Никол Джордан
Прелъстяване (12)

11.

Когато се събуди, той си беше отишъл. Остана споменът за тъмната му страст, която прииждаше и се оттегляше като могъща вълна, отново и отново.

Пламтящото му желание за пореден път я развълнува и обърка. През следващите дни й беше много трудно да се бори с чувствата, които Демиън будеше в сърцето й.

Отначало се радваше на раздялата, но това беше преди Оливия да я убеди да отидат заедно на неделната служба в селската църква. Без закрилата на лорд Синклер Ванеса бе посрещната ужасно хладно от местните аристократи, които редовно идваха на църква в неделя.

Както изглеждаше, лейди Фоксмор я бе обявила за своя лична неприятелка. През цялата служба дамата си шепнеше със своята съседка, скрила лице зад молитвеника си, и хвърляше враждебни погледи към Ванеса. След службата само някои от богомолците благоволиха да я поздравят. Другите се правеха, че не я забелязват, сякаш беше от стъкло.

Всъщност тя не беше очаквала сърдечен прием, защото й липсваше смиреното поведение, характерно за дамите, изпълняващи ролята на компаньонки. Вместо да се крие в сянката, тя се бе одързостила да се държи като гостенка на лорд Синклер и заемаше в дома на барона място, което според местните не й подобаваше.

Ванеса, още по време на нещастния си брак свикнала хората да се държат студено с нея, се ядоса много повече заради Оливия. Младото момиче понесе със забележително спокойствие презрението, с което ги посрещнаха, и едва на път към къщи изпадна в мрачно настроение. Ванеса се постара да я разведри, но Оливия очевидно бе изгубила кураж.

— Казах ви, че няма надежда. Животът ми е разрушен. Окончателно съм изгубила доброто си име.

Очевидно Оливия смяташе, че неодобрението и презрението на съседите са насочени срещу нея. Ванеса се опита да й обясни, че местната аристокрация се опитва да накаже не отдавна познатата си съседка, а нея, новодошлата, но за момичето случаят беше ясен и тя не искаше да чува друго.

— Ако бях придружена от Демиън, никой нямаше да посмее да ме пренебрегне — което е върхът на лицемерието, като имаме предвид какъв живот води брат ми. — Като видя загриженото лице на Ванеса, Оливия добави разгорещено: — Аз не съм дете и не съм сляпа. Много добре знам с каква слава се ползва брат ми. Баща ми беше още по-лош, много по-лош от Демиън. Питам се само — продължи ожесточено тя — защо обществото прощава и най-големите престъпления на мъжете, докато жената, позволила си една-единствена грешна стъпка, е опозорена за цял живот. Колко несправедливо е това!

Ванеса също си беше задавала този въпрос, но беше безсмислено да обяснява на Оливия, че живеят в мъжки свят и жените нямат друг изход, освен да се примирят със съдбата си. Младото момиче беше твърде изнервено, за да вникне сега в подобни аргументи.

Когато следобед предложи на Оливия да отидат на басейна, тя реагира раздразнено.

— И за какво? Няма никакъв смисъл. Безсмислено е да се мъча. В състоянието ми няма и най-малко подобрение. Никога няма да проходя отново.

— Това изобщо не е доказано — отвърна търпеливо Ванеса.

— Твърде рано е, за да се разбере дали гръбначният ви стълб е сериозно и трайно увреден. Докторът каза, че вероятно ще минат месеци, преди отново да усетите краката си.

— Каза също, че е твърде възможно да не оздравея никога. Това означава, че няма да се омъжа, няма да имам деца!

— Вероятно ще ви бъде трудно да износите дете, но това не означава, че не можете да се омъжите.

— Наистина ли мислите така? — избухна Оливия. — С моето опетнено име никога няма да си намеря подходящ мъж.

Ванеса поклати глава.

— Лъжете се, мила. Вие сте богата наследница, не забравяйте. Заможна дъщеря на аристократ винаги има шансове, независимо дали името й е безупречно или не. Ако имате това желание, вие можете и ще се омъжите.

— Кой мъж би се обвързал с инвалид? Вашият брат във всеки случай не! — Оливия се опита да скрие треперещите си устни. — Надявам се да страда за жестокостта си, както страдам аз. Случаят не го засегна както мен. Остана ненаказан. Брат ми искаше да го убие, но аз го умолявах да не го прави. Лорд Ръдърфорд е жив само благодарение на мен!

Ванеса кимна мълчаливо. Не можеше да й разкрие, че Демиън си е отмъстил по друг начин. Не уби Обри, но го докара до разорение, без да помисли, че тласка семейството му към гибел.

— Щом аз съм изложена на общественото презрение заради глупостта си — продължи ядно Оливия, — редно е негодникът също да получи своя дял от нещастието. Би трябвало да го принудя да понася компанията ми, докато съм в инвалидна количка. — Тя кимна решително, сякаш бе взела решение. — Знаете ли дали брат ви е още тук?

— Нямам представа — погледна я слисано Ванеса. — Каза ми, че смята да остане, докато му се удаде случай да говори с вас. След случайната среща вчера в селото вероятно си е заминал.

Оливия упорито вирна брадичка.

— Ако е още в селото, искам да го издирите и да му предадете вест от мен, Ванеса. Поканете го да ме посети в Розууд.

— Господи, Оливия! — Ванеса изпита дълбока тревога. — Нали знаете, че лорд Синклер няма да приеме подобни срещи?

— Демиън няма да узнае нищо. Лорд Ръдърфорд ще ме посещава под фалшиво име, а вие ще присъствате на срещите ни като моя компаньонка. Така няма да събудим подозренията на слугите.

— Въпреки това смятате ли го за разумно? Отмъщението не дава истинско удовлетворение. Ако видите Обри отново, само ще се измъчвате ненужно.

— Възможно е, но ако той е казал истината, новата ни среща ще е по-голямо мъчение за него, не за мен. Ако искрено се разкайва за постъпката си, както твърди, ще го мъчи чувство за вина. Като ме гледа в тази проклета инвалидна количка, ще осъзнае последствията от безсърдечието си.

— Оливия!

— Моля ви, Ванеса, не се опитвайте да ме разубеждавате! Ако откажете да говорите с него, аз лично ще отида в селото и ще го намеря. Знаете, че няма да отстъпя.

Завесата се вдигна и гостите заръкопляскаха въодушевено. Демиън, който седеше сред тях, оправяше маншетите си със скучаещ вид.

Клюни бе измислил нещо специално за мъжката компания, събрала се в имението му. На сцената се протягаха три голи красавици и изпълняваха еротичен танц върху огромно легло. Телата им се извиваха и се преплитаха във възбуждащи пози, докато други шест момичета в прозирни роби, стимулиращи мъжката фантазия, се гонеха по сцената. Устните, зърната на гърдите им и слабините им бяха оцветени в яркочервено, за да подчертаят еротичните зони и да събудят похотта на зрителите. Демиън обаче остана напълно равнодушен към изпълненията на танцьорките.

Някога подобни представления му помагаха поне за малко да прогони скуката. Беше участвал в много събития в дома на Клюни и дори самият той беше предлагал фантастични идеи за театрални изпълнения. Днес обаче участваше в сбирката на Хелфайър клуб по една-единствена причина — искаше да забрави Ванеса Уиндъм.

Нали хората казват, че най-добрият начин да престанеш да мислиш за жена е да намериш забрава между бедрата на друга, повтаряше си той.

Демиън присви очи, опитвайки се да забрави последната нощ с Ванеса. Как тъмно блестяха очите й, докато я водеше към върховете на насладата…

Какво, по дяволите, ставаше с него?

Всеки път, когато беше недоволен от живота си, започваше да търси развлечения.

Обикновено си вземаше нова любовница, която да задоволи екстравагантните му желания в леглото. Ексцесиите, които си позволяваше в блестящите бални зали и в тъмните покои на европейските аристократки, имаха само една цел: да го спасят от скуката.

Не му беше трудно да си намира партньорки. Повечето жени, все едно аристократки или от простолюдието, омъжени или девойки, му се отдаваха с готовност. Вече бе изживял сексуалността във всичките й лица и я възприемаше като изкусна игра, неизискваща сериозно обвързване със съответната жена.

С Ванеса беше различно.

Все още усещаше как тя трепери под него. Последната любовна нощ с нея беше уникална и той забрави напълно здравия си разум. Никога преди това не се беше губил дотолкова по една жена…

По дяволите, обезумяването му беше продължило достатъчно дълго! Защо не успяваше да я прогони от мислите си?

Гръмки мъжки смехове го изтръгнаха от размишленията. Отново посвети вниманието си на случващото се на сцената и презрително изкриви уста. Сигурно наистина беше скандалният, навикнал на ексцесии светски лъв, за какъвто го смяташе Ванеса. С готовност си признаваше, че непрестанно търси развлечения, но това не беше необичайно за богатите аристократи, които нямаха никакви смислени занимания. Да, той беше порочен, но с времето тези представления му бяха ужасно омръзнали.

Очевидно недоволството беше изписано на лицето му, защото домакинът Джереми Норт, лорд Клюни, побърза да дойде при него.

— Май не се забавляваш, скъпи приятелю?

— Напротив — излъга Демиън. — Малката червенокоска с бенка на бедрото ми харесва.

Клюни се ухили с разбиране.

— Както обикновено доказваш изискания си вкус. Момичето е внос от Франция. Дъщеря на благородник, прогонен от ужасната им революция. Почти не говори английски, но показа учудващи таланти.

Демиън се усмихна насилено.

— Голяма похвала от устата на мъж, опознал всички женски хитрини.

— Много вярно, приятелю, много вярно. А какво чувам за новата красавица, която в момента е под твоя закрила? — попита с интерес Клюни.

— Красавица?

— Вдовица, доколкото ме информираха. Хората разправят, че си я завел в дома си. Доста смела постъпка, дори за мъж като теб. Има ли надежда да споделиш дамата с приятелите си, или искаш да запазиш удоволствието за себе си?

Демиън пое дълбоко дъх. Опитът на Клюни да приравни Ванеса към другите леки жени го вбеси. А ревността, която го прониза при мисълта да сподели Ванеса с друг мъж, го обезпокои дълбоко. Ревността му беше напълно чужда — досега.

— Боя се, че грешиш, Клюни — отвърна небрежно той. — Дамата е ангажирана като гувернантка на сестра ми, нищо повече.

Клюни го изгледа скептично, но не посмя да го обвини в лъжа. Вместо това повика червенокосата танцьорка от сцената.

Демиън я проследи как слезе по стълбичката към зрителските места и се приближи до тях. Очите й блестяха неестествено. Без съмнение я бяха упоили, за да може да понесе перверзните на порочните господа.

Отблизо изглеждаше по-млада, отколкото я беше преценил в началото.

— Да не би междувременно да си паднал толкова ниско, че да упражняваш насилие върху деца? — попита неодобрително Демиън.

Приятелят му вдигна рамене с пълно безразличие.

— Тя твърди, че е на осемнайсет, а аз й плащам щедро за услугите. След тази вечер ще може поне шест месеца да плаща наема на таванската си стаичка в Лондон. Ако аз не я бях взел от улицата, щеше да го направи друг.

И Оливия е на осемнайсет години, помисли си горчиво Демиън, когато момичето седна в скута му с неестествена усмивка. Малката французойка отвори прозрачната си роба, повдигна оцветените си гърди и мушна едното зърно в устата на Демиън. Домакинът се надигна учтиво.

— Оставям те да се забавляваш. Пожелавам ти приятни занимания.

Момичето потърка гърдите си върху устата на Демиън. Те имаха вкус на сладко вино, но това не го възбуди, а предизвика по-скоро отвращение.

Вместо да я отблъсне и да изложи Клюни като лош домакин, Демиън вдигна момичето на ръце и обърна гръб на оргията, започнала в салона. Отнесе я в стаята, която Клюни бе оставил на негово разположение.

Когато я положи върху леглото, тя беше почти заспала. Само го погледна въпросително, когато той я зави грижливо.

Ако можеха да го видят, приятелите му от клуб Хелфайър щяха да се слисат. Как да им обясни, че внезапно е изгубил вкус към продажни красавици? В момента му беше невъзможно да се забавлява с това младо момиче. Обеща си да я изпрати в Лондон и да нареди на секретаря си да й намери почтена работа.

— Заспивай, малката.

Демиън едва не избухна в смях. Каква ирония на съдбата: лорд Грях се изявяваше като спасител на паднали момичета!

Когато се оттегли, проумя още една ужасна истина: преди злополуката със сестра му щеше да остане напълно равнодушен към съдбата на това младо момиче.

Следобедът беше изпълнен с тежкия аромат на летните рози, но въпреки това във въздуха се усещаше злокобно напрежение. Ванеса се взираше потиснато в брат си, който се приближаваше по алеята.

Тя желаеше с цялото си сърце Оливия да се почувства по-добре и смяташе за възможно жаждата за отмъщение — колкото и грозно да звучеше това — да вдъхне на болната нова енергия, да я направи способна да продължи да се бори, вместо да се примири с трагичната си съдба.

Ванеса се помоли пламенно да не е допуснала съдбоносна грешка, като уреди тази среща. Проследи със затаен дъх как Обри спря пред Оливия, седнала в инвалидната си количка като мраморна фигура, сините й очи тъмни и непроницаеми. Само Ванеса знаеше, че равнодушието е маска. Някогашните влюбени се гледаха дълго, после Обри падна на колене и прошепна името на Оливия.

Ванеса отвърна поглед от измъченото му лице и внезапно се почувства като натрапница. Отдалечи се по алеята, вдъхна дълбоко тежкия аромат на розите и остави младите сами.

През седмицата Обри ги посети няколко пъти. Беше се предрешил добре и по нищо не се различаваше от ботаниците и художниците, които разглеждаха известната розова градина и изучаваха новите сортове. Оливия с нищо не показваше, че е склонна да му прости, и разговорите между двамата протичаха едностранчиво. Тя играеше ролята на ледената принцеса, а Обри беше разкаяният молител, стараещ се да заслужи милостта и. Приемаше студенината й като заслужено наказание и посрещаше съдбата си с достойнство. Необичайното му смирение изпълваше Ванеса с учудване.

При второто си посещение той донесе томче стихове и чете на Оливия. Само блясъкът на очите й показа, че тя слуша с интерес.

Ванеса се чувстваше ужасно неловко в ролята на компаньонка. Мисълта как ще реагира Демиън, ако научи за тайните посещения на Обри, я плашеше. Нищо чудно в гнева си лорд Синклер да извика брат й на дуел и да го убие. А тя щеше да си навлече гнева му, защото е участвала в предателството.

Ванеса съвсем сериозно се замисли дали да не му съобщи какво става, но бързо осъзна, че само ще изгуби доверието на Оливия, а Обри никога няма да получи прошка. Демиън се върна в средата на следващата седмица и тя го посрещна, без да е взела решение.

Седеше на пианото в музикалната стая и упражняваше трудна пиеса, когато той внезапно застана на вратата. Ванеса вдигна глава и срещна погледа му.

Заля я вълна на щастие. Едва успя да запази самообладание.

— Мислех, че на пианото е сестра ми — проговори Демиън без капчица чувство.

— Оливия чете в стаята си — отвърна объркано Ванеса, стараейки се да остане хладна като него.

— Надявам се, че е добре?

Ванеса не посмя да му разкаже за тайните посещения на брат си. Пламенно се надяваше Оливия да разреши конфликта по свой начин.

— Оливия е добре.

— Ще отида да я видя. — Демиън се обърна да си върви, но спря. — Съгласна ли сте да тръгнем след вечерята, към девет?

— Къде ще отидем?

— Тази вечер е балът на лейди Фоксмор. Забравихте ли?

— Не. Но смятам, че е по-добре да не ви придружа.

Ванеса разказа накратко за враждебното отношение на съседите аристократи в църквата и за реакцията на Оливия. Лицето на Демиън се вкамени.

— Точно затова ще отидем. Не е умно да съобразяваш живота си с желанията на другите, камо ли пък с представите на тесногръдото, лицемерно общество.

Ванеса сведе поглед към клавишите.

— Един богат аристократ може да си позволи да пренебрегва обществените норми, но една бедна вдовица не бива да се излага на публична критика.

— Учудвате ме. Не вярвах, че сте толкова страхлива.

Ванеса вдигна глава и срещна подигравателната усмивка на Демиън.

— Вие посъветвахте сестра ми да излезе от черупката си, нали? Няма ли и вие да направите същото?

— Може и да го направя — отвърна Ванеса и изпъна рамене.

Демиън вероятно е прав, помисли си, когато той излезе. И тя, подобно на Оливия, бе заровила глава в пясъка. Ако продължава да избягва обществото, ще даде лош пример на питомката си. Идеята да бъде представена на местната аристокрация като придружителка на Демиън не й харесваше особено, но нямаше да позволи на тези хора да я сплашат.

Някога обичаше да ходи на бал и — кой знае? — може би ще се запознае с интересни личности. В действителност балът беше приятно разнообразие в монотонното й ежедневие в Розууд. Постепенно започваше да разбира защо Демиън не издържа да остава дълго тук.

Оливия й изпрати камериерката си и Ванеса се подготви за бала много грижливо. Когато се огледа в голямото огледало, самоувереността й нарасна.

Слезе в салона преди вечеря и завари Демиън сам. Изглеждаше блестящо в съвършено ушития си черен жакет и белия копринен панталон до коленете. Гъстата гарвановочерна коса образуваше ярък контраст с изкусно завързаното бяло шалче. Извезаната със злато брокатена жилетка искреше дори по-силно от воала на роклята й.

Демиън огледа стройната фигура в елегантен вечерен тоалет, но не каза нито дума. Затова пък Оливия, която се появи в салона малко след Ванеса, заръкопляска въодушевено.

— О, Ванеса, колко сте красива! Знаех си, че ще изглеждате приказно в тази рокля! Не е ли прекрасна, Демиън?

— Да, прекрасна е — потвърди той и дълбокият, тих глас я разтрепери.

По време на вечерята разговорът се водеше от Оливия. Демиън изглеждаше вглъбен в себе си, не показваше нищо от обичайното си очарование.

Разказа им набързо за деловото си пътуване, но не спомена срещата на Хелфайър клуб с нито една дума. Така или иначе, забавленията в дома на лорд Клюни не бяха подходяща тема за разговор с млади дами.

На път към дома на лейди Фоксмор Демиън се обгърна в мълчание и нервността на Ванеса нарасна. Тя се постара да се държи със същата хладна учтивост като него.

Най-добре беше да стои на разстояние от него, защото рискуваше да стане зависима, а това би било непоносимо. Отново си заповяда да не забравя, че връзката им почива върху делова уговорка.

Пред дома на семейство Фоксмор чакаха десетки карети и слизането се забави. В залата също се бе образувала опашка от гости, очакващи да бъдат посрещнати от сър Чарлз и лейди Фоксмор, както и от дъщеря им Емили. Лейди Фоксмор прикри умело враждебността си към Ванеса и поздрави лорд Синклер с преувеличена сърдечност, която той изтърпя с учтиво изражение.

Балът беше много успешен. Салоните се пълнеха с оживено разговарящи гости, оркестърът свиреше валс след валс. Ванеса се чувстваше неловко и бе скована, но смело се придържаше към обещанието си да се изправи срещу жадните за сензации клюкари с високо вдигната глава. За съжаление имаше богат опит от годините на ужасния си брак с един скандален аристократ.

Демиън изглеждаше решен да не я остави на глутницата вълци. Остана с нея цял час, представи я на някои гости и я помоли за първия танц.

— Не е нужно да се занимавате с мен — каза му тихо Ванеса, докато вървяха по паркета.

Той се усмихна неразгадаемо.

— За мен е удоволствие да танцувам с най-прекрасната дама тази вечер.

Вероятно я удостояваше с вниманието си само за да покаже на другите гости, че тя е под негова закрила. Никой не би се осмелил да се отнесе пренебрежително към придружителката на лорд Синклер. Дори интересът му към нея да беше само престорен, Ванеса нямаше сили да се изтръгне от магията му.

Стратегията му се оказа успешна. Дамите се отнасяха към нея хладно и се държаха на разстояние, ала много скоро Ванеса бе обкръжена от ято млади и по-възрастни господа, които молеха да й бъдат представени и се записваха в танцовата й карта. Постепенно вътрешното й напрежение отслабна, тя танцуваше безгрижно и изгуби Демиън от поглед.

След доста време, задъхана от танците, тя си взе чаша боле и се настани на стол в края на танцовата площадка, за да отдъхне. Огледа залата, търсейки да открие Демиън. Забеляза го в другия край и за миг срещна тъмния му поглед. Побиха я добре познатите чувствени тръпки. Много скоро обаче се появи следващият й партньор за танц и тя се обърна към него с насилена усмивка.

Не всички гости й бяха чужди. Познаваше някои дами от годините в Лондон. Скоро откри и едно близко лице. Летис Пайрин бе дебютирала през същия сезон като нея, омъжи се само след няколко месеца и след две години овдовя.

Летис също я забеляза, засмя се зарадвано и се приближи. Ванеса я посрещна с дружелюбна усмивка.

— О, скъпа, не сме се виждали цяла вечност! — възкликна Летис и двете се целунаха сърдечно. — Май няма нужда да питам как си. Изглеждаш блестящо и имаш голям успех. Едва успях да стигна до теб през тълпата от обожатели.

Ванеса прие комплимента със смутена усмивка и на свой ред огледа приятелката си, окичена с искрящи диаманти.

— Мога само да ти върна комплимента. Изглеждаш фантастично, Летис. Какво те е довело в Уоруикшайър? Нима живееш в околността?

— Тук сме на гости. Дъщерята на Робърт живее наблизо.

— Робърт?

— Вторият ми съпруг. Не знаеш ли, че се омъжих повторно? — Летис посочи с глава доста дебеличък възрастен господин, който тъкмо си наливаше боле, и се усмихна нежно. — Сега съм просто мисис Бийвърс. Робърт е богат търговец. Не е най-вълнуващият и най-страстният любовник, за какъвто си мечтаех като девойка, но не бих могла да си пожелая по-приятен спътник в живота. С него съм истински щастлива, Ванеса. Робърт ме носи на ръце и изобщо не се притеснявам, че живея, така да се каже, в покрайнините на изисканото общество.

Тя вдигна ръка и диамантените пръстени засвяткаха.

— След смъртта на Пърси останах без никакви средства. Знам, че и твоята съдба беше същата. Бедничката ми! Но виждам, че се справяш добре.

Ванеса я погледна въпросително.

— Господата са луди по теб. Харесват те, защото скандално известният лорд Грях те дарява с вниманието си. Каква е тайната ти, скъпа?

— Нямам тайна, Летис. Аз съм на служба при лорд Синклер. Грижа се за болната му сестра. Изпълнявам ролята на гувернантка и компаньонка.

Летис й намигна съзаклятнически.

— Компаньонка? Естествено. Да знаеш, че дамите са позеленели от завист, затова се държат студено с теб. Обзалагам се, че поне половината биха сторили всичко, за да имат в леглото си този великолепен мъж!

Ванеса се уплаши. Значи обществото смяташе, че тя споделя леглото на Демиън? Успя да скрие уплахата си зад хладна усмивка, но не намери подходящ отговор. Приятелката й се обърна към другия край на залата, където Демиън бе обкръжен от десетина възбудени дами.

— Не мога да те укорявам, Ванеса. Коя жена би устояла на този очарователен мъж? Той е красив като греха, умее да ухажва жените и е дяволски богат. Хванала си най-желания ерген в Англия, скъпа. Може би не знаеш, но всички мамички в Лондон се опитват да го уловят за дъщерите си — засега без успех.

Ванеса се засмя принудено.

— Да, чувала съм…

— Съветвам те само да не се влюбваш в него! Само преди година лейди Уорли, горкичката, се изложи ужасно — Синклер сложи край на аферата им, а тя продължи да го преследва и да се унижава публично.

Летис се наведе към приятелката си и понижи глас:

— Вслушай се в съвета ми скъпа! Щом той ти се насити, което неизбежно ще се случи, потърси си друг богат благодетел, който ще те обсипва с нови дрехи и скъпоценности. Най-добре си намери някой стар богаташ, завърти му главата с очарованието си и се омъжи за него. Ако имаш късмет, ще попаднеш на добър съпруг и с времето дори ще го обикнеш. Ако не, ти остава перспективата да го надживееш поне с десет години.

— Нямам никакво желание да се омъжа повторно, повярвай ми — отговори убедено Ванеса.

Остана разочарована, когато Летис се сбогува много скоро и отиде да говори с други дами. Зарадва се, че е срещнала добра стара позната сред многото непознати лица, както и че Летис беше щастлива с втория си съпруг.

От друга страна обаче, разговорът я разтревожи. Щом Летис беше толкова убедена, че тя е любовница на Демиън, значи и другите мислеха така. Междувременно бе разбрала, че обществото се отнася с презрение към нея не за друго, а защото смята, че тя живее в дома на Демиън като негова метреса. Лорд Грях беше известен с многото си афери и никой не вярваше, че тя е само и единствено компаньонка, на сестра му.

Ванеса разбра, че след като изтече споразумението им и тя се върне в дома си, ще бъде заклеймена като лекомислена особа, и сериозно се разтревожи.

Внезапно й стана задушно в балната зала, шумът и многото хора я изнервиха. Възползва се от отворените врати на верандата и бързо излезе на терасата. Свежият нощен бриз охлади пламтящите й бузи. Пълната луна стоеше високо на небето и потапяше градината в сребърно сияние, ала мирната нощна тишина не бе в състояние да успокои развълнуваната й душа.

Съществуваше голяма вероятност, след като напусне Розууд в края на лятото, да се раздели завинаги с доброто си име и обществото да я отхвърли. Въпреки това не съжаляваше за решението си. Най-малкото, присъствието й бе помогнало на Оливия да си възвърне радостта от живота.

Въпреки това мисълта за неизвестното бъдеще я безпокоеше силно. Ванеса прехапа устни. Може би наистина трябваше да обмисли сериозно някое от решенията, предложени от Летис.

Мечтата да преживее голяма любов очевидно щеше да остане неосъществена. И в никакъв случай няма да се омъжи повторно — дори само мисълта да бъде изцяло зависима от неверен и може би жесток съпруг я плашеше до смърт. С малко повечко късмет обаче би могла да си намери спътник в живота, с когото да се разбира добре.

Не й бе дадено много време за размишления. Чу стъпки по каменната настилка и се обърна недоволно. Към нея, олюлявайки се, се приближаваше млад господин, син на местен аристократ, на когото я бяха представили, но не помнеше името му. Доста пийнал, той спря пред нея с дръзка усмивка и се облегна на парапета в търсене на опора.

— Ах, милейди, само да знаете колко се радвам да ви намеря сама — изрече задавено.

— Тъкмо щях да се връщам в балната зала — отвърна студено тя.

— Останете, моля ви. — Младежът сложи ръка върху нейната, за да й попречи да си тръгне. — След като лорд Грях ви пренебрегва, с радост ще заема мястото му. Ще позволите ли да ви покажа колко приятна може да бъде компанията ми?

— Съмнявам се, че желаете да чуете отговора ми, сър — отговори остро тя.

Когато младият аристократ вдигна ръка към шията й, тя реагира не толкова уплашено, колкото с гняв, и се опита да му избяга. Той не я пусна — вместо това дръзко протегна ръка да погали гърдите й. Ванеса го блъсна и се дръпна назад. Младежът изруга тихо и я сграбчи така грубо, че тя извика от болка.

И тогава се появи Демиън. Издърпа пияния по-далече от Ванеса, хвана го за яката и го вдигна във въздуха.

— Незабавно се извинете на дамата, Хенри — заповяда студено той и го стисна за гърлото.

Младежът изхърка и кимна. Демиън го пусна и той политна назад. Хвана се за гърлото и задавено промърмори няколко извинителни думи.

— А сега се махайте оттук — продължи безмилостно Демиън. — Вървете си вкъщи. Не, момче, конюшните са в тази посока — добави той и го блъсна към стълбата, водеща в градината.

Когато Хенри изчезна в нощта на несигурните си крака, Демиън се обърна към Ванеса, която разтриваше ръката си.

— При вас всичко е наред, нали?

Ванеса го погледна втренчено. Все още трепереше от ужас. Покойният й съпруг непрекъснато се забъркваше в скандали и не помисляше да я щади, но никой мъж досега не се беше осмелявал да се отнася така неуважително към нея. Демиън беше виновен, че мъжете си позволяваха подобни волности и я унижаваха!

В гърдите й пламна гняв. Той със сигурност е знаел, че ще навреди сериозно на реномето й, и въпреки това я бе направил своя метреса. Вероятно това е била основната му цел.

— Да, при мен всичко е наред. Какво си мислите? Свикнала съм да се отбранявам срещу натрапници. Направо съм щастлива, когато дамите започнат да ми се подиграват, а пияните господа си позволяват всякакви дързости!

В момента й беше все едно дали горчивите й обвинения са преувеличени, или не.

— Искате ли да си отидем? — попита тихо Демиън.

— С радост бих се махнала оттук, но ще остана и ще издържа до края. Ако си тръгна рано, ще призная поражението си, а аз не съм страхливка, чувате ли!

Ванеса вирна брадичка, мина покрай Демиън и влезе в балната зала, без да обърне внимание на въпросителните погледи на няколкото гости, станали свидетели на неприятната сцена.

През остатъка от вечерта тя се държа така, сякаш нямаше и най-малка представа, че около личността й се надига скандал. Когато Демиън най-сетне поръча, каретата, Ванеса се бе успокоила дотам, че беше способна да се отнася към него с хладно презрение. По пътя към дома двамата мълчаха упорито. Най-сетне Демиън реши да изясни положението.

— Не биваше да настоявам да ме придружите на този бал.

— Да, това беше грешка — потвърди хладно Ванеса. — Присъствието ми само подхрани слуховете, че сме любовна двойка.

— Много съжалявам, че онзи жалък глупак си позволи да ви досажда.

— Наистина ли съжалявате? Аз пък си мисля, че това ви радва. Нали жадувахте за точно такова отмъщение? Моето обществено унижение срещу това на сестра ви.

Демиън стисна зъби. Прониза го чувство за вина. В началото на познанството си с Ванеса изобщо не мислеше дали ще навреди на доброто й име. Само че оттогава беше минало много време. Днес съжаляваше искрено за обидите, които Ванеса трябваше да понесе заради него.

Ако притежаваше чувство за чест, би трябвало да освободи Ванеса от поетото задължение.

Ала той не беше готов на тази благородна стъпка — още не.

— Вредата би могла да бъде отстранена — рече твърдо той.

— О, така ли? И какво предлагате? Не виждам как бих могла да променя положението си. Мога само да го влоша. Засега съм под вашата закрила, но щом напусна Розууд, ще ме смятат за едно от многото ви отхвърлени любовници.

— Не и ако вие сложите край на връзката ни. Напротив, обществото ще започне да ви уважава, ако след изтичането на договора ни разпространя слуха, че сте ме напуснали с гръм и трясък.

Ванеса отказа да отговори. Според нея никой разумен човек нямаше да повярва на тази версия.

— Сигурно очаквате да ви благодаря на колене за отзивчивостта и великодушието — промърмори саркастично тя.

Сивите му очи я държаха в плен.

— Свободна сте да си отидете. По всяко време.

— Няма да го направя, защото не искам мама и сестрите ми да страдат — отвърна горчиво Ванеса. — Не, благодаря, милорд. Ще изпълня условията ви.