирам, че ви липсва опит, но се съмнявам, че сте студена и безчувствена. Готов съм да заложа цялото си богатство, че във вас се крие темпераментна, страстна жена, която копнее да бъде събудена.

В гърлото й заседна буца. Толкова дълго бе живяла със срама и вината за неспособността си, толкова дълго се бе обвинявала в безчувственост. Внушаваше си, че Роджър търси утеха в прегръдките на други жени по нейна вина. Повтаряше си, че той сигурно нямаше да води такъв живот, че сигурно нямаше да пропилее богатството си, нямаше да умре безславно на дуел, ако тя се бе постарала да му бъде добра съпруга.

Думите на Демиън се изляха като балсам върху отворените й рани. Сърцето й се изпълни с благодарност. Значи имаше и друга причина за отвращението й от брачните задължения, освен нейната студенина.

— Наистина ли смятате, че съм способна, да изпитам страст?

Магичният му поглед проникна до дъното на душата й.

— Абсолютно сигурен съм. Ако ми се доверите, ще ви докажа.

Ванеса отвори уста, но не произнесе нито звук.

Без да бърза, Демиън остави чашата си и стана.

— Искате ли да ви покажа какво означава да се чувствате желана?

Отиде при нея, хвана ръката й и внимателно я изправи на крака. Ванеса остана неподвижна, загледана в пламтящите му очи. Близостта му я разтрепери и тръпките стигнаха до всичките й нерви.

— Аз ви желая, ангеле. Повече, отколкото можете да си представите.

— Демиън…

— Тихо, скъпа. Не се страхувайте от мен. Ще предоставя водачеството на вас. — Сложи дланта й върху бузата си. — Докоснете ме.

Поведе ръката й, предпазливо плъзна пръстите й по лицето си. Ванеса затвори очи и започна да изучава контурите на лицето му, да се наслаждава на твърдите мускули и кости, които опъваха кожата.

В сънищата си го беше докосвала точно по този начин. Усещаше топлината и лекото драскане на наболата брада. Очерта с пръст устните му и потръпна от дъха му.

— Кажете ми какво усещате.

Ванеса усети някъде дълбоко в тялото си горещина, която я разтапяше. Усети задъхано учудване. Усети и болезнено теглене.

Бавно вдигна клепачи и срещна знаещия, нежен поглед. Демиън не се помръдна.

Той познаваше властта си върху нея, осъзнаваше опасното си чувствено излъчване. Въпреки това не искаше да се възползва от ситуацията.

— Не — прошепна задавено Демиън. — Още не сте готова.

Без да я изпуска от поглед, той вдигна ръката й към устните си и започна да целува връхчетата на пръстите едно по едно.

После бавно се отдели от нея.

— Тази нощ няма да ви досаждам повече, скъпа. Искам, когато най-сетне споделите леглото с мен, да го възприемете като нещо съвсем естествено.

Кадифеното обещание в гласа му остана да звучи в главата й дълго след като той си отиде. Споменът за нежните целувки предизвикваше сладостни тръпки. Ванеса погледна ръката си и се усмихна. Горещите му устни сякаш се бяха отпечатали върху всеки отделен пръст. Необяснимият копнеж в сърцето й я уплаши.