Никол Джордан
Прелъстяване (19)

18.

Ванеса стоеше до прозореца в спалнята си и се взираше в нощната розова градина. Дали пък не бе допуснала съдбоносна грешка, като отхвърли предложението на Демиън да я направи своя съпруга?

През трите дни, минали след изненадващото му предложение, тя си бе задавала този въпрос поне сто пъти. Припомни си всяка дума от разговора в библиотеката и с какъв тон бе произнесена, представяше си мимиката му, търсеше скрити нюанси.

Ала не намери, каквото търсеше. Нито следа от любов. А без любов бракът с него бе осъден на провал.

Демиън никога няма да се задоволи с една-единствена жена. Той не е в състояние да промени живота си. Ще продължи да разбива женски сърца. Само истинската любов би могла да го промени, но той не я обичаше. Това беше студената, горчива истина.

Ванеса въздъхна съкрушено. Лятото отиваше към края си. Тя бе изпълнила уговорката им: повече от два месеца живя тук като негова метреса. Скоро ще си замине и ще отнесе кървящото си сърце далеч от това място. Ще е свободна да си изгради нов живот. Свободна да забрави Демиън…

Силно чукане по вратата я изтръгна от меланхоличните мисли. На прага застана слуга със сребърна табла в ръка.

— Простете, милейди, но се получи спешно съобщение от лорд Клюни.

Ванеса остана много учудена. Защо Клюни е решил да пише на нея, а не на Демиън? Ала бързо си спомни, че тази сутрин Демиън бе потеглил към имението на приятеля си, за да участва в лов на гълъби.

Любопитна да види какво съдържа писмото, Ванеса счупи печата и зачете:

Лейди Уиндъм, надявам се да не ви уплаша твърде силно. Със съжаление трябва да ви съобщя, че лорд Синклер претърпя малка злополука. Лекарят го прегледа и определи състоянието му като задоволително. Демиън пожела да ви види. Изпращам ви каретата си и се надявам да изпълните желанието му.

В сърцето й се надигна паника. Видя Демиън да лежи ранен, под него локва кръв. Вдигна ръка към гърлото си. Сърцето й биеше мъчително. Не би могла да понесе мисълта, че той може да умре. Не…

— Трябва да отида при него — пошепна задъхано тя.

Без да съзнава какво прави, грабна наметката си, каза на чакащия слуга, че отива при лорд Синклер, спусна се по стълбата и се качи в чакащата карета.

Кочияшът непрестанно подканяше конете, но Ванеса все имаше чувството, че се движат твърде бавно. Изпълваше я страх, примесен с нетърпение. Представяше си страшни неща и не беше в състояние да прогони ужасяващите представи. Отново и отново си припомняше как внесоха трупа на мъжа й след дуела, виждаше смъртоносната рана на гърдите му, локвата кръв… Да, Клюни пишеше, че Демиън е претърпял само малка злополука, но тези думи не бяха в състояние да я успокоят. Трябваше лично да се убеди, че той е жив и ще се оправи.

След около час каретата се отклони от главния път и навлезе в обградена от високи дървета алея. Скоро спряха пред красива господарска къща, но Ванеса изобщо не й обърна внимание. Изскочи от каретата, без да чака помощта на кочияша, и се втурна нагоре по стълбището. Клюни я посрещна лично на входната врата и тя му кимна благодарно.

— Как е Демиън? — попита нетърпеливо.

Домакинът се усмихна окуражително и я покани да влезе.

— Не се притеснявайте, милейди. Лорд Синклер е горе и си почива.

— Позволявате ли да го видя?

— Но естествено.

Графът я преведе през елегантната входна зала. Изкачиха широко стълбище, после тръгнаха по дълъг коридор. В края на коридора Клюни отвори една врата и й даде път да влезе. Ванеса направи няколко стъпки навътре и изведнъж спря. Голямото легло беше празно. Демиън не се виждаше никъде.

— Къде е той? — попита объркано тя.

— Предполагам, че е излязъл с ловната компания.

Ванеса се обърна рязко и удостои Клюни с унищожителен поглед. Графът извинително вдигна рамене.

— Моля ви да проявите снизходителност, лейди Уиндъм. Надявам се, приемате поканата ми да бъдете известно време моя гостенка.

— Не ви разбирам.

— Искам да изиграя номер на скъпия си приятел Демиън, но за целта е необходимо вашето присъствие.

— Какъв номер? Това сигурно означава, че Демиън не е претърпял никаква злополука?

— Права сте, за съжаление. Боя се, че това беше само претекст, за да ви примамя тук.

Вълна на облекчение заля Ванеса. Веднага след нея дойдоха гневът и подозренията.

— Защо е необходимо да съм тук?

Клюни я дари с обезоръжаваща, очарователна усмивка.

— Няма от какво да се опасявате. Никой няма да ви стори зло. Просто ще му устроим безобидна шега.

Ванеса се запъти към изхода, но графът й препречи пътя.

— Това означава ли, че ще ме задържите тук против волята ми?

Клюни отново вдигна рамене.

— Само за кратко. Демиън ще се върне всеки момент.

— Сигурно няма да се зарадва да ме види.

— В това не се съмнявам — намигна й съзаклятнически Клюни, — но аз просто не можех да пропусна удобния случай. Крайно време е да го изоблича публично. — Огледа я изпитателно и попита: — Твърде много ли искам от вас, ако ви помоля да се включите в играта?

— Да, твърде много — отговори Ванеса, вбесена от нахалството му.

— Възмутена сте — отбеляза Клюни и гласът му прозвуча почти тъжно.

— Нима сте изненадан? Първо ме уплашихте до смърт с наглата си лъжа, че Синклер вероятно е тежко ранен, а сега ми заявявате, че ще ме държите тук като своя пленница.

— Боя се, че не ми остава друг избор. Но ви уверявам, че ще си устроим само безобидна шега.

— Не проявявам разбиране към вашето чувство за хумор, милорд. — Ванеса изпъна рамене. — Ако ме оставите да си отида, няма да кажа на никого за тази неприятна случка. Ще мълча дори пред Демиън.

— Но това ще унищожи моя добре премислен план!

— Ще ми обясните ли най-сетне какъв е вашият гениален план?

— Искам да принудя Демиън да сложи картите на масата. По-точно, искам да проверя доколко е привързан към вас.

— За каква привързаност говорите?

— Синклер от години твърди, че никога няма да дари сърцето си. Само преди няколко дни отрече категорично да е влюбен във вас. Аз обаче съм убеден, че страхотният лорд Грях е улучен от стрелите на Амур, и искам да го докажа. Възнамерявам да го принудя да покаже чувствата си към вас, и то пред приятелите си от клуб Хелфайър.

— Вие сте или глупак, или луд!

Клюни се изсмя невъзмутимо.

— Сигурно съм и двете. Мисля си обаче, че тъкмо вие имате голям интерес от резултата на моята малка шега. Не искате ли да узнаете дали сте успели да завладеете сърцето му?

— Не! В никакъв случай по такъв начин!

— Виж ти! За съжаление не успях да измисля нищо по-добро, за да го извадя от равновесие и да го принудя да разкрие какво има в сърцето му. Съвсем убедено твърдя, че действам в негов интерес. Ако Синклер се самозалъгва, значи е крайно време да признае истината поне пред себе си. Измислих страхотен план, за да го уплаша до смърт и да го принудя да разкрие истинските си чувства.

Ванеса го слушаше с подозрение.

— А аз трябва да изпълня ролята на стръвта във вашия капан, така ли?

— Отгатнахте! Когато организираме срещи на клуба, обикновено се забавляваме с красиви жени. Ще доверя на Синклер, че вие ще бъдете главната атракция на вечерта, и ще наблюдавам реакцията му. Убеден съм, че няма да съумее да скрие ревността си.

— Аз пък се страхувам, че той ще реагира на вашия номер по-скоро с гняв, отколкото с ревност.

Клюни се усмихна с разбиране.

— С Демиън сме приятели от детинство. В най-лошия случай ще ми разбие носа, но съм готов да поема този риск.

Ванеса обаче се съмняваше, че Демиън ще се задоволи с един юмручен удар.

— Нямам никакво намерение да ви излагам на показ — увери я тържествено Клюни. — Искам само да събудя у него впечатлението, че наистина ще го направя. За съжаление се налага да ви задържа известно време в дома си, за да ви попреча да осуетите чудесния ми план.

Ванеса го гледаше изумена.

— Разположете се удобно, милейди. Ще наредя да ви донесат чай… или гарафа вино, ако се нуждаете от нещо по-силно.

— Много сте щедър — отбеляза саркастично тя.

Клюни се оттегли безмълвно и заключи вратата отвън.

Като чу превъртането на ключа в ключалката, Ванеса потрепери от лошо предчувствие.

Все още замаяна от внезапния обрат, тя отиде до прозореца, опита се да го отвори, но не успя. Ако строши стъклото и скочи на двора, със сигурност ще си счупи крак или ръка, а може и главата.

Ванеса задиша дълбоко, за да успокои нервите си. В действителност не беше затворница. Персоналът в Розууд знаеше къде е отишла. За съжаление не бе казала на никого за вероятната злополука с Демиън, за да не плаши излишно хората. Те ще предполагат, че тя е при господаря им, и никой няма да се разтревожи, ако не се върне до вечерта…

Неспокойна, тя закрачи напред-назад по стаята и се опита да подреди мислите си. Демиън не беше ранен и това беше най-важното. Щом се налага, тя ще изтърпи наглостта на Клюни и ще участва в подготвения от него номер. Всъщност нямаше друг избор.

В гърдите и отново пламна гняв. Отвратено изкриви лице. Ако поеме по пътя, който си беше набелязала, сигурно ще й се наложи да участва в още много подобни сцени.

Ванеса нямаше представа дали Клюни възнамерява да изиграе просто малка шега или е подготвил някой злобен номер. Във всеки случай беше по-добре да се включи в безвкусната игра. Ако Демиън забележи колко е възмутена, ще се вбеси още повече. Ванеса си обеща да понесе фарса с видимо спокойствие, за да избегне публичен скандал.

Ловната компания се завърна в най-добро настроение. Мъжете се събраха в стаята с ловни трофеи. По дървената ламперия на стените висяха величествени глави на елени и глигани. Господата пиеха бира и се хвалеха с ловните си успехи.

Демиън не участваше в разговора. Мислите му бяха на мили разстояние. През целия ден му беше трудно да оставя впечатление, че се забавлява. Шумните празненства, организирани от членовете на клуба, отдавна бяха загубили очарованието си.

Шумни смехове го изтръгнаха от мрачните размишления. Демиън вдигна глава и срещна замисления поглед на граф Клюни.

— Какво ти тежи на сърцето? — попита уж небрежно той.

— Имам изненада за теб. — Графът се усмихна тайнствено и се обърна към своя американски гост: — Сабрийн, време е да преминете през ритуала на посвещаване в нашия клуб. Очаква ви нещо много специално.

Няколко от присъстващите подкрепиха Клюни с одобрителни забележки и вдигнаха канчетата с бира.

— Така ли? — попита без особен интерес Никълъс Сабрийн. — И какво е специалното?

— Ще имате задачата да задоволите сексуално цяла свита придворни дами — обясни лорд Торнхил.

— Какво значи „цяла свита“?

— Дузина красиви придворни дами и тяхната кралица.

— Не е само оргия — уточни развеселено един от гостите.

— Не си съвсем прав — възрази Пендъргаст. — Това е много сериозен тест. За нас е важно колко време ще успеете да запазите възбудата си, преди да се освободите от напрежението.

— Трябва да докажете, че сте в състояние да ощастливите цялата свита придворни дами, преди да е пукнала зората — продължи да обяснява Клюни. — След това ще съберем дамите и ще ги помолим да оценят работоспособността ви.

— Всички сме минали през този ритуал — кимна Торнхил. — Оценките ни са много различни.

— Не ме гледай така лошо — разсърди се Чатъм. — Аз се справих отлично. Пени обаче едва не загина. Кралицата му взе душичката.

— Дяволите да те вземат! И с мен беше същото. Никога не съм се раздавал така.

Господата избухнаха в смях. Последваха възхвали по адрес на лорд Синклер, който получил най-високи оценки от дамите. Демиън се ухили и вдигна канчето с бира.

— Ако издържите до зазоряване, ще станете пълноправен член на клуб Хелфайър — заключи Пендъргаст.

Никълъс Сабрийн се усмихна принудено. След няколко не особено прилични шеги граф Клюни отново взе думата:

— Понеже Ламбтън е възпрепятстван, аз поемам ролята на домакин. Вече съм подготвил ритуала по приемане в клуба, който ще се състои след няколко дни. Радвам се да ви съобщя, господа, че намерих невероятна кралица, която ще поеме ръководството на дамите. Преди да взема окончателното си решение обаче, бих желал да чуя мнението на Синклер. Демиън, ще ме придружиш ли до горния етаж, за да провериш избора ми?

— Нима кралицата е вече тук? — попита възбудено един от гостите.

— О, да — засмя се Клюни. — Никой не може да си представи по-красива кралица. Ала Синклер е най-добрият познавач на жените сред нас, затова ще му предоставя да вземе решение.

— Веднага му покажи красавицата, която ни обеща! Горя от нетърпение да я видя! — извика Чатъм.

Хор от изпълнени с очакване мъжки гласове подкрепи предложението.

Нещо в тайнственото изражение на Клюни изведнъж събуди подозренията на Демиън. Той стана неохотно и придружи графа до горния етаж.

Клюни почука учтиво на вратата и отключи. Ухили се злобно на Демиън и отвори широко. До прозореца стоеше жена, обърнала гръб на влизащите. Силуетът й беше болезнено познат на Демиън. Жената се обърна бавно и той се вцепени.

Ванеса срещна погледа му съвсем спокойно. Тъмните й очи изглеждаха хладни и неразгадаеми.

Демиън се обърна рязко към Клюни, който си наложи невинно изражение.

— Какво означава това, по дяволите? Какво търси тя тук?

— Най-прекрасната кралица, която сме имали някога, не мислиш ли? — попита с копринено мек глас Клюни.

Демиън стисна ръце в юмруци. Представата, че Ванеса ще е главната атракция в оргиастичен ритуал, го влудяваше.

— Ти възнамеряваш да й повериш ръководството на посвещаването? — Очите му се опънаха в тесни цепки. — А вие сте се съгласили с този план, така ли? — обърна се той към Ванеса.

Клюни побърза да отговори вместо нея:

— Опитвам се да я убедя, но тя все още не е дала съгласието си да стане наша кралица. — Погледна предизвикателно Демиън и призна: — Честно казано, Синклер, повиках я тук само за да видя реакцията ти.

— Моята реакция? — Демиън си спомни заключената врата и тайнственото поведение на Клюни долу в ловната стая. Значи Ванеса не беше дошла тук доброволно! В гърдите му лумна гняв. — Ах ти, мръсна свиня!

Бесен, Демиън се хвърли върху приятеля си, сграбчи го за яката на ризата, изблъска го от стаята и го метна към стената на коридора.

— Е, доволен ли си от реакцията ми?

Графът се изсмя триумфално, без изобщо да го е грижа за гневния изблик на приятеля му.

— Даже много доволен. Знаех си, че няма да позволиш някой от нас да я докосне.

— Върви по дяволите! — процеди през зъби Демиън.

Клюни се ухили подигравателно.

— Нали каза, че тя не те интересува, Син? Ако ти е безразлична, защо дори само мисълта, че може да стане нашата кралица, те подлудява?

Демиън го стисна за гърлото.

— Тя е под моя закрила, не разбираш ли?

Клюни се задъха.

— Ти… продължаваш… да се самозалъгваш… приятелю…

Демиън го стисна още по-силно и Клюни захърка мъчително. Ванеса се втурна към двамата мъже.

— Демиън, спрете, моля ви! Причинявате му болка!

Привлечени от шума, няколко господа дотичаха от долния етаж.

— Какво става тук, за бога? — извика смаян Торнхил и се опита да издърпа Демиън, но той го блъсна.

— Моля ви, Демиън, престанете! — изплака Ванеса, ала той не я чу.

Лицето на Клюни посиня. Уплашените господа многословно настояваха Демиън да се вразуми. Единствен Никълъс Сабрийн обаче се осмели да се намеси по-решително.

— Нима искате да го удушите? — попита остро той и стисна рамото на Демиън.

— И защо не? — изфуча вбесено Демиън.

Въпреки това той разхлаби хватката си и се помъчи да си възвърне самообладанието. Отстъпи крачка назад и в очите му пламна убийствена решителност.

— Искам удовлетворение. Ти имаш право да избереш оръжията.

Ванеса изпищя ужасено.

— Демиън, не бива да…

— Назови ми секундантите си. — Гласът на Демиън режеше смъртоносно. — Аз ще взема Торнхил и Матюс, стига да са съгласни.

Без да го е грижа за слисаните лица на приятелите си, Демиън улови ръката на Ванеса и я поведе по коридора към стълбището.