Никол Джордан
Прелъстяване (20)

19.

В отворената двуколка цареше ледено мълчание. Ванеса трепереше от страх, докато Демиън кипеше от гняв.

— Надявам се предизвикателството ти към Клюни да не е сериозно — промълви тя, когато лекото превозно средство зави по алеята към Розууд. — Моля те да откажеш този дуел.

По устните му пробяга студена усмивка.

— Нямам намерение да се откажа.

— Моля те, Демиън, това беше глупав номер, нищо повече! Напълно безобиден…

— Безобиден? — Демиън се изсмя подигравателно. — Клюни те компрометира пред най-скандалните мъже в тази страна. Това изобщо не е безобидно.

— Ако не беше твоето избухване, никой нямаше да узнае коя съм. Какво те тласна към това насилие? Ако бе запазил самообладание, приятелите ти нямаше да разберат, че съм там.

— Клюни предизвика този изблик на гняв. Направи го нарочно. Прекрачи границата, затвори те в онази стая, сякаш си му пленница.

Ванеса напразно се мъчеше да остане спокойна.

— Поведението му беше крайно неучтиво, даже отвратително, признавам. Но всичко свърши. Дуелът само ще ме компрометира още повече. Не можеш ли просто да забравиш тази жалка случка?

Демиън се обърна към нея с искрящи от гняв очи.

— Не мога. Проблемът е сериозен. Клюни няма право да лиши от чест една дама, която е под моя закрила. Не търпя подобно непочтено поведение.

— Ти ли не търпиш непочтено поведение? Точно ти? — Погледът й го прониза. — С какво право осъждаш другите? С какво право излагаш живота си на риск? Първо Обри, сега и Клюни!

— Млъкни! Не желая да говоря повече за това.

Ванеса стисна устни и си заповяда да се овладее. Ала страхът й беше твърде дълбок.

Демиън не каза нито дума повече. Най-сетне леката двуколка спря пред портала и Ванеса слезе, без да чака помощ. Без да го удостои с поглед, влезе в къщата и се затвори в стаята си. Повика две момичета да й помогнат да си събере багажа и облече пътнически костюм. Поръча каретата да бъде готова за път. Вече беше късен следобед, но щеше да успее за пощенската карета в Алчестър. Ако тази вечер стигне до Лондон, утре рано ще потегли за Кент.

За последен път огледа спалнята си, където бе преживяла толкова щастие и болка, после тихо затвори вратата и слезе на долния етаж. Не посмя да се сбогува с Оливия, не и в това душевно състояние. Възнамеряваше да й пише веднага щом се прибере вкъщи при майка си.

Намери Демиън в кабинета му, седнал зад писалището. Проверяваше два дуелни пистолета. Като ги видя, Ванеса пребледня като смъртник.

Погледна благородния му профил и сърцето й се сви от страх и любов.

— Наистина ли ще се дуелираш? — попита тихо тя.

— Да — отговори Демиън, без да вдигне поглед.

— Наясно ли си, че може да умреш?

— Нямам намерение да се простя с живота. Стрелям добре.

— Възможно е да убиеш Клюни. Нима това не означава нищо за теб? Ще отнемеш живота на друг човек!

Демиън вдигна глава и я погледна втренчено.

— Това е въпрос на чест. Вече не мога да се откажа.

— Не ми говори за чест! Двама разглезени, безотговорни младежи се карат за плячка! — Ванеса с мъка преглътна буцата в гърлото си. — Няма да остана тук, за да присъствам на този позор. Не мога да понеса мисълта, че ще убиеш човек… или още по-зле, че другият ще те рани или убие. Аз си отивам.

Демиън едва сега забеляза пътническия й костюм.

— Къде отиваш?

— Прибирам се у дома, при семейството си. Ще взема пощенската карета.

— Какво става с уговорката ни?

Тя погледна в сивите, предвещаващи буря очи.

— Лятото почти свърши. Ако сметнеш заминаването ми за нарушаване на договора, така да бъде.

Лицето му остана безизразно. Ванеса стисна устни, за да не изгуби самообладание.

— Ти искаше да знаеш защо отхвърлих предложението ти — заговори решително тя. — Това е причината. — Възмутено посочи дуелните пистолети. — Никога няма да съм сигурна дали ще се прибереш вкъщи жив, или някой ден ще ми донесат трупа ти на носилка. Още сънувам кошмари заради смъртта на Роджър и заради скандалите, в които той се забъркваше, преди да умре. Няма да преживея втори път този ужас.

Ванеса остана с усещането, че е отправила обвинението си към каменна фигура — Демиън не показваше никакви емоции.

Гласът й затрепери от гняв.

— Знаеш ли какво не мога да разбера? Защо пропиляваш живота си, защо се задоволяваш с това незначително съществуване. Ти и приятелите ти от клуб Хелфайър познавате само забавленията. Това ви е станало мания. Кажи ми: твоята разюзданост и порочност някога направили ли са те истински щастлив?

Демиън я гледа дълго, после се усмихна лениво.

— А ако се откажа от разюздания си живот? Тогава ще отговоря ли на изискванията ти? Ще заслужа ли да стана твой съпруг?

Ванеса мълчеше. Въздухът в стаята вибрираше от напрежение.

— Ти искаш светец — заключи Демиън, когато тя не отговори.

Ванеса го погледна изпитателно, потърси в очите му искрица чувство и не намери нищо. Той бе затворил сърцето си в ледена броня.

— Не искам светец — промълви тъжно тя. — Искам мъж, който ме обича. Само мен. Желая съпруг, който приема сериозно клетвата за вярност и не си и помисля да ме мами с други жени. Съпруг, на когото мога да имам доверие, който не се забърква в скандали, без да се замисли, и никога не би участвал в безсмислен дуел!

Лицето му стана още по-кораво.

— Не ме сравнявай с починалия си съпруг — процеди през зъби, едва сдържайки гнева си.

— И защо не? Не виждам особена разлика между него и теб.

Двамата се гледаха като врагове. Ванеса дишаше тежко, лицето й пламтеше. Мълчанието надвисна отново. Надеждата я напусна. Не можеше да постигне нищо с този каменен човек.

— О, Демиън… — въздъхна обезкуражено тя. — Ти би могъл да постигнеш толкова много в живота си… Ти си надарен, имаш знания, а си и богат… Знам колко си привързан към сестра си. Лаская се да мисля, че и към мен хранеше приятелски чувства… за известно време. Ти имаш безкрайно много възможности да дадеш смисъл на живота си. Вместо това пропиляваш скъпоценните си дарби в празни, безвкусни забавления.

Усмивката му изглеждаше странно меланхолична и горчива.

— По-добре си върви, преди да съм разрушил илюзиите ти окончателно.

— Да, прав си — пошепна Ванеса, усещайки, че всичко е изгубено.

— Моля те, вземи моята карета. Тя е по-удобна и по-сигурна от пощенската.

Тя кимна и се обърна да си върви. На вратата спря още веднъж.

— Как можах да се излъжа така? — пошепна глухо, без да се обърне. — Аз, глупачката, си мислех, че те обичам. Каква заблуда… Ти не си мъжът, когото бих могла да обичам.

— Ванеса…

Тя чу как Демиън се изправи, чу стъпките му зад себе си и се скова. Усети ръцете му върху гърба си, усети как той я привлече към себе си.

Гласът му дрезгаво прошепна името й.

— Ванеса, остани.

Изкусителната сила на гласа му, топлината на тялото му заплашиха да разколебаят решението й. Пое мъчително дъх.

— Не мога — отговори едва чуто тя. — Няма да го понеса.

Изтръгна се от прегръдката му и избяга.

Демиън стоя дълго в тъмния тунел, преди да отвори панела в стената. Спалнята на Ванеса беше празна, празна като тъмната пещера в сърцето му. Тя си бе отишла.

Отиде до прозореца като лунатик и се загледа в градината. Стаята бе запазила аромата й, сякаш искаше да му се подиграе. Последните й думи се бяха врязали незаличимо в паметта му: „Аз, глупачката, си мислех, че те обичам.“

Признанието й в любов го прониза като острие на шпага. Погледът й проникна до центъра на същността му. В очите й имаше отчаяние, страх и разочарование — да, тя бе разочарована от него.

Обзе го мъчително чувство за загуба. Едва когато тя си отиде, той проумя как жестоко беше злоупотребил с нея.

„Ти не си мъжът, когото бих могла да обичам…“

Точно така. Той беше мъж, който злоупотребяваше с невинни жени, за да задоволи жаждата си за отмъщение. Той беше егоистична свиня и мислеше само как да задоволи похотта си. Не мислеше за нищо друго, освен за себе си и за забавленията си.

Ванеса беше права. Разюзданият живот не го бе направил щастлив. Беше спал със стотици жени, но те не задоволяваха глада му, не запълваха празнотата в сърцето му. Докато в живота му не влезе Ванеса. Тя напълни сърцето му с любов.

Той я обичаше. Истински. С цялата сила на тялото си, с всички сетива, с цялото си сърце.

Това прозрение го разтърси до дън душа. Досега не знаеше какво означава любовта. Твърде дълго се бе отдавал на празни забавления и бе станал неспособен да разпознае загадъчната сила на любовта. Бъркаше това дълбоко чувство с плътското желание и с всички сили се бореше срещу себе си.

Обичам те, Ванеса!

Тези три думи звучат прекрасно, помисли си изненадано Демиън. Не подозираше, че на света има нещо толкова прекрасно. Ала признанието в любов не успя да прогони мрака в душата му.

Той я прогони. Вече беше много късно. Прекалено късно.

Преди час бе уговорил всички подробности около дуела. На разсъмване щеше да застане срещу Клюни с пистолет в ръка.

Светлочервените пръсти на зората вече опипваха хоризонта на изток, когато господата се събраха на забулената в мъгла поляна. Двамата дуеланти, секундантите им и мрачен, сънен лекар.

Всички изслушаха със сериозни лица правилата, припомнени от лорд Торнхил. Бяха се разбрали дуелантите да се раздалечат на двайсет крачки, да се обърнат и да стрелят.

— Съгласни ли сте с условията, господа? — попита тържествено Торнхил.

Клюни измери противника си със саркастичен поглед.

— Разбира се, че сме съгласни. Давайте да приключим най-сетне с този жалък спор. Пени, ако ме сполети беда, ти ще наследиш състезателните ми коне.

Демиън слушаше с каменно лице. Никой не реагира на неуместната забележка на противника му.

Двамата мъже застанаха с гръб един към друг в средата на полянката. Секундантите заеха местата си в четирите края. Тишината на утрото потискаше всички присъстващи.

Тогава Демиън чу гласа на противника си и толкова се смая, че едва не се обърна.

— Сигурно няма да повярваш, но много съжалявам, че се отнесох по такъв начин с твоята дама. Ужасно съжалявам, че навредих на реномето й.

— И двамата направихме грешка — отвърна глухо Демиън. — Не само ти си виновен.

— Започваме да броим крачките, господа — провикна се Торнхил. — Едно…

Демиън пое дълбоко дъх и се раздвижи.

Двамата дуеланти бавно се отдалечаваха един от друг. Десет, петнайсет, деветнайсет крачки… Демиън стисна гладката дръжка на пистолета.

— Двайсет!

Двамата мъже се обърнаха един срещу друг и се прицелиха.

Демиън видя как Клюни натиска спусъка, но картината пред вътрешния му взор се открои много по-ясно: красивото лице на Ванеса, което го умоляваше да не убива…

Ванеса…

Той вдигна ръка към небето и стреля. В същия миг чу как изгърмя пистолетът на противника му, усети куршума, който се заби в плътта му, усети нетърпимо парене…

Силата на изстрела го повали. Демиън падна върху твърдата земя и се сгърчи от болка. През замайването му проникваха възбудените гласове на секундантите. А после видя съвсем ясно лицето на Клюни, надвесено над неговото.

— Проклятие! Наистина ли искаше да умреш? Защо, по дяволите, стреля във въздуха? Демиън се намръщи, но не отговори. Май наистина искаше да умре. В последната секунда вдигна дулото и натисна спусъка. Мисълта, че може да убие Клюни, го изпълни с ужас.

Направи го заради Ванеса. Не искаше да добави и убийство към престъпленията, които беше извършил в нейните очи. Не искаше да й причини такава болка.

— Не мърдай, Синклер. Ранен си.

Демиън усети как Клюни разкъса жакета му и опипа лявото рамо. Лицето му се смръщи от силната болка.

— Позволете аз да го прегледам, милорд…

Демиън забеляза как до него коленичи и друг човек. Вероятно лекарят.

— Куршумът е заседнал в рамото. Трябва да го извадя.

— Сериозна ли е раната?

— Да, доста, но според мен не е смъртоносна.

Демиън затвори очи и се остави на болката. Би трябвало да е благодарен, че Клюни не го уби. От друга страна обаче, един смъртоносен изстрел би бил справедливо наказание за грешките му.

 

 

Оздравяването протичаше бавно и болезнено. Демиън остана четири дни на легло в ловния дом на Ламбтън, преди лекарят да му разреши да се прибере у дома.

След като се увери, че раняването на брат й не е смъртоносно, Оливия отказа да говори с него. Гневеше се, че той не само е изложил живота си на риск, като се е дуелирал, а и е прогонил Ванеса от дома си. Не бе готова да му прости.

Демиън не й се сърдеше. Той самият не можеше да си прости.

Прикован към леглото, Демиън имаше предостатъчно време да обмисли мотивите за действията си. Той унищожи жената, която обичаше, научи я на всичко необходимо, за да поеме по пътя на греха. Той я поквари. Той, а не Клюни, й причини зло. Подготви я да стане курва — това беше грозната истина.

Колко ли години ще минат, преди да се примиря със своята безскрупулност, запита се Демиън. Дори когато й предложи да стане негова законна съпруга, не се отнесе към нея с нежност и респект, каквито заслужаваше. Най-нагло й показа, че й оказва чест с предложението си, и с нито дума не спомена колко много означаваше тя за него.

Нищо чудно, че Ванеса отказа да стане негова жена.

„Ти не си мъжът, когото бих могла да обичам.“

Демиън затвори очи, за да не го ослепи ярката светлина на утринното слънце. Срамуваше се от живота, който водеше. Срамуваше се от онова, в което се бе превърнал.

Очевидно лошотията му беше в кръвта. Очевидно имаше злокобна склонност към порока и разюздаността, наследена от родителите му. Досега не беше поставял под въпрос жаждата си за развлечения, дори когато изпитваше досада от безсмисленото си съществуване.

Демиън се наруга ядно. И той водеше същия порочен живот като омразния си баща. Тази мисъл го изпълни с отвращение към себе си.

Но може все още не беше твърде късно. Може би ще успее да се промени и ще компенсира грешките си.

Една седмица след дуела го посети Клюни и Демиън реши да направи първи опит.

Клюни изглеждаше искрено разкаян.

— Идвам отново да те помоля за прошка и да ти благодаря, че не ми заби куршум в сърцето — започна приятелят му. — Постъпих непростимо, като компрометирах лейди Уиндъм, и много съжалявам.

Демиън се усмихна измъчено.

— А аз ти благодаря, че не се прицели два сантиметра по-навътре.

— Изстрелът се оказа по-точен, отколкото го бях замислил.

— Защото никога не си бил точен стрелец.

Успокоен от ведрия прием, Клюни се отпусна тежко на стола до леглото.

Демиън огледа посетителя си с лека меланхолия. С Клюни се познаваха отдавна и бяха много близки. Още през студентските си дни се наслаждаваха на пороци и екстравагантности. Ето че бе дошъл моментът пътищата им да се разделят. Повърхностните забавления със сигурност нямаше да му липсват, но приятелят…

— Предполагам, че ловът приключи? — попита небрежно той.

— Да, разбира се. Срещата ти с онази с косата ни развали удоволствието. Повечето си заминаха. Навън чакат още няколко души, за да ти пожелаят бързо оздравяване, но аз им казах, че искам първо да си поговорим насаме.

— Добре си направил. Даваш ми възможност да се сбогувам.

Клюни иронично вдигна вежди.

— Напускам клуб Хелфайър.

— О, стига, Синклер, не преувеличавай! Нямаш причини да обърнеш гръб на приятелите си само заради един кратък, незначителен епизод.

— Аз не слагам край на приятелството ни. Просто вече няма да живея, както досега.

Графът се намръщи.

— Правиш го заради нея, нали? Заради лейди Уиндъм. Оказах се прав. Ти си полудял по нея.

— Да, оказа се прав.

Клюни поклати глава.

— Знаеш, че не се стряскам лесно, но ти си на път да ме подлудиш. Още много отдавна се закле във всичко свято, че никога няма да паднеш в лапите на любовта, не помниш ли? Какво се случи, по дяволите?

— Запознах се с Ванеса — обясни с усмивка Демиън.

— Любовта не е гаранция за щастие. Ако съдя по онова, което става около нас, по-често се случва тъкмо обратното.

— Съзнавам го, приятелю.

— Не разбираш ли, че се излагаш на опасност да бъдеш нещастен?

— Разбирам го много добре.

— Е, добре — кимна неохотно Клюни. — Във всеки случай се радвам, че пострада ти, а не аз, драги мой. Любовта превръща мъжа в идиот.

— Дори в пълен идиот — съгласи се в най-добро настроение Демиън. — Иначе нямаше да те извикам на дуел.

Клюни го гледаше изпитателно. Лицето му изразяваше неодобрение, но и съчувствие.

— Това признание е нещо съвсем ново у теб, Синклер.

— Знам, знам…

Демиън не се срамуваше, че е признал любовта си. Бе изгубил сърцето си въпреки повелите на разума.

— Ще ти бъда благодарен, ако престанеш да употребяваш прозвището „лорд Грях“. Не искам вече да се идентифицирам с онази личност.

— Както желаеш — кимна скептично Клюни. — И кога ще ви поднеса поздравления?

Лицето на Демиън помрачня.

— Нямам представа. Тя отхвърли предложението ми.

— Отказала ти е?

— Ванеса не иска да има съпруг с моята лоша слава.

— Аха! Значи затова напускаш клуба. Внимавай, приятелю, тази жена ще те направи мъж под чехъл!

Погледът на Демиън омекна. Лицето му придоби замечтано изражение.

— Моля се само да ми прости. После може да прави с мен, каквото ще.

Сестра му посрещна намерението му да стане друг човек с видима скептичност. Веднага щом си възвърна силите, Демиън помоли Оливия да отиде при него и тя се подчини, макар и неохотно. Когато влезе в стаята на брат си на инвалидния стол, лицето й беше ледено.

— Нямам какво да ти кажа — отсече тя още преди слугата да се е оттеглил.

Демиън се надигна с мъка и седна в леглото. Лявата му ръка беше стегнато превързана и висеше на примка, за да щади рамото.

Той изчака да останат сами и заговори спокойно и ясно:

— Давам съгласието си да се омъжиш за Ръдърфорд.

Оливия зяпна невярващо.

— Това някаква жестока хитрост ли е?

— Не — отвърна делово Демиън. — Все още се съмнявам в искреността му, но съм готов да му дам шанс да докаже на какво е способен. Искам да си щастлива, Ливи. Ако Ръдърфорд ще те направи щастлива, няма да застана на пътя ти.

Надежда озари лицето й.

— Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

Оливия засия от радост.

— О, Демиън, дори не подозираш колко щастлива ме правиш!

— Мисля, че знам какво изпитваш — отвърна тихо той.

— Трябва веднага да кажа на Обри! — Тя се наведе към брат си със страх в погледа. — Позволяваш ли да му кажа? Нали няма да го застреляш, ако влезе в Розууд?

Демиън се засмя развеселено.

— Разбира се, че няма, Ливи. Обещавам да се покажа откъм най-добрата си страна. Никакви дуели повече.

Сините очи на Оливия станаха сериозни.

— Много съм щастлива, че вече не искаш отмъщение. Ванеса беше права: отмъщението в никакъв случай не е сладко, както твърди поговорката. И аз исках да отмъстя на Обри за жестокостта му, а се оказа, че истината е друга: искала съм само любовта му.

Демиън кимна меланхолично.

— Още толкова млада, а вече много умна. Милата ми сестричка…

Повика слугата, който чакаше в коридора, и кимна окуражително на Оливия.

— Хайде, върви да празнуваш победата с годеника си.

Слугата хвана дръжките на стола, но Оливия му даде знак да изчака.

— Вчера получих писмо от Ванеса. Пристигнала е при семейството си. Посрещнали са я с много обич.

— О, така ли? — попита Демиън, мъчейки се да си придаде равнодушно изражение.

— В писмото си Ванеса обяснява защо си е тръгнала, без да се сбогуваме.

— И какво пише?

— Че сте имали различие в мненията, но ние с нея ще си останем приятелки.

Демиън изпита силна болка.

— Радвам се за теб — рече тихо той.

Оливия го погледна изпитателно и колебливо рече:

— Ванеса много ми липсва, Демиън. Имаш ли нещо против да я помоля да се върне?

Демиън веднага прозря намерението й. Оливия не умееше да крие задните си мисли.

— Тя няма да се върне — обясни глухо той. — Но въпреки това ти благодаря.

Разбиращата й усмивка разкъса сърцето му.

Когато Оливия си отиде, Демиън се отпусна върху възглавниците и се замисли над думите й. Той беше изпитал на свой гръб, че отмъщението не е сладко, а горчи като жлъчка.

Каква ирония. Когато я доведе тук, той мислеше единствено за своето отмъщение, а сега Ванеса можеше да се наслаждава на същото. Защото той я обичаше. Противно на волята си бе приел да се включи в този танц, стар като човечеството.

Любов. Колко нощи лежеше буден, копнееше за любов, жадуваше да я познае, но не беше способен да я назове с истинското й име. Неустоимото му желание да притежава Ванеса се превърна в истинска любов.

Възпяваната от поетите любов се оказа в състояние да проникне в сърцето дори на преситен светски лъв като него. Копнежът му беше изпепеляваща треска. Ванеса владееше будните му часове. На нея беше посветена последната мисъл преди заспиване и първата мисъл след събуждане. Тя го преследваше в сънищата му. Сърцето му беше изпълнено с нея. Ванеса успя да го завладее без остатък. Само тя беше в състояние да успокои вечното му безпокойство, да запълни празнотата в сърцето му.

Само с нея можеше да бъде щастлив. Вече не искаше да се освободи от нея. Искаше да е зависим от нея и да живее за нея.

Демиън изохка тихо. Велики боже, дали вече не беше твърде късно? Как да спечели любовта й след всичко, което й беше причинил?

Той беше готов да стане по-добър човек. Щеше да положи огромни усилия да стане почтен човек. Как ще го направи — това беше друг въпрос. Двамата му студени, безчувствени, егоистични родители му бяха лош пример. Пренебрегван като дете, той побърза да се отдели от тях и се хвърли в разюздани забавления. Стана възрастен човек, но не откри дълбокия смисъл в живота си, а предпочете да се отдава на безделие и пороци.

Въпреки това ще опита да се промени. Ще докаже на Ванеса, че дори затънал в пороци, загубил интерес към живота мъж може да обича истински и да живее смислено.

Сърцето му се сви от болка и отчаяние. Дано не е много късно. Дано успее да я спечели. Ще направи всичко, за да заслужи любовта й, защото жадува за нея.

Почти бе унищожил жената, която обичаше, а сега лежеше безсилен и пламенно се молеше тя да се съгласи да стане негова спасителка.