Никол Джордан
Прелъстяване (10)

9.

Опияняващата любовна нощ свърши твърде бързо. На разсъмване Демиън отведе Ванеса през тайния тунел в стаята й. Целувката за сбогуване беше също толкова сладка, колкото първото нежно докосване на устата му. Ванеса, която се чувстваше напълно изцедена, се учуди, че и тази целувка възпламени желанието й.

Тя спа дълбоко и непробудно, събуди се часове след обичайното си ставане. Остана още малко в леглото, замислена за изминалата нощ.

Все още усещаше нежните пръсти на Демиън, гъвкавата му голота, наслаждаваше се на неземните наслади, които той й бе доставил. Чуваше прошепнатите нежни думи, усещаше мекия натиск, с който той я водеше към върховете на физическото удоволствие.

Той я зарази с изгарящата си страст, отведе я в света на насладата и изличи горчивите й спомени от брачното легло.

Би трябвало да се срамува от похотта си, но не изпитваше и грам чувство за вина. Мислеше за безрадостния си брак и нощите с Роджър, които беше понасяла, без да подозира какво е да си жена, да се чувстваш желана и ухажвана.

Със затворени очи се отдаде на спомена за милувките на Демиън. Усещаше мъжкия му аромат по кожата си и го вдъхваше с наслада като че бе парфюм. Не изпитваше нужда дори да се измие…

Мисълта за утринния тоалет я върна в действителността. Трябваше да обмисли програмата за днешния ден. Демиън искаше още днес следобед да покаже на сестра си басейна, построен специално за нея.

Ванеса си заповяда да отметне завивката и да стане. Позвъни за камериерката.

Демиън не се появи до обед — вероятно беше зает с последните приготовления за отварянето на басейна. Ванеса обядва с питомката си и й помогна да облече новия бански костюм. Когато Демиън най-сетне се появи в стаята на сестра си, двамата още не бяха успели да поговорят на четири очи.

Май така беше по-добре, защото тя не би посмяла да го погледне. Чувстваше се плаха и смутена, сърцето й се блъскаше в гърдите като затворена птичка. Той я погледна и се усмихна нежно и обещаващо — тя пламна и пулсът й се ускори. С изключение на тази кратка размяна на погледи той се държеше така, сякаш между тях не се е случило нищо необикновено.

Разбираемо е, че той няма желание да разкрие интимната ни връзка, помисли си Ванеса. Кой знае как щеше да реагира Оливия, ако разбере…

Демиън изнесе Оливия навън, настани я в инвалидната количка и влезе в оранжерията, следван от Ванеса и две прислужнички. Като видя мраморния басейн, обграден от разцъфнали розови храсти в големи глинени съдове, момичето въодушевено заръкопляска.

— О, Демиън, великолепно е! — възкликна тя, докато той придвижваше инвалидната количка към ръба на басейна. — Положил си толкова усилия заради мен.

— Не си струва да говорим за това, малката ми. Искаш ли да изпробваш водата?

Вдигна я и я сложи да седне върху полегатата рампа. Оливия повдигна полата на банския костюм и без усилие се плъзна във водата. Издаде блажена въздишка и се потопи цялата в топлата, тихо плискаща се вода.

— Небесно блаженство! Прекрасно е!

Ванеса почти не забелязваше въодушевлението на Оливия. Докато помагаше на сестра си, той уж неволно я докосна с рамо и тя се разтрепери. Срещна погледа му, който я улучи в самата й същност и отново й напомни за преживяното през нощта. Цялата трепереше от копнеж по него.

За нейно облекчение Оливия помоли брат си да я остави.

— Ванеса ще се погрижи за мен. Ако се нуждая от теб, ще помоля да те повикат.

Демиън се престори на обиден.

— Гониш ме, значи?

Поклони се с усмивка и излезе.

Ванеса го проследи с поглед и страхливо се запита как ще се променят отношенията им след първата любовна нощ.

Вече не се притесняваше, че му е метреса, дори напротив, тази мисъл я омагьосваше.

Едва след вечеря им се удаде възможност за личен разговор. Демиън отнесе Оливия в стаята й и се върна в салона. Изморената Ванеса едва държеше очите си отворени.

— Прости ми, ангеле. Май миналата нощ не те оставих да се наспиш.

Тя се усмихна щастливо.

— Не си спомням да съм се оплаквала.

Той се наведе, целуна я по челото, както бе целунал сестра си, и попита:

— Сигурно искаше да се прибереш в стаята си и да се наспиш?

Тя го погледна въпросително.

— Не би ли могло ти…

Демиън вдигна вежди.

— Какво?

— Да дойдеш тази нощ при мен?

Усмивката му я разтопи.

— Толкова се надявах да чуя тази покана. Искаш ли да дойда при теб?

— Да, искам — отвърна смело тя.

— В такъв случай… — Той се настани до нея на брокатения диван. — Прощавай, че засягам тази тема, но бих желал да вземеш предпазни мерки.

Извади от джоба си торбичка от червена коприна.

— Виждала ли си тези неща? — попита той и отвори торбичката.

— Това са… гъби.

— Точно така. Гъбата се потапя в оцет или бренди и се пъха дълбоко в отвора на жената. Така се предотвратява проникването на мъжкото семе. Доказало годността си средство против забременяване.

В торбичката имаше няколко жълти гъби, всяка вързана с конец.

— Още снощи трябваше да се сетя за тях — рече Демиън. — Ако позволиш, ще ти покажа как да ги използваш.

Ванеса си представяше как ще ги слага. Обясненията на Демиън я засрамиха дълбоко. Напомниха й, че той е могъщ лорд, а тя — негова метреса. Напомниха й също, че той жадува за отмъщение.

Ако забременее, ще избухне жесток скандал и семейството й ще бъде опозорено завинаги. Ще се наложи да напусне Оливия и да се скрие някъде в дълбоката провинция.

От друга страна обаче… твърде възможно беше да е неспособна да зачене — от брака й с Роджър не се беше родило дете. Но във всички случаи беше по-добре да вземе мерки срещу евентуална бременност.

Опасенията й се разсеяха веднага щом Демиън влезе в спалнята й. Тя седеше във високото кресло пред камината, когато стенният панел се отвори.

Демиън носеше тъмносиния си халат, отдолу нямаше нищо. Със затаен дъх и лудо биещо сърце тя проследи как той се приближи с гъвкавостта на хищник. Беше възбуден, мъжествеността му стърчеше между къдравите черни кичурчета по слабините.

Ванеса впи поглед в очите му, пламтящи под светлината на свещите.

— Мислех, че този ден никога няма да свърши — пошепна дрезгаво той.

— И аз — кимна тя, когато той я притегли към себе си.

Помилва лицето й и нежно плъзна пръсти по бузата й.

Побиха я сладостни тръпки.

— Копнея за теб…

Ванеса потрепери от щастие. Прекрасно беше да я желае такъв великолепен, грешно красив мъж.

Без да говори, той се зае да откопчава мъничките копченца на нощницата й. Свали я от раменете й и я пусна на пода.

Когато обхвана натежалите й от желание гърди, тя затвори очи и се отдаде на чувствените му милувки. Палецът му притисна твърдото зърно и изпрати гореща вълна към слабините й. Ванеса простена задавено и го прегърна силно. Горещата му уста завладя нейната и нощта я потопи в магията си…

Той я посещаваше всяка нощ в спалнята й и се прояви като съвършен учител. Изследваше чувствеността й и с мека настойчивост я принуждаваше да отхвърли задръжките си. Ванеса живееше в приказен свят.

В мълчаливо съгласие двамата никога не говореха за връзката си. Действителността трябваше да остане вън от света на любовта им. Ванеса си забраняваше да мисли за бъдещето. Не искаше да си спомня, че Демиън идва в леглото й, за да утоли жаждата си за отмъщение. А тя бе сключила сделка, за да спаси семейството си от бедност.

През следващата седмица във връзката между Ванеса и Демиън настъпи промяна. Оливия, макар от време на време да изпадаше в депресия, полагаше огромни усилия да си възвърне интереса към живота и да подобри отношенията си с Демиън. Дори нещо повече — за първи път изрази желание да напуска леглото не само за ежедневната баня и за разходките в градината, а и да предприемат заедно по-дълги излети.

Времето се промени. Навън беше хладно, често валеше дъжд, затова Оливия вложи цялото си старание, за да убеди Демиън, че влажният въздух няма да навреди на здравето й. Всеки път, когато небето се разведряваше, Демиън извеждаше сестра си на разходка из околността, като преди това грижливо я увиваше в затоплени одеяла. А един ден го убедиха да си направят пикник.

— Ванеса обича пикниците — настоя Оливия през един дъждовен следобед, докато двамата с Демиън играеха шах в салона. — Нали не искаш да я разочароваш?

— Как бих могъл? — Той потърси погледа на Ванеса през помещението. — Винаги се старая да доставям удоволствие на нашата възхитителна гостенка.

Бузите й пламнаха. През изминалата нощ Демиън отново й бе доставил невероятно удоволствие. Опита се да се задълбочи в книгата си, ала погледът й често-често търсеше брата и сестрата. Двете тъмни глави бяха наведени над шахматната дъска, двамата се смееха и шегуваха така безгрижно, че Ванеса почти изпита ревност.

Никога не беше предполагала, че порочният лорд Грях може да бъде толкова спокоен и весел. Трудно й беше да отдели поглед от красивото му лице. С нарастваща загриженост призна, че все повече се поддава на чара му.

Демиън притежаваше повече страни от един шлифован диамант. Силната му привързаност към Оливия, добавена към чувствения пламък, с който я изгаряше всяка нощ, го правеше още по-неустоим в очите на Ванеса.

Късно тази вечер Демиън бе обзет от същата тревога. Двамата с Ванеса седяха пред камината и водеха оживен разговор, когато внезапно му хрумна, че това е най-дългият му престой в Розууд.

— Обикновено само след два дни ми доскучава и съм готов да си събера багажа.

— По принцип скуката възниква от липсата на смислено занимание — обясни тихо Ванеса. — Ако имаш трудна задача, ако работата по нея ти доставя радост, преставаш да изпитваш безпокойство.

— Значи ми предлагаш средство срещу скука?

— Може би един ден ще откриеш интересно занимание, което ще стимулира духа и дарбите ти, и ще му се отдадеш с цялата си страст.

— Извън порочните ми забавления, искаш да кажеш? — Макар да се засмя, Демиън говореше напълно сериозно. — Джентълмените не се занимават с такива неща, знам, но аз съм доста добър в печеленето на пари.

— Много ценна дарба — усмихна се Ванеса. — Вероятно това ти доставя удоволствие.

— Май си права. А какво ще кажеш за себе си, скъпа? Имаш ли желания, които криеш от мен?

Ванеса сви рамене.

— Бих искала да имам деца, както повечето жени. Ала това желание никога няма да се осъществи.

— Защо?

— Защото нямам намерение да се омъжа повторно. Мисля единствено за сестрите си. Заклела съм се да не позволя да ги омъжат по принуда, както направиха с мен. Искам да си изберат мъже по любов.

Демиън изкриви подигравателно уста.

— Ти очевидно не вярваш в любовта — отбеляза остро Ванеса.

— Напротив, вярвам. Преди всичко в разрушителната й сила. Любовта бързо може да се превърне в омраза. Баща ми беше отличен пример в това отношение. Да не говорим за Оливия. Тя повярва в любовта и разруши живота си.

В мълчанието, последвало горчивите му думи, Демиън се взираше замислено в чашата с бренди. Той не познаваше любовта и не искаше да я преживее. В никакъв случай не и след ужасния пример на баща си.

За първи път осъзна на каква опасност се излагаше във връзката си с Ванеса. Нежността, която изпитваше към нея, беше много тревожен знак.

Досегашните му метреси събуждаха у него страст, но никога дълбоки чувства като възхищение, приятелство или привързаност.

Досега не беше имал жена като Ванеса, с която да води дълги, интересни разговори. Копнееше за компанията й и използваше всеки повод да бъде с нея. Ако връзката им продължаваше така, съществуваше опасност да се влюби като своя баща, а той искаше да го избегне на всяка цена.

Демиън бе обещал на сестра си да отидат на пикник през първия слънчев ден и Оливия всяка сутрин претърсваше с поглед небето, надявайки се да забележи подобрение на времето. В понеделник дъждът най-сетне престана, небето се изчисти и слънцето засия. Демиън помоли готвачката да им приготви храна и по обед тримата седнаха в открития файтон.

Кочияшът спря на едно възвишение и Ванеса се наслади на живописната гледка към просторната зелена околност. Вериги хълмове се простираха чак до хоризонта, пред очите им се бе ширнал безкраен килим от жълти поля и зелени пасища, обградени с жив плет и дървета. Демиън й помогна да слезе и вдигна Оливия от седалката.

За този излет сред природата той се бе отказал от елегантното градско облекло и носеше удобни бричове, високи ботуши, риза и жилетка. Приличаше на богат селянин, не на заможен аристократ, който се движи из провинциалното си имение със същата елегантност като в игралния салон или в операта.

След като постлаха одеяло под сянката на стар кестен, настаниха удобно Оливия и я заградиха с половин дузина пъстри възглавнички, Ванеса извади донесения обед. Готвачката бе сложила в кошницата студено пиле, сирене, пресни плодове и вино. Кочияшът и двамата лакеи седнаха да хапнат на почтено разстояние от господарите.

Похапнаха хубаво и им се додряма. Летният ден беше топъл и приятен, в клоните на дърветата пееха птици, в тревата свиреха щурци. Оливия се облегна на възглавниците и устреми поглед към белите облачета, прелитащи по синьото небе.

— Какъв прекрасен ден — въздъхна блажено тя. — Бих искала всеки мой ден да е толкова хубав. Как мислите, Ванеса?

Младата жена хвърли съзаклятнически поглед към Демиън. Усилията й да възвърне жизнеността на болната, да я освободи от мрачните мисли май се увенчаваха с успех.

— Ох, не знам — въздъхна шеговито тя. — Ако всеки ден е толкова прекрасен, ще престанем да го ценим. О, щях да забравя… — Посочи на Демиън да извади от кошницата метална кутия. — Помолих готвачката да ни опече нещо специално.

Оливия отвори капака и лицето й засия. Целувки с форма на лебеди.

— Откъде знаете, че обичам целувки?

— Споменахте го веднъж, доколкото си спомням.

— Оливия умира за целувки — засмя се Демиън.

Оливия жадно захапа една сладка и когато тя се разтопи в устата й, въздъхна блажено.

— Помоля ли готвачката да опече целувки, тя възразява, че са само за специални случаи. Не искала да ме глези.

— Е, малко глезене не е навредило никому — засмя се Ванеса.

— Вие сте умна жена.

— Поласкана съм от мнението ви. Сестрите ми твърдят, че съм тиранин.

Оливия се изсмя звънко.

— Невъзможно! Вие сте толкова добра и обичлива.

— Е, трябва да призная, че чувам това обвинение най-често, когато им забранявам да си купят нови рокли — обясни тихо Ванеса.

— Много искам да се запозная с Фани и Шарлът!

Невинната забележка на Оливия стресна Ванеса и тя хвърли бърз поглед към Демиън. Той седеше с вкаменено изражение, очите му не изразяваха нищо.

Не желаеше сестра му да се запознае с близките на Ванеса. Тя беше тук само за да изпълни уговорката им и да прекара лятото като негова метреса.

В последно време тя беше склонна да забрави този факт. През деня Демиън се отнасяше към нея като към член от семейството, през нощта двамата бяха любовници. Даряваше й топлина и привързаност, ощастливяваше я със страстта си — и много често изглеждаше, сякаш храни към нея по-дълбоки чувства. Ванеса се укори, че се поддава на глупави мечтания.

— Един ден сигурно ще се запознаете с момичетата — отговори подчертано бодро тя и пренебрегна болезненото убождане в сърцето при тази лъжа. — А сега искате ли да почетем? — попита, за да смени темата.

Бе донесла няколко томчета стихове и след кратка дискусия се обединиха около лиричните балади на Уърдсуърт и Колридж. Ванеса отвори книгата и зачете високо.

Демиън отпиваше по глътка вино, слушаше и се опитваше да се отърси от завладялото го мрачно настроение. Споменаването на семейството й прогони чувството за щастие и му припомни обстоятелствата, довели до идването на Ванеса в Розууд.

Много скоро трябваше да помисли върху дилемата, пред която бе изправен. Как да се пребори с нарастващата привързаност към Ванеса? Тревожеше се сериозно, защото тя започваше да замъглява разсъдъка му.

Не съжаляваше, че я е довел в Розууд. Беше й благодарен за търпението и упоритостта, с които бе успяла да извади сестра му от черупката, в която се беше скрила. Откакто Ванеса беше тук, Оливия се променяше. Постепенно си възвръщаше радостта от живота и заслугата за това беше главно на Ванеса.

Сестра му не беше единствената, която разцъфваше под благотворното влияние на Ванеса. Прислужниците се обръщаха към нея за съвет, държаха се така, сякаш тя беше господарка на дома. Градинарите с гордост й показваха новите сортове рози и в стаята й винаги имаше букет свежи цветя.

Ванеса бе омагьосала и него. Възхищаваше й се повече, отколкото бе смятал за възможно. Не познаваше жена едновременно невинна и самоуверена в светските дела като нея. Тя беше сърдечна и умна, чувствителна и ранима, но вътрешно силна. Никога досега не беше срещал красива жена, която да съзнава въздействието си толкова малко като Ванеса.

Тя беше причината той да не скучае в Розууд. Предизвикателството да я ухажва и завладее го бе накарало да забрави вечното си безпокойство.

Не беше лесно да пробие защитата й броня. Междувременно обаче тя бе изгубила студенината и бдителността си и в негово присъствие беше топла и нежна. Реагираше със страст, която го учудваше отново и отново.

— „В часове на печал се надигнаха сладостни усещания, които развълнуваха кръвта му и ускориха ритъма на сърцето му…“ — долетя отдалеч мелодичният й глас и прекъсна размишленията му.

Демиън я наблюдаваше замислено. „Развълнуваха кръвта му…“ Точно така. Той получи много повече, отколкото бе очаквал от непочтената сделка. Искаше тя да задоволи сексуалните му потребности и изобщо не помисли, че присъствието й в Розууд ще събуди в сърцето му неутолима жажда… и необяснима нежност.

Нито една от досегашните му любовници, все красиви и опитни, не бе съумяла да поддържа интереса му толкова дълго като Ванеса. Нито пък с такава сила. Еротичното й излъчване омайваше сетивата му, умът й го възхищаваше, искрящият темперамент, остроумните разговори, които водеха всеки ден, стимулираха духа му. С ужас установи, че желанието да бъде с нея нараства след всяка нощ, прекарана заедно.

Опасна тенденция, предупреди го вътрешният глас. Ако не внимава, ще стане жертва на страстта както баща му преди много години.

Би било безумие да позволи на една жена да определя живота му. Би било катастрофа да й позволи да играе значителна роля в дните и нощите му. Не биваше да позволи сърцето му да победи разума. Беше се заклел да не допуска тази грешка и сега се опасяваше, че Ванеса би могла да разклати твърдостта на решението му.

Беше на път да се предаде пред нея. Тя го обсебваше. Присъствието й нарушаваше душевния му мир, близостта й замъгляваше трезвото му мислене.

Тя четеше, а той поглъщаше с поглед очарователната й фигура. Елегантната извивка на шията го примамваше да я привлече към себе си и да я обсипе с целувки.

По дяволите, човече! Овладей се! Трябваше да стои на разстояние, иначе щеше да си изгуби ума.

Няма да я отпрати. Тя беше твърде важна за оздравяването на сестра му. По-добре той да замине. В края на седмицата членовете на клуб Хелфайър имаха среща в Беркшиър. Клюни организираше мъжко празненство — едно от онези, които се израждаха в диви оргии. Демиън вече бе отказал писмено, но сега реши да отиде, за да отклони мислите си от русокосата изкусителка. Тя беше постоянно в мислите му, а това беше досадно и опасно.

На път към Беркшиър щеше да посети едно имение, което възнамеряваше да купи по съвет на банковия си консултант. Щеше да разгледа и фабриката, която миналата зима бе спечелил на карти. Обяснението, че има да урежда спешни делови проблеми, щеше да го задържи за дълго далеч от къщи.

За да не наруши мирната лятна идилия и да не развали ведрото настроение на сестра си, той реши да изчака до вечерта, за да съобщи намеренията си.

Демиън отпи глътка вино и си заповяда да отвърне поглед от Ванеса. Крайно време беше да овладее желанията си, иначе щеше да изпадне в зависимост от нея.

Оливия искаше този прекрасен следобед никога да не свършва, но се измори и Демиън настоя да тръгват.

— Обещавам ти, че скоро пак ще излезем на пикник.

Докато я носеше към стаята й, Оливия се сети, че е забравила любимия си шал край басейна. Ванеса обеща да отиде да го вземе. Намери го на пейката под дървото.

Докато вървеше обратно през здрачната оранжерия, приглушен глас извика името й. Тя се обърна стреснато.

Между високите растения излезе мъж и й препречи пътя. Носеше вехта наметка и бе нахлупил шапката дълбоко над брадатото си лице.

Ванеса беше свикнала да среща непознати в градините на Розууд — ботаници и художници често идваха тук да изучават растенията. Никой от тях обаче не я преследваше, нито я заговаряше. Този вероятно беше безобиден студент, но може и да беше опасен крадец.

Страхът, изписал се по лицето й, очевидно развесели мъжа. Той се ухили, свали шапка и се поклони тържествено.

— Нима не разпознаваш собствения си брат, Ван?

— Обри? Какво, за бога…

Той я прегърна бурно, после отстъпи крачка назад и я измери с внимателен поглед.

— Не исках да те уплаша, сестричке.

Тя го гледаше, без да разбира.

— Защо е тази ужасна брада? Познах те само по гласа!

Обри изкриви лице.

— Точно по тази причина. Ако узнае, че съм се промъкнал в имението му, Синклер ще ме застреля.

— Майчице! — изохка Ванеса. — Ти си полудял! Ами ако те види…

— Спокойно, няма да ме познае, щом успях да заблудя дори теб. Дал съм цяла гвинея на студент от Оксфорд, за да се сдобия с тази наметка.

— Но… — Ванеса се огледа страхливо и го поведе към китайския параван. — Какво правиш тук?

— Искам да разбера как си.

— Добре съм.

Обри я огледа изпитателно.

— Синклер… отнася ли се лошо с теб?

Ванеса избегна пронизващия му поглед.

— Не, в никакъв случай. Трябва да си отидеш веднага! — добави страхливо тя.

— Трябваше да дойда — възрази той. — Как е Оливия? Знам, че нямам право да питам за нея, но много искам да разбера. Преди малко видях как Синклер я изнесе на ръце от каретата. Тя обаче се смееше, изглеждаше бодра… не приличаше на страдаща. — В гласа му звучеше надежда. — Във всеки случай не беше толкова зле, колкото се опасявах.

Ванеса го измери с хладен поглед.

— Оливия все още не може да движи краката си, ако това искаш да знаеш. Тя е парализирана и изобщо не е ясно дали някога ще проходи отново. Но поне душата й постепенно се възстановява от ужасния шок.

— Бих искал да поговоря с нея. Само за няколко минути.

— И дума да не става, Обри! Ако те види, ще се развълнува силно.

— Толкова ли ме мрази?

— А ти друго ли очакваше? — попита обвинително Ванеса.

Брат й потрепери и сведе поглед.

— Много искам да й кажа колко съжалявам…

— Така ще облекчиш собствената си съвест, но не виждам каква ще е ползата за Оливия.

— Ще бъдеш ли така добра поне да й предадеш писмо от мен? Всичките ми писма се връщат неотворени.

Ванеса енергично поклати глава.

— Не, Обри. Не искам да й напомням за човека, който разруши живота й. Много е болезнено.

— Не мога да живея с чувство за вина — отвърна той.

— Налага се — отсече хладно тя. Не изпитваше съчувствие към лекомисления си брат. — Както Оливия ще живее с последствията от безразсъдството ти.

За нейно учудване големите тъмни очи на Обри се напълниха със сълзи.

— Ще й кажеш ли поне колко съжалявам?

— Не мога — отвърна примирително Ванеса. — Оливия има доверие в мен, защото не знае, че съм ти сестра. Ужасно е да я лъжа, но ако й кажа истината, тя ще помисли, че съм измамила доверието й. Ще ме нарече предателка.

— Иска ми се… някак си да оправя нещата.

— Знам и те разбирам, но вече нищо не може да се направи. Върви си и не се връщай никога.

Лицето му изрази упорство.

— Не мога да си отида просто така. Може би мога да направя нещо за нея.

— Сигурен ли си, че не си дошъл по тези места, за да наблюдаваш бой с петли или друго подобно развлечение? Сигурен ли си, че те измъчва нечистата съвест?

Обри я погледна с безкрайна тъга.

— Да, сигурен съм. Много се тревожа за нея… и за теб.

Изглеждаше напълно искрен и тя въздъхна.

— Може и да е истина. Но ако останеш тук, само ще влошиш положението, повярвай ми.

Той я погледна дълбоко в очите и стисна ръцете й.

— Ванеса… искам да ти кажа колко съм ти благодарен за жертвата, която направи за мен. Позорно е, че трябваше да платиш тази цена, за да ме освободиш от дълговете ми. Но ти обещавам, че няма да е напразно. — Ванеса никога не го беше виждала толкова сериозен. — Аз съм твой длъжник. Благодарение на теб се замислих какъв живот водя и осъзнах колко ниско съм паднал. Кълна ти се във всичко свято, че ще променя живота си. Ще стана нов човек.

Ванеса го гледаше изпитателно. Ако Обри наистина разбере каква вина носи и се разкае за постъпката си, може би най-сетне ще стане зрял, разумен мъж.

— Не се тревожи за мен, братко — рече тихо тя. — Аз се чувствам добре тук, нищо не ми липсва. Ще помогна на Оливия да се върне към живота.

— Това исках да чуя. Писмата ти звучат ведро, но знам, че премълчаваш много неща, за да не притесняваш мама и момичетата.

Семейството знаеше, че тя е в Розууд като компаньонка на мис Синклер. Никой не подозираше, че е станала метреса на лорд Грях. Само Обри беше посветен в истината.

— Как са Шарлът и Фани? — попита тя.

— Добре са. Липсваш на всички ни, най-много на мама. Няма да повярваш, но момичетата полагат сериозни усилия да ограничат разходите си. Откакто си заминала, Фани си е купила една-единствена шапка.

Ванеса се усмихна меланхолично.

— Кажи й, че се гордея с нея.

— По-добре й го напиши лично. Нямам намерение да си замина толкова скоро. Наел съм си стая в селото. Наречи го покаяние заради греховете ми — обясни той, забелязал ужасения й поглед.

— Не бива да оставаш тук по-дълго, Обри. Не искам да причиниш още страдания на Оливия Синклер — помоли го пламенно тя, но той сложи пръст на устните й и я спря.

— Моля те, Ванеса, опитай се да разбереш. Никога не бих й причинил още страдания. Ще стоя далеч от нея, но трябва да остана. Не мога да забравя какво съм й причинил. Опитах всичко, за да забравя, но не успях. Трябва да съм близо до нея.

След неочакваната среща с Обри вечерта подложи нервите на Ванеса на сериозно изпитание. Колкото и да й се искаше да повярва в искреността му, тя се опасяваше, че зад посещението му се крият егоистични причини. Той искаше просто да успокои съвестта си. Преследван от разкаяние и чувство за вина, си беше внушил, че като се извини на Оливия, ще се отърве от угризенията на съвестта. Не помисляше какво опустошително въздействие ще окаже появата му върху момичето.

Ванеса се страхуваше и от вероятността Оливия да научи за роднинските й връзки с Обри и приятелството им да се превърне в омраза.

Демиън сигурно щеше страшно да се ядоса, ако научи, че Обри се е осмелил да се приближи към парализираната му сестра.

По време на вечерята Ванеса тайно наблюдаваше Демиън. Той изглеждаше затворен, потънал в мислите си: В погледа му нямаше и пламъче от чувствения огън, който предизвикваше тръпки в тялото й. Очите му изглеждаха студени, отнасяше се към нея с ледена учтивост.

Объркана, Ванеса се запита с какво го е разсърдила. Със сигурност не знаеше за появата на брат й… Въпреки това от него се излъчваше хлад, почти враждебност.

Докато ядяха рибата, Демиън небрежно спомена, че към края на седмицата възнамерявал да замине по работа на север. Като чу, че той ще прекара уикенда в имението на граф Клюни, Ванеса се уплаши.

Лорд Клюни беше член на клуб Хелфайър и празненствата, които организираше в провинциалното си имение, бяха скандално известни.

Демиън не обърна внимание на уплахата й.

— Ще замина в петък. Имаш ли някакви възражения, Оливия? Ще се разсърдиш ли, ако те оставя за малко сама?

— Нямам нищо против да заминеш — отвърна весело сестра му. — Няма да ми липсваш особено, защото Ванеса ще ми прави компания.

— Спокоен съм, като знам, че ще си под нейна опека — отвърна Демиън и най-сетне срещна погледа на Ванеса. Лицето му остана затворено, очите — неразгадаеми.

Ванеса го гледаше слисано. В стомаха й зейна мъчителна празнота. Замаяна, тя се запита дали с тези думи иска да й даде да разбере, че слага край на интимността помежду им. Че вълшебните нощи са му омръзнали и е зажаднял за предишните си забавления.

През нощта предположенията й се превърнаха в увереност — за първи път след началото на бурната им връзка Демиън не дойде в спалнята й. Дълбоко наранена, Ванеса лежеше в студеното си легло, копнееше за изгарящите му нежности и за екстаза, който беше открила в обятията му.